Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

1990 година. Тази година фокусът се намираше трудно

29.10.2017 | автор:  Христо Слави Рачев 3

Мъжът на десетилетието. /И по две думи за д-р Любомир Канов и д-р Николай Михайлов/

 

Мъжът на десетилетието

Имах щастието да се срещна и да се запозная с един българин, в лежащо положение, обречен да преживее най-кошмарния сън, от който няма спасително събуждане. Българският Грегор Замза. Кафкианският кошмар да се събудиш насекомо, хлебарка. Често сънува, че сънува, и в сюжета на съня си се събужда, за да види, че това не е сън, а самата чудовищна истина. Не може дори да си помръдне пръстите на краката, хрипти, няма перисталтика. Парализиран е поради прекъсване на гръбначния стълб.

Скуката в българското посолство в Швейцария беше нахлула трайно по скъпите мокети, смесваше се с лошата миризма, извираща от баните, и се разтваряше над мърляво подстригания двор. Имаше някакви странни гости от България, които не бяха членове на посолството. Забелязах висок едър мъж, до него средна на ръст пъргава жена. Не разбирах какво правеха там, още по-малко, че ще станем приятели за дълго време; много близки приятели. Казваха се Тодор и Гина Кожухарови. Живееха в посолството и се надяваха на чудо. Ходеха угрижени, не говореха с никого. Постепенно се сприятелихме. Проявиха интерес към филма, който снимаме. Една вечер ни поканиха в малката стаичка на тавана, където бяха приютени. Бай Тодор, всъщност действащ полковник, ни разказа всичко. Този едър и силен мъж се разтърсваше от ридания и сълзи. Можеше да извика командата: мирррно... с такава сила, че да се откъртят полилеите заедно с винтовете и мазилката. Сега беше съкрушен. Дълго време чукал на залостените врати на посолството, оттам някой поглеждал през шпионката, след секунди притъмнялото обективче издайнически просветвало. Емигрантите са били нежелани гости.

Не е бил никакъв емигрант, а неистово нуждаещ се от подкрепа български човек. „Нямахме никакви пари. Пристигнахме в дълбок стрес. Научихме по телефона, че синът ми лежи в болница, след злополука при катерене на връх Пти Дрю, под Монблан, във Френските Алпи. Тези скали, особено напролет, когато през деня започва топенето на снеговете, са били извънредно опасни поради ронливостта си. Постоянно са чували каменопади със страховит неестествен звук и продължително ечене. Иван намерил една малка издатина около трийсет сантиметра, успял да се прикове към скалата и се приготвил за най-страшното. Прав и плътно долепен с надежда да не го уцелят летящите каменни блокове. Под него зеела бездна, виждала се разчертаната земя на различни геометрични фигури.
Изведнъж сякаш станало земетресение, чул се нарастващ адски тътен. Тръгнали камъни с големината на железопътни вагони. Да беше само мокър или пухкав сняг, дори лавина, но не, плътните камънаци летели право към Иван. Един прелетял над него, но едвам го докоснал и… прекъснал гръбначния му стълб“ – бай Иван млъкна и избърса сълзите си.

Жена му стоеше и гледаше със сухи безизразни очи. „Синът ми е висял в страшни болки с часове. Загубил съзнание и добре, че предварително се е сетил да се закове за скалата“ – пауза, в която ужасът ни завладя и нас. Разбираме постепенно подробностите. Пристигнали хеликоптeри, свалянето му било изключително трудна операция. Швейцарската преса започнала да следи случая с българските алпинисти. Настанили го в болницата, очаквали някой да плати за предстоящата операция. Нямало пари. В посолството мълчали и се мяркали зад шпионката като лалугери. Гледали и се пазели от усложнения. Минава време, фатално много време. Иван се парализира. Просто не беше възможно да се слуша спокойно нещастието на тези хора.

Бай Тодор продължава: „Знаете ли какво значи да нямаш една стотинка в чужда страна. Нищо за ядене. Ходихме в парка да ядем лешници. Заедно с катериците събирахме лешници от земята. Гонехме ги, но тук катериците не се плашат от човека, и минувачите хич не одобряваха това. Така прекарахме десет дни само на лешници и вода от фонтана. Денонощен ужас какво ще стане със сина ни. Накрая лешниците свършиха, но кошмарът продължаваше. Никаква надежда за Иван. Лекарите са единодушни. Ще остане обездвижен завинаги“.


Разбираме, че постепенно случаят се е разчул и в България. Обадили се от София. Настъпили са и кадрови промени в посолството. Неочаквано започнали да пристигат дарения от анонимни швейцарци. Открили сметка на Иван и парите се появяват като божи дар. Но е твърде късно.

„Бай Тодоре, къде е сега Иван?“ – „Вече е настанен в апартамент, специално оборудван за инвалиди.“ Споглеждаме се с колегата. Предлагаме да го посетим. Съпругата му току-що е пристигнала от София. Лекоатлетка, бегачка на пет хиляди метра. Свързаха се по телефона и се уговорихме. Утре сме на гости при Иван. Лягам си смазан от тази история, зареждам акумулаторите. Мисля си как мога да направя интервю, може би ще дойде ден Иван да се изправи. Тези снимки ще бъдат важни. Кой има сили да понесе такава трагедия.

Понякога българското общество смайва с цветната си слепота. Не разпознава изключителните личности, разсейва се, проявява раздразнителност. Иван е алпинист, известно е, че там е невъзможно да се промъкнат обикновени хора. При първата среща с него вместо говор чухме само съскане, което недвусмислено означаваше – моля, без никакви снимки. Помолих го с най-дружелюбния си тон, държах камерата в ръце, показвах на визьора как изглежда стаята, асансьорът. Казах му: „Иване, тези кадри ще са безценни. От състояние на 50 пълна парализа до прохождането ти“. – „Не! Аз никога няма да проходя! Разбираш ли... Аз се насирам, защото ми дават пургативни лекарства. Аз не чувствам нищо от себе си, тялото, краката... Няма ме, все едно съм разтворен, невидим… Разполагам само с ума си... И безкрайна мъка. Как не разбираш. Христо! Какви снимки. (Мъчителна пауза, хриптене.) Ще видим.“

В този шепот имаше стаена закана. Асансьорът в тази специализирана сграда беше снабден с големи плоски бутони с размерите на палачинка. Могат да се натискат и с глава от инвалидната количка, но Иван не можеше и това. Беше изтеглил най-черната карта. Направихме десетминутно представяне на случая по „Еврожурнал“. Надявахме се на обществена реакция. Иван Кожухаров започна епична битка за оцеляване, за приспособяване на тялото и почти нулевите способности сам да се грижи за него.

В тази битка беше сам. Надигна се българският дух и воля. Изригна бавно, но с невероятна сила и мощ. Този необясним балкански дух, който е насмел турците при Чаталджа, този невъзможен инат, омесен с гняв, който превръща българина в космическа сила. Докато всички ние се въртяхме в кръг, в годините на промяната – Иван атакува фронтално целите: научава английски език, после немски, усъвършенства френски и руски. Ежедневни упражнения, масажи и борба да усети някой от крайниците си.

Бай Тодор веднъж се обади крайно развълнуван: „Христо, Иван си помръдна пръстите на ръката!“ – „Ебати, ами това е страхотно“ – отговарям. Познавах, когато тихо плаче. Мълчи и проговаря дрезгаво. „Има надежда. Ще го водим в Русия при лечителя Дикул.“

Всеки път, когато пътувахме до Швейцария, се отбивахме при Иван. От Министерството на съобщенията и лично Стефан Софиянски му подари компютър. Овладява и компютърния език. Започва да прави програми. Имаше специални ръкавици, с които натискаше клавишите. Тялото му оставаше неподвижно, но българският дух шеташе из стаята, книгите и мечтите.

Никой не знае какво е изпитвал Иван в тази битка. Никой! Много се изписа, но малцина разбраха каква битка за живот водеше през деня и дългите нощи. Приеха го да работи в банка. Завърши икономика. Веднъж прошепна и ме погледна с големите си кафяви очи: „има ли смисъл да се живее... – прави дълга пауза, – но не се чудя как да умра“.

Всичко по-нататък е известно. Иван се изкачи на Черни връх, Мальовица, Вихрен, източната стена на Куклата в Рила, носен на ръце от своите приятели алпинисти. В общия план приличат на стоножка, която се катери по склона и никакво препятствие не може да я спре. Кафкианският образ Грегор Замза си остана като една катахреза в литературата – човекът бръмбар, но българските алпинисти дописаха този разказ със забележителен финал.

Може би е нормално човек да приеме по европейски едно примирие със съдбата. Но как да стане, когато корените му са от славен странджански род. Яки и усукани като дъбовете в тази мистична планина. Иван се изкачи и на Монблан. Няма препятствие, което може да спре българската стоножка. Приятелите му дишаха учестено и с фучене издишваха кристалния въздух.

Да можеше тъй да заработи българската нация по села и градчета, по фирми и посолства. В състояние на хиперкинетична атака от наличието на висша цел. С отговорността, че твоята бутателна сила напред е фатално важна. Твоят глас и бюлетина също. Буташ, защото, ако спреш, се търкулваме всички. Преобръща се нагоре с краката и смисълът на живота. Никакво скатаване и хитруване, защото тръгнем ли веднъж към пропастта, ще загубим безценния товар, пчелата майка, идеята.

Българските алпинисти съзнаваха, че тласкат напред не само тържествуващия Иван, но тъй съединени, се възторгваха от придобитата сила. Моля, без излишна патетика, но аз смятам този човек за един от най-достойните хора на българския етнос. Неговите приятели алпинисти са българи, които ме карат да ходя изправен, да показвам паспорта си с ведро лице и издържам втренчения поглед на граничния офицер: Йес, сър, българин от България. От село Брегаре.

За Мъж на годината през 2003 година бе избран Георги Първанов.
Те тава е – казваше баба ми, когато се случеше някой голям сакатлък.

Тази история има смисъл да стои тук не само поради драматичната съдба на Иван Кожухаров, но и поради нейното продължение. Като че ли основните ни приятели станаха бай Тодор и Гина. Чувахме се буквално всеки ден. Той ръководеше специалната секретна куриерска служба към правителството. Разменяхме си гости и ставахме все по-близки. Бай Тодор беше ловец и това никак не ми харесваше, но пък пееше странджански песни с дълбоко чувство и усет. Всичките истории, които разказваше, бяха готови за книга, офицер, надарен с необичаен усет за смешното. Запяваше ей така, без повод, и аз, който познавах народната музика само от предаванията, които излъчвахме от студията, открих колко интимна и на място може да звучи нашата народна песен, край огън или вечер сред приятели. Просто трябва да си слушал като малък, да разбираш древния код, тъй както ние познавахме и обичахме „Бийтълс“.

Заминахме отново за Швейцария, да отразим световното изложение по телекомуникационна и телевизионна техника. Пътувахме със Стефан Софиянски, който подари на Иван компютър. Нови срещи с Иван. Опитахме да правим съвместен бизнес с бай Тодор и Гина. Какво ли не ни хрумна. Разглеждахме шивашки цехове на приятели на Гина, пласиране на готово облекло. Бай Тодор се пробва в търговията с желязо в Русия. Имаше наистина корпоративен вид, висок, с хубав глас и най-важното приветлива усмивка, която разкрива почтен човек. „С руснаци никога не търгувайте – рече веднъж с благодушна усмивка бай Тодор. – Пият, пеят, прегръщат се и плачат. Обещават искрено и от сърце. Отивам след година – нищо не са направили. Слагат отново чашите без чувство за вина.“

Всички опитваха някакъв бизнес, но никой не знаеше как. После от Чехия се появиха някакви енергични бизнесменки, които продаваха медицински добавки по системата „мулти левъл“ – една очевидно пирамидална структура, която упорито защитаваха, че не е. С подобна съмнителна достоверност преподавателите по политическа икономия на социализма твърдяха, че държавното планиране било в състояние да победи капитализма.

Прекарвахме често на мястото на бай Тодор край София. Идваше и другият му син със съпругата и детето. Истински достойни хора. Все повече си допадахме. Разбирахме от градинарство. „Виж сега – разперил ръце, казваше бай Иван – короната на дървото трябва да е пирамидална и всеки врабец да може да прелети през нея. Въздух и светлина точно както при хората.“

Те идваха на нашата малка виличка в с. Герман. След като купихме къщата в Странджа, дойдоха на гости с внука си Тодор. Едно безспорно талантливо дете с чудесна памет. Ходихме за риба и бяхме щастливи.

Винаги съм стаявал политическите си пристрастия и неприязънта към лявата демагогия, по навик от работата си в телевизията. Истината, е, че бяхме толкова близки, че беше невъзможно да избегнем и коментарите от събитията на деня. А българската действителност ни ги поднасяше всеки ден. Още повече – аз заснемах тези събития, врях в тях и се опитвах да подредя причините и следствията, да прогнозирам бъдещето.

Започнах да усещам как нашите приятели имат съвършено друго тълкуване на промените. Странно, чувствах, че бай Тодор е готов да признае цялата дивотия на социализма, „социалистическата революция“, всъщност преврат на девети септември, плановото стопанство, и правеше очевидни компромиси с убежденията си в името на разбирателството.

Беше стопроцентов мъж, който никога не предаваше хората. Когато бивахме на гости у тях, идваха негови приятели и всеки път с изненада откривах, че са комунисти, бесни от промените, и това поставяше в много трудно положение домакините, но и мен, налагаше се да мълча и гледам през прозореца. Пукнатината се отваряше постепенно.

Една вечер след вечеря у тях им припомних как съм заснел уникални кадри от свалянето на петолъчката над партийния дом. Стана дума и за НАТО и други събития. Тогава Гина с доста рязък тон се обърна към съпруга си: „Какво се преструваш, че ти е все едно. Докога ще се преструваш. Христо, а и ти отиде твърде далеч. Ние сме комунисти! И не смятаме да се променяме“.
 Горкият бай Тодор, цялото напрежение се стовари върху него. Запомнил съм всичко, което каза. „Виж, Христо, виж сега, аз съм се борил срещу НАТО – пауза и обмисля как ще продължи. – Аз дължа всичко на тази власт, кариера, лично благополучие. Давал съм клетва. Всичките ми приятели са по различните етажи на властта. Не мога и няма да приема, че си прав. Това, което става, застрашава България. Сините искат да разрушат всичко. Какво НАТО, те са луди. България има друг път.“

Оставих чашата на стъклената масичка и станах прав. Бях с две глави по-нисък от него. Огледах се и си взех якето. Изпитах страшно неудобство, примесено с надигащ се гняв. Отново не ми се разрешава да изразя свободно какво мисля, нямам право. Комунистите имат, на мен ми е отнето.

Гина нареждаше от кухненския бокс. „Съвсем са се самозабравили. Ще ме агитират в собствения ми дом. Демократи!“

„Бай Тодоре, смятам да потеглям.“ Никой не ме спря. Всъщност ме прогониха. Повече не се чухме. Не се и видяхме. Пукнатината в българското общество се беше превърнала в бездна, в която пропадаха приятелства, икономика, целият обществен живот. И способността на българите да теглят заедно. Нагоре и напред.

С тези редове отдавам чест и козирувам по военному на бай Тодор, полковник от запаса, и на цялото му семейство. Напълно сериозно. Макар че военщината ми е дълбоко чужда. Признавам правото им на лична позиция. Знам, че са почтени хора. Не знам дали са събрали още аргументи в полза на социализма. Или са ги загубили всичките.

Тези редове са за истинския мъж на десетилетието Иван Кожухаров. На алпинистката ни и спортна общност, които държат в себе си тайната на успеха. Разфокусиране.


Д-р Любомир Канов и д-р Николай Михайлов

С моя приятел от детството д-р Любомир Канов и неговия колега д-р Николай Михайлов заедно правим кросове край Семинарията. Никой не ни гони, но бягахме, уж за здраве. Двамата психиатри тичаха с високо темпо, умислени в своите си проблеми. Лицата им излъчваха съмнение, че това е пътят към здравето, но бягаха плътно един до друг.
На един от завоите се разминаваме с пухтящия диригент на Бигбенда при БНТ Вили Казасян. Лекарите го бяха уплашили, че махането на ръце пред оркестъра не може да се приеме за достатъчно физическо натоварване. Никой не искаше да изостане. Бягахме и се потяхме.

Кокошката има подобен човешки бяг. Водеща е главата. Летежната фаза е задължителна. Мигът, в който тялото е във въздуха без никаква опора, е интересен. Кокошката плува, като бяга. Напомня на „Наутилус“ с две витла. Кокошката няма разум и това е нейният проблем. Често сменя посоките, помага си с крила и обича да вика, но това не може да заблуди никого, че е нещо по-различно от една обикновена припкаща кокоша супа. Неизбежно се озовава на дръвника. Всъщност екзистенциалният проблем на кокошката носачка е, че ако би останала в яйцето, на сигурно място, бързо се превръща в запъртък. Трябвало е да се излюпи, за да бъде заклана.

Човекът е измислил проблема с яйцето и кокошката, ненужно размишлява за някакво първенство. Човекът има същия проблем. Ще се роди в мъки и давене, ще прелети някаква траектория, за да пукне, грозен и изнемощял. Само обръщам внимание, че е въпрос на абсолютна случайност кога и къде ще се появиш. Късмет. Колко ще оцелееш след появата. Сякаш има някакво значение.

Психично здравият човек невинаги разпознава лицето на маниакалния. За щастие, не знае как изглежда шизофреничка, която си е наумила, че е кокошка. Не е вдишвал изпаренията от помещенията на болните. Нито е чувал звуците в лудницата през нощните дежурства. За моя приятел д-р Канов това беше съдба, която помня като днес как той избра сам, да бъде лекар, и ми я съобщи в бившето кафене „Варшава“ на булевард „Руски“.

Нямах особени притеснения, докато потичвах между боровете. Винаги съм дишал триразово. Три крачки вдишване, три издишване. Докторите бяха едри, красиви момчета и вече мъкнеха в съзнанието си гримасите на своите луди. Кадри, които се запечатват завинаги в паметта. Това несъмнено е тежък товар. Всичките им сетива са пронизвани многократно от страданията на болните хора. Да се опитваш да поставяш правилно диагнозите, да нараства съмнението, че можеш да помогнеш. Съвсем различно е усещането да резнеш тумора, да го защипеш с кохера и да го метнеш в кофата. После да уловиш просълзения поглед на пациента. „Докторе… благодаря!“

Психиатрите, дори и да правят кросове с удължена летежна фаза, не могат да избягат от кошмарите на запаметените кадри. Затова идва ден, когато се отказват от бягането. Изпитват умора. Натрупват килограми. Застигат ги стотици образи и провалени животи. Болните се опитват да разболеят доктора. Правят го несъзнателно и това е зловеща борба, в която докторът отпива от чашата, поглежда с блеснали от мъдрост очи и дири утеха в диагностицирането. Понякога е дяволски трудно. Хората са толкова различни. Психиатрите са особена прослойка; знаят твърде много – не са в състояние да помогнат винаги. Изписват цветни хапове, които за секунди успокояват. Лудостта отстъпва, крие се в ъглите и гънките на увредения мозък, готова да нападне отново. Това лечение ли е, или фармакологични усмирителни ризи.

Сраженията, които водят на полето на налудностите, чрез думи – постепенно оформят един особен начин на изразяване. Обществото има изключителна нужда от психиатри, но не обръща внимание на мъдростта им. За лудия, който вярва, че е птица, е все едно. Винаги е ставало така, вместо мъдреците в политиката нахлуват буйстващи патриоти или перфидни манипулатори. Но и в този избор има логика. Обучените политици са тактици. Ще се налага да взимат решения, с които не са съгласни. Ще говорят, без да вярват в казаното, ще следят за личния си интерес, ще вадят ножове от гърба си, ще се налага да ги хвърлят от дистанция по вчерашни съпартийци. Това психиатрите не умеят. Те са обучени да помагат на падналите в безкрайните върволици от крачещи хора.

БНТ, неделя, 3 септември, годината няма значение. Минаха десетилетия. Чета всичко, което пише или казва на екрана д-р Михайлов. Посърнал е и тъгата, за която се споменава в Библията, го е сполетяла. Натрупал е познания и стил на изразяване. Не използва някакви специални думи, а е налице буквално нова естетика на изразяването. Само луд човек и журналистите не усещат разликата. Това е истинска магия на изразяването. По-скоро ще да е брилянтно уцелена експозиция. Не ви трябва фотошоп да коригирате фокуса или да проработвате сенките и контраста на думите. Една от тайните му е смисловата подредба и фактически ново значение на познати думи, изречени в неочакван контекст, за който до днес не ви е идвало наум. Съпротивлението за проумяване смисъла в поредицата от думите е естествена, нужни са милисекунди за протичането на мозъчната химия. Достига до секунди или не протича въобще.

Свежата комбинация на думите при д-р Михайлов ускорява логичния им ток до такава степен, сякаш изречението е обвито със светлина и подобна скорост. Смисълът е схванат на секундата. Това внушава на другите събеседници известна доза малоценност. Мъчат се да компенсират с повече думи и обяснения, ръкомахат, без да искат, но това ги прави още по-тромави и недоволни от себе си. Неусетно подражават на стила. Влагата от устата им изчезва, отделя се в чорапите или по горната устна. Словосъчетанията му са изпитани в лекциите пред студенти, но не са готови модули. Резултат са от непрестанно четене на качествена книжнина и изключителна лична дарба.

При хора, обсебени само от книгите, без лични качества е обратното, много прочетени книги – в резултат празнословие. Брътвеж. Интелектът на д-р Михайлов успява да създаде кристално ясна картина на проблеми от всякаква сложност. Брилянтен фокус. Пространство и възможност за личен размисъл върху недостъпни истини както от специализирана аудитория, така и от простолюдието.

Водещите телегоспожици с някаква фонова красота на лицето и естрадно игрива интонация имат сили едва за няколко жабки по повърхността на елементарното мислене. Днес в една телевизия е поканен д-р Николай Михайлов – психиатър, и неколцина, които не си струва да се споменават. Разположени са на неудобни столове и говорят за харизмата на политика. Каква катастрофа. Дамата, която има запазено място в разширения отбор на празнодумците, се опитва да партнира и се преструва на препатил интелектуалец, мислител и философ с дименсиите на средно образование.

Може да дърдори и гримасничи като шимпанзе, но няма смисъл. Казах ви, телевизията е опасна институция. Може да бъде инквизиция и да изплаква мозъци. Святкащ скалпел в ръцете на избягали от лудницата. Най-вече едно голямо нищо, когато се излъчват забавно-хумористични програми.

Настоявам д-р Николай Михайлов да говори сам. Сутрин от 6 часа до обяд без никакъв водещ. Да му се отдели цял образователен канал за спасение на един погубен народ.

Д-р Любомир Канов е зает, той лекува американските луди, но пък си идва често. За него са следобедите поради Jet Lag. Разликата между тези изключителни български умове е, че д-р Канов не е спирал да лекува. Помогнал е и продължава да лекува стотици хора. Уловил е в последния миг пациенти, политащи в пропастта. Писател е и производител на фантастичното вино KANOWINEYARD. При такава ситуация е редно да направим нещо за себе си.

Телевизията няма да ви научи на нищо. Тя ще ви лиши от енергия за промяна. Майната им на изпадналите в хипноза от цветния екран. Хубаво е да отворите в интернет всички интервюта на д-р Михайлов и д-р Канов.

Едва ли ще запомните всичко. Не е нужно. Имате време, там те ще стоят вечно. Точно така няма да можете да изсвирите с уста и симфониите на Вагнер, но ще се отворят нови центрове във вашия мозък. Онези, които дремят непробудно, в най-неоперативното място. Ще трябва да научите някои нови думички. Ще придобиете рядката способност да се ослушвате и удивявате на размишленията вътре в собствената ви глава. Как ечи балканската глава. През нощта ще ви идват странни мисли с особена сила и важност.

Това на Балканския полуостров е рядък и безценен дар, който може да се разглежда и като капитал. Със сетни сили и поради оптиките, с които боравех, успях да забележа откъде минават незабележимите пътеки на спасението. За да се измъкнем от обрания български бостан, е нужен късмет, лични способности, подходящи книги и приятели. Има и радикални подходи, тъй както постъпва „богът на медицината“ – хирургията. Или лозарят – резитба до здрава тъкан. Колтучене, резитба на „пичовете“.

В нашия български случай е резитба от корен или паспорт за чужбина в нормалното общество, за проверка на стойностите. Бъдеще на слуга нейде по света – е погрешна идея, но ашладисването е разумна крачка и после обезателно обратно, заради езика и куп незабележими неща, които съсипват изгнаника.

За жените това невинаги е валидно, но мъжът трябва да наблюдава какво става, между краката си. Не, не там, по-надолу. Колко са дълбоки корените, е първото, което трябва да огледа. Има хора пумпали, хора дъбове, хора дромофили. Всеки да решава сам. 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  01.11.2017 12:05 | #3

До още по-горния анонимен: До-мажорната не е последна‚ а първи и съвсем младежки опит на Вагнер. Другите се наричат Увертюри‚ ако решите да ги възприемете като Симфонии. Ваша работа‚ почитателю на неограничения опит. Колкото до текста‚ той е претрупан и нарцистичен. Ах‚ с кого се познавам!

Анонимен  29.10.2017 22:48 | #2

До горният анонимен: няма нужда от кавички. Да‚ Вагнер е писал симфонии. Последната е симфония в до мажор изпълнена в 1832 г. Текстът е силен‚ жив е експресивен. Не е за читатели с ограничен опит.

Анонимен  29.10.2017 10:00 | #1

Хубаво ще да е ”Симфониите” на Вагнер авторът да ги научи наизуст. После да ги изсвирука. Няма да му е трудно!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: