Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Щъркелите на Богородица

07.10.2017

Два кадъра от сборника на Юлия Дивизиева, премиерата е на 12.10.17 от 18.30 в Столична библиотека

 ДИАГНОЗА

   Той започна да описва собствените си демони. Дълбаеше пласт след пласт в душата си. Пишеше за зависимостта си с терапевтична цел, по съвет на лекуващия лекар. Но веднъж негов приятел (единственият засега, завърнал се в новия му живот) видя няколко бележки, които Матей си бе водил по време на сеансите, и му рече:

    – Матьо, що не пишеш бе, братле? Това си го бива! – като размахваше листчетата срещу него.

    – Какво да пиша, не виждаш ли, че това е чиста клиника!

    – За каква клиника ми говориш ти, чел ли си „По пътя” на Керуак, а? Скоро гледах и филма, велика работа! Тоя не се е шегувал, погубил е цяло поколение! Историите ти ще се продават като топъл хляб! Пиши, човече!

     Така започна. На шега – днес малко, утре малко, докато му стана навик, и то приятен. Направи от проблема си бизнес.

     Първата му книга удари в десетката. Матей така беше обрисувал цялото си пропадане в бездната – болките и страданията, че когато разтвори още „топлата” книга наслуки, не повярва, че е могъл да бъде толкова откровен и до такава степен да разголи душата си. Почувства се победител. Беше изгазил сам от блатото, затова и гледаше на себе си като на герой. Кой ли не се опита да му помогне, но докато сам не се взе в ръце, нищо не стана.

   Завърши фармация без желание. Бяха потомствени фармацевти и не подлежеше на коментар каква ще е професията му. А така мечтаеше за Художествената академия – рисуваше добре. Даже беше вземал уроци. Но  семейството беше категорично – фармация!

    Разпределиха го далече от София – в Делиормана. Скука, скука и нищо друго. Обществото, в което влезе, се състоеше от доктор, учител, учителка и една жизнерадостна акушерка. Започна нескрита борба между него и доктора за сърцето на акушерката. Разбира се, Матей го спечели. Прекара не една и две нощи в компанията и́. В крайна сметка тя се ожени за възрастния доктор, „защото и́ давал сигурност”.

    Не предполагаше, че ще се увлече, мислеше да се позабавляват и после всеки да си хване пътя. Но тя го изостави и това го нарани.

    Едва довърши разпределението. Побърза да се върне в София.

    За трите години, в които го нямаше, всичко бе променено до неузнаваемост. Компанията им се беше разтурила. Кой женен, кой заминал – и Матей пак беше сам.

    Заживя с родителите си, допълнително обтягащо нервите му обстоятелство. Не намери достатъчно аргументи да се изнесе. Вял и безволев, той се остави на течението, а и така му беше по-удобно.

    От скука ли, от безпътица ли, започна с давилови капки. После продължи с прахчета, които сам си забъркваше, а след това премина на хапчета в различни комбинации. Една година по-късно засищаше зависимостта си с морфин.

    Доста време умело прикриваше болестта си. Но започна да слабее. Стана разсеян. И вече нямаше сили, а и му беше все едно дали някой ще разбере. Неговата тайна за никого не остана тайна. Дори и за родителите му.

    Скандалите вкъщи вървяха с точността на театрално представление – всяка вечер.

    Прибираше се към осем. Баща му го започваше от вратата. Той смяташе, че това е каприз – „Как така не може да спре? Какви са тези глезотии!”. Даваше му съвети за живота, от които на Матей не му ставаше по-добре и бързаше да си легне – често с дрехите. Обръщаше се към стената и мълчеше. Ако баща му не млъкнеше навреме – побесняваше, и ако имаше сили, ставаше и счупваше нещо, за да не му посегне. Тогава идваше ред на майка му. Тя започваше да плаче. Това го вбесяваше още повече. Тикаше някакви супи в лицето му, от които му се повдигаше. Опитваше се да го накара да свали поне дрехите си, като че ли това беше най-важното нещо на света. Понякога успяваше. Друг път той се свиваше в скута и́ и плачеше като дете. Обещаваше, че ще спре и често спираше, кога за месец, кога за повече. В един такъв „чист” период срещна Елена. Влюби се. Това чувство го разтърси. Накара го да се огледа наоколо. Жадуваше да дава и да получава обич. Не беше сам!

   Лекува се около година. Елена беше винаги до него, и в най-трудното. Вярваше му. После се ожениха. Родиха им се близначките.

    Не мина много и Матей започна да се задушава от семейното щастие. Върна се отново към старите си навици. Когато Елена го умоляваше да спре, и́ казваше, че такъв го е срещнала и такъв го е обикнала! Какво толкова, стига да поиска – мислеше си – ще може отново да сложи край. Казваше го, но сам не вярваше на думите си. Смяташе, че животът пак се бе отнесъл несправедливо с него.

   Настъпи голямата промяна. Дойде демокрацията. Еуфорията от новото много скоро се замени с безизходица – празни магазини и още по-празни надежди.

   Аптеката, в която Матей работеше, стана дюнерджийница. И той остана без работа. Децата бяха малки и все плачеха. Елена повехна от грижи. Работеше като преводачка за един селски тарикат, а вечер миеше входове. От нея останаха само очите. Как го гледаше с тези очи! Нищо не казваше и това го побъркваше.

   Писна му! Една вечер просто не се прибира. Приюти го улицата с алкохолиците. Това беше периодът с най-дългите екзистенциални разговори и спорове в живота му. И като че ли този нов живот му донесе утеха.

   Алкохолиците  – професор по философия, историк, режисьор, който все още се залъгваше, че ще направи великия си филм, и Клементина – наследница на реституирани имоти, го приеха абсолютно безрезервно.

   Единствено Клементина имаше къде да се прибира вечер. Другите се свираха по входовете, а денем седяха около една шахта в Докторската, която издишваше пара. Там се топлеха, приказваха, пиеха или мълчаха с часове.

   Наследницата живееше сама. Тя решаваше с кого да прекара нощта. Викаха и́ Майка Тереза.

   Беше изхвърлила всички огледала от апартамента си. Отдавна нямаше сили да се погледне. В алкохолизираното и́ лице все още плахо надничаше някогашна хубост.

    Хора като нея не изпитват потребност от огледала. Оглеждат се в очите на тези срещу тях, а в случая – видимостта беше нулева. Тези приятели бяха спрели да се интересуват от вида си и от заобикалящия ги свят.

    През зимата Матей започна все по-често да преспива при Клементина. Нощите и дните им бяха безкрайно кълбо, което се търкаляше между кухнята, хола и кварталния магазин. Когато свършваха парите, излизаха на улицата да просят. Невинаги имаха успех и тогава настъпваше лош период.

    Една нощ Матей сънува Господ, поне така си помисли, когато се събуди целият облян в студена пот.

    Мъжът в съня му беше белобрад, с благ глас, на който той не можа да се противопостави. Хвана го за ръката и го поведе. Показа му всичките красоти на света, които Матей щеше да пропусне, ако продължи да живее както досега.

    Сутринта Матей разказа съня си на Клементина, а тя едва вдигна глава и прошепна:

    – От онази гадост е, дето я пихме снощи. Халюцинираш. И на мене ми е зле!

  Но в душата на Матей вече се беше намърдал смут. Този смут се превърна в звяр и започна да го хапе безмилостно. В главата му запъплиха мисли, по-различни от тази как да набавят "пиячката" за днес. За първи път от много време насам се сети, че е на четиресет и пет, и си рече: „Още не е късно! Трябва да сложа край на този ад!”.

   Това се случи преди две зими.

   Днес писателят Матей Добриянов се радваше на небивал успех сред интелектуалната публика. Писането му доставяше удоволствие. Първият му роман беше автобиографичен. Последва много силен сборник с разкази. Медиите му отвориха вратите си. Канеха го на срещи с читатели. Даваше интервюта. Тълпи от почитателки го следваха по петите и примираха поне за една снимка с писателя. 

   Порасналите му дъщерите вече не се срамуваха от него, но веднъж, когато водеха един от онези, искрените разговори, едната му каза:

  – Татко, ти не дойде да се сбогуваш с баба, но преди да си отиде, тя ни поръча да ти предадем думите и́: „Ако някой ден можете да говорите с баща си, кажете му, деца, че майката прощава и забравя! Жената прощава, но не забравя, а дъщерята не забравя и не прощава!” Така че, мисли му, ако пак ни предадеш, тате!

    – Тези думи баба ги беше прочела някъде, спомена някаква писателка*, рече: „Все едно са писани за баща ви! А вие дали ще му простите, един Господ знае!” – Така каза, тате! – стрелна го с очи другата близначка.

   Матей не можа да отговори нищо на момичетата. Той беше пропуснал и съсипал детството им. Пред него стояха порасналите му дъщери. Как се бяха опазили тези деца толкова чисти! Чак сега разбра какво им бе причинил, а на майка им... Зарече се да навакса пропуснатото.

   Залови се с бяс за писането. Всеки два-три месеца изваждаше на бял свят нова книга – разкази, романи, поезия – всичко!

   С книгите си помиташе табута и предразсъдъци, осветявайки най-тъмните ъгли в своята и чуждите съдби. Така печелеше публиката на своя страна. А тя, публиката, винаги е харесвала да наднича в човешките драми – той беше напипал точно тази нейна слабост и я експлоатираше докрай.

   Стана безцеремонен. С девойките се отнасяше снизходително, а с жените над четиресет – пренебрежително. Започна да гледа отвисоко на събратята си по перо. Стигна и по-далече – отричаше класиците.

   Тези, които доскоро го славеха, сега, преситени от многотията в творчеството му, взеха да се отдръпват.

   Страстта му за писане беше станала пагубна. Той отново беше зависим. Нова болест го разяждаше. Вече не пишеше добре, но не го разбираше. Попаднал в матрицата, пишеше обсебен от славата и парите, а те бяха на път да изгребат душата му.

   

 -------------------------------------------------------------------– 

*Ирина Вилде (1907-1982) – псевдоним на Дарья Дмитриевна Полотнюк, украинска писателка

 

 

ЩЪРКЕЛИТЕ НА БОГОРОДИЦА

   Такава жега беше хванала, че хората не смееха да драснат клечка кибрит, камо ли огън да запалят. Въздухът затрептяваше още на ранина. От един месец не бе капвала капка дъжд. Посърнаха полята. Само по дворовете все още се зеленееше благодарение на кладенците, но и те бяха на пресъхване.
    Наближаваше Голяма Богородица.
Майсторите бързаха да покрият купола на църквата. Десет години бяха минали, откакто направиха първата и́ копка. И сега, когато най-после се намериха пари за довършването и́, а и времето позволяваше, те се бяха хванали здраво на работа.
    Голи до кръста, потъмнели от слънцето, зидарите провираха жилави тела, катереха се по гредите на скелето около светата обител. Подвикваха си. Малко оставаше до мига, в който щяха да развеят ризата на билото. Но друго идеше.
Изтрещя гръм. Едри дъждовни капки зацвърчаха по опечената пръст и по гърбовете на работниците, които извърнаха невярващи погледи към изпепеленото небе.
    – Ако ливне, ще съсипе градежа – рече най-възрастният.
В сянката на зида седеше дядо Велик. Гледаше момчетата и им се радваше. Той беше оставил мистрията и отвеса преди няколко години, но ръцете още го сърбяха за работа и затова все се навърташе наоколо.
    – Покрийте бързо варта и цимента, че отидоха. И бягайте на сушина! Голям дъжд иде – рече им той и затропа с тояжката си към къщи.
Дъждът се изсипа изведнъж. Не можаха да направят много мъжете. Тогава долетяха щъркелите. Четиридесет и седем бяха. Броиха ги, скрити под навеса. Дъждът се лееше, а птиците прииждаха. Не се плашеха от силата му. Накацаха по покрива и по камбанарията. Разтвориха крила и останаха така, докато не отмина. Нищо от градежа не пострада.
    – Знамение е това! От Богородица дар, от мен да знаете! – викаше дядо
Велик от другия край на улицата. – Никога в селото ни не е имало повече от
два-три щъркела, а сега цели четиресет и седем, внукът ги преброи, аз им изпуснах края!
    В навечерието на големия християнски празник църквата „Света Богородица” бе осветена. Когато камбаната отекна над полето и корията, отново се появиха щъркелите. Прелетяха ниско над селото. Закръжаха около камбанарията. Въздухът се раздвижи от маховете на крилата им. Полъхна хладина. После отлетяха, тракайки с клюнове, като че се сбогуваха.
    – Добра поличба! – гледаха нагоре хората със светнали очи.
    През есента два дървени щъркела кацнаха с червените си крака в двора на новата църква. Дядо Велик ги бе издялкал несръчно от липово дърво, да напомнят на хората за чудото. „Меко дърво е липата, с душа – все разправяше той. – Те и щъркелите ми са такива!”
    Бе ги нарекъл Щъркелите на Богородица.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: