Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Да върнеш любовта през лятото на зрелостта

08.11.2017

След бестселъра "Роялът на ангела" Васил Пекунов пуска четиво за последното влюбване

 

 

 

Пътен инцидент преобръща съдбата на Отшелника. Уединеното му всекидневие на писател без надежда за лично щастие е озарено от неочаквана зряла любов. Катя сякаш е пълна негова противоположност и като професия, и по характер, и според начина си на живот. Ще успеят ли те да съединят духовните и житейските си пътища в едно цяло? И как новото приятелство на самотника Наум с Ирина и Сава ще отприщи потиснатата сърдечна енергия у тези вече немлади хора?

„Да върнеш лятото” е романс за доброто и светлото у човека, за дълбоката промяна, която може ненадейно да настъпи във всеки момент от живота. Едно лято сред простора на планината, под звездите и месечината, където човешката душа винаги търси и понякога намира своя път към обичта, дружбата и съпричастието.


Два откъса от романа "Да върнеш лятото"

 

Катя стоеше права на мястото си и го гледаше.

- Не съм забравила, че обеща да ми разкажеш как се съветваш с небето.

Бе толкова хубава насред горската пътека в късното лято.

- Разбира се – кимна Отшелника, а очите му бавно обхождаха тялото ѝ.

- Къпините също ли са от изненадите, които си ми приготвил?

- То се знае.

- Как ги нарече изненадите си?

- Вътре имам химикалка и малко тефтерче – потупа той раницата си. – Искаш ли да си запишеш?

- Този път ще се постарая да запомня – отвърна тя, без изобщо да се усмихне.

Наум изгуби няколко секунди.

- Съдбоносни, умопомрачителни, неустоими, безценни…

- Повече думи бяха – рече тя и пристъпи към него.

- Съжалявам – отрони той и се напрегна, защото тя бавно приближаваше.

- Вече ми подари една неустоима – направи няколкото крачки жената, хвана нежно главата му с двете си длани и го целуна силно, но кратко.

- Хайде, води ме! – засмя се изведнъж високо и щастливо. – Нямам търпение да си къпиносам устата!

- Къпиносам! – подсвирна престорено Наум. – Мога ли да си я купя тази дума?

- Подарявам ти я – рече тя и чинно застана зад гърба му, преди да се закатерят през дерето.

Оказа се дори по-близо, отколкото Катя бе очаквала. Пресякоха още два пресъхнали лете потока, поизкатериха се през спечен от жегата сипей с редки трънливи храсталаци, отново навлязоха в гора, този път широколистна и рядка, скоро просветнаха просторни поляни и след минути вече се чудеха откъде да почнат, защото къпините навсякъде бяха огромни, узрели и дори попрезрели, топяха се в устата и все ти се струваше, че малко по-натам сякаш са по-големи и още по-вкусни.

- Бива си го твоя национален къпинен резерват – рече тя по-късно без дъх.

Току-що бе откъснала уста от неговата, след като той ѝ бе подал поредната огромна къпина с устни, бе я изчакал, без да откъсва устните си от нейните, да я смачка и преглътне, за да я целува и целува.

- Не къпинен, а къпинов – поправи я меко Отшелника. – Резерватът принадлежи на къпините и се стопанисва от къпините, а ние им се падаме нещо като навлеци, които плюскат с любезното разрешение на управата.

- Кой храст е шефът? – смееше се Катя, плюскайки до насита.

- Тука няма шефове – следеше я с очи той, все още не вярвайки докрай как се е преобърнал животът му. – Тука е Божието царство.

- А ти какъв си такъв, дето имаш достъп дотук наместо мечките? – питаше тя с пълна уста.

- Любознателен Божи раб, дето се вре из храсталаците, преди да осъзнае, че те са специален резерват – отговаряше ѝ той и я целуваше. – Галеник на съдбата – добавяше сериозно и я целуваше по къпиносаната уста.

По обед вече вървяха бавно по стари коларски пътища, по широки открити просеки – равни и леки за ходене, а очите им не се насищаха на красотата, която се откриваше пред погледа, накъдето и да се извърнеше човек. Балканът бе запустял, занемарен, изоставен от хората. Нямаше туризъм наоколо, нямаше писти, нямаше забележителности, нямаше тракийски и римски старини – само красотата се бе задържала по тия простори, за да напомня за себе си и за още някои неща, зад които кротува смисълът на нещата. Не само туризъм и старини нямаше – и жива човешка душа нямаше почти из планината. Махали пустееха, къщици без хора, отдалечени обиталища без обитатели, просторни кошари без стока, хамбари без сено и зърно… Тук-там някоя баба или старец можеше да срещнеш по случайност, дошли да пригледат кирпичената си лятна съборетина дали още се държи срещу времето и дали не са ѝ разграбили вече и спечената дограма от края на деветнайсети или началото на двайсети век.

Отшелника обаче познаваше тази част на планината наизуст и внимателно подбираше маршрута им. Не минаха през никакви обезлюдени махали или покрай къщици, където бе виждал навремени живот от напролет до наесен. Водеше Катя само по горските просеки и през старите пасбища – към едно свое обично местенце, към една своя отдавнашна и любима наблюдателница, от която му се бе случвало неведнъж да не иска да мръдне с часове – такава гледка бе отпред към северните балкани, към небесата и отвъд небесата.

…………………………………..

После ѝ показа как пита небето, а то му отговаря. Как се съветва с него. Или как просто споделя тревогите и радостта си, а небето му отговаря каквото сметне за необходимо. По-скоро не ѝ показа, а буквално ѝ четеше дума по дума какво пише на небето, разчиташе ѝ какво му се изписва за нея и за него върху синьото почти безоблачно небе.

„Бих дал много, за да видиш почерка какъв е стар и красив” – бе ѝ казал по някое време.

„Откога четеш там?” – бе пошепнала тя.

„От десетина години.”

„Диктуват ли ти книги?”

„Никога не съм го искал. А и не бива като че ли…”

„Продължавай, моля те!”

И той продължаваше да ѝ чете бавно изписваните над отсрещните върхове слова.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.”

Катя бе потреперила в ръцете му, а той четеше:

„Долу под облаците често е мрачно. Над облаците винаги е слънчево. Когато е най-тъмно, идете над облаците. Лесно е. Просто си представете, че се качвате на самолет, издигате се бързо над тях. Никога, никога не сте достатъчно далеч от някое летище. А ако съобразите да не ходите до летище, защото сте дарени с въображение, полетете с мислите си и елате на слънце. Търсете слънцето. Бъдете със слънцето. Толкова е лесно. Край.”

„Какъв край?” – бе се сепнала Катя.

„Така изписва винаги, когато приключи” – обясни ѝ той.

„Кой?”

„Не зная, мила.”

„Как започна преди десет години?”

„Не помня. Не беше на открито.”

„Тоест?”

„Лежах със затворени очи в къщи и то почна само да пише. Небето изплува във въображението ми и думите взеха да се изписват на фона на небето.”

„Уплаши ли се?”

„Не.”

„Не?”

„Не. Аз знаех, че се случва с много хора. Чел съм за това.”

„Искам и аз да прочета.”

„Искайте и ще ви се даде” – бе отвърнал той.                   

А после минаха часове, през които всеки от тях научи за другия всичко, което искаше да научи тогава. Не млъкваха да говорят, прекъсвайки се и изпреварвайки се, слънцето рано-рано се скри зад западната чупка на планината вляво, а те говореха ли, говореха за себе си, за тях двамата, за хората и за народите, до които се бяха докосвали. И за Бог.

Едва-едва взе да се смрачава.

„Няма да мръдна оттук!” – бе заявила тя.

Комай не се шегуваше.

„Няма да слизам в селото! Нека спим тук, моля те!”

Не, не се шегуваше.

„И няма да те е страх?”

„Не и с теб!”

„Аз обаче не съм мечкодавец! – бе се разсмял той. – Нито вълкоборец!”

„Глупости! Ти си мечкодавец и вълкоборец накуп! А и каза, че по тия балкани няма мечки!”

„Стой тук, храбрецо! – смееше се той. – Ей сега слизам, за двайсет минути съм долу. След час идвам с одеяла и възглавници.”

Той така и не разбра дали тя все пак не се бе шегувала. Сава се обади тъкмо тогава да пита къде са и кога най-после ще се прибират за вечеря. А той му бе отказал да вечеря с тях. И ѝ бе обяснил защо би искал да остане сам тази вечер.

Вече бе тъмно, когато бе пуснал ръката ѝ чак при въжения мост над реката, докъдето я бе изпратил. Или тя него.

„Виж я – беше ѝ посочил проблясващата кротка речица отдолу. – Сега си представи, че не сме стъпили на дебела здрава ламарина, а на дъски. Представи си, че си малко дете. Мостът се люлее леко, но достатъчно, за да ти изкара ангелите. А между дъските идеално виждаш как на няколко метра под теб фучи най-страшната река на света. Пролет е, реката е буйна, мътна, кафява, бучи и свирепства – точно както е било и по времето на баба Илийца. Да, споменът ми е от някой от въжените мостове над Искъра. Не знам с кой акъл родителите ми са ме качили там. Бил съм на четири-пет-шест години. Лакатник, там някъде. Жестока гледка! Незабравимо! Е, доскоро в душата ми се тътреше ето тази бистра повлекана долу, а сега трещи и тътне Искърът. И влачи, и преобръща, и дави всичко по пътя си – дървета, камъни, привички, стереотипи, илюзии...”

Катя мълчеше в мрака.

„Не искам да го усмирявам, за нищо на света. Благословения Искър… Само ми е нужно да свикна с него. По-скоро да повярвам, че бих могъл да свикна.”

„Аха” – бе казала Катя.

„До скоро” – бе се отдалечил той по пътеката отвъд реката.

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: