Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Роза от мелодии

03.11.2017 | автор:  Анжела Димчева

За книгата на Катя Кремзер

 

Катя Кремзер – роза от мелодии

 

Литературата съществува векове като паралелна действителност, която е вплетена в мрежа от спираловидно завихряни естетически, социални и икономически отношения. Видимо обаче днес мощното ѝ въздействие се увеличава чрез масовостта на интернет базираните платформи – и най-вече чрез социалните мрежи, където мълниеносното транслиране на произведения на изкуството приобщава милиони към креативността в различните ѝ форми. Изкуството вече не е приоритет за избрани – това важи и за създателите на арт късове (пластически, музикални, литературни, сценични), но и за потребителите, които не са пасивни ползватели и бързо се превръщат в критици на видяното и прочетеното. Тази непринуденост спомага за тоталното налагане на нови имена в художественото пространство – без значение на езика, стила, жанра, направлението. Да се пренебрегва този феномен от висотата на канона – официозна литературно-критическа мисъл, конституирани творчески организации – е не само признак на недемократичност, но и откровена глупост. Защото Читателят тук е целият свят и достига милиони потребители.

Самочувствието да си автор на книги днес е нож с три остриета: да пишеш в капаните на собствената си идейна и естетическа цензура, да съобразяваш вкуса на традиционните ползватели на културен продукт, да достигаш до темите и нелитературните функции на словото, които интересуват случайни потребители във фейсбук.

И нека не си мислим, че читателят в тази социална мрежа е само хейтър или лайкващ. Хора със сериозни професии – лекари, адвокати, инженери, преподаватели в различни сфери, чиновници в правителствени учреждения – все по-често коментират стихове, есета, разкази – въобще статуси на хора, дръзнали да заявят, че създават творчески продукт.

Така открих поетесата Катя Кремзер, която скромно, ненатрапчиво публикува всеки ден свои мисли, стихове, случки – нещата от живота, които Джани Родари събра в своето „магазинче за надежда”. Когато нейната поезия достигне по-дълбоко до съзнанието на читателя, той разбира, че тя е от същата кръвна група, издигаща пишещия до писателя. Онази духовна фигура, за която Атанас Далчев някога написа: „Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. Това е разлика между едно писмо и една поема.” 

В стила на Катя Кремзер тлее полъх от френския феминизъм, нищо че тя живее във Виена. Космополитизмът на европейската висока култура се е вселил в нея – в изразителността на фигурата ѝ, в притаените полутонове на гласа ѝ, в благородството и съчувствието към страдащите, в обикновените думи, които тя вгражда в езерно кристални метафори – естествени като повеят над девствени гори. В същото време в нейната поезия проговаря категоричността на бунтарството, което именно преобърна ролята на жената в обществото в началото и средата на 20 век. Намирам нещо в изяществото и вкуса на Кремзер, което кореспондира с духа на Жорж Санд – онези невидими творчески пътеки, искрите от романтичността на връзките между Жорж Санд и Фредерик Шопен или на Мари Дару и Ференц Лист.

Какво излиза? В свръхтехнологичния 21 век, в натовареното до крайност с хейтърство и скандали интернет пространство все пак вечните теми за любовната страст и надеждата, за греха и опрощението, за фаталната жена и вкамененото цвете, за живота-приказка и християнските ценности продължават да вълнуват – не само авторката, но и нейните хиляди почитатели във фейсбук и читатели на нейната първа стихосбирка „Обичам те, любов” (изд. „Лъчезар Минчев”), появила се под редакторството на Маргарита Петкова през 2015 г.

За две години след излизането на тази книга Катя Кремзер представи своята поезия в 13 града на България, написа десетки нови стихотворения, които съвсем закономерно събра в нова книга, носеща оригиналното заглавие „Пясъчна роза” (издателство „Персей”, 2017). Тази книга се чете бавно като любовна библия. Авторката не се опитва да контролира света, нито да ни налага формули за поведение, тя непрекъснато разговаря с нас, усъмнявайки се в себе си, в любимия, в символите на установените порядки – защото най-изменчивото нещо не е природата, а човекът. Бурята в човешкото съзнание е по-страшна от тропически циклон, двуполюсността в социалната и семейна йерархия предизвиква целия диапазон от реакции: от обреченост през екстаз до отрицание на свободата.

В нашата поезия е добре позната дуалистичната представа за жената дете и жената демон (П. К. Яворов, Д. Дебелянов, Т. Траянов). В поезията на Кремзер обаче този антагонизъм е фино приласкан, тук ни поглъща една множественост на енергиите – чисто женски, но и с мъжки ракурс, като отражение на два огледални космоса – душата и страстта без маска, без оправдания:

 

Когато са докоснати ръцете ни

и етерът във нас е затрептял,

не си ме срещнал,

срещнал си сърцето си

и моя образ в него си видял…

                        („Отражение”)

 

Често в съвременната поезия се сблъскваме с враждебност, с един пагубен нихилизъм на лирическите персонажи – краят на 20 и началото на 21 век наложиха неопостмодернистичния език на омразата, на естетизиране на грозното, пошлото и низкото. Забрави се, че в основата на митологичното съзнание е красивото – дори смъртта е опоетизирана, героизирана – от древността до днес. Логиката на вестникарските сензации, на продаващата „лоша новина” се натрапва като модел и в поезията. Бих казала обаче, че чалгизирането на поезията, оварваряването на езика носи твърде мимолетна слава на подобен тип авторска експликация.

Катя Кремзер залага на облагородаващата сила на словото. От нейните стихове се носи ароматът на четири сезона, силата на всички водни стихии, импресионистичната приглушена пъстрота в картините на Моне, Писаро и Сисле, тук извира музиката на Шуберт („Серенада”), Дворжак („Русалка”) и Чайковски („Лебедово езеро”). Тези мотиви, сюжети и алюзии не са статично разложени в осемте цикъла на стихосбирката, а се преливат, застъпват, наслагват и извират в мелодичността и релефния блясък на всяко едно стихотворение. Ще ги открием в оригиналните тропи на десетки строфи, в метафоричното зрение на поетесата, която сякаш шие бод по бод своята космическа картина – фантазност и реалност, стремителност и покой, енигматичност и асоциативност. Един разказ за Жената, коята има много лица – това е внушението на стихосбирката „Пясъчна роза”. Книга за естетическия катарзис, разходка в нашия вътрешен, може би утопичен, извънвремеви Монмартър.

Тук си спомням думите на Никола Георгиев: „Литературата и литературното мислене не предполагат истини. Те предлагат образи и системи от образи, конструкти върху конструкти.”

Но доколко тези системи от образи внушават истини? В този лабиринт е майсторството... Самата Катя Кремзер често получава запитвания от публиката, които са от интимен характер – точно това показва, че нейният паралелен поетичен свят е възприет от аудиторията като реален. Тя е възсъздала скритата същност на нещата, накарала е читателите да възприемат нейната поезия така, сякаш те са част от тази действителност, заключена между редовете. Нещо подобно казва и Вирджия Улф: „За да прочете една книга както се полага, човек трябва да я чете така, сякаш сам я пише.” А да напишеш светла книга и да накараш хиляди да я прочетат, не е никак лесно.

Жестът на избора – да разголиш душата си, защото си Поет, предполага отвореност, артистичност, но и една интуитивно заложена готовност за самота – защото творческите личности винаги остават неразбрани: от семейството, от приятелите, от обществото...

 

Бог ни дава за миг любовта,

после хиляди часа търпение.

Да преплуваш за някой света

през вълните на мъртво вълнение…

                        („Мъртво вълнение”)

 

Катя Кремзер не страда от типичния за българските поети комплекс „на малкия език”. Поезията все повече ще се превръща в универсален език, какъвто е музиката. Тя го знае, пребивайки в Меката на европейската култура – Виена. Скоро нейната поезия ще звучи на немски език и ще бъде мост към австрийската литература. Това се прави днес и от редица други български поети и преводачи, които отварят крехки прозорчета към родната словесна идентичност, етногеография и история, превеждайки българска поезия на световни езици: Елка Няголова е медиаторът към славянските култури, Ахмет Емин Атасой – към турската и балканската литература; Хайри Хамдан – към арабските литератури, Бранко Ристич – към сръбската поезия, Рада Добриянова – към шведската поезия, Рада Панчовска, Живка Балтаджиева и Магдалена Бояджиева – към испанската поезия, Анджела Родел – към американската поезия, Кирил Кадийски – към френската литература, Румяна Захариева – към немската литература...

Но докато Катя Кремзер усети себе си като медиатор на българската поезия във Виена, ние ще се радваме на нейните „рози във пустиня”, ще разгръщаме „книга без листа”, защото тя отваря „приказни врати” чрез визуалното ехо на своята поезия.

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: