Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Разкази на Йордан Йовков посветени на ген. Ив.Колев

21.11.2017 3

Предаването Премълчаната история по БНР, програма "Хр.Ботев" ще бъде за героя на Добруджа

 Премълчаната история на ген. Иван Колев

Дълго време неговото име стои в сянката на полузабравата, на неловкото мълчание. Ето защо. 
На 3 септември 1916 г. Първа конна дивизия под командването на ген.-майор Иван Колев, която едва предния ден започва бойни действия срещу Румъния в Първата световна война, разгромява със сабите си румънска бригада от 19-а пехотна дивизия в паметен бой между Карапелит и Кочмар. Генералът лично предвожда кавалеристите си, удряйки противниковата колона във фланг. След страшния удар на бойното поле остават посечени над 600 румънски трупа, а повече от 1000 войници са взети в плен. Ефектът от поражението е толкова голям, че още същата вечер румънците изоставят Добрич.
Трябва да се отбележи, че генералът не е получил задачата от командването, а сам проявява инициатива и поема отговорност, след като разкрива румънския замисъл бригадата да бъде изпратена в помощ на обсаждания от българите Тутракан.
На 4 септември към дивизията се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската. В Щаба на действащата армия очакват сблъсъка с тревога, поради опасения, че някои войници няма да вдигнат ръка срещу бившите ни освободители.
 Генерал Колев, който е роден в Бесарабия и е русофил, произнася пламенно слово, в което казва: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България.”

На 5 септември конната дивизия поема рискован рейд на север и в поредица от схватки отблъсква руски разузнавателни конни разезди, заемайки стратегическото шосе Добрич-Силистра.

На 7 септември 1916 г., третият решителен ден от боевете на Добричката епопея, генерал Колев отново демонстрира тактически усет и инициативност. В най-критичния момент от отбраната на града, когато една непълна българска дивизия изнемогва под напора на атакуващи руски, румънски и сръбски войски, той не се поколебава да предприеме крайно рискован, но пресметнат ход. Оставяйки слаби заслони срещу руската кавалерия и без да изчака заповед от командващия армията, Колев насочва дивизия към Добрич. След изненадващ флангови маньовър на конницата в десния фланг на противника при с. Чамурлий (дн. Смолница) е постигнат обрат в хода на сражението.
Неприятелските войски се оттеглят в паническо бягство, а сръбско-хърватската доброволческа дивизия напълно губи боеспособността си.
Победите при Карапелит-Кочмар и при Добрич са от оперативно-стратегическо значение, като оказват и огромно психологическо въздействие на войските от двете страни на фронта. След като е разбит и при Тутракан, противникът започва да се оттегля по целия фронт в Добруджа. Създават се условия частите на Трета армия да влязат без бой в Силистра на 9 септември.

На 30 септември 1916 г. генерал Колев е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването той изтъква: „Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!” По време на едномесечните сражения на Кубадинската укрепена линия, конната дивизия воюва на десния фланг на армията. Тук тя взема участие в ожесточените боеве срещу струпаните огромни, като запушва очертаващ се пробив. На 18 октомври конницата първа преодолява Кубадинската позиция. На 23 октомври при с. Кара Мурад (северно от Кюстенджа) Първа конна дивизия обкръжава и пленява 265-а Оренбургска дружина, заедно с командира й и бойното знаме. През втората половина на 1916 г. конната дивизия е спешена пред Мачинската позиция. След преодоляване на телени заграждения и атаки на нож, на 3 януари е овладян град Мачин. На 5 януари е превзета Тулча, с което завършва бойния път на дивизията в Добруджа. След това до лятото на 1918 г. тя охранява дунавското крайбрежие на Северна Добруджа и част морския бряг. За 4 месеца Първа конна дивизия изминава почти 1000 километра, помитайки всичко по пътя си. Кавалеристите дават само 189 убити и 965 ранени. Заслугата е преди всичко на генерал Иван Колев. През това време той стоически понася всички лишения наред със своите бойци и не слиза от арабския си кон.
За времето на 30-годишната си служба той е ползвал едва 7 месеца отпуск. Всичко това се отразява на здравето му. На 10 май 1917 г. генерал Колев е назначен за командващ 3-а армия в Добруджа, но още в края на месеца е принуден да напусне фронта и заминава на лечение във Виена. На 28 юли е произведен в чин генерал-лейтенант „За особени заслуги през войната в Добруджа” и е награден с орден „За храброст”. На следващия ден 53-годишният генерал умира във виенски санаториум. В началото на август тленните му останки са пренесени и препогребани с военни почести в София.
 

В предаването с водещ Румен Леонидов ще гостуват историкът Цочо Билярски и издателят Никола Григоров, които за първи път ще разкажат подробности за личността на ген. Колев, за неизвестните доскоро документални сведения от Държавния архив за неговото дело, за разказите на Йордан Йовков, посветени на героя, за Вазовото вдъхновение, което го е осенило по повод необикновената същност на великия българин. 

БЕЛИЯТ ЕСКАДРОН

Ние бяхме сами в една малка стая на болницата. Другарят ми, млад подпоручик, току - що ми беше разказал как е бил ранен. Той се спасил като по чудо. Един от тия редки случаи, които разумът никога не може да предвиди и да очаква, които са вън от всяка теория на вероятностите и си остават една прищявка или предопределение на съдбата. Да си убеден, че смъртта е не само близка и неизбежна, но и да видиш, че е дошла; да изживееш това примирение, в което има толкова отчаяние, колкото и спокойствие; и ето, в последната секунда, на самия край на пропастта, дохажда спасението и животът се връща. Може би това е най-болезнената криза за човешкото съзнание и следите й остават неизличими. Всеки нов спомен събужда това минало и макар неведнъж да е разказвано и обяснявано, то изглежда още загадъчно, завладява изново и мечтателно унася, като сън.

На края на разказа си подпоручикът беше изпаднал тъкмо в това състояние. Легнал възнак, той мълчеше и под бялата превръзка, която закриваше челото му, очите гледаха унесено и неподвижно. Аз също мълчах. В стаята стана съвсем тихо.

Беше се мръкнало отколе. Есенната нощ беше тъмна и в почернялото стъкло на прозореца можеше да се види само отражението на лампата. Вън духаше силен вятър... Стаята ни беше на горния етаж и ниско под нас чувахме да шумят овошките на градината.

Ние още мълчахме. Неочаквано проечаха тръбя. Наблизо бяха кавалерийските казарми и там свиреха заря. Два гласа - един висок и пронизително тънък, друг - мек и сладостно сипкав. В по-ниска октава синкавият глас следваше първия, догонваше го, преплиташе се с него. Тия звуци като че се разсипваха отвисоко в нощта, ту проечаваха наблизо и рязко, ту се отдалечаваха и заглъхваха. Вятърът ги развяваше насам - нататък, както понякога развява капките на дъжда. Но защо тъй ни пленява тая проста мелодия на кавалерийските тръби? От тия трепетни и рязко очертани звуци лъха нещо тревожно и безпокоило, но в същото време - и нещо тържествено и упоително призивно. Не е ли това тая странна красота, която съчетава в себе си близостта на опасностите с екстаза н мрачния устрем на смелостта?

Тръбите замлъкнаха. В стаята стана още по-тихо и вън по-ясно се чу шумът на дърветата. Подпоручикът не беше изменил положението си, погледът му си оставаше все тъй унесен и неподвижен.

- Колко е хубаво! - обади се той. - Тия тръби!... Той помълча малко и след това, като че говореше на себе си, прибави:

- Виждам бели коне... Ескадрон с бели коне... Аз се усмихнах и учудено го погледнах. Знаех, че сега е добре и не можеше да бълнува. Но не разбирах за какво говореше.

- Бели коне ли? Какви коне? Той се подигна и приседна на леглото. Личеше си, че е развълнуван.

- Тия кавалерийски сигнали! - подзе той. - Неведнъж съм ги слушал. Но сега, щом ги чуя, спомням си едно... тая кавалерийска атака, която гледах отблизо... Атаката на белия ескадрон. Един ескадрон, който имаше все бели коне...

Той седна по-удобно и запуши. Аз чаках нетърпеливо разказа му. А той разказваше хубаво - с тая задушевност и леснота, която добиват хората, които са видели и преживели много нещо.

- Бях - започна той - заедно с взвода си прикритие на една батарея. Ние смятахме положението вече за добро. Отбити бяха няколко неприятелски атаки. Но надвечер откъм левия ни фланг неочаквано се появиха нови неприятелски части. Това бяха най-малко една или две дружини. Незабелязано те бяха се промъкнали и ние ги открихме, когато пред зелената стена на кукурузите се замяркаха гълъбовите им униформи. Видях, че веригата на крайната наша рота се огъна и преви назад, за да застане срещу тях. Но това беше недостатъчно. Все повече и повече гълъбови петна се появиха пред кукурузите, тая голяма дъга се удължаваше и застрашително и отдалеч се завиваше към нас. Нашата батарея пренесе огъня си на тая страна. Но и под белите кълба на шрапнелите сините линии все повече и повече се приближаваха.

Наблизо до нас имаше уединена и висока могила. Там беше наблюдателният пункт на батареята. Не зная какво ме накара, но по едно време се обърках:до могилата беше се спотаил един ескадрон. Същият той - белият ескадрон. Взводовете бяха в разгънат строй, четири успоредни линии, една зад друга, а цялата колона, за да не бъде забелязана, опасваше като дъга подножието на могилата.

Бях много наблизо и затова можах да наблюдавам добре. Всички коне бяха бели и като че съвсем си приличаха един на други, както и войниците, които бяха на тях. В кавалерията белите коне се избягват и тоя ескадрон, може би единственият, даваше рядко зрелище. Могилата и поляната около нея бяха покрити с трева, още зелена и сочна, така че белината на наредените един до други коне изпъкваше още по-ярко. Жълтият цвят на потници, на подпруги и юздечки, кафявата униформа на войниците, всичко това с мекия си тон слабо контрастираше, така че белината на конете все пак преобладаваше над всичко. Само у белите коне някак е по-видно и по-уловимо тънкото благородство и красота на тия животни: умният поглед на черните и светли очи, лъкатушните линии на жилите, чувствителната мекота на ноздрите, тънките очертания и нервният трепет на членовете. Аз съм, както знаеш, син на земледелец и разбирам от коне. В тая минута долавях и нещо повече: очите на всички коне блестяха, ушите наперени само напред, юздечките проскриптяваха между зъбите, по земята капеше бяла пяна. Ясно ми беше, че под това видимо спокойствие се крие това нервно напрежение, тоя изблик на могъща и жизнена сила, когато животното вече и по свое желание, съзнателно и охотно е готово да даде всичките си усилия, когато разбира ездача си и знае какво той чака от него. Това скрито напрежение се забелязваше и у войниците. Отзад и малко настрана от ескадрона стоеше вахмистърът. Неговият кон беше извил шията си като лебед, цялата му фигура беше наперена, като у цирковите коне.

Аз тъй бях се залисал, че можах да чуя само последните звукове на сигнала, който се чува някъде отстрана. Пък и батареята беше учестила гърмежите си. Ескадронният командир беше излязъл малко напред и сега се връщаше към могилата, като грациозно и леко галопираше върху своя горещ и строен хунтер. Тръбачът яздеше след него, но се спря и затръби, като издигаше като херолд тръбата към небето. Разсипаха се трепетни, бързи и тревожни звуци. Сигнал за атака. Видях нервната вълна, която премина между конете и ездачите. Но външното спокойствие не се наруши. Само напереният кон на вахмистъра два пъти подред се изправи на задните си нозе, без да успее да промени мястото си. Лицето на вахмистъра си остана спокойно и строго.

Чу се висока и напевна команда. Ескадронът трепна и се раздвижи с тежък и смесен шум: тежко заудряха копитата, заскриптя сбруята, прозвънтяха саблите, нетърпеливо пръхтяха конете. Взводовете като че се движеха разбъркано и всеки за себе си, но скоро целият ескадрон излезе на открито, развърнат в една дълга бяла линия. Движеха се сега тръс. Но ето офицерите се обръщат, един бръз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп. Издигнаха се гъсти облаци от прах. Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде ура - гневно, заканително и страшно ура.

Между поляната, отгдето тръгна ескадронът, и кукурузите имаше някакъв дол. Ескадронът слезе и се изгуби там. Топовете замълчаха, настъпи напрегната и безмълвна тишина. Пред кукурузите настъпи движение, гълъбовите фигури тичаха, суетяха се, събираха се на групи. Остро и сухо затрещяха залпове. Ескадронът се показа на другата страна. Там беше зелена в чиста поляна, прах нямаше. Един син облак се беше спрял ниско на хоризонта, на тая страна. Надвечер осветлението е меко и въздухът е прозрачен. Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха и тия огнени линии, сякаш бяха светкавица в самия облак. И пак това високо и задавено ура. Залповете следваха един след други. Падна един кон, но войникът се изправи и като че увлечен от инерцията на тоя вихър, видях го да тича с издигната сабля напред. На същото място няколко коне без ездачи препускаха настрана и описваха малки кръгове.

Но бялата редица на ескадрона стигна зелената стена на кукурузите и също като гребена на голяма вълна се удари в нея. Аз не видях вече какво стана. Една разбъркана маса, редки гърмежи, отделни хора, и коне. Всичко потъна и се скри в тия кукурузи. Пак се зачуха ура. И още някаква дива и нечовешка врява... Атаката, разбира се, успя. Но това като че не ме интересуваше вече. Аз тръпнех още от зрелището, което видях. И това е, което никога не ще се изличи от паметта ми.

Няколко дни по-късно бях на превързочния пункт, В селото влизаха няколко ескадрона, тържествено звучаха фанфари. Една голяма кавалерийска маса е всякога импозантна. Но под трепетните звуци на тръбите тогава, както и сега, аз си спомнях и виждах друго. Виждах атаката на белия ескадрон.

Това беше при Кочмар.

Една румънска бригада настъпваше по шосето, откъм Добрич. Авангардът заемаше Кочмар, главните сили бяха до Карапелит. Но само челните роти се спущаха в това село и се губеха между зелените овошки. По-голямата част от войските оставаше в полето. Времето беше хубаво - слънце, бистър и кристален въздух, какъвто имат само есенните дни. Ясно можеше да се наблюдава грамадната колона как лъкатуши сред поженатите ниви, приижда лениво и тежко, обгърнати с гъсти облаци прах, който плуваше след нея, като опашката на комета. През топлите дни тая следа е неизбежна и лесно издава движението на войските.

Но румъните малко се грижеха за това. Те бяха в медените дни на войната - опасности нямаше, още тегла не бяха изпитани. И в шествието на тия войски, които се опиваха от множеството и привидната си сила, имаше някаква парадна тържественост, изпъстрена с театрални жестове и пози.

Началникът на авангарда беше в Кочмар. Той командуваше две дружини и се казваше майор Крачунеско, внушителен и едър човек. На мегдани пред кръчмата изнесоха маса и разгънаха картата. Майорът нямаше кой знае какви важни задачи да разрешава, но се приведе и загледа в нея замислено и важно. Отстрани войниците наблюдаваха и чакаха. Около майора стояха офицерите му, униформите им бяха нови, всички бяха гладко избръснати и чисти, прекалено вежливи и коректни. Пристигна донесение, че един български ескадрон избягал, щом забелязал румънските патрули. Офицерите се спогледаха и знаменателно се усмихнаха. Но майорът изслуша донесението спокойно, надменно и хладно. Изражението на лицето му говореше, че това е дребна работа и инак не може да бъде. Той се развесели, смееше се, шегуваше се с офицерите, говореше разглезено и напевно.

Докараха няколко души селяни. Между голите ножове на конвойните войници те стояха гологлави, гледаха в земята изпод гъстите си вежди и смутени чоплеха калпаците си. Майор Крачунеско стана неузнаваем. Лицето му се зачерви, после посиня. Никой не знаеше каква е вината на тия хора, самите те не знаеха защо големецът ги ругае, защо ги нарича разбойници, варвари дебелоглави. Раздразнението на майора растеше. Той заплаши, че ще ги разстреля до един, но по-рано ще трябва да се изловят всички. Многобройни патрули се разтичаха по разни посоки из селото.

Една българска конна дивизия наближаваше Кочмар. Ескадронът, който преди малко избяга, беше довел още много други. Противоположността между двете неприятелски войски, които заставаха една срещу друга, не беше само в рода на оръжието. Наистина, една пехотна бригада в походен строй е тежка и неповратлива маса, тя е и някак сляпа - не твърде надалеч може да вижда и да знае какво става. При това румъните чакаха едно сражение точно по правилата на науката, методично и спокойно. А ония, които идеха срещу тях, малко инак разбираха работата си. Отколе и в много войни те бяха изгорили в огъня на битките всички книжни понятия за войната и знаеха само катехизиса, написан върху острието на саблите им.

Дивизията се приближаваше непоколебимо, уверено и скрито. Ескадроните пълзяха като змии из долините, прикриваха се из храсталаците и кукурузите. Но в очите на румъните бяха хвърлени части, които не мислеха да се крият: това бяха многобройни разезди и дозорни. Те се разхвърчаха навсякъде, като орляк ястреби - досадни, нахално смели. Налитаха пред фронта, надничаха по фланговете, мяркаха се дори зад тила, бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха. Тия тайнствени конници препускаха навсякъде около бригадата, сякаш я оплитаха в някаква мрежа, невидима и опасна. Майор Крачунеско за първи път през тоя поход се смути.

Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях - стремителна атака, в която се чувствуваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха. Авангардът трябваше да се оттегли правилно и спокойно на по-задни позиция. Всичко това, мислеше си майор Крачунеско, уставът предвижда и допуща.

Но тук стана нещо неочаквано и страшно.

Ескадроннте, конто досега се притаяваха и подобно на хищници дебнеха жертвата си, нахвърлиха се върху нея. Денят беше много тих и ясен, небето - безоблачно и светло. Но същинска буря се носеше ниско по земята. Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиледи копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Огделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно. Авангардът беше отрязан и заобиколен.

Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада - тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.

Слънцето засядаше, скоро щеше да се мръкне. Тогава оня, който беше ръководил тая атака, който даде бесния тласък на тия храбри ескадрони и сам беше между тях - почувствува, че смъртоносният удар вече е нанесен. Сега беше също тъй необходимо да се спрат ескадроните, които в инерцията на устрема си отиваха далеч. Щаб-тръбачът беше наблизо. Той затръби сбор. Ту по-близо, ту по-далеч се обадиха тръби и повториха сигнала. И в тия металически ноти, които, според разстоянието, идеха в по-ниска или по-висока октава, звучеше тържество и дисциплинирана послушност. Боят се свърши.

* * *

В Кочмар горяха кладни от снопи и големи сандъци. Свечеряваше се. На запад полето потъмня, само ярка и червена ивица от небето блещеше между хоризонта и тъмните облаци. Имаше нещо мистично и тревожно в тая вечер: като че кръвта, проляна на бойното поле, хвърляше отражението си върху небето. От селото се виждаха само черните шарове на овошките. Пожарът беше голям, димът не се издигаше, както през деня, губеше се, но тъмнината ставаше по-черна. И сред тоя мрак високо се издигаха и се люлееха медночервени пламъци и гъста виелица от искри. Широко сияние грееше наоколо.

Тук наблизо беше построена почти цялата дивизия: конните полкове, колоездачните роти, картечните взводове, конните батареи и пехотните отделения. Тая голяма и стройна колона пречупваше двата си фланга и между тях стоеше друга плътна и светлосиня маса - това бяха пленниците, почти целият румънски авангард. Те бяха между двата края на колоната, като между протегнати ръце. Тъй лъвът слага върху своята жертва тежката си лапа.

Сиянието от пожара падаше върху тая странна картина. Едната страна на коне и хора беше ярко осветена, другата тънеше в черни сенки. По-силно блестеше ясносинята маса на пленниците.

Началникът на дивизията щеше да поздрави войниците. Но това не беше преглед на някои парад или учебен плац. Тук бяха оръдия, гърлата на които още димяха, пръхтяха коне, от които падаше пяна, по саблите, турени в ножниците, кръвта още се струеше.Войниците мълчаха, сърцата биеха учестено, очите горяха, изпълнени още с виденията на боя.

Генералът се явява. Той спира пред фронта на първия полк. Пожарът огрява лицето му и върху черния му кон се преливат блясъци на смола. Той поздравлява - войниците отсечено отговарят. Няма нужда от дълги речи. Те бяха наедно и всички знаят това, което стана.

Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират. Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара. Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти. Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби. Такава сцена не знае в мрачната си летопис дори и великата Запорожка сеч.

Многобройната тълпа пленници стои мълчелива, неподвижна, вцепенена. Това ура пада като буря върху нея, гнети я, принизява я към земята. Малко по-напред, както изисква чинът му, стои майор Крачунеско. Лицето му е бледно, униформата измачкана и разкъсана. Нещастията възраждат душите и правят най-обикновените умове способни на ясновидство: тоя пленник забравяше собствената си участ и виждаше друга и по-страшна гибел. Блясъкът от пожара огряваше лицето му: той плачеше.

МУСТАФА АЧИ

Не едно село в Добруджа стана известно през войната. Но Мустафа ачи свърза името си с едно сражение, необикновено по своя драматизъм и паметно с голямата конна атака, с която се завърши.

Има случаи, когато сраженията стават при особени вънкашни условия. Случаи, когато природата напуща обикновеното си равнодушие и с някакво враждебно участие създава мрачни и зловещи декори на кървавата драма. Така беше при Мустафа ачи. Времето беше особено тоя ден. Черни облаци се носеха по небето, разкъсваха се, взимаха най-чудни форми, покриваха се с гънки, ситно напластени като птичи пера. Нямаше светкавици и гръм, вятърът не беше твърде силен. Но бурята беше някъде високо и нейната близост се чувствуваше и в тревожната тишина на прозрачния въздух, и в странния полумрак, който обгръщаше полето и сливаше всичките му цветове в един само сив и тежък тон. От време на време вятърът се усилваше и в полето, като живи същества, се гонеха валчести бурени. Телеграфните жици дълбоко и унесено звучаха. Имаше всички признаци на буря, но тя не идеше и това напрегнато очакване смущаваше и гнетеше, събуждаше предчувствия и тревога.

Самото село с нищо не се отличава от други добруджански села. Малко е - купчина овехтели къщи, разградени дворища без зеленина и без овошки, големи саплъци по харманите. Наблизо минава шосето Кара Омер - Кюстенджа и безкрайната лента се белее и лъкатуши сред неизмеримата окръжност на хоризонта.

Сражението започна след пладне. Започна и се разви отначало тъй, както много други. И тия, които участвуваха в него, бяха видели много сражения, та не очакваха и не предвиждаха нищо необикновено. На хълма пред Мустафа ачи имаше две пехотни роти, две колездачни и една конна батарея. По-назад, към селото, стояха конните полкове. Ни един човек не се виждаше вън от окопите и линията на позицията се чертаеше само от непрекъснатите гърмежи. Разпукваха се шрапнелн и върху тъмния мрак на облаците ясно се рисуваха млечните им кълба. Румъните бяха стигнали около Каракьой. Това село гореше, вятърът раздухваше дима и откриваше огненото море на пожара. Боят вървеше още спокойно и бавно. Конните полкове чакаха при селото - техният час още не беше дошел. Войниците бяха слезли от конете си, но бяха готови и стегнати: карабините - прехвърлени през рамо, саблите - в седлата. Офицерите стояха на групи пред ескадроните си, пушеха и се разговаряха.

Кризата настъпи неочаквано привечер. Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атака беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността. Може би в такава психологическа промяна румъните се повръщаха отново и нападаха ожесточено и бясно. Малобройните защитници на позицията при Мустафа ачи почувствуваха, че настъпват тежки часове, и то не за друго, а защото просто липсваха физическите средства да се унищожи и спре тая грамадна маса. Но батареята продължаваше смъртоносните си залпове, в окопите трещяха картечници и пушки. Непринудено и спокойно зацари трагичната твърдост на себеотрицанието.

Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи - последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмкяваха полето, удавяха всичко само с многобойността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаени от това случайно безсилие. В сраженията често настъпват минути, когато личната инициатива се губи, умът не може да се ориентира в невъобразимия хаос и всички, които се лутат като сенки, очакват и търсят първия жест на някоя твърда и властна воля.

Тъкмо в тая минута командирът на конната батарея слизаше от наблюдателния си пункт. Нямаше защо повече да се стои там и той отиваше при батареята си. Капитанът се намери между разсипаните групи на войниците. Никои няма да отстъпва - извика той високо и властно. - Тук ще измрем, но ни крачка назад" Той беше бледен и спокоен, с тая мъжествена красота, която минутите на тежки изпитания придават на избрани хора. И неговите думи като че не бяха заповед. Това беше зов, който разрешаваше недоумението и болката на всекиго. Най-после знаеше се вече какво може и какво трябва да се направи, имаше кой да заповяда и да води. И радостното упование и пламенният гняв избликват с такава сила, че докарват сълзи на очите. Тури ножа - командува капитанът и ножовете затракаха върху дулата на пушките. Наблизо! Наблизо около оръдията!... Така!- прибави по-тихо той, като видя с каква трогателна послушност и бързина всичко се изпълни. Около шестте оръдия се явиха шест карета и ножовете заблещяха над тях, като стоманена четина.

Повикаха предниците и резервните ракли, да бъдат наблизо. Но те не дойдоха тъй, както това ставаше обикновено. По някакви тайнствени пътища въодушевлението беше стигнало и до тях. И цялата тая маса - коневоди, повече от двайсет отделни предници и ракли запрегнати със сто и няколко коня - се носеше сега през полето към позицията. Бясно препускаха конете, железните колела оглушително гърмяха, ездачите въртяха бичове и сабли, раклените командири препускаха начело в кариер и стреляха с пистолети. Предниците идеха като древни бойни колесници и цялата прислуга викаше ура. Като че не идеха да изпълнят една чисто техническа служба, а сами отиваха да атакуват! Спряха се близо до оръдията. Разтревожените коне неспокойно се въртяха и биеха с крак земята.

От закритата позиция на батареята не се виждаха още румънските вериги, но всяка минута те можеха да се покажат отпред на хребета. Около оръдията стояха войниците плътно един до други, над главите им блещяха ножовете. От раклите бързо снемаха и трупаха купища патрони. Оръдията бяха напълнени, чакаха и отрупани с бодлите на ножовете, одухотворени от колективната душа на живата си броня, подаваха дулата си заплашително и сурово.

Настъпи напрегната и зловеща тишина. Чуваше се глух и объркан шум, като от стъпките на многобройно стадо, чувствуваше се горещият дъх на уморени хора. И ето, на хребета се показаха няколко отделни фигури. Сърцата учестено биеха, ръцете инстинктивно стискаха пушките. И пак се чу резкият и отсечен глас на командира на батареята:Мерник нула! Поправка 50!

Тоя род огън е последната и отчаена защита на всички артилеристи. Прислугата трескаво и бързо работи. Изведнъж гъста редица като висока вълна се подава и облива хребета. Оглушителен залп от всички оръдия. После втори, трети... Изпод гората изправени ножове се подема диво и страшно ура. Шрапнелите се разпукват от самите дула на оръдията, блясват огнени светкавици и железният дъжд на картеча шиба право в лицето на веригите, блъска ги и ги пилее като вихрушка. Нови вълни се показват, нови залпове от оръдията и хълмът за минута пак опустява. Светкавиците греят в набучените ножове, конете на предниците се дърпат, изправят се на задните си нозе, водачите стрелят с пистолетите си. И всички викат ура.Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.

* * *

Наблизо до батареята беше началникът на конната дивизия. Той наблюдаваше и следеше всичко.

В селото още чакаха конните полкове. Като огнените змейове на приказките, те трябваше да се явят в най-силния вихър на бурята. Мръкваше се, облаците ставаха оше по-черни и на запад между тях и тъмната линия на хоризонта гореше яркочервена ивица на небето.

При генерала идеха един след други ординарци:

- Господин генерал, неприятелят е на шестстотин крачки до батареята!А само след няколко минути:Те са на четиристотин крачки!Генералът следеше перипетиите на боя. В селото все още чакаха готови и стегнати полкове. Откъм запад трябваше да пристигнат подкрепления, но те не се виждаха още.

Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася:Господин генерал, на триста крачки са до батареята!Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо. И генералът отсечено и твърдо заповядва: Дивизията в атака!

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият топот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

Нощта скри изведнъж всичко. Гърмежите следваха непрекъснато, ярко блещяха шрапнели и фугаси. Появиха се коне, останали без ездачи, запираха се за минута разтревожени и осиротели и отново препускаха назад в черния мрак, отдето, като из някоя бездна, идеше страшният шум на битката.

* * * Сутринта денят беше тих и природата отдъхваше като след буря. Из полето пред позицията се чернееха много трупове сред желтите стърнища. Най-близо, отсам окопите, лежеше румънски офицерски кандидат. Той беше тежко ранен млад момък, елегантно облечен. Към него отиваха командирът на батареята и офицерите му. Щом ги видя, той се изправи на едната си ръка, заговори нещо на френски, но отдалече се чуваха само отделни думи. Наближиха го. Той беше измъчен и бледен. Успокоиха го, дойдоха санитарите да го превържат. След това командирът на батареята го запита за вчерашния бой.

 - Ах, вчера! - заговори той с мъка - вчера ние вече бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизахме в окопите и изведнъж...

Той спря, като че нямаше сила да продължи.

- Изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата... И тая конница. Аh!

На бледното му лице се изписа отчаяние и болка, цялото му тяло потръпваше. Но не раните му го боляха: в паметта му отново възкръсваше ужасът на вчерашния ден.

ПРИ ЕЗЕРОТО ТУРКОЙА

Поручик А., на когото бяха възложили да разпита заловените руски пленници, привършваше вече работата си и дописваше последните редове на бележките си. Наблизо пред масата му стоеше пленникът, когото бяха довели най-подир, хорунжия Рибаленко. Той беше висок и строен момък, румен, синеок и извънредно рус - косата, тънките мустаци и веждите му бяха почти белезникави. Лявата му ръка, обвита в бинтове, беше обвесена на гърдите, но раната трябва да беше лека, защото той беше бодър и жизнерадостен, хубавец в казашката си униформа: резедава куртка, сини панталони с червени лампази, високи чизми със същински руски шпори, толкоз чувствителни, че прозвънтяваха и при най-слабото му движение. Нещастието, колкото неочаквано и голямо да беше, не можеше да надвие на младостта: пленникът стоеше много спокоен и безгрижен и навярно току-що беше казал нещо весело, защото усмихнато следеше перото па поручика, който също се усмихваше.

Поручикът свърши, прегледа написаното и погледна пленника,

- Доволно - поручикът се мъчеше да доближи, колкото можеше, езика си до руския, - доволно. По-вече въпроси няма да ви задавам. Ще се видим пак. А сега свободни сте, господин подпоручик!

Младият хорунжий се поклони и като звънтеше с шпорите си, излезе.

Валеше дъжд, по стъклата на прозорците удряха и се стичаха капки, на двора вятърът фучеше в голите клони на акациите. Поручикът остави перото, отпусна се на стола си и се загледа навън. Ето как било всичко това! - помисли си той. Сега, след като беше свършил работата си, почувствува силно вълнение. Разпитът откриваше много данни, ценни откъм военна страна, и той можеше да смята задачата си успешно завършена. Но тук имаше нещо, което задоволяваше лично него. Всеки, който е участвувал в някое сражение, знае, че определено и ясно се знае само това, което става откъм собствената страна. Другата половина на картината - действията на неприятеля, колкото и да се открият, показват всякога едно лице, а всичко друго се губи в тайна. И колко голямо е любопитството към тия, присъствието на които постоянно те занимава и гнети, как искаш да научиш нещо за тях, но нещо повече от цифрите, повече от схемите на картата и от общоизвестните данни, да видиш самите хора, физиономиите, кои са те, какви са, какво са преживели те в същото време там, откъм другата страна.

Тъкмо това знаеше вече поручикът. Спомни си началото на сражението: спокойната сутрин, равната и безлюдна черта на хоризонта. И ето на далечната и уединена могила се появява конник. Той е сам, спира се, набюдава известно време, после красиво галопира назад и се изгубва. Скоро след това се показаха руските ескадрони и атаката започна. Поручикът беше наблюдавал сражението и знаеше подробностите му. Но едвам сега се откриваше тайната, която по-рано самата черта на хоризонта отделяше.

Показанията на пленниците не бяха еднакви. Есаулът Фролов, измъчван от раните си, даваше неясни, предпазливи и мрачни отговори, войниците не всякога пък разбираха за какво ги питат. Само Рибаленко разказваше много, макар често пъти и за съвсем непотребни неща. Техният полк е влизал в състава на 30. казашка дивизия, която е била в Галиция. Много пъти те са атакували и всякога успешно. Всички бяха единодушни, когато ставаше дума за командира на полка им - полковник Жабдоров, суров и строг, но извънредно смел и храбър човек. Неговото име е било известно в цялата руска конница.

Целият полк е посрещнал с голяма радост известието, че ще отидат на новия фронт. Но може би това е било, както обикновено става, само радостта, която иде от промяната на мястото, от разнообразието и развлечението на пътуването. Рибаленко поне твърдеше, че из пъгя било много весело, особено в Галац, където той и другарите му за първи път пили хубаво вино, имали добри квартири и писали много картички в Русия. По-определени ставаха спомените на всички след минаването на Дунава. Тук те се научили за последните сражения, разказали им легендите, които се носели за българската конница, за смелите, светкавични и силни удари на тия луди войници - ети чорты, на маленьких лошадка. С тях не е могла да излезе на глава третата руска конна дивизия, която е действувала досега в Добруджа. Върху старата слава на руската конница е хвърлено петно. То трябва да се измие. Такава реч е държал пред полка полковник Жабдоров, развълнуван и сърдит. Оттогава насетне тяхната задача е станала вече и ясна, и близка.

Последната нощ преди сражението са прекарали в с. Туркойа. Рано сутринта те напуснали селото и спрели няколко километра извън него. Казали им, че неприятелят е близо и ще атакуват. Полковникът препускал напред, изкачил се на една могила и разгледал местността. А това беше същият тоя тайнствен конник, когото бяха забелязали и откъм отсамната страна.

Всичко, което стана след това, поручикът беше видял с очите си.

Рано беше още, надали имаше и осем часа. Вляво се изправяха като безкрайна стена тъмните върбалаци край Дунава, обгърнати в синкава мъгла. Желтееше се нататък и тръстиката около езерото Туркойа. Право на изток се откриваше равно и чисто поле с уединена могила на хоризонта. Една бяла линия пресичаше това поле и слизаше насам - това беше мачинският път, който отиваше в селото Сатул Ноу, скрито зад нисък хълм. В това село имаше няколко конни полка, а пред него на няколко километра една пехотна рота беше в стражево охранение. Но и друга една току-що беше дошла за смяна, така че на позицията бяха и двете роти. Виждаха се тук-таме черни купчини от сменените войници, които се готвеха да си ходят

Конникът, който беше се появял на могилата, се изгуби и никой не очакваше нещо особено след това. В селото, което не се виждаше, конните полкове се готвеха за път, войниците се стягаха, водеха конете на водопой. И ето изведнъж зад чертата на хоризонта се показват много черни фигури, най-напред едни глави, после те подскачат и растат все повече, излизат на хоризонта и сега ясно се вижда дълга редица от конници, понесени и устремени право срещу позицията на двете роти. Атака! Линията преваля, спуща се и плътно се носи надолу, показаха се и други по-гъсти групи, които препускаха отзад. Чуха се първите трепетни изстрели от патрулите, които се прибираха назад. Веднага се подигна честа, оглушителна стрелба. Черните купчини на войниците се разпиляха, развиваха се във ветрило и се прилепиха към земята. Затракаха картечници отдясно, проечаха топовни гърмежи и белите кълба на шрапнелите. се наредиха над хвърчащата линия на конниците. Те не бяха по-далеч от две хиляди крачки. Нямаше прах и всичко се виждаше ясно.

За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях. Наистина, това са живи и стремителни потоци, които се спущат и разливат като същинска лава.

Казаците природно са добри ездачи. Те нямат обичая да подрязват гривите и опашките на конете си. Инак упоението от лудото препускане не би било пълно, ако силните им коне, бързи като самия вятър, не разпуснат широко гъстите си гриви и опашки.Хвость по ветру распустив - самодоволно си спомняше и Рибаленко. Приведени на седлата, почти легнали върху шиите на конете си, насочили пиките напред, хвърчащи из равното поле - така идеха те. Фигурите се виждаха ясно, редицата се удължаваше и растеше.

Изминали бяха, и то много скоро, почти половината разстояние. Но сега ги посрещна смъртоносната стрелба на пушки, картечници и топове. Линията се разкъса на много места, разбягаха се коне без ездачи, ездачи без коне, останали вече много назад, се лутаха безпомощно и бавно, като замаяни. Цялата линия на конницата, шибана от вихрушката на куршумите, изменяше първата си посока, събираше се и завиваше все повече и повече надясно. Задните линии се вляха в първите и всички наедно, в нестройна, но още буйна и хвърчаща тълпа, налетяха върху самите позиции.

Стрелбата там занемя. Къса тишина и - зачу се високо и диво ура. Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея. Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести, ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна. И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново - сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят. Молодци! - разказваше по тоя случай Рибаленко. - Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия - прилепили се като заковани в земята и после - стрелят те в гърба...

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадронн вече се връщаха, ония, която бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.

Но на едно място се оттегляше по-плътна група, тя се движи бавно, вижда се, че тия хора са заети не толкоз с грижата за себе си, а с нещо друго. Падаха коне, падаха ездачи, групата се топеше, намаляваше, но все оставаше от нея едно ядро, което продължаваше тежката си и грижлива работа. По рано никой не можа да се досети какво ставаше там, но сега и това се знаеше. Полковникът Жабдоров, който сам водеше тази атака, беше убит. По стар и строго пазен обичай, казаците отнасяха трупа на своя атаман. Те са сръчни във всяка джигитовка, това не беше трудно за тях, и ако се движеха бавно и тук-таме се спираха, то беше затова, защото ранените и умиращи предаваха скъпия си товар на ония, които оставаха живи. Тая малка група последна превали хоризонта и като че спря зад самата могила.

Само половин час най-много трая цялата атака. На сьщото това място малко по-рано беше се спрял той на коня си и наблюдаваше. Той рекогносцираше местността, отмерваше удара, който готвеще, чертаеше победата. Но в тия минути, когато тоя план на всеки кавалерийски началник бързо зрее в порива на смелостта, не беше ли минала някаква сянка ВЪРХУ челото му, не беше ли усетил като болезнена тръпка някакво тъмно предчувствие?

Из полето още кръстосваха изоставени коне.Цялата позиция ясно се очерта сега; навсякъде бяха се изправили черните фигури на войниците,чуваше се висока глъчка, говореха едновременно всички.Пък и имаше за какво да се поприказва след бурята, която беше преминала оттука! На едно място бяха се събрали повече войници и сред сключения кръг превързваха пленник, Това беше Рибаленко. Конят му, макар и смъртно ранен, можал е да тича още някое време и изведнъж грохва и се поваля на самата позиция,като затиска и контузва един вонник - единствения между всички войници от позицията, който беше пострадал в тая атака..

Ранените и убити конници бяха прибрани скоро. По-рано войниците събираха казашките пики, разглеждаха ги, носеха ги дори. Но това любопитство отдавна беше преминало и сега никои не искаше да взема нови. И все пак, за да се знае де са и да ги приберат

отпосле, или пък пък защото случайно тъй беше им дошло наум, там, където беше паднал някой конник и отдето бяха го прибрали, на същото място бяха забучили в земята пиката му. Из полето стърчаха много такива пики, наредени в една голяма елипса - пътят на самата атака. На пръв поглед това напомняше стълбовете на телефонна линия и по навик окото търсеше да види и жица. Такава, разбира се, нямаше, но все пак като че звучеше нещо, чувствуваше се невидима следа, каквато метеорът оставя в нажежения въздух. Войските заминаха напред, полето запустя и над него прехвърчаха само гъсти орляци от птици. Но още се виждаше там грамадната елипса, която чертаеха забучените в земята пики.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  03.12.2017 12:31 | #3

След раняването му‚ цитирам ”В заповед №37 по 9-а погранична дружина от 10.7.1916 г. се известява: „Съгласно телеграмата на началника на 10-а Беломорска дивизионна област‚ основана на такава от Главната квартира Полска канцелария №12231‚ находящият се в командировка поручик от поверената ми дружина Йовков Йордан се прикомандирова в редакцията на „Военни известия“.”

Анонимен  03.12.2017 12:30 | #2

След раняването му‚ цитирам ”В заповед №37 по 9-а погранична дружина от 10.7.1916 г. се известява: „Съгласно телеграмата на началника на 10-а Беломорска дивизионна област‚ основана на такава от Главната квартира Полска канцелария №12231‚ находящият се в командировка поручик от поверената ми дружина Йовков Йордан се прикомандирова в редакцията на „Военни известия“.”

Анонимен  24.11.2017 10:40 | #1

Чест и слава! Генерал Иван Колев е завършил военно образование в Русия. Доста видно беше при поставяне на паметната плоча с името на този прославен воин в Добрич как организаторите като че ли се смущаваха от нещо.Бяхме закъснели с дузина десетилетия. Ние все гледаме да не засегнем с нещо комшиите. Имало защо‚ на няколко пъти този скромен‚ но особено значим паметник беше обругаван. Знае се от кого. Неконтролирана от никого‚ вездесъща ДС при социализма трошеше гръбнаци‚ ако някой дори с намек споменеше нещо за източния фронт от първата световна война. Далеко съм в странство‚ но дали в това предаване добросъвестни автори като Цочо Билярски са упоменали‚ че Гудериан проявява особено внимание спрямо бойния опит на генерал Иван Колев и взаимства елементи от тактиката за водене на бой от кавалерията на нашия генерал при развръщане на танкови съединения. Едно вмятане: същото става и с неповторимите постижения във фортификацията на позициите ни при Дойран от генерал лейтенат Врадимир Вазов‚ него пък ползва най-вече фелдмаршал Ерих фон Майнщайн при организираното отстъпление на войските от вермахта. Не им се нрави на джигитите да си спомнят пораженията‚ камо ли да оповестят‚ че на източния фронт под командването на генерал Стефан Тошев са и две турски дивизии. А по повод поведението там на писателя ни Йордан Йовков: преклонение! Колегите му си остават в София да пият вино и ракия на аванта от двореца‚ за да възхваляват с патриотарски кикоти и възгласи в мерена реч нашите войници‚ които дори не са виждали‚ а Йордан Йовков по собствено желание отива на източния фронт. Значимостта на бойния опит на генерал Иван Колев е‚ че в непозната обстановка не изхожда от схема‚ а взема оптимално правилно решение. Един от дедите ми е бил там под негово командване и до свършека на дните си явно се гордееше с подвизите на нашата армия на източния фронт през първата световна война.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: