Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Безсилието и силата на думите

22.10.2017 1

Четири неща от сборника с къси разкази на Иван Димитров

 

 Четивна, остроумна, написана с въображение, с познаване на най-добрите образци в жанра, абсурдна, смешна, тъжна. Такава е новата книга с кратки разкази на Иван Димитров. Сбито писане, крайна пестеливост към думите. Иронично-саркастично и меланхолно-тъжното надделяват над историите в нея - ту измествани към есеистичния фрагмент или драматургията, ту към сюреалистичното или автентиката на преживяното. Иван Димитров успява да събере отделните части, на които се е разпаднал животът ни и от тези парчета се е получила малко мрачна картина, но читателят в крайна сметка остава обнадежден. Защото, докато четеш, се усмихваш, даже се разсмиваш. Думите имат сила.

Силвия Чолева

 

С езика на кратката проза - това отражение на времето ни - Иван Димитров преговаря своите опорни точки: абсурда на живеещия, вълнението на влюбения, триумфа на твореца... Разказите му носят различен заряд и тематика, но в случая е по-важно какво ги свързва - силата на думите.

Мартин Колев

 

            Верига

 

            Мъжът се буди в отвратително настроение от алармата на телефона, вдига се от леглото с нежелание, облича се за работа и сяда да закусва с жена си в кухнята. Докато си маже филията с масло, полива с вряло кафе новата си риза, изпищява от болка, преоблича се светкавично и точно преди да излезе от апартамента, вдига скандал на жена си. Самият не знае защо, просто от вътре му кипва и си го изкарва на нея. Малко след него жената изхвърча към офиса с колата и през цялото време мърмори, вбесена от скандала. Пуска си успокояваща музика, но това не помага и когато един велосипедист я засича, тя първо натиска с ярост клаксона, а след това отваря прозореца и здравата го  навиква.

След кратко спиране и псуване велосипедистът натиска гневно педалите и скоро се озовава в държавната институция, където трябва да оправи едни документи. Опашката върви страшно бавно и когато най-сетне той се добира до гишето с попълнения формуляр, чиновничката му обяснява, че е допуснал грешка и трябва да го попълни наново. Представяйки си как още веднъж ще трябва да чака векове, той първо тихо, а после прекалено шумно казва на чиновничката, че му е писнало да го правят на маймуна. Вдига невъобразима врява и напуска с гръм и трясък сградата.

Чиновничката стиска зъби, качва кръвното и продължава да работи. През обедната почивка обаче нервите й не издържат. Бабичката от лавката зад ъгъла, която недочува и страда от лека форма на деменция, цели пет минути не може да разбере поръчката й. Чиновничката изкипява и залива бабичката с всички цветисти чувства, които изпитва към десетките възрастни хора, тормозещи я непрестанно в службата. Те винаги нещо не разбират, винаги твърде много питат и си мислят, че като тях разполагаш с цялото време на света. В продължение на три часа бабичката все по-настървено подава поръчките на клиентите, а негодуванието й към чиновничката, хората и света добива титанични размери. Когато един дядо й изръсва шепа жълти стотинки, тя се възмущава, отказва да ги приеме и изпъжда дядото. Шамаросан от тази неочаквана обида, той се затътря към следваща будка, където отново отказват да му приемат стотинките. Никой не разбира, че пенсията му е мизерна в джоба му има само стотинки.

По пътя към поредната будка той забелязва тринайсетгодишен ученик да пуши цигара и я издърпва от устата му с удивително точно за треперещите му пръсти движение. Къса цигарата и дръпва дълго конско за младото упадъчно  поколение, което от нищо не разбира и за нищо не става. Ученикът се връща в училище силно раздразнен, едва изкарва двата омразни часа по литература, а през междучасията забива слушалките в ушите си и сбърчва вежди. В часа по история не успява да сдържи океана от чувства, който клокочи в гърдите му и когато го вдигат на дъската, изразява цялото си възмущение от живота и възрастните. Накрая показва среден пръст на учителя, който на мига го хваща здраво за ръката и го води при директора.

На директора му е втръснало от немирни ученици с лошо поведение, затова когато се обажда на бащата на ученика, той говори прекалено директно и съвсем съзнателно и грубо обижда бащата. Бащата едвам изтрайва до края на работния ден и скача в колата, набрал направо учудващо количество яд както на сина си, така и на директора. Ще им покаже и на двамата кон боб яде ли. Всички си имаме проблеми, но това на нищо не прилича. В гнева си той не забелязва крайпътния знак за пешеходна пътека и с пълна скорост минава през човек, чиито торби с покупки се разпиляват по асфалта. Бащата излиза от колата и потресен се надвесва над прегазения пешеходец, но той е вече мъртъв.

А пешеходецът е същият мъж с отвратителното настроение от сутринта, който е ходил да напазарува и по-скоро е искал да се извини на жена си за скандала. Идиотска работа! Избухливи, невъздържани хора. За нищо ги нямат тези нерви. И ето какво става!

 

 

 

 

Липса

 

След дълги месеци борба сърдитата баба най-сетне успява да убеди хазяина да изгони певицата от квартирата над нея. Певицата я е смущавала по всяко време на деня, а често е пяла и по нощите. Бабата многократно се е качвала ядосана по стълбите и е вдигала скандали. Викала е полиция. Но нищо не е помагало. Полицаите накрая са я взели за някаква изкукуригала старица, която си няма друга работа, освен да безпокои органите на реда.

Сега бабата се наслаждава на победата си и привиква отново с тишината. Тишината започва да я дразни. Певицата й липсва, но тя няма никога да се върне. Бабата все си по-често си пуска музика. Случва се сама да припява, с което си навлича гнева на съседа под нея – писател на романи.

Писателят е свикнал да работи в пълна тишина, в която единствено далечните звуци от булеварда нахлуват като вълни на океан. Но ето, че миговете на покой стават все по-малко, а изреченията и главите в ръкописа му – все по-кратки. Историята започва да лъкатуши, сюжетът се разкъсва.

            В продължение на месеци той се опитва да се бори с положението. Обмисля дали да не се премести, но е човек на навика, а и жилището е негово. Да пише нощем е напълно изключено. Така започва да пише кратки разкази. Дебне всеки миг тишина и се нахвърля с ожесточение на клавиатурата. Човек ще рече, че не е писател, а хрътка, която гони заек.

 

 

 Какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил

 

Разминавали сте се на няколко пъти: на следобедни събирания, на вечерни джем сешъни, на сутрешни слънчеви упражнения, но ти не си я забелязал нито веднъж. Тя е била фон на снимката, трети глас в хора, играла е поддържаща роля на поддържащата роля в постановката. Никога досега не е изпъквала в релефа на твоя живот и на твоето обкръжение, никога не е излизала на фокус в твоя обектив и нейното притихнало музикално присъствие е оставало встрани от саундтрака на твоето всекидневие. Но тази вечер, с пищящо и изтръпващо откровение (като шамар в мрачен зимен следобед, като лятно сутрешно погалване), ти си се оказал обсебен от нейното присъствие и ти се е дощяло да композираш всички свои бъдещи стъпки в синхрон с нейните, да тъжиш единствено с нейната тъга и да бъдеш бръчката под лявото й око, докато се смее.

Ти си едва на два метра от нея, толкова далече, и правиш нелепи опити да поддържаш разговора, защото нямаш идея как тя би приела твоите епохални мълчания и безкрайните ти пинтъровски паузи. Борейки се с мълчанието си, постепенно си изградил характерен стил на говорене, състоящ се от постоянни шеги и игрословици. Така е по-трудно да млъкнеш, но тази стратегия не винаги дава резултат и мълчанието понякога се стоварва върху главата ти, превива езика ти, стисва сливиците ти. Да е само мълчанието, щеше да е добре, а ти не се чувстваш уверен дори на физическо равнище – същата сутрин си подстригал десетгодишната си коса. Не можеш да свикнеш с новото усещане, зима е, студено ти е на главата, не сваляш зимната шапка, а свалиш ли я,  повечето ти приятели не могат да те познаят. Това не те учудва. Сам си погледнал отражението си в огледалото три пъти и нито веднъж не си се познал. И точно сега си успял да се влюбиш...

Може би трябва да се измъкнеш от тази ситуация като й разкажеш някоя история, да си върнеш увереността, а междувременно да измислиш следващия ход в тази спонтанна любовна игра. Прилича на шах, но царицата е най-важната фигура, а ти трябва да я накараш да дойде сама при теб и да те прегърне. Това е най-сложната игра, която човечеството някога е играло. Може би  защото не то я е измислило, а самата игра е измислила човечеството или поне го е умножила.

Ти хвърляш безкрайни кратки погледи към очите й. Страх те е да задържиш поглед върху нея. Да не я изплашиш? Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв? Или за поредния влюбен, кръжащ около нея до пълно изтъпяване? Не спираш да си задаваш въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил? И по възможност, какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил, за да се влюби то в теб?  

Вероятно е най-добре да бъдеш откровен, това помага във всички случаи, и да й разкажеш колко не си искал да се влюбваш. Как си мислил, че си загубил способността да се влюбваш след последните четири опита. Как си играл на любов, без да е имало любов и накрая това ти е писнало, излязъл си от последната връзка. Чувствал си се едновременно гадно и хубаво. Гадно, защото си наранил едно момиче, което е нямало никаква вина за твоите проблеми. Хубаво, защото ти се е струвало, че си я лъгал, лицемерничил си и с нея, и със себе си.

Вероятно трябва да й разкажеш за първите две седмици след края на тази връзка, в които си водил някакъв полуживот. За края на първия месец, когато си се убедил, че раздялата е била за добро. За постепенното потапяне. За четенето на пиеси, поезия и проза сутрин. За писането срещу слънчевия прозорец през следобедите. За усещането, че си намерил своя писателски глас и за желанието да пееш с него по празните страници всяка минута. За страха да не го загубиш и за всекидневното писане, с което се опитваш да го поддържаш акордиран. Трябва ли да й кажеш за всичко това?

После покрай обръснатата глава се сещаш за чичо си, който седем пъти ти е разказал една и съща история за това как си обръснал главата, точно преди да се влюби в бъдещата си жена. Той вдигал щанги и тренирал здраво от три години във времената, когато анаболите не били толкова разпространени. Пиел по два литра мляко на ден и ядял по десет яйца, за да си осигури необходимото количество протеини. В началото това му било хоби, но тъкмо сериозно бил решил да става културист, не искал да се разсейва с жени и се обръснал нула номер. В онези години това не била модерна прическа, така ходели някои ученици и затворниците, а на плешивите даже не им хрумвало да лъснат изцяло кубето и гордо лъщяли с теметата си.

Скоро след като се сдобил с новата си прическа, чичо ти излязъл на заведение, а повечето жени автоматично го отбягвали с поглед, сякаш бил нереален или прекалено незначителен. Сякаш напук на всичко това неговият поглед се спрял на едно момиче и нейният се спрял върху неговия. Чичо ти я заговорил, поканил я да танцува. Венчали се след пет месеца. Той се отказал от професионалната кариера на културист и станал журналист.

Тук ще се сетиш, че чичо ти е премълчал какво е говорил на леля ти и ще изпсуваш лирично наум, защото кой знае, може би тези думи биха помогнали и в твоя случай. Ще се откажеш от разказването на тази история. По време на колебанията ти няма да спреш да плещиш глупостите, които механично бълваш по силата на навика и ще е станало единайсет часа. Естествено, тя ще е единствената от компанията, която ще си тръгне, за да се прибере с градския транспорт. На теб ще ти хрумне да й предложиш да я изпратиш с такси или да я придружиш до автобуса, но няма да го направиш, защото няма да искаш да се натрапваш. Вече ти е отказала веднъж, когато си щял да я почерпиш с чаша чай. И съвсем не си сигурен дали твоето присъствие й е приятно или не е. Дали това, че не спираш да й хвърляш погледи, не я кара да ти отговаря с пърхане на мигли или тя ти хвърля погледи, защото си й симпатичен? Или защото си й противен? Или защото, на това място горелката в корема ти се включва на максимална мощност, тя също се е влюбила в теб?

Тя се облича, закача мексиканската раница на рамото си, завързва разхлабилите се връзки на пухкавите си светложълти обувки. Вероятно трябва да й кажеш, че никога не си предполагал, че ще се влюбиш в момиче с пухкави светложълти обувки, мексиканска раница и колан с блестящи пайети, което на всичко отгоре не пие алкохол, занимава се с кой знае какви духовни практики и може би е прекалено неземна за земен човек като теб? Мятате си по последен поглед и тя затваря стъклената врата на клуба зад себе си и те оставя с въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил.

Ти ще разсъждаваш по този въпрос до откат и същата вечер ще седнеш да напишеш нов разказ, за който само ти ще знаеш, че е посветен на нея. Докато пръстите ти пробягват по клавиатурата, отговорът ще те удари със силата на дзен коан и тялото ти ще се разтърси от конвулсиите на нечовешки смях. През този смях едва ще успееш да изречеш нечленоразделно отговора, който не би споделил с никой. Който не би написал нито в този, нито в който и да е от другите разкази.

 

 

Чувство за бързо изчезване

На Георги Рупчев

 

- Преди нещата са живеели дълго. Като писалката, пишещата машина. Опознаваш ги, сприятелявате се. Понякога имате своите трудни моменти, но не се оставяте, държите се един за друг. Като домашния телефон. Преди сме имали стабилна връзка с нещата. Днес нещата имат кратък живот. Химикалката, компютърът, мобилният телефон, колата. Когато купуваш нещо, вече знаеш, че след няколко години ще се разделиш с него – каза Оги. - И най-много ме притеснява, копеле, че човекът е като времето си. Ние сме скапани пейджъри и след десет години никой няма да помни за какво сме служили. Полезни ли сме били? Били ли сме? Дори не знам дали сме пейджъри или някакви скапани тамагочита.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  24.10.2017 16:58 | #1

Уф! ”Уф” дума ли е? Ако все пак е‚ тогава три пъти: ”Уф”!!! Румене‚ много ти знае балалайката‚ само дето не знае да отказва. Какво ни пробутваш‚ това казвам.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: