Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Фалш и цинизъм по полски

10.11.2017 1

Из новият метафизичен трилър на Бронислав Вилдщайн

  

    Панаир на фалша и цинизма, сиреч – риалити шоу... 

       Домът на избраните” е най-новата (2016) книга на известния полски писател, публицист, журналист Бронислав Вилдщайн.  Книгата излиза във времето на непрестанни спорове за същността и ролята на съвременните медии в живота на обществото и конкретно – на всеки човек. На фона на лавината от фалшиви новини все по-често се чуват гласове в подкрепа на канадския теоретик на комуникациите Маршал Маклуън, който преди много години беше обявил, че човечеството навлиза във „века на информацията”, а електронните медии, главно телевизията, създават така нареченото „глобално село”, в което „медията е съобщение”. С други думи – характерът на средството за комуникация има по-силно въздействие върху консуматора на информацията, отколкото съдържанинето, същността, смисъла на предаваното съобщение.

            Визията на света на медиите, представена в книгата „Домът на избраните”, отразява изключително убедително манипулативните действия на съвременните шамани, създаващи привидности на истината не само на екрана. Нещо повече – самите представители на тези среди неведнъж се оказват участници в поредното „риалити шоу” – на по-високо ниво. А когато отпадат от него (понякога в резултат на собствените си действия, понякога – поради хода на сценария), не могат да намерят своето място в реалния живот и изчезват – не само от екрана. Изчезват, сякаш никога не ги е имало. Без телевизията просто не съществуват.

            Книгата може да се чете също като трилър с метафизичен привкус или като любовен роман. Възможно е Бронислав Вилдщайн, който сам е изтъкнат познавач на медийната проблематика, да е изградил своята книга върху основите на концепцията на Маклуън, но същевременно той майсторски е запълнил този градеж с елементи, аромати и вкусове от съвременната полска действителност. Малко книги обаче имат толкова универсално послание – в „Домът на избраните” всеки български читател ще открие герои и събития, които сякаш са изкопирани от ежедневието на родното медийно пространство. И от нашия собствен живот.

                                                                                                                          

                                                                                                                      Лина Василева

 

 

 

 

 

 

Бронислав Вилдщайн

 

ДОМЪТ НА ИЗБРАНИТЕ

 

            – Честно казано, жал ми е за вас – подхвърли неочаквано Дариуш Лацки. Бартош Ражина застина. Залата избухна в смях, а светлините запулсираха. Лацки направи с ръка деликатен, успокояващ жест, който бе достатъчен да укроти присъстващите. Прожекторите притъмняха. – Забелязахте ли разликата между нас? Между това, за което говорим? Аз говоря за конкретни хора и за това, което ги свързва: за приятелството, любовта. Вие говорите за родината, народа, общността. Опасявам се, че се позовавате на тези абстракции, понеже имате проблеми с реалните хора и чувствата си към тях. За жалост трябва да приключваме. Предаването е на живо и времевата дисциплина ни ограничава. По-рано ви дадох възможност да се изкажете. А сега изразих единствено едно свое опасение. Благодаря ви, на зрителите също. И довиждане след седмица.

            Светлините угаснаха. Публиката започна да се изправя на крака. На сцената се появи техническият екип. Лацки стана и откачи микрофоните от ревера на сакото си. Гледаше Ражина, който все така седеше, сякаш не разбираше, че предаването е свършило; под кожата на бузите му се виждаше как стиска зъби. Внезапно Ражина скочи и погледна Лацки, приближаващ се към него с протeгната ръка. Подаде му своята, без да го поглежда в очите. Принуди се да произведе нещо като усмивка.

            – Елжбета ще свали грима ви и ще махне микрофоните. – Лацки говореше с топъл, нисък глас. – А сега аз се прибирам вкъщи, където ме чакат ледено шабли и красиво момиче. Моля ви, не ми се сърдите. Надявам се пак да гостувате в моето предаване.

*

            Вратата беше не беше заключена, а само затръшната. Вътре обаче беше тъмно. Да не би Ада да спи? – учуди се Лацки и запали лампата. Действително, беше почти двайсет и три часа, но нали се бяха уговорили... Всъщност нищо не се бяха уговаряли. Той й беше позвънил, за да й напомни, че ще си бъде у дома в двайсет и три часа и че я моли да сложи бутилката в хладилника. Дори не помнеше какво отговори тя. Не знаеше защо му трябваше да й напомня. Откакто се познаваха, неговите предавания винаги започваха в двайсет и два часа и свършваха в двайсет и два и четиридесет. Във вторник. Веднага след тях той се връщаше вкъщи, където го чакаше Ада, изпиваха бутилка бяло вино, най-често шабли, разговаряха за туй-онуй и после се любеха. Това беше техен личен ритуал. От две години насам, когато Ада се нанесе при него. На другия ден, след като Кинга се изнесе.

            За предишния раздел от живота си и своята спътница в него той предпочиташе да не си спомня. Не беше трудно, тъй като тя беше останала далеч назад, потънала бе в несъществуващото и неозначаващо нищо минало. Ада бе оставила върху жилището своя отпечатък дотолкова, че той с мъка си припомняше как го бяха обзавеждали двамата с Кинга. Кога беше това? Преди три или четири години? 

            Ада я нямаше в кухнята, нито в хола, нито в спалнята. Не беше в жилището. Прониза го остра тревога. Провери си мобилния, нямаше съобщения от нея. Шаблито беше в хладилника. Даде си сметка, че е изпил една чашка, когато я остави на плота. Наля си още едно питие и позвъни. „Връзката не може да бъде осъществена” – чу. Протегна ръка към чашата. Ръката му трепереше. Наложи си да се успокои. Отпи от виното, та спиращото дъха му стиснато гърло да се отпусне.

            И чак тогава забеляза в средата на масичката връзка с ключове и плик с изписано с едри букви: „За Дарек”. Пликът не беше запечатан.

            Скъпи Дарек,

            Всъщност би трябвало да говоря с теб лично, но признавам си, уплаших се. Страхувам се от твоята сила да убеждаваш, от твоите аргументи, от твоя гняв, от твоята тъга. Не бях напълно сигурна, но вече съм решила. Решила съм да сложа край на нашата връзка. От известно време мисля за това. Няколко пъти опитах да те заговоря, ала, както винаги, ти не ме приемаше насериозно, а аз... може би и аз не настоявах кой знае колко. Което едва ли говори добре за мен, но... станалото станало. Това бяха две прекрасни години. Ако напоследък нещата между нас започнаха да не вървят, вината е изцяло моя. Разбрах, че нашата връзка се е изчерпала. Във всеки случай аз така я виждам. Нали ти ме учеше, че трябва да бъдем автентични, да не се насилваме за нищо, да се реализираме.

             Ами, трябва да ти напиша истината: има друг. От известно време. От тогава, значи от известно време, знаех, знам, че трябва да бъда с него и в същото време имах проблем да ти го кажа направо. Повярвай, не ми беше лесно. Затова предпочетох тази форма. Ако бихме могли да останем приятели, истински приятели, които да могат да си кажат всичко, ако... Това обаче не е възможно, във всеки случай не днес. Толкова много бих искала. Та нали съм ти благодарна за... всъщност за всичко. Затова съжалявам, че се налага да се разделим, надявам се – временно – и после да се срещнем при други обстоятелства.

            Нека наречем нещата с истинските им имена: напускам те. Прекъсвам всякакви контакти. Не ми звъни, блокирах твоя номер в телефона си. Промених имейл адреса си. Смятам, че ще е най-добре за известно време да се изолираме напълно един от друг. След една година може и да сме в състояние да разговаряме нормално, може дори да се сприятелим?

            Оставям ключовете на масата, виното е в хладилника.

            Всичко хубаво.

                                                                                                                                 Ада

            Буквите подскачаха пред очите му. Трябваше да чете всяко изречение по няколко пъти. Разбираше ли какво искаше да му каже тя? Отиде до стационарния телефон, но веднага, след като набра номера на Ада, чу, че връзката не може да бъде осъществена. Внезапно проумя. Беше му изневерявала. Седмици, може би месеци наред беше живяла с друг мъж. По времето, когато спяха заедно, споделяха жилището, храната, по-големите и по-малките проблеми, любеха се – или поне той си мислеше, че се любят, - тя се е чукала с друг, няколко часа преди или след като си бяха шепнали най-нежни думички, този някой я е тъпкал...

            Дариуш падна на колене и с все сила удари главата си в пода. Почувства тъпа болка, който го анестезира за секунда. А после кожата му отново се опъна върху мускулите. Ребрата стават все по-тясна клетка, тя се свива, отнема дъха, мачка сърцето. Смаляваше се, разтапяше се в една болезнена точка. Изохка. Изправи се с усилие. Бутилката беше почти празна. В хладилника нямаше друга. Намери в барчето. С мъка я отвори и напълни с прозрачната течност една водна чаша.

            – Пачавра! – изкрещя. – Пачавра! – не спираше да повтаря. – Мамела ме е. Преструваше се, че ме обича, когато се е чукала с друг.

            Дали се беше преструвала? Припомни си нарастващото нежелание на Ада за физическа близост, към която преди това сама го подтикваше. Даде си сметка за това обаче едва сега, по-рано не го приемаше насериозно. Всъщност не приемах насериозно нищо от поведението й – осъзна той в този момент. За него тяхната връзка беше нещо очевидно, Ада бе едно безспирно вгледано в него момиче, а той бе толкова зает... Предполагаше се, че Ада ще бъде тук завинаги, нали толкова пъти бе повтаряла, че никога няма да го напусне, че не си представя живота без него... никога...  винаги... А той й вярваше, беше сигурен, дори в този момент... Чак сега Лацки прогледна за нейните нетипични реакции, на които преди не беше обръщал  внимание. Започна се преди известно време. Със странно изражение на лицето тя се взираше в нощта отвъд прозореца. Дълго. Без да обели думичка. Той се пошегува. Тя не отговори. Погали я по главата и пусна телевизора. Едва сега откри смисъл в тези сцени. В този момент до него достига нейната носталгия, която тогава той дори не разпозна. В този момент отново вижда лицето й, погалва с пръст бузата й... Виденията се размиват, крият се по ъглите. Острата, неприятна светлина оставя на места черна сянка, там може да се укриват призраци. Понеже жилището е празно. Беше останал сам в него.

            Удря челото си с юмрук. Веднъж, втори път. Не, не е възможно, всичко това е едно голямо недоразумение. Взира се в наклонения, нервен почерк. Та нали това е абсурд. Той не вярва в абсурди. Нали дори в това писмо Ада се тревожи за него. Проявява нежност. На всеки може да се случи мимолетно увлечение. Подобно на лудост. Магична напитка, която обезсилва, преодолява съпротивата. Това, че не си е отишла по-рано, означава, че не е искала да го напусне. Съпротивлявала се е. Разбирала е колко драгоценна е тяхната любов.

            С едната си ръка сграбчи писмото и изпразнената наполовина бутилка, а с другата чашата. Остави всичко на бюрото, включи компютъра и започна да пише:

            Ада, нима не разбираш, че това е едно голямо недоразумение? Та ние сме създадени един за друг! Нали сме си го казвали толкова пъти! Ти го казваше. Не те притисках. Ти сама ме уверяваше, че за теб аз съм онзи единственият, завинаги. Завинаги! Че никога няма да се разделиш с мен и само те е страх да не ми омръзнеш. Казваше го, нали знаеш това? Вярвах ти. Вярвах! Как можа да ми причиниш това? Как можа да причиниш на нас това? Помниш ли как си паснахме в моето, в нашето жилище? Не станахме от леглото цяло денонощие. Помниш ли? Казваше, че ти е хубаво. Както никога с никого. Аз не изричах всичко, говорех по-малко от теб, а нали преживявах същото необикновено нещо. Единствено, неповторимо. Това беше най-хубавото, което можеше да ни се случи. Нищо не беше важно – освен нас самите. Бяхме само ние. Тогава си мислех – не знам дали ти го казах,  – че ми се иска никога да не излизам от това жилище, от това място, не искам да излизам от теб, че най-сетне знам какво представлява щастието. Бяхме като богове.

            Знам, знам, не съм без вина. За мен всичко бе твърде просто. Не се интересувах от теб, както трябваше, както би трябвало. Може наистина да е така. Но нищо не е загубено. Всичко ще поправя. Ще се заема с твоята кариера. Върни се при мен! Не искаш да спиш с мен? Може и да не го правим. Сексът не е най-важното. Стига да си с мен. Стига да мине малко време и ще разбереш, че това е грешка. Ние трябва да бъдем заедно. Без теб мен ме няма. Това не е възможно и ти най-добре го знаеш. Върни се, само за да те има. Дори няма нужда да говориш. Само нека те има. Само толкова. Само да се гледаме. Това е достатъчно. Не вземай прибързани решения. Не...

            Изведнъж си даде сметка, че това писане е безсмислено. Дори не знаеше къде да изпрати писмото. Допи виното. Бутилката беше празна. Отвори прозореца. Нощта бе тъмна, а въздухът хладен. Усети странен далечен мирис, не можеше да го определи. Въздухът вибрираше от далечния шум на автомобилите. Прииска му се да го вдиша най-дълбоко, да изпълни дробовете си с него, да се замае. Не можа. Дъхът му беше плитък, накъсан, а нощта – гъста. Дланите, лицето му пътаваха в нея. Беше като въртоп. Подканваше. Ако скочеше, ако скочеше от прозореца на четвъртия етаж, Ада щеше да е виновна за убийство. Ще я преследват угризения на съвестта. Той се присмя на себе си. Изтри лицето си с ръка. Беше мокро.

            Събуди се на пода.

            Почти не помнеше следващата седмица. Бръснеше се, вземаше душ. Гледаше се в огледалото. С изумление откриваше все същото лице. Безцелно обрисуваше контурите му върху стъклото. Понякога изпитваше глад и си купуваше нещо за ядене. Понякога хапваше в непознати му дотогава ресторанти. Заговаряха го чужди хора, искащи нещо от него или желаещи само да го поздравят, да му изкажат своето възхищение. Измъкваше се от тях с любезни извинения и бягаше надалеч.

            В предвиденото време идваше редовно в сградата на телевизия АВС. Присъстваше на редколегии, разговаряше с този или онзи, макар че всъщност не знаеше за какво говори или какво му се говори. Виждаше загрижени лица, проучващи го погледи зад очилата, някакви жестове зад гърба си или може би само така му се струваше. Взираха се в него и питаха станало ли е нещо. Той се усмихваше глупаво и казваше, че всичко е наред. В такива мигове усещаше по-интензивен прилив на болката. Щеше му се да може да разкаже, да обясни на някого какво му причини Ада. И удивено откриваше, че няма такъв човек. Познаваше толкова много хора, толкова много хора искаха да се запознаят с него, особено през последните пет години, откакто стана известен, а нямаше с кого да поговори, да сподели. Навремени в замъглената му памет се мяркаха такива, но той отдавна беше загубил контакт с тях. Онуй впрочем беше някога, в някой друг живот, и не е ясно дали не е било само младежка илюзия.

            От началото, от първия ден, когато се събуди с глава сякаш в менгеме, с усещането, че му се е присънил кошмар, за да си даде сметка няколко мига по-късно, че е попаднал в самия му център, той започна трескаво да търси човек, който би могъл да знае какво става с нея. Който може да знае новия й телефонен номер, имейл, адрес. Отчаяно си припомняше тяхното единствено сериозено спречкване. Беше преди около половин година.

            – Защо изобщо не искаш да ми помогнеш?! – почти крещеше Ада. – Нима смяташ, че аз съм толкова глупава, толкова некадърна, че не мога да върша нищо в тази твоя телевизия?

            – Щом искаш да бъдеш журналистка, започни от пресата. Мога да ти помогна, ще уредя нещо. Ще говоря с Калиски – повтаряше той. – Това е естественият път на развитие. Това ще ти даде добър background. После може постепенно да преминеш в телевизията.

            – Но аз не искам да се занимавам с писане. Не искам никакви background-и. Забрави ли къде се запознахме? Защо бях дошла в телевизията? Това, че тогава не успях... а нали бях на косъм, малко липсваше да ме вземат в онова риалити шоу преди две години. Ти самият знаеш колко сериозен беше онзи проект, колко труден кастинг, колко хора бяха дошли, а аз бях на ей тонинко... Приемаме, че тогава не успях, това обаче не означава, че и днес няма да успея. През цялото време бях с теб, най-известния полски телевизионен журналист. – Тя го хвана за ръката и промени тона си на съблазняващо молещ. – И това не може да не ме е научило на нещо. Нали така, скъпи?

            Лацки усети топлинка в гърдите си, ала реши да прояви твърдост.

            –Тогава ми кажи... кажи ми какво искаш да правиш, но конкретно. Какво искаш да правиш в тази телевизия?

            Тя изведнъж се разколеба. Гледаше го с широко отворени очи.

            – Разчитах ти да ми помогнеш, като ми подскажеш. Можеш, нали?

            Отвърна, че вероятно би могъл, стига да знае в какво ще се състои тази помощ. Ада го гледаше като нацупено дете. Само да се беше върнала към този въпрос... само да се беше върнала. Макар че май спомена нещо още веднъж-дваж, но нищо конкретно, а той бързо смени темата на разговора. Искаше тя да премисли стремежите си, да пристъпи зряло към тях. Сега разбираше, че поведението му е било недопустимо, че беше пренебрегнал нейните аспирации. И фактът, че тогава не беше съзрял това, говореше против него. „Както винаги, не ме приемаше насериозно” – буквите се сливаха в думи, а гласът на Ада звучеше в ушите му, повтаряйки ги като развалена грамофонна плоча.

            След това за кратко идваше на себе си. Обясняваше на несъществуващ събеседник, че дори такива грешки не са  съдбоносни, окончателни, не биха могли да унищожат така техните чувства. Ада е била длъжна да говори повече, да ми обяснява... Техните чувства? А сигурен ли е в чувствата от страна на Ада?

            Спомни си Кинга. Тя стоеше до вратата и го гледаше мълчаливо, продължително... В този поглед бяха всички години на техния съвместен живот. Стоеше до нея и му се искаше тя най-после да си тръгне. Би трябвало да й е ясно, че нищо, което си кажат, вече няма да повлияе на действителността, няма да промени решението му. Стоеше и го гледаше. Споменът бе изключително неприятен. Опитваше се да го прогони. Успяваше. Мислеше само за Ада, дори когато гледаше Кинга. Дори в онзи момент наистина виждаше само Ада. Копнееше за нея, за момичето, което щеше да заеме мястото на дотогавашната му спътница в живота, щеше се появи в жилището му и щеше да го преобрази, след като онази най-сетне си отиде. Осъзнаването на това му позволяваше да бъде решителен и спокоен. Ада бе изтласкала спомените му за Кинга, които не бяха го навестявали отдавна и неизвестно защо пак се бяха върнали, а когато се опитваше да ги избута, то когато ги засланяше болката, само се скриваха, притаяваха се наблизо, току зад прага на съзнанието.

            Опитваше се да си припомни предишните приятелки на Ада, нейни колежки, които би могъл да открие, за да научи нещо, но си даде сметка, че откакто бяха заедно, се срещаха само с хора от кръга на неговите познати, които я приемаха единствено като негова приятелка. Защо ли го изненадваше, че не е искала да бъде само такава?

            Действителността го нараняваше. Нервните влакна бяха пробили кожата му и предзвикваха страдание при най-лекото докосване до света наоколо. Болеше го при вида на улицата, на изолиралите се от всичко двойки, гледащи се нежно в очите или дори каращи се. Всички млади жени, весели или тъжни, имаха в себе си нещо от Ада, всички мъже бързаха към домовете, в които ги очакваха съпругите или любовниците им. Слънцето дразнеше не само очите, но и тялото му, а мислите му не можеха да се освободят от чекръка на въртящите се в кръг спомени от цялата двугодишна връзка с Ада.

            Запознаха се с барчето на телевизията. Той я забеляза веднага. Там имаше много хубави момичета, ала тъкмо тя прикова погледа му. Или може би сега си го спомня така? Нали неведнъж се беше заглеждал в появяващите се там нови момичета, наблюдавал ги беше, за да си избере и да заговори тази, която му влезе в окото. Да заговориш непозната на това място беше най-простото от възможните решения, да се продължи познанството също не беше по-трудно. Всъщност по онова време той не можеше да си представи своя живот без поредните любовни истории, които се сменяха на всеки няколко седмици, въпреки че понякога продължаваха успоредно. Докато не се появи Ада. Тези мимолетни любовчици не пречеха на връзката му с Кинга, която вече траеше от осем години, когато се запозна с Ада. Не му пречеха на него. Кинга понякога избухваше. Чуваше клюки, досещаше се, но не знаеше нищо със сигурност. Навярно си беше давала сметка за нетрайността на тези връзки и се примиряваше с тях. Поне така си мислеше Дариуш по онова време, макар че никога не бяха говорила на тази тема, сиреч, той никога не си беше признал нищо, а Кинга извън моментите на редки скандали и все по-честите заядливи забележки по негов адрес изглеждаше примирена със статуквото. На него това положение му пасваше. Докато не се появи Ада.

            Не, тогава май не видя в нея нищо изключително. Ами, поредното хубаво, добре де, може би много хубаво момиче. Гледаше я без особени емоции, а после всичко се разви както винаги. До известно време. Дали когато си почиваше след първата интимна близост и галеше гушналото се в него голо тяло, бе разбрал, че това е нещо по-различно?

            Сега не знаеше какво да прави със себе си. Дните се влачеха безкрайно, също както и нощите, през които, ако успяваше да заспи, то за кратко – за час, може за два. А после се мотаеше из пустото жилище, чакайки неведомо какво, щъкаше насам-натам, сядаше, докато пак изпаднеше в къс, неспокоен сън. Събуждаше се и в паника идваше на себе си в някакво изненадващо чуждо жилище. Включваше телевизора и гледаше големия екран, сменяйки каналите на няколко минути. Картините примигваха, пулсираха, преминаваха една в друга, а той не беше наясно какво става на екрана, не различаваше документа от фикцията. Впрочем, между тях има ли някаква разлика? И накрая си даваше сметка, че са минали няколко часа.

            Не копнееше за сън. В съня го дебнеха неясна опасност и непозната болка, по-големи може би от тези наяве. Затова въпреки нарастващата умора той се стараеше възможно най-дълго да отдалечава момента, в който, съвсем без сили, ще рухне на леглото, за да се събуди след миг, траял може би дори два часа.

            Живееше почти в несвяст. Осъзнаваше го в редките моменти на внезапна яснота и свързания с нея прилив на болка. Дали за това не допринасяше и сънливостта, която не го напускаше, натрупваше се, ала не беше в състояние да го принуди да заспи? Непрекъснато се свестяваше на място, до което неизвестно как бе стигнал. Луташе се из мола, заговаряха го хора, от които се опитваше да се отърве с половин дума и усмивка, не можеше обаче да си спомни как е попаднал там. Веднъж половин час търси колата си на тъмния паркинг.

            Три поредни нощи се напиваше сам в пустото жилище, но алкохолът не му беше вкусен, пък и не помагаше. След по-голяма доза започваше да жали самия себе си. Плачеше. Дръпваше кока, която възбуждаше и пораждаше абсурдни идеи, докато накрая комбинацията от паркотик и алкохол го замайваше и затъпяваше. Смаляваше го до вегетиране, в което преставаше да чувства. И накрая можеше да заспи, почти без сънища.

            Събуждаше се с все по-силен махмурлук. Под струите почти вряла вода той стискаше главата си, опитваща се да експлодира, говореше си на глас, че трябва да се вземе в ръце и да започне най-после да търси Ада. Впрочем коката свърши и той даде обещание пред себе си, че няма да потърси дилъра. Обади се на Анка, която, или поне така му се струваше, от неговите познати беше най-близка с Ада. За първи път се бяха срещнали в по-голяма група, а сетне май по инициатива на Ада поканиха Анка и Борис на гости.

            Анка седеше в барчето на телевизията срещу него и го гледаше въпросително. Когато се уговаряха, той й каза по телефона, че иска да обсъдят един важен въпрос, но предпочита да обясни всичко, като се срещнат. Сега я гледаше и не знаеше как да започне. Тя седеше с безупречна, напълно непроницаема усмивка. Струваше му се, че се отразява в нея, че на нейното лице вижда своето отражение, неспособно да укрие каквото и да било. Тя чакаше и се усмихваше.

            – Виждала ли си напоследък Ада? – насили се да попита.

            – Как така? Вече не живеете ли заедно? – Учудването й може и да беше истинско.

            – Не... нещо се обърка...

            – Надявам се да е временно. Бяхте толкова хубава двойка.

            – И аз се надявам. Имаш ли новите й координати?

            – Откъде накъде. Имам само тези от времето, когато се виждахме заедно.

            – А може би ти хрумва кой би могъл да знае...

            – Да знае какво става с нея след вашата раздяла ли? Как? Нали за всички нас тя беше само част от теб... от вашата връзка, твоята половинка, твоята Гая, твоята Жулиета, твоята Изолда, твоята Дулцинея... – Май смяташе да продължи, ала млъкна, след като го погледна. Вече не се усмихваше. – Съжалявам, но не допускам някой от нашите общи познати да знае с какво се занимава тя сега. Жалко, че това се случва точно на теб.

            Чудеше се дали в гласа й не звучи подигравка или само така му се струва. Анка никога не би минала границата, но все пак...

            Мотаеше се из Варшава, която бе започнала да диша пролетно. Дразнеха го поривите на вятъра, в които се усещаше ароматът на гнило възраждане. Чакаше дъжда, а когато той най-сетне дойде и Дариуш тръгна под топлите му струи по улицата, почувства как водата го облепва, прониква през кожата му с чужд живот, заразява го с непознато съществувание. Отърси се отвратено. А след това се показа слънцето, което той вече диреше с поглед, и експлодира в черепа му.

            Под паважа, под асфалта се усещаше един почти невидим живот, набъбнали с мъзга корени и филизи, лазещи под човешките сгради, дебнещи в очакване на тяхното невнимание, за да избухнат внезапно, да отхвърлят захлупилия ги покров, да се освободят от властта на човека. Този чужд живот, хранен с труповете на онези, които са изграждали града и после са загивали за него, можеше да го взриви, погълне, изконсумира. Да унищожи неговите безгрижни жители, които не предчувстват нищо и се радват на това, което имат днес.

            Не можеше да познае града. Варшава беше различна от тази в спомените му. Даде си сметка, че онази беше белязана с присъствието на Ада. Нейното съществуване даваше живот на  улиците и къщите. Ей там имаха среща, там пък трябваше да отидат заедно, друго място бяха видели заедно и когато сега го гледаше, не намираше допирни точки с нещата, които помнеше. Без нея градът беше чужд.

            Дразнеха го хората, които, където и да се появеше, притичваха, за да го поздравят или да помолят за снимка с него или поне за автограф. Осъзна, че преди не се беше движил из града. Стигаше до определено място, най-често в кафене или ресторант, където не бе прието някой да бъде притесняван, макар че присъстващите даваха да се разбере, че го разпознават и му се възхищават. Той седеше с някого и уреждаше нещо си и никой не биваше да му пречи в това, тъй че дори когато най-сърцатите почитатели го доближаваха, тяхната намеса беше свеждана до мигновение и не беше особено ангажираща. Сега, докато се луташе из непознатите улици и влизаше в обществени гради или молове, не можеше да се отърве от разпознаващите го и досаждащи му хора, докато накрая просто се налагаше да бяга, да се връща в колата си или да взема такси, ако заради алкохола я беше оставил вкъщи.

            Ходеше в ресторанта, който някога посещаваха с Ада. Поръчваше каквото и да е, чоплеше храната в чинията, поднасяше парченце от нея към устата си и плъзгаше поглед по залата. Повечето хора по масите го гледаха, той обаче не желаеше да контактува с никого. Принуждаваше ги да свеждат очи под неговия поглед. Очакваше Ада да се появи на вратата, да спре изненадана, да се поколебае, но най-накрая да се приближи, за да могат да се изяснят, обяснят и после най-сетне да потеглят към отново общото жилище... Нямаше я. От храната в чинията му се повдигаше, тъй че я отместваше възможно най-далече, докато не се появеше келнерът, за да прибере остатъците и да му предложи десерт, само при мисълта за който на Лацки му се искаше да драйфа.

            Посети още три ресторанта, в които ходеха най-често, седеше в тях дълго, а след това си тръгваше, вървейки без цел и посока. Отдавна не беше го правил, а градът изглеждаше другояче. Опознаваше го отново. Изглеждаше изключително оживен, като мравуняк, будещ се от зимната летаргия. Нарастваше броят на сградите, хората. Дори вонята на бензин, просмукана с миризмата на набъбнали корени и устремили се към повърхността стебла, съдържаше обещание. Все по-широкият център се застрояваше с нови небостъргачи, единият от които, с формата на ветроходно платно, се привеждаше към него. Ще строим нови и нови, докато закрият небето. Ще живеем на дъното на тунели, на все по-дълбоки тунели – фантазираше си той. Не обичаше този град, ала ако не обичаше него, то какво би могъл да обикне?

            Независимо от всичко лутането из Варшава го омайваше и той би се влачил така безкрай, ако не бяха заговарящите го хора. За първи път в живота си му се искаше да стане невидим и неразпознаваем. Но беше известен и досадниците бързо го принуждаваха към отстъпление и укриване в дома, който започваше да не понася. Не се случваше, докато пътува с асансьора, да не очаква напрегнато появата на познатия силует пред тяхната врата.

            Не го напускаше мисълта, че не може да живее без Ада. Всички негови занимания и действия губеха смисъл и значение. Защо би трябвало да прави каквото и да е? Защо би трябвало да живее? Осъзнавайки това, Лацки за първи път прозря, че Ада го е напуснала завинаги.

            Обади се на Калиски, за да го помоли за едномесечен отпуск в писането на статии. Чак след това му хрумна, че изненаданото, но бързо дадено съгласие на редактора би трябвало да го учуди.

            Не помнеше много неща от последното предаване. Забеляза недоумението на екипа, когато в понеделник, по време на последната летучка, той за пореден път прие всички техни предложения. Разменяха си жестове и погледи, питаха дали всичко е наред. Той се измъкваше с недомлъвки. Беше му все едно.

            Беше отработил добре умението с думи да натика в задънена улица събеседниците си от противниковия политически лагер, дори дискретно да ги направи смешни, както и как да разположи акцентите в драматургията на предаването. Този път то беше на тема in vitro и протичаше както трябва. До известно време. Когато момичето, заченато по този метод, започна да обижда свещеника, опитващ се да обясни, че дистанцираността спрямо този метод не означава липса на уважение към лицата, дошли на бял свят с неговото прилагане, почти закрещя:

            – Но за какво уважение говорим, когато вие, отче, бихте искали мен изобщо да ме няма!

            И всичко продължи така, както бе редно, нали Лацки лично я бе обучил какво да говори, както и как да се държи като цяло, обучил я беше, деликатно внушавайки й отговорите, повтаряйки ги толкова пъти, че тя да приеме формулировките за свои, докато съвсем неочаквано и за самия себе си, понеже би трябвало да мълчи и единствено да потвърждава с кимане безразличието и двуличието, той не издържа. С повишен тон започна да изрича обвинения, влизайки в ролята на момичето, което се стъписа и замълча, а той продължи да се възмущава от лицемерието и лисата на емпатия, разваляйки запланувания ефект на спонтанна реакция от страна на зрителите. Не знаеше зашо се държи така, въпреки че Иза викаше в слушалките:

            – Млъкни, млъкни, остави я да говори!

            Той не беше в състояние да спре, сипеше гръмогласни обвинения, като превръщаше свешеникка в жертва, съсипвайки целия план на предаването.

            След двадесет и три часа, когато с празен поглед в черното беззвездно небе свършваше изровеното от барчето последно уиски, му позвъни самият шеф, Збигнев Арски.

            – Какви ги вършиш, мамка му?! Да не си откачил?! Говорих с редакторката ти, питах я какво е станало. Тя твърди, че всичко е било надлежно подготвено, само че ти нещо си превъртял! Знаеш ли каква каша забърка?!

            – Добре, шефе, можеш да ми се поскараш. Виновен съм – вмъкна се в паузата Лацки, сам учуден от безразличието си.

            – Слушай, звезда такава – долетя някъде от далече промененият глас. – Не мисли, че си недосегаем. Както на много други, само така ти се струва. Очаквам да се вземеш в ръце. Следващия път ще си говорим по друг начин. Надявам се да се разбираме, нали така?

            - Разбира се, шефе – рече Лацки и изключи телефона.

            На другия, махмурлийски ден той издържа без алкохол до вечерта. Тогава се оказа в пъба „При куцото кенгуру”. Идвал беше тук с Ада, доста отдавна. След любенето им се беше отворила глътка за бира... Натика се в ъгъла на бара с гръб към всички, освен към бармана, който му се усмихна, май само професионално.

            Лацки се скри в чашата.

            – Дарек! – дочу глас. Не реагира, надяваше се да става дума за друг човек, ала името му пак се разнесе, този път по-близко, почти до него. Обърна се и на един метър от себе си видя мъж на неопределена възраст, в протрито войнишко яке, разкриващ в усмивка развалените си зъби. Около плешивината, покриваща почти половината му глава, се виеше рядка, но дълга и сплъстена побеляла коса. Смачканият тип направи половин крачка. Лацки усети, че го лъхва далечна воня на плесен. – Не ме ли помниш, Дарек? – Мъжът застана току до него и опря лакът на плота. – Аз съм Чили. – Нещо като сянка на спомен просветна в паметта на Лацки. Не беше сигурен дали това не беше внушение, натрапено му от досадника. – Така ми викаха. Бях барман, не помниш ли? Направо класик за новак като тебе, така ли е? – последните му думи вече бяха насочени към бармана.

            – Ох, Чили, Чили – въздъхна с милостива усмивка младият човек отвъд бара. В гласа му сякаш прозвуча носталгия.

            – Бира ли пиеш? – попита реторично Чили. Лацки се поколеба. Имаше последна възможност да се отърваве от натрапника, но нали всъщност той не очакваше автограф или снимка.

            – А ти искаш ли?

            – Хайде, давай, каквото ти се намира – обърна се Чили към бармана. Мълчаливо изчакаха бирата. Когато тя се появи, Чили вдигна с леко треперещата си ръка чашата към светлината и я загледа втренчено за миг. Накрая се впи в нея и я остави изпразнена до наполовината. Усмивката на лицето му стана блажена. – Да речеш, че съм бил барман, е все едно нищо да не кажеш. Тук хората идваха заради мен. Бях култов. Бях донякъде като диджей в дискотека. Бях култов. Можех да запълня всяка кръчма. Така е, Дарек, помниш ме от онова време.

            Лацки не го помнеше, поръча обаче още две бири. Беше доволен, че наблизо някой разказва някаква безинтересна история, а той самият може да си мълчи.

            – Не помниш ли как идваше при мен? Не? Наистина? Странно. Но все пак мина известно време и от тогава май ми е останало само това яке.

            Внезапно из вихрите на паметта изплува неясен спомен. Човекът зад бара си играеше със съдинките като илюзионист и омагьосваше в тях поредните питиета, един барман в зелено войнишко яке.

            – Колко време мина? – попита несъзнателно. – Десет години?

            – Може десет, може и повече. Тогава бях човек на изкуството. После започна моето слизане надолу, при хората. Както го казваш, тогава прекъснахме контактите си.

            – Нищо не казвам.

            – Слизане при хората... Знаеш ли, чел съм за това някога, някога изобщо много четях, сега не съм в състояние да прочета дори едно стихче. Какво е станало с мен? А ти, ти умееш ли да четеш? Когато попитам някого за това, всички потвърждават, но после се оказва, че ме будалкат. Престанали са да четат преди десет години. Не, не им държа сметка, просто ги слушам и си мисля, че вече не го правят. Също като мен. Може би никой вече не чете? Исках да споделя с теб нещо, само че какво?

            Лацки си даде сметка, че наистина е престанал да чете. Кога за последен път беше прочел цяла книга? Прочел, а не само хвърлил око? Сигурно преди повече от пет години. След това само започваше. Гледаше с добродушно одобрение Ада, затрупана на дивана с английски книги. Дали наистина ги четеше или само ги прелистваше? Всичко говореше за второто.

            – Аз бях виртуоз там, от оная страна на бара. Изолиран от хората, затворен в своето изкуство. Исках да изляза при тях, да споделя... Само че какво, кажи ми, Дарек, какво можех да споделя с тях?

            – Нямам представа.

            – А ти какво споделяш? Ти също си виртуоз, само дето напоследък май си се объркал. Може да е за добро, Дарек, може да е за добро. Може би е време да поразмишляваш... Знаеш ли, попаднах в странно място – между. И сега вече не слизам. Свличам се надолу. Неотдавна ме заговори една жена. Красива. Каза, че трябвало да отида с нея. При нея. Трябвало да се изкъпя и да се напъхам в нови дрехи, щото тя имала работа за мен. Усмихваше се. Беше красива. Отказах. Не искам никъде да ходя. Да се променя толкова много? Бих станал друг човек. Все едно съм умрял. Страх ме е от това. Не искам да загубя живота си, макар че той е само жалка вегетация на един досадник. Това е единственото, което мога да правя. Това е единственото, което мога да защитавам.

 

*

            „Може ли истината да налага морал?” – така бе озаглавено следващото, запланувано две седмици по-рано, предаване на Лацки. Беше продължение на темата за метода in vitro. Изглеждаше, че всичко протича съгласно подготвения сценарий.     

            – Дами и господа, знаете ли кой е казал: „Аз не съм крал на вашата съвест?” – подхвърли Лацки в кулминационния момент. Вживелите се в дискусията гости замлъкнаха. Свещеникът погледна водещия с усмивка.

            – Желаете да ни изпитате по история ли? Зигмунт Аугуст се е изказал така за религиозната свобода.

            – В такъв случай дали днес Църквата не узурпира повече власт от официалния монарх по времето, когато той за всички е царувал по „Божието благоволение”?

            – Много се извинявам, но какво общо има това? Ние не искаме на никого да налагаме нашата вяра насила! – отвърна леко раздразнено свещеникът.

            – Искате. Искате насила, сиреч, по силата на закона, да диктувате въпросите на съвестта! Искате да диктувате какво да мислим за абортите или за оплождането in vitro!

            – По-спокойно, по-спокойно  – чу Лацки в слушалките, – не това трябваше да кажеш и не с такъв тон...

            – Ние налагаме определено мислене, така ли? Ние защитаваме достойнството на човека, дори това на неродения...

            – И достойнството на ембриона е за вас по-важно от хората в тази зала? Вие бихте могли да призовете също за смъртно наказание за аборт, нали? Нали това би следвало от вашите възгледи!

            –  Веднага се успокой, върни се към сценария. Млъкни поне за миг и си дай сметка какво правиш. – Тонът на Иза в слушалките се промени. Сега тя беше терапевтка, успокояваща свръхвъзбуден пациент, въпреки че в гласа й се долавяха също нотки на раздразнение. От всичко това на Лацки му стана забавно. Нямаше намерение да си налага ограничения.

            – Защо се палите толкова? Така затруднявате разговора – отбеляза саркастично свещеникът.

            – А може би повече го затруднява разговорът за човешкия ембрион? Бих помолил обаче да отговорите на въпроса ми, а не да се занимавате с моя тон. Защо не призовете към смъртно наказание за направилите аборт жени?

            Още преди края на предаването Лацки разбра, че е прекалил. Всички бяха объркани. Дори светлините не реагираха според правилата. За негов късмет в спора също така разпалено се намеси философката Шафир, която настояваше за отговор на поставения от Лацки въпрос. От другата позиция депутатът Стрийевски възмутено протестираше срещу подобно отношение към свещеника и госта. Надвиквайки другите, писателят Матович започна заядливо да задава въпроси относно специалната роля на свещениците. В надигналата се врява беше невъзможно да се разбере каквото и да било, камо ли да се разберат отделните становища. Лацки замълча и почувства облекчение. Иза почти истерично му крещеше в слушалките да успокои гостите и да започне да води предаването, а той за първи път от две седмици насам се почувства почти добре и комфортно. В същия момент разбра, че е прекалил. Здравата е прекалил.

            За щастие предаването беше към края си. Съвсем спокойно вече, чрез повтаряне на изреченията, подготвени за подобни ситуации, Лацки успя, макар и с усилие, да овладее всеобщата глъч и да се сбогува с гостите и зрителите. Беше му ясно, че нещата ще имат продължение.

            Арски не се обади, макар Лацки да очакваше позвъняването му, откакто включи своя телефон. В главата му непрестанно се въртеше днешният провал – да, веднага след предаването той си даде сметка, че това беше провал. Това усещане не го напусна през целия път към дома, тъй че дори след като затвори вратата и се озова вътре, той продължи да си блъска главата какво би следвало да направи сега. Времето летеше и мислите за Ада се завърнаха, а предаването взе да му се струва недотам важно. Щъкаше из жилището, дирейки алкохол и отблъсквайки мисълта за обаждане на дилъра. Белият прашец му позволяваше да се концентрира, да постави нещата на правилното място, да пропъди мислите за момичето. Накрая почти несъзнателно се съблече и се хвърли върху леглото. Тутакси потъна в сън и за първи път от две седмици преспа цялата нощ.

                                                                                   Превод от полски Лина Василева

                                                                                                

           

           

           

           

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  14.11.2017 12:25 | #1

Много актуален текст - особено на фона на днешните съобщения за Нови Участници в ”Брадъра”...

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: