Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Мълчалива ли е Мълчаливата поезия?

21.11.2017

Хари Хараламбиев издаде 24 интервюта с художници и галеристи

 Хари Хараламбиев е озаглавил сборника си с интервюта с известни български художници „Мълчалива поезия“. И затова мисълта на Плутарх "Рисуването е мълчалива поезия" е водеща в книжното тяло. И веднага следва друг цитат, този път от Жак Превер: „Говоря на ти на тези, които обичам.“  Това лаконично обяснение е адресирано към читателите,  за да не се чудят защо авторът се обръща на ти към любимите си художници. А те са Никола Манев,  Любен Диманов,  Стоян Цанев, Милко Божков, Христо Йотов, Михаил Лалов, Васил Стоев, Иван Стратиев, Майя Горова, Богомил Живков, Вълчан Петров, Георги Липовански, Пламен Бонев, проф. Десислава Минчева,  Долорес Дилова, Васил Петров, Леон Бабачев, проф. Стоимен Стоилов, доц. Николай Алексиев,  Николай Янакиев. Тук са и предпочитаните му галеристи: Огнян Боев, Иво Масларски, Мариела Табакова и Валерий Пощаров. Книгата завършва с „Думи за Веселин Досев“. 
Всяко интервю е предхождано от кратък есеистичен текст и цветна репродукция. 

Предлагаме ви  предговора и първите две интервюта с Никола Манев и Любен Диманов.

 Pro domo sua

Да се водят разговори с талантливи творци – това е море от прекрасни възможности. В същото време – висша привилегия. Художниците имат особена творческа нагласа. Освен майстори на колорита, те притежават и респектираща езикова култура, която им позволява да боравят със словото свободно и безпроблемно. Интервюираните художници, посредством своите възгледи за изкуството и нещата от живота, по убедителен начин споделят казаното от могъщия интелектуалец Петър Увалиев: „Да зачитаме достойнството на разномислието.“
В интервютата всеки един от художниците се докосва по една жизнена тема, каквато е свободата на въображението. Те имат сърца и памет за онова, което ги вълнува. Разговорите са белязани от гъвкав пулс на мисълта. Те са път към чувствата на всеки един от тях. В интервютата съм се стремял правилно да задам въпросите, защото във въпроса се крие душевно вълнение. Диалогът е невъзможен от ниското ниво на въпросите. Живописта на всеки един от интервюираните ни обединява и укрепва нашата естетическа солидарност, без която е немислимо художествено развитие.

Авторът

 

Никола Манев: "Всяко време е добро за оран"

Чрез своя многостранен талант на живописец Никола Манев ни убеждава, че е овладял езика на съвършенството. Платната му са с особено излъчване и аура. Пейзажите са най-строгият и най-гордият облик на живописта му. Можем без колебание да кажем, че картините са пейзажи на душата. Чрез изяществото на своя характерен стил художникът постига дълбока духовност. Създадена е онази художествена атмосфера, която наричаме истинско съвременно изкуство.
През далечната 2000 година известната българска художествена критичка Дора Валие пише: „Живописта на художника идва от другаде. Ако се съди по това, което разкриват картините му, трябва да се приеме, че той е тръгнал срещу началата на живописта, наложена от неговите професори, връщайки се към собствените си корени, чиито знаци се е заел да дешифрира.“
Тези редове Валие е написала за друг български художник, но те прилягат и за Никола Манев – аристократ на живописта.

– Грях ли е да си талантлив? Какво може да похаби таланта?
– Таланта може да го похаби самият талант. Звучи парадоксално, но е вярно. Най-големият враг на успеха е самият успех. Човек винаги трябва да бъде в началото, не в края. Ако мислиш, че нещо си превзел, тогава губиш това нещо. По този начин отговарям на въпроса грях ли е да си талантлив. А дали си талантлив, другите ще кажат. Точна представа за мен имат поклонниците на изкуството. Живея в непрекъснато съмнение. Нямам чувството, че съм талантлив. Истината казвам. Работя с любов и емоция. Без тях всичко останало е второстепенно. Спазвам едно стародавно правило да не вербувам съмишленици. Не натрапвам истината за себе си, за живописта, която създавам. Тя трябва да се заслужи.
– Някога знаменитият Бешков твърдеше, че „Изкуството е път“. Ти, вървейки по пътя, докъде стигна?
– Помня Бешков. С моя баща сме му гостували. Беше обременен от мъдрост човек. Който мисли, че е стигнал края на пътя, той е загубен. Тво рецът трябва да знае, че винаги е в началото на пътя, защото няма край, няма връх. Върхът е далеч и високо.
 – Как ще разтълкуваш казаното от поета Константин Павлов: „Всяко време е златно за оран. Не чакай друг да ти сложи хомота – сам си го сложи – бъди роб на самия себе си“?
 – Много точно послание. То показва, че поетът е останал верен на себе си. Във въпроса е закодиран и отговорът. Да, всяко време е добро за оран. Пък и не можеш да отлагаш творческия процес за по-добри дни. Една френска поговорка гласи: „Преди часа не е часът. След часа не е часът. Часът е час.“ Аз тълкувам поговорката по следния начин: всичко трябва да се прави днес и сега. Инак казано: хвани и овладей момента . Коста Павлов вероятно е имал предвид творческия хомот. Творецът робува на свободата. Той знае, че талантът е независимост. Свободата отрича робството. Не бива да позволяваме творецът да бъде хванат от веригите на робството. Перефразирайки Зошченко, ще кажа: робството е загуба на квалификация.
– И в живота, и в изкуството всеки притежава свои морални критерии, единият от които е нравственост­ та. Кои са твоите морални критерии?
– В живота не е възможно да няма компромиси. Те ни съпътстват в нашите делници. Лично аз съм правил и правя компромиси. Но един компромис, който няма да направя, е в избора на моите сюжети. И затова, струва ми се, че съм нравствен. Не бих имал смелостта да се погледна в огледалото, ако правя компромиси с изкуството, което съзиждам. Аз говоря за нравствеността в изкуството.
– Вън от съмнение, талантът има мисия свише, позволяваща му да каже: „Превръщам те във вечност.“ Кое човешко творение според теб е превърнато във вечност?
– Всеки хубав момент е белег за вечност. Мигът е част от вечността. Макар и да сме гости на тази земя, всеки миг от живота е чувство за вечност. Той те прави силен.
– Как протича при теб творческият процес? С какво започва – с грундиране на платното или пък с нанасяне на боите? А може би с внезапно осенила те идея?
– Когато прохождах в този странен занаят – живописта, започвах с опъване на платната и тяхното грундиране. Днес купувам готови платна. Най-големият страх на художника е бялото платно. Той е като непорочно момиче. Лично аз не зная как да започна до мига, в който ме осени вдъхновението. Моите картини се раждат спонтанно, по чисто интуитивен път. Започвам с червени краски и завършвам със сини. Идва ми наум една от темите на Анри Матис. Той преимуществено е рисувал голи женски тела. Една от моделите му е позирала твърде дълго. Виждайки нарисуваното, моделът изпаднал в потрес. Вместо голото си тяло, тя видяла натюрморт. Матис се е вдъхновил от женските ѝ форми, създавайки натюрморта. Урокът на Натис: тръгваш по един път, а пристигаш по съвсем друг. И при мен пътищата не са един и два. Художникът е като златотърсач. Той дълбае, но не знае къде ще открие златната жилка. И при мен е така: започвам един сюжет, минавам през втори и завършвам с трети. Аз съм златотърсач, който открива златото в процеса на работа. Дълбая, докато стигна до целта.
 – Кои са онези невидими неща, които ти помагат в творческия процес? Дали не са самотата и природата, още повече, че живописта е самотно занятие?
– Природата е моето вдъхновение. Без нея съм обречен. Самотата е неизбежна. Тя позволява на художника да принадлежи на себе си. Творецът се нуждае от самота, за да бъде автентичен. Лично аз в присъствието на други не мога да рисувам. За мен три компонента са най-съществени: очите, сърце- то и ръцете. Този триъгълник означава: очите виждат, сърцето преживява, а ръцете пресъздават.
– Има ли алиби бездарието?
– Разбира се, че има. Но що значи бездарие? Нямам логичен отговор на въпроса. Всеки човек е уникален и носи някаква дарба. Но когато бездарието се превърне в държавна политика – това вече е престъпление.  Повтарям: не сме еднакво надарени, за да бъдем критични към бездарието.
– Малцина знаят, че ти усилено рисуваш шест месеца в Париж, където е твоят дом, идваш в България и най-напред нареждаш платната в галерията на Огнян Боев в Пазарджик. С какво те спечели този нашумял галерист?
– От седем години Пазарджик е градът, омагьосал ме. Той е пристан за моето изкуство. Хората му са тези, които обикнах. Те са „виновни“, за да се привържа към града. Когато пребивавам тук, срещам дружелюбни погледи, които ме вдъхновяват. Те, хората, ми помагат и духовно, и материално. Не вярвайте на тези, които казват, че творят единствено за себе си. Тук срещнах колекционери на моето изкуство. Те вярват в това, което правя. И затова Пазарджик е първият град, в който редя своите изложби. Огнян Боев е млад, енергичен и всеотдаен галерист. Неговата честност е пословична. Тя роди нашето приятелство. В този град се родиха много и нови сърдечни приятелства, едно- то от които е с теб. Тук има художествен съвет, създаден от хора, предани на изкуството: д-р Попов, д-р Ляков, Боев и Фархи.
– Какво е чувството да си почетен гражданин на Пазарджик?
– Чувството е трудно изразимо словесно. То е гордост. Този град ме уважи, не забрави, че в него съм роден. Обикнах Пазарджик и неговите жители. Горд съм, че съм негов почетен гражданин.

Любен Диманов: „Човек се ражда свободен“

Любен Диманов е художник на прекрасните композиции, на благородната и изискана хармония на цветовете. Той използва светлината, за да подчертае по-ярко раздвижеността на картините. И сякаш написаното от Ортега-и-Гасет в „Естетически есета“ за испанския художник Веласкес е съотносимо и за Любен Диманов: „Светлината интересува Веласкес, а не телата на предметите. Светлината, която е материята, послужила на Бог да сътвори света.“ Проф. Десислава Минчева напомня, че „творчеството на художника е урок по виртуозност. Още през седемдесетте години Любен Диманов беше ненадминат. Израснахме с нямо възхищение пред илюстрациите му на Шекспировите сонети“. В конете и биковете, нарисувани от художника, се усещат съвършените пропорции, широко отворените очи, гледащи към зрителя. Диманов рисува по начин, подсказан от неговия индивидуален творчески натюрел, който е израз на духовна свобода, която никой не може да му отнеме.



 – Грях ли е да си талантлив? Какво може да похаби таланта?
 – Човек така е създаден, че като пресява зърното от плявата, отделя не зърното, а плявата. Лично аз се старая да намирам времето, което е тъканта на живота. Не е грях човек да е талантлив. Талантът е дар Божи. Не вярвам на това един талант да бъде похабен. За известно време той може да бъде пренебрегван, но не и похабен.
 – Някога знаменитият Бешков твърдеше, че „Изкуството е път“. Ти, вървейки по пътя, докъде стигна?
– Бях невръстен, но помня лютата зима на 1943 г. Изпитвах удоволствие да проправям пъртини, да тичам подир себе си. Винаги съм бил в началото на пъртината, не в нейния край.
 – Как ще разтълкуваш казаното от поета Константин Павлов: „Всяко време е златно за оран. Не чакай друг да ти сложи хомота – сам си го сложи – бъди роб на самия себе си“?
– Хубав въпрос. Човек казва: „Искам да съм свободен.“ Всъщност кой го ограничава? Той самият се ограничава. Не можеш да бъдеш ограничаван, ако сам не сториш това. Ако надникнеш в себе си, ще видиш какво огромно пространство за свобода е спотаено. Човек се ражда свободен.
– И в живота, и в изкуството всеки притежава свои морални критерии, единият от които е нравствеността. Кои са твоите морални критерии?
Засегнат съм от липсата на морални стойности. А те винаги са едни и същи. Навярно се променя формата, но не и същината. В днешно време сякаш моралните стойности отстъп- ват на материалните. Между тях няма хармония.
– Вън от съмнение, талантът има мисия свише, позволяваща му да каже: „Превръщам те във вечност.“ Кое човешко творение според теб е превърнато във вечност?
– Любовта. Това човешко творение е превърнато във вечност. Говоря искрено. Не са необходими думи, когато говоря за любовта. На поета Пенчо Славейков принадлежи казаното: „Най-дългият път е този между перото и сърцето.“ Споделям казаното.
 – Как протича при теб творческият процес? С какво започва – с грундиране на платното или пък с нанасяне на боите? А може би с внезапно осенила те идея?
 – При мен няма подготовка. Всичко започва внезапно, спонтанно. И аз се подчинявам на внезапността и спонтанността. Живея в свят, от който не излизам. Започвам не с грундиране, не с нанасяне на боите, а с обич.
– Кои са онези невидими неща, които ти помагат в творческия процес? Дали не са самотата и природата, още повече, че живописта е самотно занятие?
 – Винаги имам чувството, че всичко идва отгоре. Аз го следвам. Самотата е едно пространство, което често пъти говори повече от думите.
 – Има ли алиби бездарието?
– Не съм мислил върху феномена бездарие. Имам чувството, че някой си е сбъркал мястото.
 – Известно е, че живееш и рисуваш в Париж, където е твоят дом. Идваш в България и нареждаш платната в софийските галерии. С какво те впечатли и спечели галеристът Огнян Боев? Днес неговата галерия е отворила широки врати за твоето изкуство.
 – Огнян Боев е явление, голямо явление. За пръв път срещам такова явление.
– Какво е чувството да бъдеш гражданин на света?
 – Чувство, словесно трудно изразимо. То е чувство, че няма граници, че всички сме братя и затова трябва да се обичаме.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: