Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВЕНЕТА ХРИСТО БОТЕВА

28.10.2017 | автор:  Неда Антонова

Как се стигна до рождената ѝ дата

Така в онези времена се именувала всяка задомена българка – не само по фамилията, но и по името на мъжа си, като че е негова дъщеря, а не съпруга.  

 

 

 До скоро не знаехме датата, на която е родена Венета Ботева. Дори върху надгробния й паметник, издигнат от признателните търновци, е обозначена само годината – 1847-ма. Не e запазено кръщелно свидетелство или други, удостоверяващи раждането документи. А и самата Венета не помни някой от близките й да е споменавал рождената ѝ дата. Датирането в онези години  се е свързвало по-скоро с религиозен празник или битово събитие - „намери се по гроздобер…”,
„отиде си по-жътва…” или „около Богородица…”

  

И ако ние днес знаем тази дата, причината е в един бегъл спомен, оставен ни от доктора по финанси Стоян Христов, който през есента на 1905 г. отива в Търново, за да иска ръката на Ботевата дъщеря Иванка. В оживените предсватбени разговори годеникът чул Венета, между другото, да казва:

 - Той и моят живот излезе такъв спечен, щото съм се намерила в петък, петъкът подир Димитровден.

При цялата си оскъдност, тази информация ни насочи към църковния календар от 1847 г., откъдето стана ясно, че в онези години Димитроводен се е празнувал – както и сега – на 26 октомври. 
Като приложим известната таблица за откриване съвпадението на дати с дни, намираме, че същият оня Димитровден се е паднал във вторник, от което пък следва, че петъкът след този вторник съвпада с датата 29 октомври.

Така стигнахме до рождената дата на Венета Ботева.

Подобни изчисления се потвърждават и от реплика на самия поет пред майка му баба Иванка:
- Булката ми, мале, е добра и само два месеца по-стара от мене.   

            И така на днешния ден – 29 октомври - преди 170 години се е родила жената, която нашият национален гений обича почти колкото Отечеството, за което се е пожертвал.

          Венета не е млада, не е особено красива, не е богата или от именито семейство… И още – тя е разведена, има дете от първия си брак и е…неграмотна.

          Той – поет, журналист, трибун и мислител! Тя – безкнижна!

          Пред свой приятел Ботев казва за нея: „Тя не ми е жена по църковните тефтери или по гражданските свидетелства. Тя ми е либе…. либе до живот, че и след него…"

         И днес човек би се запитал: защо Христо Ботев – бунтовникът, войводата, геният, мъжът, харесван от толкова български момичета, получили образованието си в Европа – е избрал за съпруга тъкмо тази жена?

         Отговорът донякъде е прозряла само дъщеря им Иванка: „Всички други са искали баща ми, заради живота с него. Само мама го е приела заедно със смъртта му."

         Ботев живее с Венета десет месеца, а тя с него – 43 години, до сетния си дъх. И днес старите търновци помнят преданието за думите на „баба Венета”, изречени на училищно тържество в гимназията: „Запомнете, деца: аз не съм вдовицата на Христа Ботйова! Аз съм неговата жена!”

       Има такава любов: тя не се нуждае от непрекъснато потвърждаване, от всекидневно подхранване с присъствие, думи и жестове. Тя съществува, защото в нея вярват. Подобно Бог.

       Не любов, а балада!
       Ботев и Венета – баладата на века!

 

 

                          ХЪШОВСКА СВАТБА 

 

През същия този месец май на седемдесет и пета година откъде Босна и Херцеговина полъхна на лудост и свобода, а иззад етажерките в стаята на младоженците се дочуха първите семейни пререкания. Ботьов благославяше херцеговските въстаници и бълнуваше за български чети и зелен байрак, а г-жа Венета искаше венчавка с поп и с кумове, както си е по закон.

– Тук законът е моята дума. Докато съм жив, ти ще бъдеш моя жена! Че и после! И не ща поп да ми мрънка над главата и да ми той вменява що да сторя и как да го сторя!

През юли отропахме онова, което според младоженеца трябваше да се именува сватба. Като нямахме пари за подарък, сдумахме се с момчетата да поднесем на новобрачните изненада, като се появим на венчавката изкъпани, спретнати и до един подстригани. Тъй ни заръча Стоян – най-старият  букурещки хъш, а и най-заможен: той доста се бе въртял около кантората на плевенския търговец Данаил Попов в Турну Мъгуреле и оттогава му бе останал богаташкият табиет през зимата да носи и долни гащи, които напролет изпираше в бързей на Дъмбовица и през лятото ги ползваше като горни. Та той ни разпореди преди сватбата да идем високо по течението на реката, да се там изкъпем, да си приплакнем дрехите и цял ден да се потулваме из храсталака, дорде прането ни изсъхне.

– И синца да ми се явите с китка зад ухо. Може да е цвеке, може да е бурен, ама китка да е… Да личи, че сте сватбари! Щото, като ви гледам премяната, га че на погребение отивате… И весели, ей! Все едно вие се жените!

Пак Стоян бе донесe и потребните за подстригване инструменти – той нахлупваше глинена паница върху рунтавите ни глави и всичко, що се подаваше изпод паницата, офъкваше с ножица за стригане на овце. Тъй накрая всички заприличахме в главите на сираци от приют.

От страна на Ботьова на сватбата не дойде ни един от братята му: Стефан точно тогава бил решил да замине за Българско, за да доведе оттам майка си и най-малкия им брат Боян, а Кирил уж бил нещо залисан в училището си в Гюргево. И двамата не харесваха булката не толкоз щото е била веднъж венчавана с друг, а щото нямала зестра, пък на брат им му трябвала богата жена, годна да храни не само него, но и семейството му... 

Така че за кум се представи калоферецът д-р Странски, а от страна на г-жа Венета като свидетел се явих аз. Младоженката, тъй като нямаше по-празнична рокля за случая, облече пак онази, с която се бе венчала за предишния си мъж – бащата на момченцето й Димитрето, а младоженецът се премени пак в същата бяла риза, цепната под лявата мишница, но пък с  чорбаджийски разкопчана жилетка.

За църква, както и за салон за гощавка, бе нарочен дворът зад къщата. Там, под чистия небесен купол и под обручалното пение на птичките, бай Христо тури ръка върху рамото на г-жа Венета, като да му беше тя не съпруга, а баш байрактар, и извика към всичката сватба:

– Ей я, момчета! Ей тази жена аз избрах за ваша сестра и майка! Речете „сполай”!

Туй му беше на него вместо венчавка, вместо размяна на пръстени и вместо първа съпружеска целувка! Поне Бога да бе призовал за свидетел, а той и туй не стори.

Сватбарите наскачаха, като че Войводата бе гръмнал с пищова, захвърляха нагоре китките си, сякаш празнуват някаква най-освободителна вест, и закрещяха благословии и хвалби за многолетие и плодовитост! Ботьова наричаха генерал и български Гарибалди, един най-велик син на майка България и роден баща на всичко, що е гладно, презряно и хъшовско, вдигнаха го на ръце и му се заклеха, че вечно ще го обичат.

 Булката стоеше като виновна, сплела ръце на корема си – изглежда, вече е усещала някакви знаци от майчинската своя вътрешност… Пък и сама сред трийсетина мъже, макар всичките почтително скумросани, както си му е редът за в църква…

– Да живейш! И двуицата да живейте!

След туй се чинно наредиха един след друг като патета, притиснали ръце до гърдите си и склонили глава в благослов, изрекоха кой както можа:

– Здрава и харна да си, бульо Христовице! И да множиш Ботйова, дорде му напълниш къщата с хайдути и хайдуткини!

После изпяха „Стани, стани, юнак балкански”, като призоваваха Панайота и Филип Тотя още тоз час да ги поведат към Балкана… Там да ги заведат, дето била хвърлената пъпната връв на всеки от тях, та да си намерели те връвта и да се с нея привържели къмто живота, щото не вързани можели да изпаднат от него поради бързото въртение на Земята…

Много още молитви и пророчества се възнесоха този ден към небето… И Бог бе добър да ги сбъдне само след по-малко от година… Но никой не се сети да намекне… ей тъй, от едната милост да рече, макар и шепнешком помежду ни, че булката е не само добра, но и хубава.

 После се почна сватбеният обяд.

На тревата постлахме вестници, сватбарите насядаха турски всеки пред комата хляб, в който бе втъкнато парче сварено месо, а стомната с виното минаваше от ръка на ръка и тъй, докато се наложи няколко пъти да я напълват. После най-трезвите обещаха три дни да си не мият ръцете, та колчем вдигнат ръка да си почешат носа, все да им мирише на прясно свинско…
Само булката изглеждаше коленичила, макар че бе седнала на петите си като кадъна. До нея бай Христо – ни яде, ни пие… Само на дясното му слепоочие забелязах изпъкнала вена – като връв дебела, на цвят морава… И биеше ли вената таз, биеше...

Не откъсвах очи от младоженката, като че за последен път я виждах, и тъй забелязах, че тя нито веднъж не отпи от стомната. Може би се гнусеше от толкова много гладни и жадни усти или пък й се струваше, че туй не е нейната сватба.

По здрач запалихме огън и играхме хоро, а младоженците стояха отстрани и ни гледаха, като да бяхме  техни деца.. .

След няколко дни в Букурещ от Калофер пристигна баба Иванка, повела най-малкия си син Боян. Ботевата къща се напълни с народ и особено тясна изглеждаше тя вечер, когато трябваше да се ляга: направо върху рогозката на пода разстилахме две-три черги и върху тях като самуни се нареждахме всички, които в момента споделят Ботьовото гостоприемство.

Само две седмици преживя у семейство Ботьови баба Иванка. Една сутрин я видяхме да събира нещата си в пъстра торба, после я чухме да казва на Венета:

–  Сполай ти, булка, че склони да вземеш моя гидия, дето никоя друга не се намери да го поиска за мъж и къщовник, щото ми е той буен и народолюбив, а таквиз като него не умират под покрив… Едно ще ти кажа, Венето: рече ли да тръгне, недей го възпира. Дорде съм го носила под сърцето си, все към Балкана съм гледала… Той му е нему и дом, и молитва… Който умира за свободата, той умира за вярата. И е почитан за светец! Тъй учеше синовете си даскал Ботьо, баща им. Айде останете си с Бога, а мене не ме мислете…

И тръгна подир  сина си Стефан, а той я отведе в голямата къща на братовчед  й  Евлоги Георгиев. С нея тръгна и Боян. Там баба Иванка остана десет години да се грижи за домакинството на банкера.

 

През онова лято – малко след сватбата – в Букурещ при  Ботьов бе дошъл  бай Стефан Стамболов да тъкмят бунтовните работи по Зааралийската буна. И като рече, че няма пари за хан, тури се въз Ботьовата глава. И ей ни двуица безпарични и безхлебни гости на сиромашката Ботьова трапеза! А баш по туй време, както ти рекох, бай Христо и г-жа Венета – младоженци. И тъй като ние със Стамболов спяхме в килерчето без прозорци, за да не се задушим, нощем лекичко отваряхме вратата. А отвъд етажерката младоженците не смееха да пошават, да не би да ги чуем и да ги уличим в нещо природно...  Но изглежда, са ни издебвали да захъркаме, щом по едно време стана видно, че ще си добият дете.

Често гладувахме, но сички си давахме един доволен и дори преситен вид. През ден-два аз се щурах да бера коприва из покрайнините на Букурещ, а г-жа Венета вареше чорба с много чесън. В онез години бай Стефан често ходеше до Гюргево по комитетски работи. Един ден на гащите му се появи препятствие във вид на дупка, отворена точно на най-неблагонадеждното място. Под дупката сал една настръхнала кожа. Свали той гащите и ги даде за кърпене на г-жа Венета, а за приличие се уви с черджето от пейките, дето ни служеше за постелка. Седи увит и чака поправката. Гащите на Стамболов не бяха виждали вода от самия потоп насам, та госпожата дали от милост, или от погнуса, решила да ги изпере.

- Айде ма, Венето, какво става с кърпежа?
- До надвечер ще изсъхнат, Стефане.

Той – бесен и псува. Трябвало да ходи някъде по важна работа. Болеше ме от изречената му грубост, заради  госпожата ме болеше и, за да пресекна Стамболовите извержения, пък и да не повредим комитетските дела, аз му дадох моите гащи – подгънахме ги отдолу, подвихме ги отгоре, щото аз съм слаб, но висок, а той слаб, пък нисък. Увих се вместо него в постелката и чак до вечерта се стисках, щото не иде по светло да тръгнеш към нужника, увит в чердже.

Живеехме бедно у Ботйова, но сладко: по два деня не слагахме троха в устата си, но върнеше ли се вечер бай Христо, двамата със Стамболов захващаха жарко да рецитират едни експромти, дето си ги бяха те съчинили… Па се втурваха и да пеят – ей тъй, широко и от цялата дълбочина на своя гладен стомах…

Земи ме, мари Тодоро!

Ако ме, либе, не земеш,

аз ще се, либе, обеся

в бащини ти дворове,

  баща ти в беля да вкарам…

Туй се казва песен, бай Захари! Словесна музика от невидимо  естество! А как говореха двуицата! И все за борбата – имаха я за нещо като сватба, а тях си имаха за млади кумове – с кемер и пищов на кръста: момци им поклони чинят, моми им вино наливат, мечка им ръка целува… И нито дума за смърт. Тази дума те не я знаеха. Не искаха и да я предположат.

Но тя… Тя дълги години ги предполагаше, докато накрая  ги предположи завинаги.

                        

 Откъс от романа на Неда Антонова  „НЕГОВАТА ЛЮБИМА”, изд. „ФАКЕЛ”, 2015 г.

 

 Нарисувал Пламен Капитански

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: