Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Любовта умира последна

12.11.2017

Откъси от новата книга на Васил Пекунов

 - Пристигаме. Моля, затегнете коланите!

Нямаше нужда обаче да се затягат коланите. След минута той се престори, че ще свърне по някаква ровенина между запустели ливади, оградени с изгнили или изпочупени колци. Ровенината можеше да мине и за коларски път, стига Катя да притежаваше по-развинтена фантазия. Тя само изохка мъченически и здраво стисна дръжката над вратата, а Наум ведро се засмя, изви рязко волана, направи обратен завой и паркира стария си опел под някаква надвиснала черна скала.

Чак сега спътницата му забеляза, че асфалтът свършва след десетина метра по-нагоре.

- Мошеник – промърмори.

С искрящи от хубаво настроение очи Отшелника мълком загаси двигателя, заобиколи вдясно, отвори вратата и подаде галантно ръка.

- Позволете, мадам – рече тихо.

Катя пое ръката му, измъкна се навън и се огледа.

- Божичко – промърмори отново, този път с възхита.

Красотата наоколо бе точно толкова изумителна, колкото бе и тишината. Само колата изглеждаше съвършено нелепо под черната скала и свлеклите се на пътя ситни черни камъни, приличащи на въглища.

- Тук ли бягаш от хората? – прошепна жената.

- И тук – продума мъжът.

- Отшелнико…

- Не съм идвал от няколко години…

Отшелника мина вдясно от нея и ѝ предложи да го хване под свободната му лява ръка.

- Мадам, ще вървим бавно обещаните двайсет минути – заобяснява по-високо; гласът му едва ли не гърмеше в планинската пустош. – Само в началото ще е неравно, така че се дръжте здраво. Днес е неделя и има огромна вероятност да срещнем жив човек в махалата долу. По-рано от време на време тук живеех десет души, сега може да са останали пет. От време на време. Ще лаят кучета, но не са опасни. Освен ако и те не са избягали. После ще вървим по открити тревисти пътеки, ще е приятно, но с леко изкачване.

- Аз съм бивша планинарка – вметна Катя.

- Е, чудесно тогава – рече сериозно Наум

- Така ли ще оставиш колата? Незаключена?

Той се поколеба, бръкна в джоба си, заключи с дистанционното.

Поеха към махалата. След малко се появиха къщите – няколко мъртви съборетини и три-четири по-нови, сиреч от втората половина на миналия век. Жив човек обаче нямаше или поне те не забелязаха. Нито пък кучета. Нито пък лай на кучета.

- Защо бивша планинарка? – попита Отшелника при зеленясалото и почти изгнило дървено корито за водопой на добитъка.

Катя го подръпна да спрат и се заслуша в мекия ромон на струйката бистра планинска вода, която се процеждаше от каптажа.

- Ще пийна…

- Пий, водата е страхотна.

Тя пи дълго, жадно.

- Защото вече рядко ходя по планините – отговори му, когато тръгнаха отново.

Той почака, ала тя не продължи. Вече не го държеше под ръка.

- Защо вече рядко ходиш по балканите? – обади се.

- Защото се уморявам по-лесно…

- Шикалкавиш.

- Защото нямам с кого…

- Вече имаш – заяви тихо Наум и я поведе по някаква просека извън високопланинската изоставена махала.

Спътницата му, която въртеше едни мебели в столицата София, не показваше никакви признаци на умора по стръмнините.

Подминаха грубо скования дървен кръст, напълно буренясал от постоянната липса на поклонници. Повървяха още малко вече по равното било на хълма, гледката пак се ширна до възбог, подухна топъл ветрец, слънцето напичаше.

Катя оглеждаше огромните тревясали скали наоколо и вече се досещаше, че се намират върху някаква подобна грамада.

- По-бавно! – предупреди Отшелника.

Внимателно я хвана за ръката, стисна я леко. Ръката ѝ бе мека, топла и податлива, пръстите – нежни, женствени, но в никакъв случай крехки.

Бяха почти на края на скалистия хълм.

- Ето оттук – посочи с глава Наум Спасов.

Спуснаха се по камениста пътечка и след десетина метра се озоваха над дълбока пропаст. Скалата отсечено политаше някъде надолу, но нямаше как да се види докъде. Точно пред краката им над пътечката, досами ръба на скалата, се издигаше малка правоъгълна чупка, досущ като скамейка. Отшелника полека настани спътницата си, тупна чантата си на каменната пейка, извади шишето с вода, двете постоплени бири, отвори ловко едната с капачката на другата, подаде ѝ шишето, втората бутилка също толкова ловко щракна в ръба на камъка, прибра капачките в джоба на ризата си, чукна шишето си о нейното.

- Наздраве! – рече и въздъхна от удоволствие. – Мадам, не забравяйте да си клатите краката – добави и пи с усмивка на пълно блаженство.

Катя отпи, наблюдавайки го.

- Колко малко ви трябва на мъжете… – изпусна и извърна очи към необятната красота пред себе си.

- Краката, краката – напомни ѝ той.

Тя кимна и начена да клати краката си над откоса към пропастта. Очите ѝ поглъщаха планината на десетки километри от каменния им пристан и не можеха да се наситят. След няколко минути забрави краката си, които продължаваха да се поклащат едва-едва в някакъв техен си, женствен и от това още по-тайнствен за Наум унес. Жената приличаше на дете, на пораснало дете, и за него не представляваше никакъв труд да си я представи обута с черни лачени обувки, каквито носеха едно време десетгодишните момиченца, с бели три четвърти чорапи над обувките, с две къси плитки, меко полегнали на раменцата с по една розова панделка на всяка плитка…

Отшелника нямаше нужда да си представя очите на момиченцето: те бяха пред взора му.

Тя внезапно се извърна, взря се в него с по детски възхитените си очи, наведе се и го целуна кратко по бузата.

- Хубаво начало за отпуската – промълви.

Не спираше да си клати краката, обути в белите три четвърти чорапчета.

- Хубаво начало – съгласи се той.

Чорапчетата, лачените обувки и плитките изчезнаха за миг. Надвеси се на свой ред над нея и дълго я целуна по косата – точно там, където двете въображаеми плитки би трябвало да се разделят преди четиридесет години.

- Бяхме стигнали до детската градина – подсети я, изваждайки от чантата си две свои шапки с козирка.

Сложи ѝ нежно по-тясната шапка.

- Разказвай, моля. И ако поне от време на време си разклащаш хубавите крака, ще съм ти особено задължен. Половината удоволствие за слушателя се крие в поклащащите се нозе на разказвача. Да не кажа разказвачката.

- Не разбирам точно от този вид удоволствие – рече развеселена Катя, – но по гласа ти усещам, че казваш истината.

- Не е необходимо да разбираш, ти само си клати хубавите крака!

Отшелника пи още бира и се приготви да слуша.

 

…………………………………..

 

Заръмя, когато вече бе тъмно.

- Нека вали! – каза тя. – Няма да се прибираме вътре.

- Добре – отвърна той.

- Може и да спре.

- Може – рече той, но вече бе станал.

- Моля те, ще си доизям яйцата и мокри!

- Госпожо, малко търпение, ако обичате – обади се той откъм мазето.

Появи се с плажен чадър, забоде го на мястото, където имаше дупка за дръжката, нагласи чадъра, премести за секунди масата и двата стола, а щастливата Катя наблюдаваше сръчните му привични движения.

- Госпожо, заповядайте на сухо – държеше ѝ той стола, за да седне тя удобно.

- Трогната съм, господине – промълви тя.

- Редно е при толкова топла дъждобранна грижа – измърмори той и почти залепи стола си о нейния.

Дъждецът нежно ръмеше по платното отгоре.

След час дъждът се бе поусилил леко, но под чадъра бе сухо и напрегнато. Отшелника се бе напрегнал до крайност, защото много му се искаше да ѝ разкаже и да ѝ обясни с най-достъпни слова най-недостъпни – често и за самия него, за разума му – чудеса и магии, които му се случваха понякога, докато пише. Поне засега не му се удаваше кой знае колко.

- Разбираш ли?

- Усещам го, но не го разбирам съвсем – призна си Катя.

Той се заслуша в песента на дъжда. Опита се да улови думите в песента на дъжда. Чу ги, прекрасни думи бяха. Хрумна му как да ѝ представи тайнството. Толкова лесно изглеждаше вече…

- Слушай сега – наруши тишината между тях, – слушай дъждеца, слушай тишината на нощта отвъд дъждеца. Вслушай се в песента на дъжда. Представи си че не пее дъждът, а Господ. Улови потока на Божията песен. Чуваш ли как се лее Божията песен?

- Да… Да… – промълви Катя след минута мълчание.

- Ето, нещо подобно ми се случва и на мене – продължи писателят. – Все по-често, все по-често… Става някак от самосебе си, но аз знам, аз помня, че не става самò, а по Божията милост. От мен се иска само да подложа смирено съдината си и да наливам смирено Божията песен. Не е нужно дори да преобразувам словата – песента си се лее в слова, най-светлите, най-топлите, най-подходящите слова, за които е петимно сърцето ти. И вероятно сърцата на онези, които ще прочетат словата… Разбираш ли?

- Да, скъпи – отвърна Катя, – вече да.

- Или си го представи по друг начин – възбудено говореше Наум Спасов, без да крие възторга си. – Представи си, че си някакво вълшебно радио, най-приказното, най-съпричастното радио на този свят. Може ли да съществува съпричастно радио?

- Може – стисна ръката му тя.

- Не ти трябва да въртиш копчетата, за да търсиш Бог. Просто пускаш радиото в душата си, настройваш се да приемаш неговата топла, съкровена звукова вълна, която няма как да сбъркаш с никоя друга – и записваш, записваш, записваш, а Бог се лее, лее, лее в слово...

След време дъждецът само ръсеше тихо, ласкаво.

- Захладня – обади се Отшелника.

- Нищо ми няма – рече Катя, сгушена в него.

Той стана и се върна с якето си. Наметна ѝ го и пак я прегърна.

 

Васил Пекунов, откъси от романа " 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: