Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

НЕОБИКНОВЕНИЯТ ХАРАКТЕР НА ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ

20.11.2017 | автор:  Проф. Симеон Янев

И ОБИКНОВЕНАТА СЪДБА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕВОЛЮЦИОНИЗЪМ

 

Странно защо и историците на българските революци­онни движения, и изследвачите на националния характер в протежение на повече от век не забелязват и не оценяват фигурата на водача на Априлското въстание в Габровско и Севлиевско, където то доби най-силен размах след Средногорието. В същите онези дни на април 1876 г., когато в За­падна Тракия и в Севернородопската яка пламна най-голя­мото през XIX век българско въстание, въстават и десетки села и колиби оттатък Балкана, и най-ярката и силна лич­ност, която този бунт излъчва, е личността на Цанко Дюстабанов. Но докато Средногорското въстание, както го нарича Захари Стоянов, бе бунт на лудите глави и жарките апосто­ли, бунт, водачите на който отреждаха най-често за себе си ролята на живи жертвени факли, а на следовниците си не обещаваха повече от пепел и кръв за „всичкото живо насе­ление“, въстанието отвъд Балкана, подготвено от Стамболов, бе въстание на трезвата сметка, която не жертва жени­те и децата, не планира клади и пепелища от градовете и селцата, а избира тактиката на въстаническите чети, това, което на езика на двадесетия век се нарече „партизанска война“ и което бе донесло преди това успех в освободител­ните борби срещу същия поробител на Гърция, Сърбия и Черна гора.

Дюстабанов е главната фигура на това въстание, ефек­тът и ехото на което без съмнение няма силата на Средно­горското, но резултатите и духовните му запаси съвсем не са по-малки, както не са по-малки героизмът и нравствено­то му величие. Без Дюстабанов Априлското въстание отта­тък Балкана сигурно пак щеше да избухне и пак да постигне своите величави епизоди /невъзпети за съжаление от ни­то един поет/, но с него то доби една особена, една изклю­чителна краска: чрез него в българските характери се впис­ва нещо необикновено, парадоксално, неочаквано; вписа се образът на нов тип въстанически водач, лишен от патетика и показен героизъм, човек, който не блести, а неотрази­мо привлича, на един краен рационалист, но оглавил едно крайно нерационално дело.

Най-после – противно на всяка логика – това е един те­жък чорбаджия, който остана внезапно чужд на традицион­ния чорбаджийски конформизъм, един издигнат турски чи­новник, усърдно цял живот градил кариерата си, но разру­шил я в един миг из основи с ясното съзнание, че жертва не само нея, но и главата си. С една дума – това е един яростен противник на българското освобождение чрез оръжие и кръв и убеден еволюционист, заложил на мирното възмогване на българския народ, но сам и безусловно задушил идеята, на която през целия си съзнателен живот е служил, за да стане водач на въстание, в успеха на което ни за миг не е вярвал.

Така животът и смъртта на Дюстабанов стават една от най-големите загадки в историята на кървавата 1876 г. и изобщо в българските революционни движения. Същевре­менно животът и смъртта му са най-категоричното ре­шение на безконечния спор между основните идеи в исто­рията на българското освободително движение – спорът между идеята на еволюционистите и идеята на револю­ционерите, между радетелите на безкръвното, бавно, но сигурно освобождение и лудите глави, които постоянно усещат османския нож чак до кокала и за които всеки миг забавяне е равносилен на предателство. Именно те – лудите глави – направиха въстанието в Средногорието. Но големи­ят парадокс на българската история е, че точно техните зак­лети противници начело с Дюстабанов – тежки чорбаджии и правителствени чиновници като Еким Цанков, кметове като дядо Фильо и ред още други умерени – го продължиха оттатък Балкана в окръга на Стефан Стамболов. С различ­ни идеи, в един миг те се намериха заедно, уловени на кър­вавото хоро.

Целите на едните се въплътиха в Бенковски. Идеите на другите се символизираха в образа на Дюстабанов – войво­дата на габровската чета, човека, който можа да изведе в Балкана тези, които бяха и продължиха да бъдат за българ­ската нация най-яркото олицетворение на пресметливостта и трезвия разсъдък.

Един изхвърлен от живота човек – пропаднал търговец и авантюрист, емигрант, нехранимайко, скитник по Балкани­те и Мала Азия, разбойник, за когото се е мълвяло, че не се спира пред нищо – и един преуспял чорбаджия, платен тур­ски чиновник, искрено загрижен за съдбата на империята, както и за съдбата на народа си в нея, дарител и училищен настоятел, галеник на успеха – ето това са лицата на двамата най-големи водачи на Априлското въстание. Въста­нието ги направи равни, както и велики, така както животът преди това ги бе направил безкрайно различни и все пак ед­накви – единия в богатството и просперитета си, другия – в бедността и провалата си. И двамата обаче – с изковани по различен път характери, но еднакво силни и еднакво готови за поръките на историята.

И ако Бенковски в смъртната си схватка с Гаврил Хлътев изживя едновременно и драмата на своя народ, и своята собствена драма, Дюстабанов първо изживява агонията на своята еволюционистична идея, идеята за безкръвното ос­вобождение, за да изброди след това докрай и драмата на поражението – от вековния страх, тъпата непросветеност и скотското равнодушие до животинската ожесточеност, робската раболепност и предателството.

Историята спести на Бенковски тия мъки; Бенковски за­гина от куршум, макар и предаден. На Дюстабанов не бе спестено нищо: предаден, той увисва на бесилката в Търно­во с разтрошена в сраженията ръка, след като премина през всички степени на съдебните разследвания и след като се среща очи в очи с малодушието, заместило възторга, и с разкаянието, заместило порива към свободата.
Еднаква ос­тава само твърдостта му. Очевидци разказват, че докато е изминавал няколкото стотин метра от затвора до бесилката си, Дюстабанов с поглед и осанка накарал да млъкне цялата дива, фанатично екзалтирана тълпа, която преди това с вой и проклятия, с камъни и развалени плодове изпратила към бесилото поп Иван и Еким Цанков.

В смъртта Дюстабанов бе по-силен от Бенковски, който, трезв и хладен през цялото въстание, умря подмамен от една илюзия – илюзията, че движението не е окончателно разгромено и кръвта не е напразно пролята. Илюзии не владеят никога Дюстабанов! От безпаметно опиянение до безпаметна уплаха се мятат духовете в ония дни; той остава хладен и трезв и в победите, и в пораженията. Единствен не познава лудото въодушевление, но не вкусва и отчаянието. И пак единствен, когато всички, пияни от свободата, виждат всичко в розово, предрича кръв и разруха, така както в кръвта и разрухата на погрома предсказва близката свобода. Само силен човек е бил способен на това, с характер измежду най-редките – тези, които остават независими и самотни в психозите на общите вълнения. Нещо властно, но не показно, нещо господарско, но не чорбаджийско се е излъчвало от него; човек от друга порода е бил той, човек с ум и характер, които не е могло да не му се признаят, както не е могло и да не се уважат. Не белязан от бога, както е изглеждал на съвременниците си Бенковски, а белязан от собствената си воля и ум е бил Дюстабанов.

Такъв е бил в мирния си живот, такъв го виждат и в дните на въстанието.

 

* * *

За въстанието в Габровско Дюстабанов е имал същото значение, каквото е имал Павел Бобеков за Панагюрище: самото му участие стопява съмненията и колебанията и на най-големите песимисти. Челеби Цанко, кадията, Цанко чорбаджи, син на Христо чорбаджи, племенникът на всеобщо известния и всеобщо почитания Васил Априлов, сайбия на ниви, гори, ливади и воденици не само в Габровско, но и в Севлиевско, училищен настоятел, дал сграда за пансион на гимназията, богатият и умен Дюстабана, когото са сочели за пример помежду си не само българите, но и турците: този Цанко, който дума нахалост не хвърля и стъпка накриво не прави – този Цанко не само бунтовник, но и глава на бунтовниците, това за трезвия и постоянно плюнчещ пръст срещу вятъра габровски еснафин е значело повече от най-високо гарантирана полица, значело е успех, значело е печалба, значело е сигурна и изпипана работа, за която само ахмакът няма да се залови. Милион думи и горещи патриотически призиви да бяха изрекли членовете на Габровския революционен комитет, ризите на гърдите си да бяха скъсали, за да доказват, че само свободен си заслужава да живее човек, зад тях в Габрово е нямало да застанат и една шепа хора, а не стотици, както щом виждат начело на въстанието Дюстабанов.

Убедени, че Дюстабанов винаги знае какво върши, че приказката си с прости хора не прави, всичките им колебания, всичките им съмнения са изтлели като дим и без да умуват повече, те са тръгнали към килерите да търсят забравеното шишане, към Вельо Бока – да си поръчат ятаган, към дюкяна на Пейчо, Ганчо или Христя – да им източи кама. Никой в Габрово и Габровско не е могъл да направи повече за разрастването на въстанието от този най-тясно свързан с турското управление човек, чорбаджия, от този заклет противник на борбата с оръжие, който се присъединява към борците само седмица преди избухването на въстанието.

Дюстабанов не участва в нито едно революционно заседание, не заклева нито един съзаклятник, не стъпва по агитация в нито едно село и в нито една къща. Той не написва нито едно горещо писмо, не основава нито един комитет, не произнася нито една пламенна реч. Това го отличава от всички имена, които 1876 г. даде на България. Но то изобщо не намалява значението му. Редом до Бенковски, Волов, Каблешков, Захари Стоянов, редом до Стамболов и Измирлиев името му излъчва особена светлина; техен противник по идеи, той застава до тях в решителния час по-убеден, повече готов на жертви и по-хладнокръвен и от най-запаления техен сподвижник. Деец с местен обхват, войвода на област от Стамболовия окръг, със смъртта си той се нарежда високо до първите апостоли на въстанието. Ако всички го изпреварват по жаркост, активност и деятелност преди деня на бунта, никой не стои по-горе от него по дух в безконечността на поражението. Неговата съдба е както тази на библейския Савел, превърнат в апостол Павел: колкото логически и емоционално изключва въстанието, преди да се присъедини към него, толкова логически и емоционално го подчертава като единствена възможност в дните на процеса в Търново. Със същата сила, с която не вярва в успеха, той го вижда постигнат след погрома. Огромната му нравст­вена мощ, която привлича стотици въстаници в първите дни на бунта, е още по-неудържима, страшна, нечовешка в последните дни на разгрома.

Но най-същественото и най-значимото у Дюстабанов не е в практическите резултати, нито в умението му да води народа. Най-същественото е отговорът, който чрез него ис­торията дава на големия въпрос – как може да се постигне освобождението – чрез революционна борба или чрез еволюционизъм. Този въпрос, който жестоката съдба на Бълга­рия остави като че без категоричен отговор, въпрос, който историци, писатели и социолози в теоретичен план на при­ливи и отливи от век насам продължават да решават, е единствен категорично решен в неговия живот и неговата съдба. Именно тук се съдържа извънредното значение на габровския войвода за българската история, българската народопсихология и изобщо за българския живот.

Има и е имало различни пътища към свободата: има и е имало различни пътници за тия пътища. Но в определен мо­мент на историята всички илюзии падат, всички възможнос­ти самият живот съкрушава, за да остане само една алтерна­тива: или продължение на робството, или смърт пред олтара на свободата, ако самата тя остане недостижима. Избор прак­тически без избор, съдба, която само малките народи позна­ват и която ги издига до най-високите стъпала на човешко­то достойнство, където законите на самосъхранението пре­стават да действат пред законите на освободения дух.

Като символ на въплъщение на тоя исторически миг в българската история, незабелязан и недооценен, стои този човек без илюзии, както и без идеализъм, трезв, умен, на­дарен с воля, непреклонен пред всякакви физически стра­дания /по това той надвишава всички апостоли от българските въстания/, един изключителен характер, неповторим цвят от българския народностен дух, пророк, който не с чувства, а с разума си предрича през юни 1876 г. пред из­вънредния съд в Търново както бъдещето на империята, та­ка и близката свобода за народа си.

Това е Цанко Дюстабанов, за когото историците рядко отделят повече от 5-6 стереотипни фрази, скривайки невол­но зад тях едно от чудесата на 1876 г. и една от големите за­гадки на българския дух.

*  *  *

Втори по богатство и първи по влияние в Габрово, ценен от властта заради лоялността, но и заради искрената си убе­деност в общото бъдеще на двете нации, уважаван от бъл­гарите заради справедливостта и ума си, почитан от селя­ните от десетките балкански села и колиби заради безплат­ните съвети и защита, които им дава в съда – такъв сварва Цанко Дюстабанов пролетта на 1876 г. Гюргевският коми­тет още в началото на годината се е пръснал из страната, навсякъде се води гореща агитация за предстоящото въста­ние. Неуспехите на турците в Босна и Херцеговина, войнствеността на Сърбия и Черна гора, Цариградската конфе­ренция, която притиска Турция за реформи – всичко това допълнително влива масло в огъня. Към това – голямата ак­тивност тая пролет на руската дипломация, в която все по­вече проличава пълната безпомощност на турската админи­стративна машина да направи каквато и да е сполучлива маневра.

В Търновския революционен окръг работи Стамболов, заместникът на Левски, душата на комитета в Гюргево. Търново предварително е обявено за столица на въстанието и съвсем естествено Габрово, с чисто българския си харак­тер, разположено само на петдесетина километра от рево­люционната столица, не може да не взема най-деятелно участие в подготовката.

А в Габрово тогава разгръща дейността си единствената по онова време българска гимназия; градът е център на ин­тензивен духовен живот. Основан е и работи таен революци­онен комитет начело с Еким Цанков – жарък патриот, свър­зан със Стамболов. Посветените обикалят селата и колибите, организират нови комитети, а главната дейност на новите била да се събира оръжие и храна за наближаващия ден.

И както навсякъде през тая пролет в България, резулта­тите са чудотворни: всичко се стича така благоприятно, та­ка подходящо, че комитетите се уголемяват с всеки изминат ден, а слухът, че се готви нещо съдбоносно, кара непосве­тените да се чувстват обидени и най-дълбоко засегнати в народностното си чувство. Без съмнение духовете в Пър­вия революционен окръг по нищо не се различават от ония, за които Захари Стоянов пише отвъд Балкана: забравили ве­ковния си страх от зелената чалма, забравили вековното си покорство и изведнъж изпълнени с крайна решителност и гордост от националното си име.

Но Дюстабанов е стоял встрани от всичко това. Той, кой­то е познавал достатъчно добре и силата, и слабостта на Турция, непоколебимо е бил убеден, че няма друг път за българина в бъдещето освен през икономическия напредък и просветата. България, учел той, може да се освободи и възмогне, без да стане жертва на чужди сили, само в рамки­те на Турция, българският народ трябва да се просвети и издигне до степен, че Турция да не може да съществува без него.
Само ние сме способни да възкресим залязващата им­перия с трудолюбието и предприемчивостта си, с голямата духовна енергичност, със схватливостта ни към всичко но­во, което времената носят. Възкресявайки я, ние възкреся­ваме и себе си и с труд и постоянство ще постигнем бавно, ала сигурно онова, което ни принадлежи: да живеем обеди­нени и непритеснени в собствените си земи.

Най-важното обстоятелство, върху което са се градели надеждите за успех на Дюстабанов, е било съзнанието му за перспективността на българския народ. Пълен с енергия, народът в оная епоха е и дълбоко алтруистичен: не запазва­не на малкото спечелено, а спечелване на довчера невъз­можното – ето това е определящият закон и духовен, и ико­номически, от семейството през общината до цялата народностна общност. В семействата се раждат по 8-10 и повече деца, никой родител не се щади, за да ги подготви по-учени, по-достойни, по-полезни за обществото. И докато наци­ята господар прави точно обратното, докато се щади, дока­то се отдава на удоволствия, похот и безплодно сребролюбие, Дюстабанов вижда как българинът се плоди, жаден да опознава, да надмогва, да постига повече и повече. Страст­та на българския търговец, на българския занаятчия му е дълбоко позната: той не я открива, наблюдавайки; той я има в себе си. Да придобием не за да се ползваме, а за да при­добием още повече и да бъдем силни, за да докажем права­та си – ето това изискване на новите времена, които истори­ците наричат буржоазни, най-силно от народите в империя­та чувстват и осъществяват българите. От него произтича и увереността на Дюстабанов, че такъв народ не само ще бъ­де нужен, но и ще бъде утрешният господар в империята. И всичко това не е било лишено от логика, то почива не на фантасмагории, а на реално познаване на нещата. С прос­вета, със знания и предприемчивост, с изземване на капита­лите в най-важните държавни начинания Дюстабанов се е надявал на сигурен успех: в мечтите си той е виждал Бъл­гария подобна на Унгария и Австро-Унгарската империя. Но не само толкова: практик, който е знаел, че парите са си­ла, но безпомощна, ако не се пази, той има и други идеи, много по-смели. Идеите му стават толкова по-смели, кол­кото повече наближава 1876 г. с нейния революционен дъх. В самия край на 1875 г. Дюстабанов организира в Габрово градско събрание, за да изготви то махзар до правителство­то и да поиска три основни неща:

- премахване на стария позорен данък „бедел“ – данък, който само българите плащали заради военната охрана, ко­ято им осигурявало правителството;

- признаване на българския език като втори официален език на империята;

- признаване на правото на българите на редовна военна служба.

Енергичен, убедителен в аргументите си, той се е надя­вал, че правителството в Цариград ще оцени спасителната ръка, която му се подава, и в една обстановка, когато труд­ностите му навън са станали непреодолими, когато дълго­вете на империята лавинообразно нарастват, когато вът­решната нестабилност главоломно расте, ще поеме тази ръ­ка, за да гарантира оцеляването на държавата.

Следващите месеци не носят никакъв отговор. За Дюстаба­нов, който познава турската мудност, консервативност, страха от реформи, това не е изненадващо. Уверен е бил, че колкото повече проблемите на държавата се увеличават, толкова по­вече неговите идеи ще се оценяват. Цялостен, сигурен в си­лата на ума и познанията си, с един „железен характер“, как­то пише неговият биограф д-р Цончев[1], Дюстабанов не е по­знавал до 1876 г. вътрешни свои драми: това, което е мислел, той е проповядвал; което е проповядвал – дълбоко и искрено е вярвал, към него се е стремял, налагал е волята си до сте­пен, че е бил чуван чак от самия мютесариф в санджака.

*  *  *

Така настъпва необикновената пролет на 1876 г. Габров­ският комитет от ден на ден излиза все по-наяве, все по-за­бележима става дейността му, все повече хора уж тайно, но с радост шушукат за готвеното въстание. В хода на подго­товката му в града идват Георги Измирлиев - Македончето, апостол на Гюргевския комитет, а след него и самият тайн­ствен, но все по-налагащ се и властен Стамболов.

Никой не кани Дюстабанов на тези срещи. Чувствите­лен, той обаче долавя, че обществените води потичат в дру­га посока, че остава сам, че под неговото знаме все по-мал­ко хора се нареждат. Сигурно дребнавият амбициозен ха­рактер би се озлобил от такова движение на духовете, си­гурно би потърсил пътища да си възвърне обществения ав­торитет с цената на помпозни жестове, които или трябва да подчертаят неговото несъгласие, или да покажат неговата незаменимост. Цанко Дюстабанов не прави нищо. Той, кой­то е властвал над парите и духовете, роденият господар, мълчи и наблюдава.

Събитията се развиват с главоломна бързина – било е определено за 25 април общо събрание на всички комитети на Първи революционен окръг, защото са дошли вече вес­тите за избухналото още на 20 април въстание в Западна Тракия. Тогава един от членовете на комитета – Димитър Видинлиев – неочаквано предлага, като взема предвид ог­ромния авторитет на Дюстабанов сред населението, силна­та му воля, големите му лични качества, за представител на Габрово да замине той.

След това се случва онова, което обикновено настъпва, когато всички мислят едно, ала никой не е посмявал да го изрече – съгласяват се, че няма по-добро решение, но ако Дюстабанов откаже? Ако откаже, то би значило провал за делото, смъртна заплаха за тях самите, риск за главите на всички комитетски хора. Димитър Видинлиев продължава да твърди, че в последните месеци Дюстабанов е променен, че е поразен от турската мудност и глупостта на админист­рацията, особено след пълното мълчание по искането им за допускане на българи в редовната армия.

И така, с всичките си колебания и страхове, те решават да му разкрият комитетската дейност. Примамват го извън града на другия ден – Гергьовден. Целият Балкан цъфти и зеленее, текат бистри води, слънцето плува в бездънна си­нева. В местността Родевото, под клонат бряст, в тава, зави­та със зелени листа, дими гергьовското агне – претекстът е да отпразнуват заедно най-хубавия пролетен празник, подтекстът – да решат участта на въстанието в Габровско. За­щото – те съвсем не се заблуждават – ако Дюстабанов при­еме, въстание ще има, ако не приеме – те, заклетите над Евангелието и камата, трябва да го започнат с кръвта на най-личния българин.

Ала кой ще направи това, което е неизбежното – всички те – и Тотю Иванов, и Топузанов, и Конкилев, смели мъже /въстанието после най-добре го доказва/, тръпнат пред пог­леда и думите на Дюстабанов, човека, който не греши ни­кога, човека, който с ум и слово постига всичко, човека, пред когото скланят думите си и най-висшите турски чи­новници. Смутени и объркани, повече смутени и повече объркани, отколкото ще бъдат после и в най-тежките миго­ве на въстанието, те го посрещат под бряста, отпращат се­ляните, които им прислужват, остават сами и Еким Цанков, председателят на комитета, най-близкият в Габрово сърат­ник на Стамболов, започва.

Какво е говорил и какво са допълвали другите, нито един спомен и нито един биограф точно не казват. Нищо не е запазено за тая паметна среща и българската историогра­фия още веднъж трябва да съжалява, че не е било наблизо острото око на медвенския овчар, за да запечата най-острата схватка между двете основни идеи на българската наци­онална революция. Защото под клонатия бряст, пред недо­коснатото гергьовско агне, при отсъствието на капка вино и ракия /употребата им била смятана, по пример, завещан от Левски, за голямо престъпление към народното дело/ – на трезви глави, които без съмнение са горели повече, откол­кото и при най-пияния теферич, едната идея е трябвало да отстъпи: всъщност самата история е правела избора. Сму­тен, заекващ, но решен да отиде докрай, Еким Цанков, с чи­ето мнение и Стамболов се е съобразявал, очевидно е зало­жил на това, че всичко вече е направено, всичко е готово и връщане назад не може да има, че целият край, целият ок­ръг и цяла България са пред най-голямото си въстание. До­пълвал е /имало е вече слухове/, че Тракия вече гори, че братята отвъд Балкана се бият както босненците, както чер­ногорците, както гърците през 1821 г. … Казвал е, че за избор не може и дума повече да става, че изборът е направен не от тях, че народът, от тях готвен, е вече от тях неудържим.

Казвал е, че надеждата за успех сега е по-голяма, отколкото когато и да било в миналото, че най-сетне България трябва да заложи на честта и свободата си, не на читалищни разговори, не на дипломатически препирни, не на очакване на сръбска, руска или каквато и да е друга помощ, а на собствената си кръв. Казвал е, че щом сръбското въстание е успяло и има сръбска държава, щом са успели черногор­ците – една шепа народ, щом съществуват Гърция и Влаш­ко, трябва най-сетне да възкръсне и България. Казвал е, че така както сме успели преди няколко години в църковната борба, така трябва да направим и сега решително втората крачка, че ако успехът не бъде пълен, ще е по-добре, откол­кото ако изобщо не се потърси никакъв път към успеха. Казвал е най-после, натискайки болното място на Дюстабанов, че на Турция повече никой не вярва, че Високата порта лъже българите, лъже Европа, лъже най-после себе си.

Каз­вал е на човека, който най-добре е познавал турските зако­ни, на члена на даавие меджилиси, че нито хатихумаюнът, нито хатишерифът, скроени по най-демократични принци­пи, не струват и пукнат грош в тая държава, в която и най-простият правоверен се смята винаги прав и винаги по-чес­тен от най-просветения българин. Казвал е, че на нито един махзар, на нито едно наше искане, което цели само общото добро на държавата, не е отговорено и никога няма да бъде отговорено, защото турският фанатизъм е по-висок от вся­какъв разум, турският страх от реформи – по-силен от вся­каква необходимост, налагана от времето.

Заекващ, смутен от познатата сила на човека, когото е убеждавал, той все повече е натискал болните му места – Турция е обречена, тя сама не прави нищо да се спаси, ни­какви реформи в нея не дават никакъв резултат, азиатската свирепост и азиатският фанатизъм са неизлечими, те нико­га няма да допуснат българи в армията, никога няма да при­знаят нашия език за втори език на империята, макар че са­мо ние сме народът, който с труд, ум и воля единствено може да я спаси.

И тук човекът, за когото се е говорело, че никога в живо­та си не е правил нито една погрешна стъпка, не е могъл да не си спомни за провала си с махзара, за мълчанието и апа­тията на турската администрация.

Вероятно този непроницаем в твърдостта си човек, който после във въстанието никога не губи присъствие на духа, чо­векът, когото не чуват ни веднъж да охне и когато куршуми­те натрошават ръката му, и когато тя гноясва, и когато го сре­щат очи с очи с хленчещите му и малодушни другари, чове­кът, който при единственото свиждане в затвора с майка си, без да трепне, бърка в разтрошените си кости и като изскубва една от тях, дава й я за последен спомен, вероятно този без­подобен български характер от 1876 г. не е попитал друго ос­вен онова, което единствено съответства на природата му:

– Какво сте приготвили? Колко и с какво ще въстанат?

И Цанков, и Конкилев, и Топузанов, и Тотю Иванов, и учителят Саранов – целият комитет, обнадежден, един през друг са започнали да му разкриват подготовката – основа­ните комитети в селата и колибите, набавеното оръжие, по­ръчаните саби и ятагани. Разправяли са му за срещите си, за готовността на народа, за това, че от свещениците и учи­телите до последния ратай и слуга хората влизат в комите­тите, за това, че са организирани чети, които в уречения ден ще се въоръжат и излязат в Балкана...

Нито дума не казва повече той, слуша ги, без да трепне, докато те, изприказвали се, един по един замлъкват, още повече смутени, смазани и от твърдите му очи, и от мълча­нието. Така настъпва най-страшният миг, когато всичко ве­че е казано, когато всички тайни са разкрити.

И тук вече вероятностите свършват, предположенията отстъпват, колебливите спомени стават учудващо едино­душни. Защото той произнася през надвисналите си муста­ци, под режещия поглед на студените си очи само две фра­зи, които ги засипват едновременно с лед и огън. Казва:

 –   Оставили сте ми два пътя. Първият е да отида и да ви предам: тогава ще бъда дважди по-почитан и трижди по-богат. Вторият – да дойда с вас и да загубя главата си.

Агнето не е било докоснато. Балканът цъфти и зеленее, текат навсякъде бистри води и слънцето плува в бездънна синева. Той довършва:

– Идвам с вас!

Така се решава въстанието в Габрово и Габровско, което след извършеното от Волов и Бенковски

в Тракия записа втората славна и кървава страница в историята на 1876-а.

*  *  *

 

 



[1] Цончев, д-р П. Цанко Дюстабанов. София, 1926.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: