Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

В какъв режим живеем?

26.11.2017

В клопката на популизма

 

В какъв режим живеем?
Балинт Мадяр


Не е възможно да определим личното, а още повече политическото отношение към режим, който няма име. Ако не сме в състояние понятийно да осмислим своята реалност, ние се превръщаме в пленници на чужда реалност. Защото, както пишат Стивън Хокинг и Ленард Млодиноу в книгата си „Великият модел“: „Не съществува концепция за реалността, която да не зависи от картината на света или от теория. Вместо това приемаме гледна точка, която ще наричаме реализъм, зависим от модела...“ И добавят: „Не съществува никаква проверка на реалността, която е независима от моделите. Следователно, добре построеният модел създава собствена реалност. [...] Реализмът, зависим от модела, може да се използва не само за природо-научните модели, но и по отношение на съзнателно и подсъзнателно мисловните модели, които ние всички създаваме, за да интерпретираме и за да разберем всекидневието.“

Щом са така нещата в природата, това е още повече приложимо и за човешкото общество. Когнитивните механизми на нашето съзнание създават смисъла на изучаваното. Ако не притежаваме необходимите езикови, понятийни рамки, ние ще станем пасивни статисти в конструираната с чужд език, натрапена ни реалност, която отрича нашите ценности. Създаването на език, основан върху собствената ни система от ценности, е първата и неизбежна стъпка по пътя на придобиване на собствена идентичност и свобода. Това е елементарната предпоставка, за да не бъдат принудени индивидът и социумът да попаднат без посока в чужда за тях, неподдаваща се на интерпретиране реалност, изградена с помощта на език, продиктуван от други.

По време на смяната на обществения строй, съпътстваща краха на комунистическите режими в Източна Европа през 1989–1990 г., формулата на промените изглеждаше ясна: беше осъществен преход от еднопартийна диктатура, която се характеризираше с държавен монопол върху собствеността, към многопартийна парламентарна демокрация, основана на частна собственост и пазарна икономика. Този модел, чийто образец бяха западните демокрации, беше наречен либерална демокрация, независимо дали ставаше дума за нейната президентска, или парламентарна форма, доколкото същността и на двете форми са такива институционални гаранции като разделянето на властите, смяната на правителствата и нормите на добросъвестна политическа конкуренция в политическата сфера, а също така преобладаване на частната собственост, прозрачност на конкуренцията в икономиката и гарантиране на неприкосновеността на собствеността в сферата на икономиката. Ако се повреди системата от норми на либералните демокрации, когато една такава демокрация действа добре, подобни щети, с по-голям или по-малък успех, се лекуват с помощта на механизмите на институционален контрол и разделянето на властите.

В този случай подобни „отклонения от нормата“ не достигат критична маса, която да застраши системата като цяло. Но ако тези отклонения от нормалното функциониране на либералната демокрация не само са масови, а и въплъщават основните ценности и цели на правителството, тогава тези доминиращи характеристики вече формират нова система. Разбира се, опитват се да я характеризират с някаква метафора или аналогия, защото новите явления трябва да се идентифицират, и затова се използват вече известни примери.

Ето защо някои виждат първообраза на режима на Орбан.
( Орбан, Виктор (1963) – унгарски юрист и политик, съосновател на политическа партия ФИДЕС (унг. Fidesz, предишно име: Съюз на младите демократи), през 1988 г., по-късно и неин председател. Два пъти минис- тър-председател на Унгария: през 1998–2002 и след 2010 г. )
A в южноевропейските авторитарни корпоративни режими от 20-те – 30- те години, като например португалския, испанския и италианския, или в много сходния с тях режим на Хорти в Унгария. (Хорти, Миклош (1868–1957) – контраадмирал, регент на Кралство Унгария през 1920–1944 г., установил авторитарно-консервативен режим в страната.) Други явления, наблюдавани в Унгария след 2010 г., напомнят псевдодиктатурите и истинските диктатури в страните от Латинска Америка или по-меките варианти на комунистическите режими.

Подобни исторически аналогии са силно ограничени, те могат да предложат представа за природата на едно или друго явление от изучавания режим, но не са способни да опишат режима като цяло.

 

1.1. Посткомунистическата мафиотска държава

Днес, ние в Унгария живеем в посткомунистическа мафиотска държава. В този израз епитетът „посткомунистическа“ сочи обстоятелствата и предпоставките за възникването на тази държава, т.е. този режим, макар и със закъснение, все пак възниква като резултат от разпадането на еднопартийната диктатура, свързана с монопол върху държавната собственост. Епитетът „мафиотска“ определя природата на функциониране на държавата. Процесите, започнали по време на първото управление на ФИДЕС от 1998 до 2002 г. и развили се с пълна сила след 2010 г., в най-голяма степен са сродни на това, което се случва в повечето държави на територията на бившия СССР, в Русия на Путин, в Азербайджан или в бившите съветски републики от Средна Азия, въпреки че траекторията на политическата еволюция на тези държави след смяната на режима беше различна.

Така че в Унгария става дума не само за изкривена, орязана демокрация или за неин дефицит, защото в такъв случай това все пак би било демокрация, макар и ограничена. Но режимът, който може да определим като мафиотска държава, не се побира в традиционните рамки за интерпретация, описваща отношение- то между демокрация и диктатура. Освен това тази държава не се побира в рейтингите за корупция на страните по света, които по принцип се определят от международни организации, защото, когато ги съставят, се предполага, че става дума за различни степени на едно и също качество, измерващо до каква степен в обществото е разпространено дадено еднородно явление. Унгарската политическа система обаче е със съвсем различно качество и споменатите рейтинги само пречат да видим нейната същност.

Това ново качество може да бъде описано, като ясно се обозначи системната специфика, в обяснителните рамки от нов вид. Обяснителният модел на посткомунистическата мафиотска държава се стреми да обхване цялата система, без да се ограничава с отделни явления, които е възможно да се срещат и в други режи- ми, но в друг контекст; всъщност тези исторически първообрази силно се различават от възникващата мафиотска държава. Нейна основна характеристика е логиката, която е в основата на всичките ѝ действия за разширяване на властта и за забогатяване, при която едновременното нарастване на политическата власт и на собствеността на приемното политическо семейство се осъществява с държавни средства, като се използва монополът за насилие в атмосферата на мафиотска култура, издигната до държавна политика.

1.2. Еволюционни типове корупция

 При обичайната корупция частните интереси се реализират не- легитимно с решения за държавно или общинско разпределяне на средства, поръчки, концесии и пълномощия. Например сключват се незаконни сделки между икономически играчи и лица на държавна длъжност – чиновници от различни равнища, които не са свързани помежду си. Обичайната корупция е серия от отделни явления: чиновникът, който взема решението, получава или иска пари и други ползи в замяна на благоприятно за корумпиращата страна решение.

Един режим се смята за корупционен в случай че има много такива случаи или ако проблемите на гражданите и въпросите на бизнеса може да се решат най-вече с подкуп. В годините след смяната на режима гражданите едва ли можеха да кажат, че чиновниците в променяща се Унгария са неподкупни. Благодарение на политически връзки беше възможно да се получи собственост, неподлежащ на връщане кредит, най-различни предимства, но колкото и често да се срещаха случаите на корупция, те не се организираха в системообразуваща сила.

Разбира се, ако получаването на поръчка е необходимо „да се бутне“ на вземащите решението, това отравя живота на обществото, но тъй като остава в рамките на сделка между подкупващия и подкупения, все още не разрушава ос- новите на демократичното устройство, все още не засяга същност- та на режима, тъй като е пределно ясно, че става дума за нарушава- не на общоприети, легитимни норми за поведение. (Корупцията, свързана с финансирането на партиите, която често се среща дори в утвърдени демокрации, а също така корупцията сред чиновниците, се смятат в еднаква степен за отклонение от нормата.)

Освен мерките за защита и за наказание от страна на държавата в борбата с такива отклонения се използват антикорупционните служби, които се опитват да разкрият проявите на корупция с помощта на печата и с други похвати и да ги направят публично достояние, като се предполага, че след като бъдат разобличени виновните, те ще понесат заслужено наказание.

При социализма преди смяната на режима корупцията не беше системообразуващ елемент, а типично явление, съпътстващо системата. В рамките на плановата икономика съществуваха три икономики:

• „Първа икономика“, основана на държавната собственост, която имаше определящо значение за икономиката на страна- та благодарение на национализацията от края на 40-те години.
• „Втора икономика“, създадена от частни предприемачи, свързани с многообразни форми с държавния сектор, запълваше пазарните ниши на всеобщ дефицит с корени в системата на централизирано планиране: в търговията на дребно, в обслужването и в семейните стопанства при селскостопанските кооперации, т.нар. земи за лично ползване.
• С термина „трета икономика“ можем да характеризираме многобройните „вратички“ в сферата на стоки с повишено търсене, които възникваха на фона на всеобщ дефицит и функционираха под формата на корупционни сделки. Най-различни форми на корупция и на взаимна корупция фактически равномерно бяха проникнали в цялото общество, от портиерите до чиновниците и партийните секретари.

При държавен монопол икономиката на дефицит почти във всички точки на икономическите връзки някой имаше вещи, които може да се предложат за продан, предлагаше услуги или компетентност при вземането на решения, за които бе възможно да се получи бакшиш, „подкуп“ или корупционна рента.

 Битовите унгарски изрази, например „да намажеш“, в същото време сочеха, че ако механизмът не бъде „смазан“, цялата система на планови директиви ще бъде парализирана. Задължителният за функционирането на режима характер на взаимните услуги, на границата между законното и незаконното, правеше това кълбо от корупционни сделки морално допустимо. Защото цялата система действаше на принципа на псевдоравенството, доколкото възможностите за нелегитимно обогатяване на висшите ръководители също бяха силно ограничени в условията на икономика, основана на монопола на държавна собственост, а стотици хиляди на ниските равнища на системата можеха да получават „рента“ благодарение на минимонополите, които те притежаваха.

Смяната на режима обаче породи невиждано дотогава и материално неравенство, и позиции, създаващи възможност за корупция. След като икономиката на дефицита прекрати съществуването си и промени отношенията между играчите на частния пазар, пространството на корупцията премина в икономическото русло на отношенията между държавно-общинския и частния сектор.

Но в тази бартерна търговия поръчители все по-често вече бяха не дребните потребители от режима на Кадар, ( Кадар, Янош (Янош-Йозеф Черманек, 1912–1989) – главен секретар на Унгарската социалистическа работническа партия (УСРП) от 1956 до 1988 г.; два пъти министър-председател на Унгария (1956–1958 и 1961– 1965). Неговото управление, особено по-късното, известно като „гулашов социализъм“ и „мека диктатура“, се характеризира с либерализация на политическия живот и достъпност на стоките за масово потребление) а кръгът забогатели предприемачи – от дребните арендатори на общински търговски точки до големите нови играчи, които си поръчват необходимото им юридическо регулиране. В рамките на обичайната корупция, възникнала след смяната на режима:

• първо, стесни се кръгът от корумпирани хора; корупцията из- губи своя всенароден характер и засягаше главно работещите в държавната администрация и политическата класа в широкия смисъл на това понятие;
• второ, промени се структурата за вземане на решения, податливи на корупция: вместо предимства, свързани с всекидневното потребление, на преден план излезе държавната подкрепа, осигуряваща предимства в конкурентната борба за обогатяване; например при приватизацията, при получаването на държавни и общински поръчки, за успешно участие в търгове, при промяна на статута на недвижимо имущество, при оформяне на официални разрешения;
• трето, значително се увеличи печалбата, получавана от отдел- ни корупционни решения: вече за обикновен подкуп можеше да получите под тезгяха не само бяла порцеланова тоалетна чиния, но и цял завод за производство на тоалетни чинии, заедно със свързаната с него верига магазини, на всичкото отгоре с кредит, даден от държавата;
• четвърто, ролите в корупционните сделки бяха ясно разпреде- лени: вече не можеше да се каже, че „всички“ в широкото социално пространство, породено от дефицита, корумпират и са корумпирани; инициаторите на корупционните сделки в икономическата и обществена сфера сами правrха предложения на държавните служители.

Аномалиите в сферата на финансиране на партиите и степента на корупционно заразяване в тази област породиха погрешни предположения и неточни представи. В процеса на смяна на режима западните образци създадоха убеждението, че членският внос и легалните дарения ще осигурят значителни приходи за партиите.

Макар да беше очевидно, че партиите, действащи след смяната на режима, дори всичките заедно, не са в състояние да достигнат рекордния брой членове на бившата комунистическа партия – Унгарската социалистическа работническа партия (УСРП), която имаше 800 000 членове, нито можеха да достигнат сумите, които те задължително плащаха като членски внос, никой не можеше да помисли, че дори по време на пика от 1990–1991 г. общият брой членове на новите партии ще достигне едва една десета от тази рекордна цифра.
По-нататък реалният брой членове на партиите непрекъснато намаляваше. Нещо повече, заради намаляването на обществената активност между изборните кампании, влошаването на материалното положение на гражданите, ръста на безработицата и на инфлацията, се налагаше членският внос да бъде ограничаван до символични суми, тъй като иначе би се наложило партиите да изключват онези, които не могат да плащат членския си внос, а това би причинило организационни и комуникативни щети, съществено по-големи от приходите от форсирано събиране на членски внос.

Намаляването броя на членовете в новите партии неизбежно предизвикваше намаляване на приходите от членски внос, което породи трудности за поддържане дори на минимална организационна структура. В същото време годишната бюджетна система на държавно финансиране на партиите не отчиташе реалните нужди на кампаниите за изборите, още от 1994 г., частта от държавния бюджет, покриваща растящите разходи за кампаниите, беше незначителна. В началото обемът на разходите на партиите за избирателна кампания не бяха лимитирани. Едва през 1996 г. беше определен лимит, действащ до 2013 г., от 1 милион форинта за кандидат. Ли- митът беше проблематичен не само защото не претърпя промени въпреки съществуващата тогава инфлация, но и защото разходи- те, по един или друг начин свързани с кампанията за изборите, надхвърлиха рамките както на юридически установените срокове, така и на непосредствено свързаните с кампанията събития.

Всичко това доведе до ескалиране на разходите за провеждане на изборна кампания и правеше невъзможно контролирането на тези разходи. Освен това Държавната сметна палата имаше право да контролира само обявените от партиите разходи за избори, т.е. можеше да проверява само дали правилно са сумирани отделните разходни пера. Заради недостатъчното официално партийно финансиране всички основни унгарски партии, опитващи да осигурят дейност- та си за сметка на членски внос и на държавни дотации, предварително бяха обречени да бъдат недееспособни, въпреки че в кметството на някой малък град работеха повече служители, отколкото в целия апарат на най-големите партии, участващи в смяната на режима.

Необходимостта от допълнителни източници на средства и фактическата липса на контрол за неофициалното, извънбюджетно финансиране, предизвика „размиване“ на бюджетната бариера на партийните финанси. В предел или стимул за привличане на материален ресурс се превръщаше реалното или очаквано политическо влияние, както и активността на партиите, а в действителност – само тяхната способност да се самоограничават. Очакваните приходи на партиите от членски внос и от бюджет- ни дотации не покриваха разходите, които надхвърляха рамките, гарантиращи основните им функции. Освен това непрозрачните приходи, за които можем да съдим въз основа на огромните разходи за изборите, в част от системата за финансиране се превърнаха големите кредити. При получаване на кредити партийното ръководство разчиташе предварително, че ще успее да погаси задълженията, като продава недвижимо имущество, по принцип получено безплатно или при изгодни условия, или като капитализира връзките, създадени вследствие на овладените властови позиции.

В същото време, докато постепенно изчезваше безкористната подкрепа на партиите, основана на политически симпатии и растяха техните задължения, неизбежно се разширяваше корупцията, свързана с тяхното финансиране. Центърът на тежестта на доходите, получавани извън държавните дотации, не само се премести от членския внос към други постъпления, идващи от икономиката. В тези постъпления все по-ясно се проявяваше икономическият интерес и акцентът върху съответни услуги, излизащи извън рамките на възможните политически симпатии.

Сега инициативата стана двустранна – не само актьорите в икономиката търсеха връзки с членовете на новата политическа класа, но се случваше и обратното. Тази взаимна помощ се разпо- лагаше в широко пространство, между законното и незаконното. В подобни връзки имаше не само перспектива за партийно финанси- ране, заобикалящо закона, но и възможности за лично корумпира- не на членовете на политическата класа. Нарастваше опасността от преплитане на интереси там, къде- то не стигаха ресурси от центъра. Тъй като и кампаниите за избо- рите в общините – за кметове – също изискваха значителни разходи, аномалиите на финансирането на партиите от центъра проникнаха във всички кътчета на страната. Освен това при използването на парични средства по места кръгът от потенциални спонсори още по-непосредствено съвпадаше с кръга от лица, получаващи привилегии на взаимна основа. Въпреки че разпространяването на корупцията доведе в голяма степен до спадане на доверието в политическия елит, все пак рутинното ѝ функциониране не се превърна в системно функциониране, определящо като цяло политическите цели.

Тази корупция породи по-скоро свят, слабо контролиран от центъра, а властовите позиции в него осигуряваха хаотична автономия, като често избухваше вътрешна конкурентна борба. Партиите, с изключение на „Съюза на младите демократи“ (ФИДЕС), не създаваха бизнес, който да им носи приходи, а само изземваха рента, изсмукваха пари от предприятията. Правеха го обаче много систематично. Появата на организиран подземен свят, на мафия, означава качествена промяна в сравнение със света на обичайната, свободната и затова конкурентна корупция. Сега организираните престъпни групи се опитват методично да упражняват влияние върху представителите на държавната власт.

Ако успеят, можем да твърдим, че организираният престъпен подземен свят е намерил подход към висшата политическа сфера на държавната власт и се опитва да влияе не само на вземането на отделни решения при разпределяне на средства и на достъпа до тях, но и на механизма за регулиране, на законодателството. В такъв случай е много трудно да се прокара ясно границата между легитимното лобиране и натиска, който организираното криминален ъндърграунд оказва с помощта на подкупи и на шантаж.

За разлика от обичайната корупция, дейността на този подземен свят не се основава на обикновеното взаимно съгласие на страните и на взаимното предоставяне на незаконни предимства. Стремежът е с помощта на заплахи и насилие този свят да принуди желанията му да бъдат изпълнени: той шантажи- ра, взема рекет „за закрила“, стреми се да контролира онези отрасли в бизнеса, които обещават големи печалби. Като се опитва да монополизира определени сфери на незаконната икономика, той действа на пазар, сегментиран както териториално, така и отраслово, т.е. който не е в състояние да разпространи влиянието си върху цялата икономика или върху цялата страна.

Фактът, че подялбата на пазара се постига посредством споразумения, прекъсвани от вой- ни между мафиотските фамилии, които понякога придобиват институционалната форма на съвет между главите на фамилиите, не премахва йерархичния характер на вътрешносемейните, вътрешнокланови отношения. (Във формите на мафията, утвърдени отвъд океана, т.е. на организираното криминален подземен свят, постепенно отпадат присъщите на традиционните форми „колективни“ функции.)

Мафията вече си създава икономически възможности не само за да получава незаконна печалба с помощта на подкупи, но и като налага данъци, а и като принуждава да се плаща заради рекет. Тя стимулира с подкупи представителите на държавната власт, рекетира актьорите в икономиката да ѝ плащат „за закрила“. Класически пример е сицилианската мафия, чиито приличащи на октопод пипала обвиват изотдолу света на политиката. Организираният престъпен подземен свят вече е опасно, трудно отстранимо явление, но то променя характерните за правовата държава нагласи само ако неговите представители получат достъп до политическата власт.

Дори да има продажни чиновници и политици, дори те да не са малко, може да бъде запазена непоколебимата вяра, че държава- та се бори с мафията. Иначе казано, дори отделни хора да грешат, институциите на държавата водят борба с престъпните групи на организирания криминален свят. В такива случаи ситуацията все още е ясна: методите на организираната престъпност все още не са образец за систематично подражаване в очите на политически- те представители на държавната власт. Но ако инфилтрирането в рамките на дълго време преминава някаква граница и определени отговорни политици са завербувани от икономическата мафия, т.е. от мафията, която не възприема публична политическа роля, то държавата е завладяна или е налице, казано на английски – state capture. В такива случаи е възможно приемане на поредица закони, норми в правото и решения за реализиране на нелегитимни частни интереси. И в Унгария след смяната на режима се появиха организирани престъпни групи, опитващи се да постигнат политическо влияние, но в този случай не можем да говорим за state capture.

Наистина, през първата половина на 90-те години някои от тях, като се въз- ползваха от нарочно изкуствено допуснати пропуски в законодателството, забогатяха от нелегална търговия с петрол, от нощни увеселителни заведения или от охранителна дейност. Все пак организираният престъпен подземен свят не се стремеше към главна роля в политиката, най-вече защото през 90-те години се наблюда- ваше активно проникване на чужди (предимно руски и украински) организирани престъпни групи на младия унгарски пазар.

Организираният престъпен подземен свят възнамеряваше преди всичко да разшири и да продължи безнаказано да упражнява незаконната си дейност. На границата с новия век новият политически елит, въз- никнал след смяната на режима, отчасти унищожи този криминален свят, отчасти му определи конкретни граници и го опитоми. Законодателят още през 1995 г. затвори източника на огромните доходи от машинациите с петрол. А вследствие на войните за па- зари и разправиите между фирмите за охрана, набрани от бивши служители в органите по сигурността и за защита на обществения ред, някои от представителите на тези фирми отидоха в затвора, а други станаха министри. Затова пък организираният криминален свят, който е „надземен“ – мафиотската държава, – излиза далеч извън пределите на аномалиите на партийното финансиране и стремежът на престъпния ъндърграунд към политическо влияние.

В този случай характерът на отношенията се променя в два аспекта. От една страна, за обогатяване на частни лица не се използва част от незаконните средства, породени от необходимостта да бъдат финансирани партиите – в случая за натрупване на частно богатство се използва целият потенциал за вземане на решения на политическата партия, и то не от време на време, а систематично.

От друга страна, престъпните стремежи „отдолу“ и „отвън“ не просто изкривяват съдържанието на вземаните решения, напротив, още от самото начало процесът на управление и нормативно регулиране целенасочено се приспособява към отделни нелегитимни интереси „отгоре“ и „отвътре“. В мафиотската държава изчезва характерната за организирания престъпен свят двойствена практика на принципа „нагоре смазваме – надолу вземаме пари „за закрила“, тъй като организираният престъпен „надземен“ свят притежава държавната власт и сам определя данъците и прибира рентите, които изпълняват функциите на плащане „за закрила“.

 Класическият свят на процъфтяващата корупция се характеризира с хаотично преплитане на конкуриращи се помежду малки и големи незаконни сделки, като придобива все по-структурирана форма и преминава през няколко степени на еволюция.
• Първата степен на тази еволюция е светът на свободната конкурентна корупция. Основно средство тук е подкупът, т.е. поръчител е икономическият играч, а представителят на държавната власт прави корупционни услуги. Корупционните сделки се сключват за всеки отделен случай, като нито един от участниците в тях не е организирана група.


• На това се базира втората степен на корупционната еволюция, олигополният свят на мафиотски групи (организиран престъпен подземен свят), роден от непрекъснато избухващите войни и сблъсъци и съставен от локално-парциални монополи.

Огледалното му отражение в държавната сфера възниква тогава, когато една или друга политическа сила също успява да създаде свои олигополни принудително корупционни механизми, които притискат играчите в икономическата сфера. На този етап икономическите и политическите актьори вече взаимно и привично общуват помежду си.

• На третата степен от еволюцията мафиотската държава (ор- ганизираният престъпен „надземен“ свят) вече ограничава и ликвидира организирания престъпен подземен свят, унищожава анархистичния, отчасти автономен свят на олигарсите, а също така създава в сферата на корупцията единен субкоординиран ред, централизира корупцията в цялата страна, и установява държавен монопол върху корупционните дейности.

Тя се бори не с корупцията изобщо, а с неразрешената, партизанска корупция. Осъществява на държавно равнище това, което класическата мафия постига в сферата на своите интереси – премахва „крадеца индивидуалист“. Американската шега: „Не кради! Правителството не обича конкурентите!“ – добива практически буквален смисъл.

Може би има смисъл да илюстрираме разликата между трите сте- пени на тази еволюция с един прост пример: машинациите с недвижимо имущество в един от районите на Будапеща. Ако арендаторът на търговско помещение, собственост на общината, се опита да получи право на собственост за това помещение, като даде подкуп на чиновника в общината, това е обичайният вид корупция.

Дори подобни случаи да са много, арендаторите, които опитват този на- чин, не са нито роднини, нито приятели с чиновника; и става дума за чиновник, който действа като частно лице. Корупционната операция се осъществява еднократно, като подкупът е в замяна на не- законно или труднодостъпно разрешение за получаване на право на собственост. Ако организираният престъпен подземен свят с различни насилствени средства принуждава много арендатори да продадат или да му предадат разрешението за аренда, за да бъде възможно по-късно, като се разбере с чиновниците в общината, да купи помещението на изгодна цена, право на което имат арендаторите, това вече е втората еволюционна степен на корупция.

В този случай тези, които придобиват собствеността, като получават изгода от подобни операции, защото са части от една мрежа, вече не са обособени бенефициенти, а части от приемната престъпна фамилия. Такава корупционна схема вече се осъществява на два етапа: долу, по отношение на първите арендатори, се използват шантаж, заплахи и принуда, а нагоре на чиновника в общината се дава подкуп.

Ако за да бъде осъществена корупционната операция, трябва да се променят правни норми и да има стабилно сътрудничество с партньорите от общината на много равнища, можем да говорим за единичен случай на state capture. Организираният престъпен „надземен“ свят отива още по- далече. Дори да се запази връзката с криминални елементи, ръководителите на общината сами отстраняват арендаторите, заменят ги с клиентите си, членове на приемното политическо семейство. Криминалните елементи в продължение на няколко дни са в положение на псевдоарендатори, след което се превръщат в собственици на помещението, обект на арендата, при изгодни условия. Правото да бъде сменен статутът на арендатор със статута на собственик, получил собствеността при изгодни условия, като тя е прехвърлена от арендатора на помещението, открива институционалния път от единични „машинации“ към организирана престъпност, чийто субект и двигател не е криминалния подземен свят, а местният овластен елит. Тази операция отново се осъществява на един етап: отдолу използват измама и принуда.

Но тук е трудно да говорим за корупционна сделка, тъй като незаконният бенефициент и онези, които осъществяват незаконната операция, не са две отделни групи, които правят сделка помежду си, а в една и съща степен са членове на приемното политическо семейство. В този случай местната администрация не е във властта на някаква външна сила, тя сама действа като мафия, като използва административните средства за принуда, с които разполага.

По такъв начин системната корупция в рамките на цялата страна в мафиотската държава не може да бъде причислена към класическия обичаен или престъпен тип, защото на „този етап от развитието“ корупцията се превръща от отклонение от нормата, което трябва да се прикрива, в практика, издигната в ранг на държавна политика и ръководена от центъра. Сега вече не олигарсите подчиняват държавата и я контролират, а политическите предприемачи си присвояват правото да назначават олигарси.

С други думи, не някаква икономическа групировка поема контрола над определени сегменти в обособената от нея както в кадровия, така и в организационния аспект на политическата дейност, а политическото предприятие само се превръща в икономическо, като подчинява както света на политиката, така и света на икономиката и формира влиянието на мафиотската си култура с целия арсенал от средства на държавната власт.

В периода на първото правителство на ФИДЕС през 1998–2002 г. създаването на този модел все още се натъкваше на силни институционални прегради. По онова време законите, които изискваха конституционно мнозинство от две трети, по един или друг начин поддържаха системата от демократични институции, която наистина и тогава бе подложена на ерозия. Без конституционно мнозинство в парламента не беше възможно да се монополизира властта и да се ликвидира разделението на властите, което е една от основните предпоставки за поя- ва на мафиотската държава.

Но тъй като след 2010 г. тази спирачка липсваше, изграждането на мафиотската държава започна с пълна сила. В мафиотската държава индивидуалните интереси подменят интересите на обществото не в отделни случаи, а постоянно и систематично. Фактически в такава държава няма сфера на дейност, която да не е подчинена на съвкупния интерес за укрепване на властта и за забогатяване. Мафиотската държава е приватизирана форма на паразитиращата държава.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: