Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ЕНТУСИАЗМЪТ НА СКЕПТИКА

20.11.2017 | автор:  Проф. Симеон Янев

Петър Бонев и Перущица в Априлското въстание

 

 Образът на този човек вече втори век остава в непрони­цаема сянка. Стотици – не! – хиляди страници са изписани за Априлското въстание от достопочтени изследователи до крилати стихотворци, но неговото име го няма там. Защото съдбата, която му бе отредила да бъде най-ефикасният и в същото време най-безефектният от водачите на въстание­то, бе предопределила той да загине преди оня безподобен ден, който всички – уки и неуки – знаят – деня на масовите семейни самоубийства в обсадената от турците перущинска черква.

С едно изключение – книгата, от която започва съвре­менният български синтетичен роман – „Цената на злато­то” на Генчо Стоев.

Но „Цената на златото” винаги се е схващала като исто­рически роман, плод на художествено вдъхновение повече, отколкото на документална историческа истина. Защото вярно е, че в българската литературна история вече добре знаят цената на „Цената на златото”, без това да им пречи да задават въпроси като този, за когото споменах. А освен това Петър Бонев е епизодичен герой в тая книга, друга е художествената цел на автора и други исторически лица е търсил в нея той.

Няма други изключения в българската литература. Ва­зов, когато е създавал своя пантеон „Епопея на забравени­те”, е предпочел Кочо Честеменски, а Захари Стоянов е пи­сал за Петър Бонев по сведения от втора и трета ръка, пос­тавен в невъзможност зад безефектността да види изклю­чителното.

Така характерът на този голям въстанически водач, вместо в първия ред, се оказва дълбоко в галерията на исто­рията. Причината не е нито в злощастната случайност, коя­то така често засипва с пепел важното и значимото, нито в лошия шанс, който не прави очевидец на неговите дела ня­кой истински дарен летописец, нито в нихилистичната – повече или по-малко – природа на българина. Причината е в самия характер на Петър Бонев. Той не е изразен в бесния и възторжен вихър като душата на Бенковски, нито в дълго­то, обляно в неизповедима любов страдание на Волов. Нито в артистичните превъплъщения на Захари Стоянов, нито в аристократичния скептицизъм на Цанко Дюстабанов.

 

II

Трябва да започнем с един парадокс – ключът към изклю­чителния характер на Петър Бонев лежи в безизключителността на неговото поведение. Цялата му биография, включително десетте големи априлски дни, ни срещат с един най-обикновен селски даскал, най-обикновен баща и съпруг и най-обикновен /за мерките на Възраждането/ български патриот. Още повече изпъква тая делничност и обикновеност на фона на необикновените събития и подвизи, които излъчва въстанието в Перущица. Как е възможно, възможно ли е изобщо един човек така прибран в себе си – ще видим това не в едно и две действия – да бъде бащата на най-висо­ката саможертва, която българската история познава?

С изключение на един писател – Генчо Стоев, още никой в България не е посмял да го повярва. Саможертвата на Пе­рущица нарушава всички схеми за скептичния, трезвия, ни­хилистичния български характер. Ако не беше Вазовата ода за Кочо, ние не просто щяхме да знаем по-малко за изклю­чителен миг от историята. Много повече щяхме да вярваме на собствените си удобни /като за делови и трезви хора/, скептични /като за малък народ/, самоотрицаващи ни /като за народ с къса историческа памет/ схеми.

В „Епопея на забравените” това е творбата, от която пре­ди гордостта, която е толкова възхвалявана, лъха и няка­къв особен, дълбок, непроницаем смут. Как е възможно, ни­ма е истина? Който прочете двете истории на въстанието в Перущица /тази на проф. Гълъбов и другата на Иван Кепов/, който не си спести спомените, работата в архивите, проучването на документите и дори срещите с лица, които сами пазят семейни реликви и предания от оная епоха, ще изпита същия неочакван смут толкова повече, колкото по-прилежно е свършил цялата си неприятна, черна, проучва­телна работа.

Въстанието в Перущица от 1876 г. не е подобно на въста­нието в Копривщица и Панагюрище, още по-малко на въста­нието в Ново село и Кръвеник, и е съвсем различно от това в съседните й селища Брацигово и Батак, макар че подобни /ако не напълно еднакви/ условия ги родиха и макар че цели­те, задачите и идеите, които ги вдъхновяваха, са едни и същи.

Въстанието в Перущица не започва като въстанията във всички други български селища през паметната година. То не протича, както обичайно ни го представя във великата си кни­га Захари Стоянов. И най-важното – то не завършва с оби­чайния за всички разгромени въстания упадък на духа, в кой­то ужасът, страхът за живота и страхът от настъпващите ре­пресии унижават и смазват светата идея, която го е породила.

Въстанието в Перущица свършва, както много малко раз­громени въстания са свършвали – най-неочаквано и там, където в пълния погром за нищо друго не остава място ос­вен за смазания, обезчовечен човек, влуден, сведен до най-простите си инстинкти, за човека, който, за да продължи да живее, няма друг изход освен да престане да бъде човек; същият този човек най-неочаквано се възвисява до нещо идеално, недостижимо, невероятно, разумно невъзможно, емоционално необяснимо, което, оставайки човешко, над­хвърля границите на човечността и я приближава до съ­вършеното. Това е масовото самоотречение от правото на живот на изпълнени с жизненост, кипящи от жизненост и нравствено здрави хора, и то не в изстъпление и психоза, не в жестове и пози, а спонтанно и делнично, ако изобщо може да бъде наречено делнично едно свръхчовешко дело.

Въстанието в Перущица привидно не излъчва обаянието на големи водачи, както Панагюрското излъчва почерка и темперамента на Бенковски, Габровското – на Дюстабанов, Копривщенското – на Каблешков... Въстанието в Перущица е въстание на целия перущински народ, на тия няколко хи­ляди души, които застанаха срещу башибозука и султанска­та войска с 648 чакмака, и още толкова невъоръжени мъже, двойно повече моми и деца, двойно повече старци и жени.

Но различно от всички останали, то всъщност прилича на тях по това, че издава почерка и дъха на един от най-го­лемите априлски водачи и един от най-дълбоките българ­ски характери – почерка и характера на даскал Бонев, дас­кал Петър Бонев.

*  *  *

Сам Петър Бонев, взет в характера, методите си, такти­ката си на въстанически водач, е като че ли най-големият парадокс на българското освободително движение и на бъл­гарската характерност.

„Никой не е пророк в родното си място” – безусловно твърди старата истина. Изключителното в характера на Пе­тър Бонев е, че не тръгва да доказва обратното. Изключи­телното на въстанието, което той направи, е, не между дру­гото, и в неизключителността на водача му. Даскалът никога – нито в подготовката, нито през самото въстание, не е заемал пророчески пози. Съвършено неочаквано той – ду­ховно най-извисеният, най-чувствителният, най-жадният за свободата, той, който не само е хвърлил семето, но е и опа­зил нивата, той – най-важната без никакво съмнение фигу­ра на най-саможертвения епизод от Априлското въстание, се държи така, както не се държи никой друг от априлските водачи – той не командва, а му изпълняват, не произнася ре­чи, за да разпалва народа, а народът му се издига до най-ви­соките върхове на въодушевлението, където страхът от смъртта престава да бъде преграда към свободата.

Никога, в най-напрегнатите, както и в най-радостните мигове на бунта, като излиза напред, за да покаже посоката, Петър Бо­нев с нищо не подчертава, че е пред тях и по-високо. Него­вите заповеди никога не са на висок глас, неговите решения никога не са само негови. Той не притежава отрезвяващата ирония на Цанко Дюстабанов, но не притежава и огнената патетика на Бенковски. Не се жертва като Волов, не се дър­жи съзнателно в сянка както Захари Стоянов. Перущинският даскал води народа си, като прави само онова, което самият този народ иска. Неговото изкуство е не да запо­вядва и да му изпълнят, а да ги накара да поискат от него сами точно това, което и той иска.

Няма нито едно значимо начинание от дните на въстани­ето, което той да е започнал, без да се допита до народа си. Истинското въстание в Перущица започва не с прочитанетона „Кървавото писмо”, а с наказанието на тъмръшките по­маци. Това е всъщност актът на накървяването, за което Бенковски толкова умело използваше първата вълна на въо­душевлението.

Тази първа вълна се е отляла в Перущица, когато слизат със своето искане за храна, ракия и тютюн пратениците на Тъмръшлиите. Партията на стареите е изпратила вече пър­вата си делегация в Пловдив за преговори и защита. При това тя не пропуска и мига на слизането на бабаитите, за да засвидетелства със съгласие на условията им своето верноподаничество. Петър Бонев, който е допуснал всичко това – нарочно или случайно, предстои да видим – налага своето решение по много неочакван в подобна ситуация начин. То­ва е в деня, когато цялото население на Перущица е излязло извън селото, за да работи по укрепленията – „табиите”, които е трябвало да спрат турския налет. И Петър Бонев тръг­ва наред по тия укрепления. Иван Кепов пише: „ ... Бонев обикаля работещите по табиите селяни, съобщава им случ­ката и пита:

– Нима не стига, че сме ги хранили 500 години, та тряб­ва още да ги храним? Кажете и вие: да пуснем ли Дели Асана или да го убием?

– Стига сме ги хранили вече! Нека се избият! –  бил отго­ворът навсякъде.”21[1]

Това е решителен миг, може би най-решителният за въстанието в Перущица. Ако се е случело разногласие, да не го­ворим, ако решението на мнозинството е било отрицателно, въстанието е можело да свърши преди всъщност да е започ­нало. Нито един въстанически водач в един такъв миг не из­бира подобен път, защото такава стъпка не се обсъжда; тя просто трябва да се направи. Допитванията и споровете са за времето на агитацията, сега единствената възможност е да се действа. Дали от неопитност или по други причини, но перущинският водач поставя на най-голямо изпитание най-голя­мото дело на своя живот – мечтата си, която более още от белградската легия – да види роба въстанал. Тогава наисти­на защо е постъпил така непредпазливо? Има само един от­говор – бил е сигурен, че селяните ще поискат точно това, което сам той горещо е искал - да се убият пратениците.

Всъщност тук за първи път се срещаме не с една инцидентна, неадекватна на ситуацията постъпка на водача, а с първа­та от една поредица, която ни предстои да видим и която чрез величието на резултатите си от неадекватна изведнъж се превръща в стоманена логика на една друга тактика, която в 1876 г. не е тактиката нито на Бенковски, нито на Дюстабанов, нито на Волов или който и да е от останалите водачи. Когато решава да се допита до народа си за съдбата на прате­ниците, Петър Бонев всъщност не е рискувал нищо! И него­вата увереност не лежи толкова в принципната реакция на едни току-що огласени въстаници, колкото в конкретното познаване на случая. Тъмръшлиите не изпращат в Перущица случайни хора – те изпращат там истински делии, пехлива­ни, левенти или по-точно грамади от мускули и сербезлък, известни далеч зад тъй наречената Рупчоска нахия. В Перу­щица също са ги познавали – не един и двама от селяните и не веднъж и дваж се били срещали – особено след пазар в Пловдив, с прочутите разбойници, при това Дели Асан не бил обикновен разбойник.

В късната си книга „Въстанието на героична Перущица” Константин Гълъбов казва за него: „Той имал добродушен вид, но въпреки добродушния си вид всяка пролет след разлистването на дърветата причаквал в местността Памуклия – между Брестовица и Пловдив – се­ляни от околните села и ги обирал с усмивка на уста, като ги разпитвал най-кротко за това и онова. Понякога след обира сядал с тях да изпуши по една цигара или ги почерпвал с емфие – ни лук ял, ни лук мирисал.”22 [2]

Тоя примитивен „дипломат” бил особено „обичан” от перущинци. Той биел и обирал, но и имал зъб на Перущица, защото на няколко пъти сам бил бит там, а веднъж един още по юнак от него, прочутият после поп Хаджитилев, с камшик го откарал като добиче до мястото, където община­та определила да нощуват ябанджиите.23 [3]

Петър Бонев познавал еднакво добре както „заслугите” на Дели Асана и на другарите му Бичо Пехливан и Сюлей­ман Герооглу, така и „чувствата” на перущинци към тях. При това в деня, когато той ходил по табиите да се допитва до мъжете, зверски бил убит един невинен перущинец – първата жертва на въстанието. Той се казвал Калофер Гинчов, имал дюкян в съседно село и при връщането му към Перущица из засада башибозуци го стреляли и секли с ята­ган, така че когато въстаническата стража намерила коня му, животното било обляно в кръв.

Тук чашата прелива. Петър Бонев обикалял въстаническите позиции. Отвсякъде чувал: „Смърт, смърт, смърт!”

Комитетът се събира. Народната присъда била веднага потвърдена. През нощта отбрани въстаници откарват три­мата делии в нивите. Стареите не са имали нито време, нито възможност да се противопоставят. Целият народ – 650 въоръжени мъже по позициите – искали тази смърт.

Случило се и нещо странно. Дели Асан – пехливанинът, страшилището на българските села, усмихнатият разбойник, мекото око с твърдата ръка, когато видял, че мъжете, които го водели към нивите, не се шегуват, внезапно си спомнил, че неговите прадеди също били българи християни. Сам той сега поискал да се върне към вярата им. Обещавал да направи манастир на чифлика, който имал горе в планината. Но било късно.

Така въстанието в Перущица започва не с едно насилствено „накървавяване”, а с изпълнението на една народна присъда. Петър Бонев, говорят спомените и историците на въстанието, „не се вестил нито веднъж при помаците”; той виждал своята работа при народа, по позициите.

*  *  *

Но малко преди тия събития, впрочем в деня, когато пра­тениците от Тъмръш преспокойно слезли в Перущица, ста­нала една случка, която шеметно откроила величината на перущинския апостол. И която /това всички разбрали след време/ се оказала най-ценният ключ към загадъчното му държание във въстанието и към самата му душа. Този ден Петър Бонев отрано не бил в селото.

Едни от спомените твърдят, че ходил до Брацигово да се срещне със съзаклятниците там. Други поддържат, че изля­зъл да търси удобни за скривалища пещери в планината. Пръснал се дори слухът, че бил избягал.

Придружавали го няколко млади въстаници, а целта на излизането му няма никакво особено значение. От изключително значение за неговата душа е обаче този ден със случката, станала при връщането им и бързо разпростране­на между въстаниците подир това. През 1901 г. в книгата си „Защитата на Перущица” Георги Натев24, който е един от най-надеждните свидетели на събитията, припомня тая случка: „При дохождането им към село из пътя Бонев се спрял при чешмата под един орех, поседнал на един камък, подпрял главата с двете си ръце и заплакал. Сълзите силно изведнъж ливнали от очите му и около половин час той не можал да проговори и стане от мястото си. Другарите му стояли прави при него и благоговеяли в тая минута, без да смеят да го поканят за ходене.

Когато след малко се изправил и разгледал наоколо си, той бил по-весел. Засмян, отрил сълзите си, омил се на чешмата, изправил се към изток, та се прекръстил и с весел тон издумал: „Хайде, другари, да вървим. Всичко се свърши!”25 [4]

Тази случка не е разказана от очевидец. Нито един от ония, които са придружавали апостола, не оцелял. Те били млади селяни, въстаници, а не летописци, но плачът на Пе­тър Бонев явно им направил такова силно впечатление, че веднага след връщането си разказали за станалото. Така от уста на уста случката оцеляла сред малцината живи и вече след Освобождението добила пророчески характер.

Пак Георги Натев е първият, които се опитва да я тълкува: „В този час на проливане сълзи – пише той – се вижда, че е станало преломът на колебанието между живота и смъртта у него. Той е избрал последната, след което е ста­нал и по-весел. Той се е простил, вижда се, в тази минута с всичко мило на света, и затова у него се е явила вече решителността и обладала цялата му натура.”26 [5]

Тълкуването на Георги Натев е в най-общ смисъл вярно. Без никакво съмнение този плач е прагът на една страшна душевна борба, която без още по-малко съмнение не се е водила у него ден или два, а цели години. Но едва ли тази душевна борба изразява само „преломът на колебанието между живота и смъртта у него”.

*  *  *

 ---------

21  Решението на народа не е отговор само на предизвикателствата на Дели Асан. Името на Тъмръшлиите се свързвало с невероятни зверства, за които дори съвременното изтерзано човешко въображение няма думи. Пак у Ив. Кепов е дадено белетризирано едно от най-отвратителните им изстъпления. Това е страшната варварска история, слухът за която се разнасял между перущенци дълго след Освобождението. „Една пролет между овцете на Тъмръшлията се появил някакъв мор и напразни били всички усилия да се намери лек. Тъкмо тогава, както всяка година, пристигнал от Цариград ходжа-проповедник. Като изслушал оплакванията на Асан ага, ходжата скоро го успокоил.

- Лесна е тая работа. Нощес ще се помоля на Аллаха и той ще ми ка­же цяр, с който ще излекувам стадото ти завинаги.

Овчари били българите Тодор Радинов от село Чурен и Стоян Сивков от село Килково. Какъв цяр е посочил фанатизираният ходжа, се вижда от потресната изповед на Т. Радинов пред отца Леонтия, игумен на ма­настира свети Тодор.

- Отче игумене, голям грях ми тежи на душата. Смили се над мене, мо­ля ти се, чити ми молитва, та дано и дядо Господ се смили да ми прости.

- Кажи синко, що гряшно си извършил?

- Овчар съм на Тъмръшлията, който заповядва на целия Рупчос. Овцете ги хвана някаква болест и всеки ден почнаха да мрат по една, по две, по три. Какво ли правихме, но ляк не можахме да намерим. Пред жътва дойде ходжа и ни каза ляк страшен, отче игумене.

- Е, какъв цяр ви каза той?

- Рекъл на агата да опечем живо на огън тригодишно мъжко гяурско дете, да размесим пепелта в ярмата и да накърмим овцете, от което щели да оздравеят. - Е, па вие направихте ли това?

- Агата ни заповяда:  правим, що правим, но да извършим тая работа - инак щял да вземе и на двама ни главите. Беше жътва. Думаме си с другаря  Стоян Сивчов, чудим се и се маем що да сторим. Па решихме: един ден слязохме в Цалапишко поле оттатък Марица. Хората улисани в жътва, а децата оставени по края. Съгледахме мъжко дете край пътя – не зная дали имаше три или четири годинки. Грабнахме го, турихме го в чувала и го занесохме на чифлика. Тук агата го нахрани добре, но то клетото се ревеше и се дърпаше като обезумяло... През нощта накладохме голям огън и го хвърлихме живо в жарта. Агата гледаше и чакаше да изгори. Три пъти горкото излиза от огъня, но и трите пъти по заповед на агата ние го повръщахме с тоягите назад, докато най-после цялото се обърна на пепел...

Като чух това – разказвал отец Леонтий – не можах да изтърпя. Косите ми настръхнаха, калимявката ми падна от главата и лудо му кряснах:

- Стига, стига! Никаква прошка няма за такъв грях! Махай се по дяволите и каквото си правил – от Бога да найдеш!

Тодор се разплакал и напуснал манастира. Няколко месеца по-късно, през една есенна нощ, чифликът на Асан ага при Сурица пламнал и бързо станало всичко на пепел. А на заранта овчарите Тодор и Стоян били намерени заклани в кошарата при овцете. Кой и защо е запалил чифлика и заклал двамата овчари, никой нищо не узнал. Дори Ахмед ага, който наследил баща си като управник на Рупчос, не посмеял да издирва причините за това.”

 

22 Гълъбов, К. Въстанието..., с. 30.

 

23  Тая история е разказана подробно в изследването на Иван Кепов. И понеже тя свидетелства не просто за един обикновен бабаитлък, а за по­расналото ново самочувствие на перущенските „роби” преди въстание­то, самочувствие, което само 15-20 години по-рано по времето на прес­тоя на Хр. Г. Данов в селото било съвършено робско, ще я приведем тук в същностната й част: „Цели Асан бил известен и на децата в Перущица по своята невъздържаност и станал причина перущенци да не приемат турските длъжностни лица, когато идват по служба в селото, в своите жилища, а за нощуване им определили Хаджитрендафиловия хан, в края на селото. Това решение било взето по настояването на х. Георги х. Ти-лев, когото турците нарекли Дели Гьорги. /…/ Един ден в селото пристига по някаква царска работа Дели Асан, който, както ще се разкаже по-нататък, изиграл злокобна роля за Перущенското въстание. Както всякога негова милост накарал общинския кехая да го заведе в определената му чорбаджийска къща. Но вместо в такава, кехаята го завел в хана, като му съобщил, че тук е определен конак за всички външни лица. Кипва Де¬ли Асан и тръгва към кръчмите. Спира се в тая на Никола Гечев, поръчва си ракия и изпраща кехаята да му извикат кмета и аазите /общински съветници/. Хаджи Георги научава за гневните псувни на Дели Асана и събира неколцина свои другари. В тъмното те наближават кръчмата и х. Георги влиза вътре уж да си купи цигареви книжки, но вместо това той приближава свещта, що горела пред пияния вече помак, и я угасява. Взема след това камшика му, извежда го навън и го закарва с бой в хана.

        - Тук е твоят конак, никаквико такъв, а не в чорбаджийска къща – му казал х. Георги и се изгубил в тъмнината.”

 

24  Георги Натев е бил между защитниците на църквата „Свети Рангел” и ранен се измъква между изоставените трупове в църквата на другия ден след превземането й. Той издава спомените си под заглавие „Защи­тата на Перущица през 1876 година. Исторически разказ”. Издание и пе­чат на Хр. Г. Данов, Пловдив, 1901.

25  Натев, Г. Защитата на Перущица..., с. 32 и сл.

26  Пак там, с. 33.

27  Гълъбов К., Въстанието…, с.85

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: