Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Пътуване до другата стая

06.11.2017

Разказ от новата ѝ книга "Като пристигнеш, обади се"

  

Сборникът съдържа двайсет и един разтърсващи разказа, които балансират върху високо опънатото въже между хумора и драмата. Героите в тях – обикновени хора, заседнали из плитчините на живота, ненадейно се изправят пред големите истини за себе си и тези наоколо. И тогава следва шанс за отмъщение, внезапна надежда за по-добър живот или възторжен прескок в отвъдното. Това е своеобразен епос за днешна България – за този наш хаотичен свят, пълен с неразчистени отношения и ненаказани престъпници, в който обаче достойнството понякога се оказва по-силно от страданието. 

 

          ПЪТУВАНЕ ДО ДРУГАТА СТАЯ

 

- Само ти можеш да ми помогнеш, само ти - каза Резача, изцъклил черните си очи срещу мълчаливия мъж насреща.

Вдигна двете си ръце едновременно - сякаш да го хване за раменете, да го въвлече в проблема си - и веднага след това ги отпусна. Получи се нещо като тик. Онзи стоеше насреща съсредоточен, премислящ, несъгласен. Беше друга категория човек и това го ограждаше с прозрачна капсула, в която никой не беше добре дошъл да сложи ръка на рамото му.

- Защо решихте, че точно аз бих ви помогнал? - попита той.

Резача се поколеба. Беше очаквал този въпрос, но все се надяваше, че когато му бъде зададен, отговорът ще дойде от само себе си. Погледна надолу вляво и шмръкна, повдигайки нос с юмрука си. Отговорът не дойде.

- Ами... ти си доктор... анестезиолог... вие работите с тези неща. Мая ми е разправяла за тебе... за вас.

- Моля ви не намесвайте Мая.

- Мая е намесена. Мая съм я влачил на ръце по улицата, докато ти си печелеше доларите в Кувейт. Два пъти съм я спасявал, без да викам линейка... Тя все ми разправяше: брат ми – вика, - ако беше тук, нямаше да се чудиш толкова при кого да ме водиш - той е доктор, освен това знам, че може да пази тайна, няма да ме изтропа на наште...

- Тя също можеше да стане доктор - каза братът на Мая, връщайки малко назад мисълта на Резача.

Резача за пръв път се вгледа по-внимателно в мъжа срещу себе си. Големи тъмни очи като нейните, но неизразителни, високо чело като нейното, но загубило контур от олисяващата граница с косата, правилни, но нищо неозначаващи черти. Едва сега Резача забеляза, че не докторът срещу него е с бяла престилка, а мебелите наоколо са покрити с чаршафи. Мина му през ум, че ако той самият беше фрашкан с долари, щеше да измисли нещо по-добро от това да покрива мебелите си с чаршафи. Братът на Мая носеше кафява жилетка, която правеше възрастта му още по-трудна за определяне.

- Не съм я карал нищо, не съм я карал да идва при мене, аз й казах, че съм боклук. Тя мислеше, че ще ме оправи. Тя сама си заряза следването, сама си дойде при мене, писна ми вече от всичко - неусетно за самия себе си Резача беше повишил тон и, неприятно изненадан, направи усилие да млъкне.

Целта му съвсем не беше да се кара с брата на Мая, а всичко като че ли водеше натам. Сега вече докторът съвсем нямаше да си мръдне пръста за него. Резача се сви и затрепери целият. Сълзи и сополи рукнаха по лицето му почти едновременно.

- Моля те - свит, през сълзи, захлипа той, - моля те, помогни ми, заради Мая, моля те...

- Мая е мъртва - каза докторът, сякаш му напомняше забравена подробност, отиде до бюрото си и от едно чекмедже извади салфетка.

Резача размаза лицето си със салфетката и тя веднага стана на топка.

- Знам, че е мъртва. Добре де, аз я завлякох. Трябваше и аз да умра, ама мене не ме хвана така. Моля ти се, тя, ако беше жива, щеше да ми помогне, направи го заради нея, сигурно имаш нещо подръка.

Докторът се замисли за момент, сякаш се колебаеше, и накрая каза: „Добре“. Сложи Резача да седне на един от покритите с чаршаф фотьойли и излезе от стаята. Резача продължи да трепери, но самата надежда за спокойствие вече го успокояваше. Скоро докторът се върна със спринцовка в едната си ръка и гумен маркуч в другата. Стегна маркуча над лакътя на Резача и, вдигнал спринцовката с иглата нагоре, му каза:

- Това е нещо, което още не си опитвал.

- Давай.

Върхът на иглата издири здраво място по протежение на вената и проникна професионално. Докторът излезе и загаси лампата.

Резача почти веднага почувства, че му се завива свят. Сърцето му заизпомпва гореща кръв, която достигаше на вълни до върха на изтръпналите му пръсти. Стори му се, че вижда кръвта си - червена, яркочервена в тъмното. Избликваше на тласъци от сърцето, но не през кръвоносните съдове, а радиално, във всички посоки, като слънчевите лъчи. Главата му олекваше и същевременно потъваше назад. После изведнъж му се стори, че ако поиска, ще успее да се вдигне на крака. Оказа се лесно. Краката му сами го поведоха из стаята, но той не ги усещаше и му се струваше, че се плъзга над килима. Въпреки липсата на светлина виждаше всичко, дори шарките на килима. В ъгъла до библиотеката имаше врата към друга стая. Резача я отвори и влезе.

Вътре, насред мрака, подпряна като счупена кукла до стената, седеше Мая и мълчаливо го гледаше с големите си черни очи. Триъгълното й лице светеше бледо над черната й рокличка и под нея се показваха двата й тънки крака с неизменните груби, мъжки на вид обувки. По погледа й той веднага разбра, че го чакаше да я намери.

- Мая - полушепнешком извика той и стисна ръцете й.

Бяха студени, но сърдечно отвърнаха на стискането му. Погледът й бе застинал в някакво радостно изумление и ни за миг не се отклони от очите му. Тя измъкна ръцете си от неговите и отметна косата му нагоре - така както правеше винаги. Няколко мига гледа лицето му и чак тогава го прегърна. Кльощавото й тяло се вкопчи в неговото.

Двамата постояха известно време така и никой не смееше да мръдне.

- Значи ти през цялото време си била жива и онова копеле брат ти те е държал тука заключена, за да те лекува. Аз съм идиот, че им повярвах. Знаех си, че си жива - каза Резача и я погледна отново в очите.

Мая закима бързо с глава и отново се притисна в него.

- Отивам да го намеря, а ти изчезвай от тука, хайде, ставай.

Мая отново кимна усмихнато, но не помръдна.

- Добре, добре, ако не можеш, чакай ме тука, аз ей сега идвам.

Резача се запъти обратно към първата стая. Там нямаше никой, но силите му бързо започнаха да го напускат и той не можа да продължи до антрето. Залитна, подпря се на фотьойла, където докторът му беше сложил инжекцията, и не успя да направи и крачка по-нататък. „Само не сега, само не сега“, се запревърта в съзнанието му като единствен запис, но краката му омекваха, цялото му тяло омекваше и той се отпусна на покрития с чаршаф фотьойл. И най-малкото движение вече имаше невъзможно висока цена, по челото му изби пот. Дишаше все по-трудно. Над главата му надвисна лицето на доктора, този път с очила. Той пое дясната китка на Резача и опипа пулса му.

Резача отвори уста, но известно време не излизаше никакъв звук.

- Копеле - накрая успя да каже той. - Мая през цялото време е била жива.

- Грешиш - каза докторът. - Мая не е жива. Просто ти си вече мъртъв.

Почака няколко минути и му затвори очите.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: