Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Из литературната анкета с Владимир Зарев

05.10.2017

Въпросите задава проф. Николай Димитров

 

Според мен романът Ви “Поп Богомил и съвършенството на страха”, както вече стана дума, е най-философичният и синтетичен като поетика роман. Той се връща към теми и проблеми, поставени в предишните Ви книги. Явно в него историята е само повод за философизиране на българското и личностно-човешкото битие. Как се роди идеята за този роман? Тя явно е носена дълго във Вас? (Това е първият Ви по-мащабен текст през 90-те години – осем години след последния Ви роман “Хрътката срещу хрътката”.)

 

   Някъде в началото на 1994 година ми попадна блестящото есе на Петър Мутафчиев за богомилството и за Иван Рилски. Неговата теза беше неочаквано агресивна и настойчива, той счита, че богомилството, а и светци като Иван Рилски, които се оттеглят от светското битие, със своето учение всъщност ерозират властта, нарушават връзката и единството между светската власт на Владетеля и духовната власт на Вярата /Църквата/, а това довежда до съдбовно отслабване на държавата. Професор Мутафчиев всъщност държи отговорни богомилите за по-сетнешните нерадостни бъднини на България, за падането й под византийско, по-късно и под турско робство.

   Тази теза беше изненадваща за мен, от една страна тя ме респектираше, от друга предизвикваше подсъзнателните ми възражения и това ме принуди да прочета десетина книги, за да науча повече за манихейството и богомилството. От тях узнах, че големият български учен навярно е прав, че богомилството наистина руши държавността и отслабва неимоверно България. Но осъзнах още, че то, богомилството, е и едно велико духовно послание в средновековието, че то плъзва и заразява цяла Западна Европа, в Италия богомилите са били наричани катари, във Франция албигойци, а в Англия всички еретици са получавали прякора бугри. Такова световно, могъщо, разтърсващо духовно влияние България не е осъществявала никога във вековната си история. Препрочетох и знаменития роман Умберто Еко “Името на розата”, който описва тези ереси, плъзнали из Европа и разсъждава върху пагубната гордост на знанието, върху особеното насилие, което се съдържа в самото знание. Насилието, което неминуемо знанието упражнява върху нас преди да се превърне в „тъга“.

   Това подсказа и оформи сюжета на романа “Поп Богомил и съвършенството на страха”. Хрумна ми да го разположа в четири отделни жития, в първите три исках  действието да се развива в България през 951година и те трябваше да бъдат написани от трима различни житеописци, които сякаш разказват едно и също, едни и същи събития, но те са до абсурдност различни и всяко следващо житие, отрича, разпада, но и разширява предишното, повтаря образа на поп Богомил като изцяло го променя. Действието на четвъртото житие трябваше да се развива през 1327 година в оня италиански католически манастир, който така блестящо ни описва Умберто Еко и един от главните герои да бъде самият Умберто Еко от Болония, който се явява в ролята на инквизитор и се мъчи да проникне в библиотеката на манастира, за да намери скритата там книга на Аристотел за комичното.

   За да бъде „играта“ пълна, в това четвърто житие повторих част от сюжета на “Името на розата” като вложих в него съвсем различни акценти, посланияю и смисли. В романа си позволих да въплатя моето разбиране за будизма, позволих си също да прибавя и „реплика“ към Великия инквизитор на Достоевски и още няколко други литературни задявки. Важна тема в романа „Поп Богомил и съвършенството на страха“ е и моето нарастващо убеждение, за което говорих по-горе, че именно страха от смъртта ни превръща в разумни и творящи същества.

   Работата ми върху този наистина забавен и държа да го подчертая  многопластов текст ме върна върху отколешните ми размишления за Бога.

Отношението на Църквата към ересите е ясно, то е крайно отрицателно и изразява единствено враждебност и нетърпимост. За мен по-интересно беше да си представя, „да изследвам“ какво би било отношението към ересите на самия Бог! Ние не можем да надникнем в същността на Бога, да я обозрем – разсъждавах аз, - както налазилата ни мравка не е в състояние да разбере какво е Човека в цялата му колосална за нея материална, душевна, нравствена и духовна сложност. Тя не е в състояние да обозре дори неговия физически облик, биологичната му същност, а камо ли неговите представи, чувства, мисли, въображение, неговата сложна психология и памет, морала, величието на философските му възгледи и духовните му преживявания, копнежа му не просто да присъствува в живота си, но да твори!

   По същия начин ние нямаме сетива нито духовна опитност да се докоснем до същността на Бог, но според историческото време, зрелостта на разума си, можем да се опитаме изградим своя визия за Бог, т.е. да Го разкажем. Разказите ни за Бог всъщност се опитват да определят Неговата форма и това е така още от образа му в иконите и живописта през средновековието до представите на съвременните физици, които определят формата Му като сбор от вездесъщи и съдбовни за Вселената закони. Ето защо всяка ерес е въпрос отправен към Бога, чрез въпрос отправен към формата. По тази причина аз вярвам, че ересите не само не обиждат и смаляват Бог, а те натрупват нови описания и характеристики  за Него, следователно непрестанно Го осъвременяват, „модернизират“ и разширяват! Добавят нови свойства и представи към Неговата всевечна, всеприсъстваща и творяща пустинност. Проблемът за смисъла на ересите също е важна тема в романа „Поп Богомил и съвършенството на страха“.

   Тук ми се ще да споделя и нещо съвсем лично. След Демократичните промени у нас аз за дълго изпаднах в особено летаргично състояние, събитията бяха така ненадейни и яростни, сгромолясаха се по такъв начин върху горката ни литература, че подобно на много мои колеги, реших, че е безсмислено да се пише. От този кошмарен и похабяващ унес ме изведе втората ми съпруга, поетесата Мирела Иванова. Тя възвърна интереса ми към променящия се свят, към заниманията ми на писател. В благодарността си аз й посветих навярно най-значимия си роман “Поп Богомил и съвършенството на страха”, тя го заслужава!

 

48. Романът “Разруха”, обглеждащ социално-политическите промени в България след 1989 г., излиза чак през 2003 г. На какво се дължи това “забавяне”. Други писатели отреагираха по-бързо на тези събития. Какви са ползите и опасностите от синхронизираното, спрямо отразяваните обществени събития писане?

 

   Помня първите митинги след Десети ноември 1989 година, които събудиха и огласиха площадите, неизпитваното единение и възторга на хората, съзнанието, че участвам в нещо запомнящо се значимо, което ще промени националната съдба, цялото ни историческо битие. Аз съзнавах, че България ще изживее тежка икономическа криза, но в преживяното тържество вярвах, че ще бъдат възстановени възмечтаната свобода и погазената справедливост. Много скоро, както всички българи, трябваше да се сблъскам с всесилието на човешкия егоизъм и ненаситното сребролюбие, с познатата до болка поквара да се говори едно, а подмолно да се върши съвсем друго, с омразата, която някои използваха, за да ни въведат в постоянната и пагубна анархия, с умишлено разпалваната и повличаща омраза, която най-вече ченгетата от БСП и СДС нагнетяваха, за да могат безпрепятствено да разграбят и икономически да обезсилят България.

   Бяха пометени военната промишленост, с годишен оборот за над два милиарда долара, химическата и машиностроителната промишленост, България бе един от най-мощните производители на електрокари в света, хранително-вкусовота промишленост, тогава поради чужд икономически натиск бяха „предадени“ четирите блока на АЕЦ „Козлодуй”. Селото беше разгромено, бе хвърлено в лакомията на ликвидационните съвети, раздробено и върнато с десетилетия назад.   

   Цялата тази невероятна разруха, нарастващия до истеричност дефицит на справедливост, тоталната ненаказуемост, възраждащото се вече не идиологическо, а икономическо насилие, страха на хората от отнетото им бъдеще, аз преживях като лично поражение. Все в тези първи години на „демокрация” имах и лични проблеми, развеждах се по възможно най-мъчителния начин. Като прибавим и необузданото опростачване на хората, факта, че Властта изхвърли култура, националната ни литературата в задния двор на общественото внимание за дълго време изпаднах във вакум, в унеса на собственото си безверие, че  има смисъл да се пише, бях убеден, че Словото умира.

   Това забавяне на „Разруха” доведе и до очевидните преимущества на романа. Както аз обичам да казвам, отблизо се вижда дървото, гората трябва да се обгледа отдалеч. Дистанцията на времето е едно от важните условия, за да бъде една книга истински обективна, да не е просто емоционална реакция на определени съдбовни събития, но и да ги оцени, да ги осмисли чрез художествените си внушения и съдържащата се в нея истина.

 

Макар че в романа “Разруха” става въпрос за “подземния свят” в България през 90-те години на миналия век, в него липсват типичните екшън-сцени, характерни за подобен тип четиво. Въпреки това романът доби доста голяма популярност (няколко преиздания, превод на немски). На какво го отдавате?

 

   „Разруха” е роман, в който се постарах да опиша поне част от ония механизми, с помощта на които бяха измамени и жестоко ограбени българският народ  и България. Това е роман, в който художествено се опитах да нарисувам образа на мутрите, дошли от борческите групировки, на корумпираната политическа класа и на домораслите ни капиталисти, които не само окрадоха и съсипаха създаденото от няколко поколения българи, но го и заровиха в замъци край полите на Витоша, във фонтани, свръх скъпи коли и джипове, в безсмислен разкош, в благотворителни балове, помпозни сватби и всякакви бляскавости или го изнесоха извън България. Материалните активи на България преди да „избухне демокрацията” се оценяват на над сто и двадесет милиарда долара, приватизацията е извършена почти напълно и от нея в хазната влязоха по-малко от десет милиарда долара!!!

    Някъде в своята сага „Будемброкови” Томас Ман пише, че първото поколение капиталисти безогледно трупа пари, второто участва в политиката, третото излъчва високи интелектуалци, а четвъртото по правило деградира. У нас, деветдесет процента от първите ни капиталисти преживяха странна симбиоза, те трупаха лесни, подарени им пари и мигновено деградираха!

   Най-сетне „Разруха” е роман, в който се постарах да надникна в ужасяващия и помитащ законността, правилата и реда начин, по който доверена част от бившата номенклатура и тайните служби се опитаха да превърнат политическата си власт в икономическа власт. Това според мен бе сторено под диктовката на съветското КГБ и бе проведено у нас от Луканов и сие. Той мигновено разтури комитета за „Държавен и партиен контрол”, позволи организирането и финансовото утвърждаване на силовите групировки ВИС и СИК, по този начин използва уличния хаос и терор, за да остане незабелязано първоначалното разграбване, сам или с помощта на службите раздаде милиарди долари на свои протежета, огромната част от които се оказаха абсолютно некадърни и склонни към криминализация типове.

   В „Разруха” се помъчих да разкажа за това как бяха корумпирани профсъюзите, правосъдието и полицията, имунната система на всяка държавност, как българската политическа класа, независимо от партийната си принадлежност криминализира и корумпира Властта и нейните институции, как в безграничната си алчност и морално безхаберие същите тези политици позволиха седемдесет процента от българския народ да бъде доведен до прага на бедността и прогониха два милиона наши сънародници извън пределите на родината ни. Всичките споменати до тук безобразия са толкова очевидни, разтърсващо автентични и в същото време ненаказуеми , че не ми бяха нужни никакви екшън-сцени, за да поддържам жив интереса на читателя.

   „Разруха” наистина има невероятен успех и аз се гордея с това. В момента, когато отговарям на Вашите въпроси, е под печат 11-тото издание на романа, а според разпространителите, той ще издържи и още един. Това е книга за истината, написана с пределна честност и с убийствена тъга. Предполагам, че хората продължават да търсят романа и да го четат, защото всеки от тях намира нещо от собствения си живот, от сполетялото го през нашия толкова труден, мъчителен и несвършващ преход.

   Що се отнася до Германия, там за „Разруха” се появиха над тридесет рецензии, книгата  е  коментирана в множество радио и телевизионни предавания. Оценките са толкова ласкави и възторжени, че ми е неудобно да ги цитирам, ще спомена само, че всички единодушно поставят „Разруха” като европейския роман на промените, който се е очаквал да бъде създаден в Полша, Чехословакия, Унгария или Германия, но е бил написан в България.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: