Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Да върнеш лятото" през ноември

21.11.2017

Васил Пекунов и изд. Факел ви канят да си върнете лятото

 

 

Последната любов умира последна...

 Премиерата на "Да върнеш лятото", новият роман на Васил Пекунов  ще бъде на 24.11.17, петък, от 18:30 в Чешкия център на, ул. „Георги С. Раковски“ 100 - до Военния театър. За книгата ще говори Румен Леонидов, а  г-жа Линда Барбара Карл Вацулка ще прочете два откъса от романа. 

Вход свободен. Заповядайте!

Пътен инцидент преобръща съдбата на Отшелника. Уединеното му всекидневие на писател без надежда за лично щастие е озарено от неочаквана зряла любов. Катя сякаш е пълна негова противоположност и като професия, и по характер, и според начина си на живот. Ще успеят ли те да съединят духовните и житейските си пътища в едно цяло? И как новото приятелство на самотника Наум с Ирина и Сава ще отприщи потиснатата сърдечна енергия у тези вече немлади хора? 

„Да върнеш лятото” е романс за доброто и светлото у човека, за дълбоката промяна, която може ненадейно да настъпи във всеки момент от живота. Едно лято сред простора на планината, под звездите и месечината, където човешката душа винаги търси и понякога намира своя път към обичта, дружбата и съпричастието.


Два откъса от романа "Да върнеш лятото"

 

 

 - А злото? – пошепна тя.

- Какво злото?

- Ти усещаш злото. Ти улавяш злото?

- Откъде знаеш? – настръхна писателят.

- Откакто катастрофирахме, аз чета и препрочитам книгите ти – мълвеше бързо Катя. – Разбрах го с ума си. Долавям го и със сърцето си. Ти си наясно със злото. Ти чувстваш цялата сила на злото. По начина, по който описваш светлото и доброто, ти, щеш, не щеш, изразяваш цялото си познание и за злото. Цялата си тревога заради злото. Цялата си болка какво върши злото с хората. Цялата си мъка заради безпомощността на хората пред злото. Не мога да го опиша с думи…

- Не можеш ли… – промълви Отшелника

Прегръщаше я силно с лявата си ръка, а с дясната нежно я галеше по главата, по лицето, по брадичката.

- Злото е най-голямата болка в живота ми – доверяваше ѝ почти в ухото. – Проблемът над проблемите, който не мога да реша. С който не мога нито да свикна, нито да приема, че просто съществува. Да, мъката ми е заради безпомощността на хората пред него, но и заради собствената ми безпомощност да се справя с него. Усещам злото, Катя. Усещам присъствието му, Катя. То е винаги наоколо и аз го виждам как дебне и мен, и всички хора край мен, и цялото човечество. Виждам го как ни следи, как ни причаква да проявим и най-малката слабост, за да се нахвърли отгоре ни. Върху мен, върху теб, върху цялото човечество. Единственото, което мога да му противопоставя, е доброто у мен, като същевременно потискам злото у мен, защото у мен има и много зло. Единственото, с което мога да му се опълча, е прославата на доброто. Мога да се боря с него само със словото. Това имам, това ми е дал Господ като оръжие срещу злото – словото. Славословието на доброто. Да възпявам вечното тържество на доброто. Защото ако не беше това тържество на доброто, света отдавна нямаше да го има. И теб нямаше да те има. Колкото до мен…

Наум Спасов млъкна рязко, помисли, продължи равно, успокоено:

- Ако не беше това тържество на доброто у мен, всеки ден и всяка минута, и мене нямаше да ме има такъв... То щеше да ме е изгризало, да ме е изяло, да ме е погълнало до последното връхче на последния ми косъм...

Раменете на жената едва-едва потреперваха.

- Недей – прокашля се той.

- Искам да съм с теб – вдигна глава тя, погледна го с влажните си очи. – Може би ще ти е по-добре, ако съм с теб... Аз ще се грижа за теб…

Той целуна очите ѝ, облиза смешно устните си.

- Вкусничко, соленичко – измърмори. – Знаеш ли кой те донесе при мен? – попита я усмихнат.

- Знам – отвърна през сълзи тя.

- Не кой те прати, а кой те донесе – уточни весело Наум. – Самолетът, който каца вечер над тавана ми към единадесет. Всяка вечер се появява като звезда на западния небосклон, наедрява, наедрява, чувам го вече как ръмжи, снишавайки се, очертава се силуетът му със светлинките по крилата, а аз всяка вечер му изпращам послание за щастие и сполука. И на него, на самолета, и на онези хора вътре, някои от които вече са стиснали с потни ръце дръжките на седалките си. Всяка вечер ги виждам как стискат дръжките с потните си ръце. И моля Бог да ги благослови! А злото у мен вероятно се дави от злоба и пълна безпомощност…

- Искаш ли да си лягаме? – промълви жената.

- Искам – отвърна мъжът.

Някъде в малките часове Отшелника спеше дълбоко, прегърнал здраво Катя и притиснат плътно до нея.

- Умирам от жега – пошепна тя по някое време в просъница.

- Хич не ми пука – отвърна ѝ той, без да се буди.

И изобщо не я пусна от обятията си.

 

 …………

 

Бе потънал във вчерашния ден и прехвърляше още и още веднъж всичко, сякаш не го бе правил и снощи, и нощес, и сутринта, преди да иде при тримата си нови приятели. Не, не ѝ бе показал веднага как се съветва с небето. Тя настояваше и дори бе готова да му се разсърди, че не държи на думата си, но той бе решил първо да ѝ разкаже как пише и какво се случва с него, докато пише. Нямаше отговор защо му се струваше, че така ще е по-редно, но бе сигурен, че е прав. Щеше и да е по-прегледно за нея, а и за него, за да не я заблуди с нещо, за да не изкриви истината за себе си, за да я приобщи възможно най-правдоподобно към себе си и към своя свят. Споделяше ѝ бавно и доста трудно в началото, понеже внимателно подбираше всяка дума. А Катя веднага забрави, че почти се беше обидила заради незадоволеното си веднага любопитство. Доверяваше ѝ как словото идва отнякъде и намира самò мястото си. Словото и словата. Словото като цяло и точните думи конкретно. Той не знаеше откъде точно идва словото, но знаеше, че е от небето. Говореше ѝ как му помага небето. Че е абсолютно убеден, че помощта идва от небето. Не му беше дадено да знае от кого там именно, но дълбоко вярваше, че е откъм небето, защото често усещаше със сърцето си небесната помощ, а сърцето никога не те лъже, ако и ти си отворен и искрен към него.

„Искрен към собственото си сърце, така ли?” – бе промълвила Катя.

„Да, искрен, открит, предан на собственото си сърце” – бе потвърдил той.

 Сети се да ѝ разкаже за молитвата си преди работа. Всеки път, преди да седне да пише, той се молеше с една и съща молитва, променяйки понякога незначително думите. Молитва-благодарност за благословената свише възможност небесната любов, небесната доброта, милост, утеха, упование, небесната радост да стигне до събратята му чрез словото, преминало през неговия ум и през неговото сърце. Молитва-благодарност за благословената свише възможност да бъде проводникът, каналът, през който да се лее в слово към нас небесната любов и утеха.

 Катя лежеше със затворени очи на тревата и слушаше. Тя очевидно умееше да слуша.

Беше се навел да я целуне по затворените ѝ очи, преди да ѝ сподели най-възхитителните и най-величествените минути от живота си, които идваха за жалост толкова рядко. Минутите, когато любовта, чистата, блажената, святата, безответната и ненуждаеща се от никаква взаимност любов, сиреч Божията любов, се превръща понякога, много рядко, в слово. И как по правило тази магия става ненадейно, като избухване, като внезапен горещ порив откъм отвъдното, който взрив сърцето разпознава безпогрешно.

Доверяваше ѝ как понякога, но за щастие доста по-често, се случва и обратното. И че тогава отново настъпват най-възхитителни, очарователните и неописуемите минути в живота му. Минутите, когато словото се превръща в любов. В човешка, земна, топла и несъвършена любов. Когато то добива плът, когато то се преизпълва с любовната материя, неуловима със сетивата ни, и става материално слово. И как това вече материално слово лекува, преобразява, сътворява нов живот – и то отново материален живот. И че там е най-лелеяното щастие на всеки писател – неговото преливащо от любов слово да претворява живота на ближния му към добро, към радост, смирение и утеха.

„Обичам те” – бе пошепнала Катя.

„И аз те обичам” – бе пошепнал той.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Наздраве, маестро

Да откриеш престъпление в смеха и усмивката

Две откровения за Яворов

Яворов - 140 години от рождението на грешника светец

Не може празникът без мене да започне

Яворов и демоните на българския дух

София, "Улица Московска"