Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Премиера на "16-а република ли?"

06.11.2017

8 ноември от 18 ч. в зала 1 на СУ

 

Необходим предговор

Тази книга не беше предварително замислена. Тя беше провокирана и стана реалност заради подновените през последните месеци дискусии и полити- чески злоупотреби с тема, която беше сензационно лансирана и обилно употребена в първите политически схватки в началото на 90-те години на ХХ в.

Тогава преразглеждането на историческото познание беше необходимо, за да се изчис- ти то от силната идеологизация и митологизация на личности, партии, движения и събития. В онези времена, но всъщност още поне десетина години преди повратния 10 ноември 1989 г. се заговори за „белите петна“ в историята, започ- на изследването на теми извън идеологическия похлупак на комунистическите догми. В началото на прехода възможността да се запълнят „белите полета“ беше разширяна и благодарение на отворените архиви, новите документи, станали достъпни за историците, а малко по-късно и за жадните за сензации журналисти.
Легитимната научна цел на новия подход в изследването на миналото беше да се възстанови плурализмът в интерпретацията на историческите факти. Едновременно с тези безспорно чудесни възможности за развитие на професионалната история преходът роди и новите опасности.

Най-кратко те могат да се изразят в две думи: сензационност и политизация. В търсене на сензационност новите свободни медии започнаха да лансират всякакви крайни и трудно доказуеми, но предизвикващи интерес в обществото теории, тези и хипотези, а в острата политическа борба между леви (свързани с миналото) и десни (олицетворяващи се с бъдещето) политически сили историята за по- реден път се превърна в силно и удобно оръжие. В бурните времена от началото на 90-те години на мястото на старите комунистически митове се възро- диха много стари и се създадоха нови антикомунистически митове, личности бяха обругавани и възхвалявани не само заради истинските си действия, а и заради много измислени. Дългият преход и нееднозначните му резултати до- ведоха до там, че днес живеем сред множество нови и стари митове, които се възпроизвеждат отново с политически мотиви, но и с една значителна отлика в сравнение с времето на социализма – сега митовете са разнопосочни, пара- лелно съществуват крайни и отричащи се твърдения. 

Една от първите сензации, която като че ли сложи началото на новата митологизация, беше една публикация в края на 1989 г. в популярния тогава вестник „Народна култура“ на историк, скоро след това станал политик – Драгомир Драганов. Тя носеше знаменателното заглавие „Как за малко щеше да ни няма“ и беше посветена на много актуалната и болезнена тема за бълга- ро-съветските отношения. А основната идея беше чрез архивен запис от пле- нум на ЦК на БКП, проведен през декември 1963 г., да покаже как България е можела да изчезне от европейската политическа карта и да стане 16-та съветска република.

От този момент та до ден деншен тази теза ту избуява, ту заглъхва в общественото съзнание, но винаги с политически привкус. Днешното предизвикателство, което ни накара да подготвим настоящата книга, е поредната публикация на Драгомир Драганов. Този път тя е в са- мостоятелна неголяма книга, повтаряща тезата и заглавието от 1989 г., но с претенциозната добавка „Всичко от архивите по идеята „България – 16-та република на СССР““. Тази тема намери място и в друга, вече чисто политическа кампания, инспирирана от евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев и колеги историци от НБУ и Американския университет в България и подкрепена от отиващия си президент Росен Плевнелиев. Те разработват и внасят в Министерството на образованието и науката списък от „26 факти и събития“, които според представляваната от тях фондация „Истина и памет“ трябва задължително да се изучават в целия курс на обучение по история в учили- ще. Под № 16 в техния списък фигурира следният: „Национално предателство с предложението България да се присъедини като 16-та република към Съветския съюз (1963 и 1973 г.)“1 .
Това реанимиране на темата, многократно дискутирана през годините и в политиката, и на професионалната историче- ска сцена, ни накара да се върнем отново към нея. За да излезем от омагьосания кръг на сензациите и политическите злоу- потреби, искаме да предложим тази книга, която съдържа както изследвания, посветени на българо-съветските отношения и изобщо на международните интеграционни процеси, но и наистина огромен брой документи, засягащи спорната проблематика. Документите са подбрани и съкратени, но само за- щото ако не бяхме го направили, никакво книжно тяло не би могло да побере огромния брой страници. Подборът и съкращенията в никакъв случай не са направени с цел да бъдат оправдани или обвинени действащите в документите лица, запазени са и всички гледни точки в широкия спектър от желанието България да стане част от „семейството на съветските народи“ до отхвърлящите такава мисъл. Съчетанието между изследвания и документи подсказва,
---------
1 Фондация „История и памет“ предлага 26 факта за тоталитарния режим да влязат в учебниците по история. – в. Трета възраст, № 27, 6–12 юли 2016 г. 

че тази книга е за хора, които не само искат да получат по-пълна представа за миналото, но и са готови да отделят достатъчно време, за да се запознаят с пълнотата на документите и събитията. * * * Заслужава също така в началото да се каже и нещо по-общо по темата за бъл- гаро-съветските отношения. Те още като българо-руски винаги са били силно емоционални и политизирани. Достатъчно е да си припомним за острите спорове, които е предизвиквало и продължава да предизвиква отношението на политиците и обществото в освободена в резултат на Руско-турската война от 1877–1878 г. модерна българска държава към Руската империя – то гравитира от подчинение до опълчване. Това е наследството, което получава българското общество през ХХ в., когато пет години след Октомврийската революция от 1917 г. се създава Съветския съюз. Към тази нова държава, опитала се да наложи нови революционни принципи във вътрешната и във външната си политика, позицията на Третото българско царство се колебае силно. Тя се очертава от възстановяването на дипломатическите отношения след Брест-литовския мирен договор от 3 март 1918 г. (триумфален за България), страха от болшевишкото влияние, подклаждан от Войнишкото въстание от 1918 г., Септемврийското от 1923 г. и дейността на нелегалната комунистическа партия до прагматичния подход на Деветнайсетомайците, установили дипроматически отношения със Съветския съюз през 1934 г., но като една от последните европейски държави.
Не по-малко разнопосочно е българското отношение към Съветския съюз и през Втората световна война: както по време на Пакта „Рибентроп–Молотов“, така и в хода на повратната Германо- съветската война, започнала изненадващо на 22 юни 1941 г., да не говорим за краткотрайната и много странна Съветско-българска война в началото на септември 1944 г.

От онова време ще остане както емблематичният израз на цар Борис ІІІ: „Винаги с Германия, никога срещу Русия“1 , така и уникалната за страна от Тристранния пакт просъветска въоръжена съпротива и използва- нето на армията наред с жандармерията за унищожаване на партизанското движение. Върху това противоречиво наследство стъпва следвоенна България, трансформирана в съветски сателит от вече управляващата комунистиче- ска партия, в отношенията си с превърналия се в свръхсила Съветски съюз.
--------
1 Според акад– Георги Марков, такъв отговор е дал българският монарх на въпроса на външния министър на Третия райх Йоахим фон Рибентроп какъв е девизът на външната му политика при срещата на двамата в Берлин през лятото на 1942 г. – „120 години от рождението на Борис ІІІ“, в. Труд, 30 януари 2014 г.

Промяната в България е драстична и то не само в политическо, а и във външнополитическо отношение – страната вече не търси мястото си сред спо- рещите за надмощие западноевропейски сили, а е част от съветската „сфера на влияние“, определена в хода на преговорите на Тримата големи от Антихитлеристката коалиция. Затова не предизвиква изненада дълбоката промяна и в българо-съветските отношения, още повече че това се отнася не само за България, а за почти всички страни от Източна Европа, които под съветската диригентска палка до 1955 г. създават новия европейски субект – Източния блок. До този момент ставащото в следвоенна България не се от- личава от това в другите страни от съветската „сфера на влияние“ в Източна Европа и не би могло да предизвика оживена дискусия. Различията се появя- ват по-късно в процеса на търсене на българска специфика в Източния блок. За разлика от повечето други страни от съветската „сфера на влияние“ България има дълга традиция на русофилство, която се корени още в периода на османското владичество в българските земи. За другите – Полша, Унгария, Румъния, Източна Германия, историческата традиция в отношенията им с Русия е съвсем различна, империята често е проявявала интерес към техни- те територии, а местното население възприема големия източен съсед като опасност за съществуването си.

В първия следвоенен или т.нар. сталински период националните специфики не играят особено голяма роля заради тоталния контрол на комунистическите власти върху обществото. Но след смъртта на Йосиф Сталин на 5 март 1953 г. започва десталинизацията и отношението към Съветския съюз в Източна Европа се променя. Всяка от европейските со- циалистически страни вече търси своето специфично място в Източния блок. Това прави и България, в която десталинизацията довежда Тодор Живков на власт. Неговият отговор е надграждане над русофилската традиция и утвърждаване на българската специфика именно там – все по-тесните връзки със Съветския съюз.

Документите показват, че независимо от последователната следвоенна просъветска политика подчертаването на изключителните отно- шения става едва при Тодор Живков. Независимо че той, за разлика от предишните комунистически лидери – Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, не е живял в СССР. С други думи, едва ли това негово решение трябва да се търси в биографичните характеристики. Истинските причини могат и трябва да се търсят в предизвикателствата на времето (началото на 60-те години). Икономическият императив за стратегията на „сближението“ се появява тогава, но продължава до края на епохата, а в годините на прехода можем да наблюдаваме и всички последици от откъсването.

Съществуват и идеологическите предпоставки за особените българо- съветски отношения в епохата на социализма. Днешните интрепретации на този проблем обикновено спират до твърдението за безродната политика на комунистите, предали националния интерес. Дали това се дължи на непознаване на комунизма като учение, на политически елементаризъм или на злонамерена интепретация няма особено голямо значение. Всъщност, за да се разберат отношенията между социалистическите държави трябва да се познават идеите на марксизма, според които държавата и национализмът са характерни за капитализма и при социализма трябва да започнат да отмират. А в комунистическата фаза не би трябвало да има както държави, така и национално разделение.

Това е парадигмата, в която са поставени отношенията между социалистическите държави, поне на теория. Официалната идеология на интернационализма и перспективата за постъпателна интеграция в рам- ките на Източния блок е оправданието за всички инициативи за българо-съветско сближение. Историческата практика обаче заслужава съвсем различна оценка. Действително, независимо какви са били търсените ползи от идея- та за сближение поставянето под въпрос на държавния суверенитет трудно може да бъде оправдано. Разликата между теория, практика, декларации и действия показва по колко различен начин могат да се интерпретират едни и същи събития. Затова нашата идея е в тази книга да представим своята гледна точка, но да дадем възможност и на читателите с помощта на документите сами да оценят българо-съветските отношения от недалечното минало.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: