Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Западната философия според Ръсел

05.11.2017

Познанието между теологията и науката


 

 „История на Западната философия“ на Бъртранд Ръсел (1872-1970) се смята за едно от най-значимите философски изследвания на всички времена. Авторът, потомствен аристократ, математик по образование и носител на Нобелова награда за литература, е сред малцината блестящи ерудити, които дават нова гледна точка на съвременния човек не само към философията, но също и в областта на историята, религията, културата, дипломацията, правото и логиката.В първия том на това, несравнимо по своята всеобхватност, яснота, елегантност и духовитост произведение, е разгледано разгръщането на древногръцката философска школа и нейните най-бележити представители: Питагор, Хераклит, Парменид, Емпедокъл, атомистите, Протагор, Сократ, Аристотел, скептиците, епикурейците, стоиците, Плотин.
Формат 14 х 21 см, твърда подвързия 440 стр.Цена: 34,90 лв

ВЪВЕДЕНИЕ

Схващанията за живота и света, които наричаме философски, са продукт на два фактора: единият наследените религиозни и етически схващания; другият своеобразно дире- не, което би могло да се определи като научно, ако използваме тази дума в широкия ѝ смисъл. Отделните философи се отличават значително по отношение на пропорциите, в които горните два фактора са застъпени в системите им, но именно наличието и на двата е онова, което характеризира философията.

Философия е дума, която е използвана по множество на- чини понякога по-широко, понякога по-тясно. Предлагам да я използваме в най-широкия ѝ смисъл, който сега ще се опи- там да разясня.

Философията, както аз ще разбирам значението на тази ду- ма, е нещо средно между теологията и науката. Подобно на теологията тя се състои в разсъжденията върху неща, по от- ношение на които е неустановимо каквото и да е крайно поз- нание; но също като науката тя се обръща по-скоро към чо- вешкия разум, отколкото към някакъв авторитет без значе- ние дали това ще е традицията, или някакво откровение. Вся- ко крайно познание смея да твърдя е присъщо на науката; всяка догма по отношение на онова, което надхвърля крайно- то познание, е присъща на теологията. Но между теологията и науката съществува една Ничия земя, изложена на нападе- ния и от двете страни; тази Ничия земя е философията. Почти всички въпроси, интересуващи най-силно теоретичните умо- ве, са такива, на които науката не би могла да отговори, а бла- гонадеждните отговори на теолозите вече не звучат така убе- дително както през предходните векове.

Разделен ли е светът на дух и материя и ако е така, какво е дух и какво е материя? Подчинен ли е духът на материята, или пък притежава независими възможности? Притежава ли вселената някакво единство или предназначение? Развива ли се тя към някаква цел? Съществуват ли в действителност при- родни закони, или вярваме в тях единствено поради присъ- щото ни пристрастие към реда? Дали човекът е такъв, какъв- то изглежда на астронома незначително образувание от не- чист въглерод и вода, безпомощно пълзящо по повърхността на дребна, маловажна планета? Или пък е онова, което вижда в него Хамлет? А дали не е и двете едновременно? Същест- вува ли начин на живот, който е възвишен, и друг, който е ни- зък, или пък всички начини на живот са просто безплодни? Ако съществува възвишен начин на живот, в какво се състои той и как бихме могли да го постигнем? Трябва ли благото да е вечно, за да има ценност, или е достойно за стремление до- ри ако вселената се движи неумолимо към смъртта? Същест- вува ли такова нещо като мъдростта, или само нещо, което из- глежда крайно изтънчено безумие? Отговорите на тези въп- роси не могат да бъдат изнамерени в лаборатория. Теологи- ите претендират да предоставят отговорите до един ясни и категорични, но именно тази тяхна категоричност подтиква съвременния ум да гледа на тях с подозрение. Изучаването на тези въпроси, ако не намирането на отговори, е предметът на философията.

Защо тогава, можете да попитате вие, да се губи време за такива неразрешими проблеми? На този въпрос може да се отговори от гледна точка на историка или на индивида, изпра- вящ се лице в лице с ужаса на космическата самота.

Отговорът на историка, доколкото съм способен да го дам, ще намери отражение в този мой труд. Откак хората са добили способността за свободно разсъждение, техните действия в безброй важни отношения са зависели от теориите им за света и човешкия живот, за доброто и злото. Това важи с ед- наква сила както за днешния ден, така и за предходните вре- мена. За да се проумее една епоха или народност, трябва да се разбере нейната философия, а за да се разбере нейната фило- софия, е нужно да бъдем до известна степен философи. Тук съществува една обратна причинна връзка: условията на жи- вот на хората определят до голяма степен тяхната философия, но и обратно тяхната философия определя до голяма степен условията. Това взаимодействие през вековете ще бъде тема на следващите страници.

Има също така и един по-частен отговор. Науката ни каз- ва това, което бихме могли да познаваме, но то е пренебрежи- мо малко и ако забравим за онова, което не бихме могли да познаваме, ние бихме станали нечувствителни към множес- тво изключително важни неща. Теологията, от друга стра- на, внушава догматичната увереност, че притежаваме позна- ние там, където всъщност притежаваме незнание, като с това си въздействие поражда своеобразна неуместна безочливост по отношение на вселената. Несигурността при наличието на живи надежди и страхове е болезнена, но трябва да бъде понесена, ако желаем да живеем без помощта на тешителни вълшебни приказки. Не е добре също така да се забравят въп- росите, които философията задава, или пък да убеждаваме са- мите себе си, че сме открили неоспоримите им отговори. Да учи как да се живее без сигурност и същевременно без да се изпада в обездвижване от колебанието е може би най-главно- то от нещата, които философията в наши дни би могла да нап- рави за онези, които я изучават.

Философията като нещо отделно от теологията се зараж- да в Гърция през шестото столетие пр. н. е. След периода си на развитие през античността тя отново бива потопена от те- ологията, когато християнството започва да възхожда, а Рим да запада. Вторият ѝ велик период от единайсети до чети- ринайсети век е доминиран от католическата църква, като се изключат малцината именити бунтари като например импера- тор Фридрих II (1195-1250). Този период е приключен с без- редията, намерили връхната си точка в Реформацията. След- ващият период от седемнайсети век до наши дни, е домини- ран в много по-голяма степен от който и да е от предходни- те от науката; традиционните религиозни убеждения остават все така важни, но вече се нуждаят от известна реабилитация и са видоизменяни в онези си части, където науката е нап- равила промяната неизбежна. Малцина от философите през този период са ортодоксални от католическа гледна точка и светската Държава заема по-важно място в техните разсъжде- ния от Църквата.

Общественото сплотяване и индивидуалната свобода по- добно на религията и науката са в състояние на конфликт и колебливо спогаждане в течение на целия период. В Гърция общественото сплотяване е било осигурявано от преданост- та към града-държава; дори Аристотел, макар че по негово време Александър прави града-държава отживелица, не виж- да каквито и да било достойнства в друг вид държавно ус- тройство. Степента, в която индивидуалната свобода е била ограничавана от дълга към града, варира в широки граници. В Спарта индивидът е разполагал с точно толкова малко сво- бода, колкото и в съвременна Германия и Русия; в Атина въп- реки някои временни гонения гражданите са притежавали в най-добрите времена една наистина изключителна независи- мост от ограниченията, налагани от Държавата. Гръцката ми- съл до Аристотел е доминирана от религиозната и патрио- тичната преданост към Града; нейните етически системи са пригодени към живота на гражданите и съдържат значителен политически елемент. Когато гърците биват подчинени, пър- воначално от македонците, а впоследствие и от римляните, схващанията от дните на тяхната независимост стават вече неприложими. Това поражда, от една страна, загубата на жиз- неност, свързана с прелома в традицията, и, от друга, една по-индивидуална и по-малко социална етика. Стоиците прие- мат добродетелния живот като отношение на душата към Бог, а не като отношение на гражданина към Държавата. По та- къв начин те подготвят почвата за християнството, което по- добно на стоицизма първоначално е неполитично, доколко- то през първите три столетия на съществуването му неговите привърженици са били изцяло зависими от властите. Социал- ната сплотеност през време на шестте и половина столетия от Александър до Константин била осигурявана не посредством философията или древната лоялност, а посредством сила отначало тази на армията, а впоследствие тази на гражданска- та администрация. Римските армии, римските пътища, рим- ските закони и римските длъжностни лица отначало създават и след това защитават една могъща, централизирана държа- ва. Не дължим нищо на римската философия, тъй като така- ва не е имало.

През този дълъг период гръцките идеи от годините на неза- висимостта биват заимствани и претърпяват процес на посте- пенно видоизменение. Някои от старите идеи, най-вече оне- зи, които би трябвало да определим като специфично религи- озни, придобиват относителна важност; други, по-рациона- листичните, биват изоставени, тъй като вече не подхождат на духа на времето. По такъв начин късните езичници подкаст- рят гръцката традиция дотам, че тя да се вмести в християн- ското учение.

Християнството популяризира едно важно схващане, съ- държащо се още в учението на стоиците, но чуждо на всеоб- щия дух на античността имам предвид схващането, че дъл- гът на човека към Бог е по-повелителен, отколкото неговия дълг към Държавата.* Този възглед, че би трябвало да се подчиняваме по-скоро на Бог, отколкото на Човека, както казват Сократ и Апостолите надживява покръстването на Константин, тъй като повечето от ранните християнски им- ператори са били ариани или склонни към арианизъм. Кога- то императорите стават ортодоксални, той изпада в забвение. *  Това схващане не е непознато и през предходните епохи: то е изказано, нап- ример на Софокъл. Но преди стоиците е било поддържано от малцина.

Във Византийската империя той съществува латентно, както и в по-късната Руска империя, чието християнство води на- чалото си от Константинопол. * Но на Запад, където католи- ческите императори били почти непосредствено заменени (с изключение отчасти на Галия) от еретични варвари завоева- тели, превъзходството на религиозната спрямо политическа- та преданост се запазило и до известна степен все още същес- твува. Варварското нашествие слага край за шест века на цивили- зацията на Западна Европа. Запазва се в Ирландия, докато през девети век датчаните не я унищожават. Преди погубва- нето си тя ражда една забележителна фигура Скот Ериге- на. В Източната империя гръцката цивилизация оцелява кон- сервирана като в музей до падането на Константинопол през 1453, но нищо от световна величина не произлиза от Кон- стантинопол, ако изключим артистичната традиция и Юсти- ниановите законници по римско право.

През периода на безпросветност, от края на пети век до средата на единайсети, западният римски свят претърпява някои много интересни изменения. Конфликтът между дъл- га към Бога и дълга към Държавата, въведен от християнство- то, приема формата на конфликт между Църквата и владете- ля. Църковната власт на папата се разпростира над Италия, Франция и Испания, Великобритания и Ирландия, Германия, Скандинавия и Полша. Първоначално неговият контрол над епископите и абатите извън Италия и Южна Франция бил съвсем слаб, но от времето на Григорий VII (втората полови- на на единайсети век) става реален и ефективен. От негово време насам духовенството из цяла Западна Европа образу- ва една-единствена организация, направлявана от Рим, стре- мяща се към властта вещо и неотклонно, обикновено с ус- пех до към 1300 година в конфликта ѝ със светските владете- ли. Конфликтът между Църквата и Държавата е не само кон- *  Именно затова съвременните руснаци не мислят, че би трябвало да се подчи- няваме по-скоро на диалектическия материализъм, отколкото на Сталин. фликт между духовенство и миряни; той е също така и подно- вяване на конфликта между средиземноморския свят и варва- рите от севера. Единството на Църквата повтаря единството на Римската империя литургията ѝ е на латински, а най-вли- ятелните мъже предимно италианци, испанци и французи от юга. Тяхното образование, когато образоваността е била възкресена, било класическо; схващанията им за законите и управлението са щели да бъдат по-разбираеми за Марк Авре- лий, отколкото всъщност са били за съвременните им мо- нарси. Църквата е представлявала едновременно приемстве- ността по отношение на миналото и най-цивилизованото не- що от настоящето.

Светската власт противно на това била в ръцете на крале и барони от тевтонско потекло, полагащи всички усилия да съхранят каквото могат от институциите, които донесли със себе си от германските лесове. Абсолютната власт била чуж- да на тези институции, както и онова, което изглеждало на енергичните завоеватели глупава и бездушна законност. Кра- лят трябвало да дели властта си с феодалната аристокрация, но все пак сякаш всички очаквали позволението на буйни, страстни изблици под формата на войни, убийства, грабежи, изнасилвания. Монарсите можели и да се покайват впослед- ствие, тъй като били искрено религиозни, но в крайна смет- ка и покаянието е форма на страстта. Ала Църквата никога не могла да възпита у тях уравновесеното постоянство на добро- то поведение, което съвременните работодатели изискват и обикновено получават от своите служители. Каква била пол- зата от завладяването на света, ако владетелите не можели да пият, убиват и любят, както им душа искала? И защо трябвало те, с техните армии от горди рицари, да се подчиняват на раз- порежданията на книжовници, обрекли се на целомъдрие и неразполагащи с военна сила? Въпреки неодобрението на ду- ховенството те запазили дуелите и ордалиите, като също така дали нов тласък на турнирите и рицарската любов. От време на време в пристъп на гняв те дори убивали изтъкнати пред- ставители на духовенството.

Цялата въоръжена сила била на страната на кралете, но въпреки това победата била на страната на Църквата. Църк- вата победила отчасти защото притежавала почти пълен мо- нопол над образованието, отчасти защото кралете водели не- престанни войни един срещу друг, но главно защото с мно- го малки изключения управниците и простолюдието били ед- накво дълбоко убедени, че Църквата притежава правото вър- ху Петровите ключове. Църквата била тази, която можела да реши дали някой крал ще прекарва вечността в рая или в ада; Църквата била тази, която можела да освобождава от обета за вярност към феодала и да насърчава бунтовете. Църквата освен това представлявала реда сред анархията и съответно си спечелила поддръжката на възхождащото търговско със- ловие. В Италия по-специално, последният фактор се оказал решаващ.

Опитът на тевтонците да запазят поне частична независи- мост от Църквата изпъква не само в политиката, но и в изкуството, рицарския роман, рицарството и войната. Той обаче едва забележимо се изявява в интелектуалната сфера, тъй като образоваността била почти изцяло привилегия на духовенството. Ясно формулираната философия на Средновековие- то не е точно отражение на епохата, а само на онова, което е мислела едната от страните. Сред духовниците обаче особено сред францисканските монаси имало някои, които по различни причини били в разногласие с папата. В Италия освен това културата се разпространява сред миряните няколко века по-рано, отколкото на север от Алпите. Фридрих II, кой- то се опитва да въведе нова религия, представлява крайност- та в антипапската култура; Тома Аквински, роден в кралство Неапол, където Фридрих II е суверен, остава и до ден днешен класическият изразител на папската философия. Данте около петнайсет години по-късно постига синтез и дава единстве- ното уравновесено изложение на цялостния средновековен свят на идеите.

След Данте едновременно по политически и по интелекту- ални причини средновековният философски синтез отпада.

Той притежава, докато е в сила, своеобразна уреденост и миниатюрна завършеност; с каквото и да се занимава системата, то винаги бива съгласувано с точност с останалите елементи на изключително ограничения ѝ космос. Но Голямата схизма, помирителната тенденция и Ренесансовото папство водят до Реформацията, която разрушава единството на християнския свят и схоластичната теория за управление, съсредоточено в ръцете на папата. През този период познанието и на антич-ността, и на земната повърхност довежда хората до отегчение от системите, внушаващи усещането за духовна тъмница. Коперниковата астрономия определя на Земята и на човека положение по-скромно от онова, на което те са се радвали в теорията на Птоломей. За интелигентните хора удоволствието от новите факти заема мястото на удоволствието от раз- съждението, анализирането и систематизирането. Макар че в изкуството Ренесансът все пак се подчинява на някакъв ред, в сферата на мисълта той е предразположен към неограничен и плодотворен безпорядък. В това отношение Монтен е най-типичен представител на епохата.

В теорията на политиката, както и във всичко останало освен изкуството, редът се разпада. Средновековието, макар и размирно на практика, е било доминирано в сферата на мисълта от страстта към законност и от една много точна теория на политическата власт. Цялата власт е в основата си от Бога; Той дава власт на папата за светите дела и на императора за светските. Но папата и императорът еднакво губят своята значимост през петнайсети век. Папата се превръща просто в един от италианските принцове, заети с невероятно усложнената и безскрупулна политическа игра за властта в Италия. Новите национални монархии на Франция, Испания и Англия, придобиват на собствените си територии власт, в която нито папата, нито императорът биха могли да се намесват. Националната Държава, до голяма степен дължаща се на изобретяването на барута, постига онова въздействие върху мисълта на хората, което преди това не е притежавала и кое- то постепенно унищожило останките от римската убеденост в единството на цивилизацията.

Това политическо безредие намира израз във Владетелят на Макиавели. При отсъствието на какъвто и да е водещ принцип политиката се превръща в гола борба за властпредоставя хитроумни съвети за това, как тази игра да бъде водена успешно. Онова, което се случва в Гърция през епохата на нейното величие, се повтаря отново в ренесансова Италия традиционните морални задръжки изчезват, тъй като на тях се гледа като на свързани със суеверието; освободеността от оковите прави личностите енергични и съзидателни, пораждайки рядък разцвет на гения; но анархията и вероломието, които произтичат неизбежно от упадъка на нравите, обезсилват италианците като цяло и те попадат, подобно на гърците, под господството на народи, по-малко цивилизова- ни от самите тях, но не дотолкова лишени от социална сплотеност.

Резултатът все пак бил по-малко гибелен, отколкото в случая с Гърция, тъй като наскоро придобилите могъщество нации, с изключение на Испания, се оказали също толкова способни на велики достижения, колкото били и самите италианци.

От шестнайсети век историята на европейската мисъл е доминирана от Реформацията, която е сложно, многостранно движение и дължи успеха си на разнообразието на своите цели. В основата си то е бунтът на северните народи срещу подновяващото се господство на Рим. Религията била силата, подчиняваща Севера, но религията в Италия била в упадък: папството останало като институция и прибирало тлъсти налози от Германия и Англия, но тези нации, макар да оставали искрено религиозни, не можели да питаят преклонение към Борджиите и Медичите, които спасявали души от чистилището срещу пари, пропилявани после в лукс и неблагочестие. Национални икономически и нравствени мотиви се съчета- ли ведно, подсилвайки негодуванието срещу Рим. Освен това владетелите скоро забелязали, че ако Църквата на тяхна територия стане само национална, те биха могли да упражнят властта си над нея, като по такъв начин щели да придобият много повече власт у дома, отколкото когато я делели с папа- та. Поради тези причини теологичните нововъведения на Лутер били добре дошли както за управниците, така и за народите в по-голямата част от Северна Европа.

Католическата църква води началото си от три източника. Свещената ѝ история е юдейска, теологията ѝ гръцка, а управляващите и каноничните закони най-малкото непряко римски. Реформацията отхвърля римските елементи, смекчава гръцките и подсилва юдейските. По такъв начин тя се съюзява с националистичните сили, рушащи обществената сплотеност, дело отначало на Римската империя, а впоследствие и на Римската църква. В католическото учение божествено- то откровение не приключва със светите писания, а продължава година след година чрез посредничеството на Църквата и следователно дълг на всеки индивид е да подчинява личните си мнения на нея. Протестантите, противно на това от- хвърлят Църквата като проводник на откровението; истината трябва да се търси единствено в Библията, която всеки човек може да тълкува сам за себе си. И ако хората се различават в своите тълкувания, няма посочен от Бога авторитет, който да разреши спора. На практика Държавата претендира за правото, принадлежало преди това на Църквата, а това е узурпация. В протестантската теория не би трябвало да има посредник между душата и Бога.

Резултатите от тази промяна са от изключителна важност. Истината вече нямало да бъде потвърждавана от консултиращ авторитет, а посредством вътрешна медитация. Появява се тенденция, развила се доста бързо, към анархизъм в политиката, и мистицизъм в религията, който трудно можел да на- мери място в рамките на католическата ортодоксия. Стига се дотам, че да няма единен протестанизъм, а множество от сек- ти; не единна философия, противопоставена на схоластиката, а толкова разновидности, колкото са философите; не, както през тринайсети век, един император, противопоставящ се на папата, а множество крале-еретици. Резултатът в сферата на мисълта и в литературата бил едно непрестанно задълбочаване на субективизма, въздействащо отначало като цялостно освобождение от духовното поробване, но развиващо се неотклонно към една личностна изолация, неблагоприятна за обществената стабилност.

Модерната философия започва с Декарт, чиято фундаментална убеденост е неговото собствено съществуване и това на мислите му, от които трябва да бъде изведен външният свят. Това бил само първият етап на едно развитие през Бъркли и Кант, до Фихте, за когото всичко е единствено еманация на Аз-а. Това е безумие и философията открай време се е опит- вала да избяга от тази крайност в света на делничния здрав разум.

Субективизмът във философията и анархизмът в политиката вървят ръка за ръка. Още докато Лутер бил сред живи- те, някои негови нежелани и непризнати ученици разработват учението на анабаптизма, което за известен период господства в град Мюнстер. Анабаптистите отхвърлят всякакъв закон, тъй като твърдят, че добрият човек ще бъде воден във всеки момент от Светия дух, който не може да бъде скован в установени образци. От тази предпоставка те достигат до комунизъм и сексуален промискуитет; затова макар и след героична съпротива биват унищожени. Но тяхното учение в смекчена форма се разпространява в Холандия, Англия и Америка; исторически то е източникът на квакеризма. Най- ожесточената форма на анархизъм, вече несвързана с религи- ята, възниква през деветнайсети век. В Русия, Испания и в по- малка степен в Италия тя има значителен успех и до ден днешен остава кошмарът на американските имиграционни служ- би. Тази модерна форма, макар и антирелигиозна, притежава много от духа на ранното протестантство; различава се главно по това, че насочва срещу светското управление враждебността, която Лутер е насочвал срещу папите.

Субективността, веднъж освободена, не била подвластна на никакво ограничение, докато не изминала своя път на раз- витие. В морала ударението, което протестантите поставят върху индивидуалното съзнание, е по същество анархистично. Обичаят и традицията били толкова силни, че последова- телите на индивидуализма в етиката, с изключение на случай- ните изблици като този в Мюнстер, продължавали да дейст- ват по начини, които били общоприето добродетелни. Но то- ва равновесие било неустойчиво. Култът към чувствител- ността през осемнайсети век започва да го руши: определе- но действие ставало обект на възхита не заради добрите си последствия или заради съответствието му на някакъв мора- лен кодекс, а заради чувството, което го е вдъхновило. От то- ва отношение се развива култът към героя, намерил израз у Карлайл и Ницше, и Байроновият култ към силната страст, без значение на вида ѝ.

Романтичното движение в изкуството, литературата и по- литиката, е обвързано със субективния начин на схващане на хората – не като членове на общност, а като естетически въз- хитителни обекти на съзерцанието. Тигрите са по-красиви от овцете, но ги предпочитаме зад решетка. Типичният роман- тик премахва решетката и се наслаждава на красивия скок, с който тигърът убива овцата. Той увещава хората да си пред- ставят, че самите те са тигри, а когато успява, резултатите не са чак дотам приятни.

Срещу най-безумните форми на субективизма в модерни- те времена се прилагат разнообразни форми на противодей- ствие. Първо, наполовина компромисната философия, учени- ето на либерализма, която прави опит да определи съответни сфери на управлението и на индивида. Тя води началото си в своята модерна форма от Лок, който е толкова против ентусиазма индивидуализма на анабаптистите, колкото и про- тив абсолютния авторитет и сляпото подчинение на тради- цията. Друго едно, по-решително противопоставяне води до учението за боготворенето на Държавата, определящо ѝ поло- жението, което католицизмът придава на Църквата и дори по- някога на Бога. Хобс, Русо и Хегел представляват различните фази на тази теория, а техните учения намират въплъщение в Кромуел, Наполеон и модерна Германия. Комунизмът на те- ория стои доста далеч от този род философии, но е изведен на практика до тип общност много подобна на онази, която произтича от боготворенето на Държавата.

През целия този дълъг период на развитие от 600 г. пр. н. е. до ден днешен философите са били разделени на такива, ко- ито искат да засилят социалната обвързаност, и такива, ко- ито искат да я отслабят. С тези различия са свързани и дру- ги. Дисциплинаристите са защитавали определена догматич- на система, стара или нова, и следователно са били принуде- ни в по-голяма или по-малка степен да се отнасят враждебно към науката, тъй като догмите им не биха могли да се докажат емпирично. Почти без изключение те проповядвали, че не щастието е благо и че възвишеността или героизмът са за предпочитане. Откликвали на ирационалните страни на чо- вешката природа, тъй като усещали разума като враждебен на обществената сплотеност. Либертаристите, от друга страна, с изключение на крайните анархисти, са били склонни към научността, утилитаризма, рационализма, враждебни на вся- какви по-дълбоки форми на религиозността. Този конфликт е съществувал в Гърция още преди възникването на онова, ко- ето познаваме като философия, и е вече напълно проявен в ранната гръцка мисъл. В променящи се форми той се е запа- зил до ден днешен и несъмнено ще продължи да съществува през идните епохи. Ясно е, че всяка страна на този спор както е с всичко, което надживява дълъг период от време е отчасти пра- ва и отчасти греши. Сплотеността на обществото е необхо- димост, но човешкият род никога досега не е успявал да я подсили посредством чисто рационални доводи. Всяка общ- ност е изложена на две противоположни опасности вкос- теняване поради прекалено силната дисциплина и почитане на традицията, от една страна, а от друга от разпадане, или подчинение от чуждоземен завоевател поради нарастване на индивидуализма и независимостта на личността, които пра- вят обединението невъзможно. Най-общо значителните ци- вилизации започват с твърда и суеверна система, която посте- пенно се освобождава и води на някакъв определен етап до период на ярки гении, като доброто от старата традиция се за- пазва, а злото, присъщо на разпадането ѝ, още не е достигнало развитието си. Но доколкото злото се разгръща, то води до анархия и оттам неизбежно до нова тирания, пораждаща нов синтез, осигуряван от нова догматична система. Учението на либерализма е опит за измъкване от тази безкрайна осцил ция. Същността на либерализма е опитът да се постигне обществен ред неоснован върху някакъв ирационален принцип и осигуряващ устойчивост, без да предполага ограничения, по-големи от необходимите за съхранението на общността. Дали този опит ще успее, може да определи само бъдещето.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: