Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Комитата Ангел Русков

07.10.2017 | автор:  Петър ГЕЛИН

Свидетел на смъртта на Гоце Делчев

  ПРЕЖИВЕЛИЦИТЕ НА КОМИТАТА

  На бял кон по време на Първата световна война с медал за храброст.

 

  

    Колко струва човекът? Кое определя цената на живота? Задавам си въпросите, а отговорите търся в преживяното от един човек, преминал през четническото движение, оцелял в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, запазил в себе си твърдостта на борец и родолюбието на българин.

   Дядо Ангел Русков от върха на своите сто години се връщаше назад към началото на живота си и не съжаляваше за нищо пропуснато. Беше доволен от преживяното, което наред с хилядите му мъки е носило радост и гордост. В началото на 1980 година дядо Ангел си отиде от този свят. Беше на 101 години.

   Аз му гостувах на няколко пъти. С него разговарях за много неща, от които се вълнуваше, но както обикновено се случва при старите хора, дядо Ангел обичаше повече да разказва какво е препатил, как е оцелял в своя живот на борби и мъки, как е преодолял трудностите и как се е запазил като човек. На мене ми беше интересно. Не бях чувал разкази от съвременници на войводата Гоце Делчев, бях само чел. Но от прочетено до разказвано от очевидец разликата е колкото от земята до небето. Записвах в бележника си разказваното от дядо Ангел. Изписаните странички се увеличаваха постепенно. Паметта не му изневеряваше, помнеше всичко както си е било преди петдесет, осемдесет, че и повече години.

   У този човек погледът беше като нож! А какъв е бил на млади години? Ами като четник?

   Дядо Ангел знаеше: човекът струва толкова, колкото струват делата му... 

   - Роден съм на 13 август 1879 година в село Търлис - разказваше ми дядо Ангел. - Сега е в гръцко, но тогава си беше чисто българско село. То се намираше до планината Алиботуш. Колко комити по нея бродеха, колко четници тя е крила!

   Под робство бяхме, живеехме бедно. Аз имах брат и пет сестри. Баща ми Димитър Стоянов Русков почина в 1910 година от някаква болест, било е точно на ден Великден. Сестричките излезли заедно същия ден и отишли някъде. Като се върнали, намерили баща ми умрял, нямало никого при него. Сестрите ми умряха малки: едната на 18 години, другата на 12, третата на 10, четвъртата не помня на колко. Жива беше останала само най-голямата, която почина в Ракитово. Не бях на погребенията нито на баща ми, нито на сестрите. Нали бях четник, нямаше как!

   Дядо Ангел спира разказа си, прави малка почивка, изглежда пред погледа му преминават като в кадър спомени от онова време. После внезапно се сеща, че най-важното не е казал, че очаква да го запитам как е станал комита и продължава:

   - В тогавашна Македония, в Серес, се откри гимназия. По онова време гръцките първенци малтретираха директорите на българските училища. Като сега помня, беше 18 март 1898 година. При нас дойде директорът на училището Георги Алакушев. Лицето му беше окървавено и като ни видя, заплака.

   - Момчета, аз напускам гимназията! - рече ни.

   - И ние напускаме! - викнахме гръмогласно.

   Всички се вдигнахме и зарязахме училището. От Серес отидохме в село Баница, чисто българско село. Там ни дадоха хляб. Търсихме хайдушката чета, казаха ни, че е заминала към планината Алиботуш. В това село били преди два-три дни. А същата година, преди още да избягаме, в нашия район идваха пратеници да търсят хора за подсилване на четите в Леринско. Тъй че ние знаехме горе-долу накъде сме тръгнали, а докъде ще стигнем никой не знаеше.

   След известно търсене намерихме четата на Сухи връх в Пирин. Войвода беше Атанас Тешевски, 65-годишен тогава. Него го убиха през 1901 година в планината Алиботуш. После се разделихме. На нас, 60 човека, войвода стана Коцьо Камъчето. В 1901 година за първи път видях Гоце Делчев. Беше много умен, много справедлив човек.

   Аз бях четник цели четиринайсет години - от 1898 до 1912. Какво се е изпатило, какво се е видяло, взема ли да си спомням, виждам, че животът ми се връща обратно и аз съм си пак същият: луда глава, от никой да не те е страх, на никого ихтибар да не правиш.

   Кои войводи познавах ли? Ами Йордан Даев, дядо Георги Калапотски, дядо Илия Кърчевски, Яне Влахчето, Коце Камъчето, Яне Сандански, Тодор Паница, Цанков, Милев... Но най-добър и най-авторитетен от всички бе Гоце Делчев. В 1901 година той беше войвода на четите в Македония. Всички го почитаха и обичаха.

   С Яворов съм се срещал само един път в Струмица на хайдушка конференция. Той се изказа пред всички четници. Беше добър човек, онези мустаци закършени, брада до пъпа, в бели арнаутски потури с гайтани, обут с цървули. Знаехме, че е поет, написа хубави хайдушки песни.

   Какво сме говорили на конференцията? Ами как Ботев събрал момци-юнаци и как слязъл с тях от кораба “Радецки” на българския бряг. И за Левски - как се преструвал на турчин и как войската го търсила, но не можела да го хване...

   Войводата Гоце Делчев беше младо момче. Него го убиха в село Баница. И как стана това ли? Такива работи стават, когато не ги очакваш. Турци бяха обградили селото през нощта, но ние на разсъмване разбрахме за обсадата. Бързо трябваше да се изтегляме. Войводата и другите около него бързо решиха как да стане измъкването. Щом нареди да се изтегляме, всички тръгнахме подир войводата. Турците започнаха да стрелят по нас, ние също запукахме. В един момент удариха Гоце Делчев и чух го да казва:

   - Само чантата с тайните приберете!

   Тази чанта той си я носеше винаги с него и трябваше да се спаси. В нея имаше тайни писма. Дядо Рад от Горно Броди прибра чантата и изтегли четата. Беше 23 април 1903 година. После научихме, че два дни никой не смеел да приближи до Гоце, страх ги било да не се преструва на убит.

   Мъка ни беше налегнала за войводата, жалехме всички, сякаш и гората жалеше, струваше ни се мрачна, но какво можехме да направим. Продължихме с четничеството, войводи се сменяха, а ние се биехме с враговете.

  С другари през войната. Ангел Русков е вторият отляво надясно

 

  В 1912 година започна войната. Четите от организацията се включиха към войските. Това стана при Янина, сега в гръцко. Една година по-късно четите се разтуриха. Озовах се в Неврокоп. Дойде Европейската война. Бих се край Дойран. Айде Първата световна... В 1918 година ни плениха и ни изпратиха на остров Крит. Две години работихме там, докато през 1920 година ни освободиха и ни върнаха по списък.

   Дядо Ангел спира с разказа си, развълнуван от придошлите спомени. Не е лесно отново да изживееш миналото си, особено ако то е преминало през борби и кръв.

   Година преди да стане пленник дядо Ангел се среща с Елена Гаджева, младо момиче от Скопие, с което се залюбват. Но войната, а после и пленничеството попречват на тяхната любов. През войната си пишат писма. По това време се ражда първият му син Димитър. Дядо Ангел го кръщава на баща си, за да бъде продължено името на рода. След това писмовната връзка прекъсва и на дядо Ангел остава за спомен само една снимка, с която е преминал през пътищата на войната и през неволите на пленничеството.

   След като е освободен, Ангел Русков отива в Скопие да търси жена си и сина си, но не можал да ги открие никъде. Завърнал се в родния край с мъка в сърцето си. И започнал мирен живот. Но робията в оня край продължавала и много хора били принудени да поемат пътя на бежанци. В 1925 година с ново семейство Ангел Русков потегля към вътрешността на България. За известно време се установява в смолянското село Михалково. По-късно се преселва в чепинското село Костандово. Отваря си малко дюкянче и се занимава с бакалия.

 

 

 

 Ангел Русков със сина си Илия, седнал пред своята бакалница в Костандово, 1933 г.

 

 

 

 

   През 1934 година се премества в Ракитово заедно със семейството си, което се е разраснало. Закупува си къща с чардак, а на магазина си слага надпис “Бакалница Алиботуш”. От онова време са останали два негови тефтера, в тях всичко си стои така както е било преди толкова много години - и вересиите, и “ачик сметките”, и продаденото, и живота...

Семейството на Ангел Русков, 1930 г. 

 

   Понякога се замислям върху преживелиците на дядо Ангел и усещам, че много неща съм пропуснал да го попитам, че много неща са останали неизвестни за мен. Но какво да се прави? Някой беше казал, че ние винаги се сещаме, че нещо е могло да се направи тогава, когато вече нищо не може да се направи.

   И сега се сещам, че пропуснах да спомена за любовта на дядо Ангел към тази хубава планина Родопите, в която остана до края на живота си. Силните му очи често обхождаха насрещните баири и върхове. Мислено той бродеше по меките като килим ливади, сядаше на сянка край висок бор, пиеше бистра вода от пенливо изворче. Приглаждаше пушка, блясваше патрон, пробялваха се бели навои и гайтани. Мяркаха се познати образи на четници и войводи, дошли кой знае как и откъде в тези родопски гори... Унасяше се дядо Ангел в спомени, но се сепваше и разбираше, че това е било някога, но няма да се върне никога. Вдъхваше от силния родопски въздух и отваряше приказка за родопските комити. Беше чувал за тях, искаше да знае повече.

   Годините натежаваха, той изкачи върха на столетието и тъкмо да продължи нагоре, взе че слезе в тази родопска земя, която го прие в себе си като свой верен син.

 

   От този комита записах няколко песни, които дават аромата на времето, в което са сътворени.

 

ПЕСЕН ЗА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

Черна се чума зададе

там долу низ Македония,

низ Вардарските долини,

низ Вардарските равнини,

братята да ни събуди.

За отоманци било черната чума,

за християни бил Гоце Делчев

със свойта верна дружина,

верна дружина събрана,

като пшеница отбрана,

отбрана, още сговорна.

Право си тегли към Струма града голема,

низ Струмишко равно поле.

Станете, братко, не спете!

Отоманци глава са вдигнали,

български села изгарят,

български деца изклаха.

Станете, братко, не спете!

Грабнете пушки, патрони,

с отоманци да се биеме

за нашта майка България!

Право си тегли към бехчевите чифлици,

бехчето живо да хване

и писмо да му предаде,

на султана да го занесе

и отговор да му донесе.

Делчев си бея залови,

бехче се много уплаши

да не го Делчев погуби.

Делчев на бехча продума:

Не бой са, бехче ефенди,

аз няма да те убия,

аз искам с тебе да се побратим,

ти мене да пазиш, аз тебе да пазя.

Тогава Делчев извади

сабля огнена от кръста,

сабля главореза

и я в земя побучи.

Към бехча се Делчев обърна

и каза Делчев на бехча:

Ой ти, бехче ефенди,

пред тая сабля огнена

верна си дума да дадем,

който се после откаже,

тая сабля огнена

главата да му отреже!

Делчев сабля целуна,

верна си дума той даде

и бехча сабля целуна,

и той верна си дума даде.

Тогава Делчев извади

от чанта писмо писано

и го на бехча подаде.

В Цариграда да иде,

на султана писмо да предаде 

и отговор да му донесе.

Бехча си писмо получи

и за Цариграда потегли,

на султана писмо предаде.

Султан си писмо отвори

и на везир го предаде.

Везир си писмо прегледа,

към султана се обърна

и ми се крехко засмея:

Ой ти, султане, падишах,

гяури глава дигнали,

искат реформа да дадеш

и отговор да получат.

Султан писмо си подписа:

Реформа ази не давам,

пушки, топове купувам,

българска рая да чистя!

Писмо си на бехча предаде,

бехча се назад завърна,

писмо си на Делчев предаде.

Делчев си писмо отвори.

Като си писмо прегледа

Делчев се гневно разлюти

и на крака си подскочи,

към дружина се обърна

и на дружина продума:

Ой вий, дружина сговорна,

ний всички клетва сме дали

до един да измрем,

свобода на всички да донесем.

Султан реформа не дава,

пушки, топове купува,

българска рая да чисти.

Тая вечер, дружино,

река Вардар ще минем

на Гевгелизко равно поле,

а утре вечер, дружино,

в Солун града голема

ще влезнем при наште майчици

интифа да вземеме,

Отоман банка да вдигнем,

на султана хабер да пратим,

че българска рая вече не търпи

черни окови да влачи,

черни кърпи да носи!

   Според стария комита Ангел Русков песента е била създадена през 1901 година. Тя е повече разказвателна, но си има своята стойност. 

 

ДИНЧО ВОЙВОДА

Лястовицо, милна птицо,

в градинка Динчо войвода

болен лежи, лют ми тъжи.

Няма никой да го види,

няма майка, няма баща,

няма братя, няма сестри,

кой водица да му донесе

и уста да му разкваси.

Само има едно либе

с три дребни дечица.

Лястовицо, милна птицо,

иди там при мойто либе

и при дребни дечица,

че мене, птичко, ще ме бесят

по нареждане на Сандан паша

в Серес града на площада,

та да дойдат да се видим

за последно.

Турци мене помиловаха,

а Сандан паша нарежда:

Ако някой пуснете свободен,

аз отказувам от вази!

И турци него послушаха,

мене да обесят.

Лястовицо, милна птицо,

що ми чуруликаш!

Иди, обади се горе във балкана

на мойте милни другари!

Горе от балкана те да слязат,

Серес града да обсадят,

нека мене жив извадят.

Ако мене жив извадят,

на Сандан паша аз сам

ще плащам борчовете.

Ако мене жив не извадят,

Дончо Орехчето проклет да е

и от мене, и от Бога, и природа,

ако той главата му не вземе

и на кол да я побучи!

   Динчо войвода е известна личност на македонското освободително движение. В песента е изразено неговото тежко положение след раняването му, няма кой да го види и водица да му донесе. Жена му с „три дребни дечица” не знае, че ще го бесят след като е заловен. Призивът му е и към другарите в планината, да дойдат и да го спасят. Ако и това обаче не се случи, Дончо Орехчето трябва да го направи, заклет е да вземе главата на Сандан паша.

   Яне Сандански е противоречива фигура в македонското освободително движение. Известен е в историята като Пиринския цар и Сандан паша, бил е и български масон. Разцеплението в македонската организация води до сблъсък на едни групи с други. Обвиненията срещу Яне Сандански са, че се е продал на турците, станал е търговец, задкулисно играе нещо си. И се случва убийството му. Тази песен все пак нещо напомня.

 

ВРАГ ДА ПОБЕДИМ

На 26-и, Димитровден,

бихме се славно с наште врагове

цял ден и цяла нощ.

Град от куршуми,

дъжд от шрапнели,

падат фугаси безжалостно,

пред очи ни падат

другарите милни.

Викат за помощ

със нажален глас.

Нямаме ротен,

нито полуротен,

кой да командува

нашата рота.

Само ни остана

младши подофицер,

той ни командува

и ни насърчава

другарите милни.

Дръжте се здраво,

стреляйте право,

враг да победим!

   Тази песен е от времето на Балканската война през 1912 година. Дава картина какво се е случило при една битка, дава и някакъв кураж на оцелелите.

 

КРАЙ БОСФОРА

Край Босфора шум се вдига,

лъскат саби, щикове,

ето Фердинанд пристига,

висока заповед издава:

И Цариграда да се превземе!

Ала подли, завистливи московчане,

московчане-посечане,

завидеха на Фердинанд,

че ще вземе Цариград

и му нота те изпращат:

Ако влезеш в Цариграда,

ний ще влезем у София!

Гръцки крал Георги и сръбски крал Петър

в Букурещ ги повикнаха

и ми договор подписаха

да се дели Македония и Тракия,

а на България фронт да отворят.

Та не стига сърби, гърци,

а от трета страна румънци-мамалигари.

Ето ти съюзници-разбойници,

коварни, подли и без срам.

Обрахте ни, ограбихте ни

наш отечествений фронт!

Ако ви не отрежем главата сега,

вий ще ни прободете цялата снага!

Бийте, братя, Бог е с нас,

сръбско, гръцко по рода!

Ний не бехме били ближния си брат,

а той дойде с нож на наший врат.

Ако му не отрежем главата сега,

той ще ни прободе цялата снага!

 

   Тази песен е с политически нюанс. В нея се разказва какво се случва, докато върви една война. Какви пазарлъци стават, кой на кого да забие ножа. Разпределят се територии, България губи политически, не военному.

Петър ГЕЛИН

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: