Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Книга космос

03.10.2017 1

Излезе романът на големия бразилски писател Машадо

 

Жоаким Мария Машадо де Асис (1839 - 1908) идва на този свят в Рио де Жанейро. Той е мулат, израства в крайно бедна среда, сблъсква се с расовите предразсъдъци, преминава през големи лишения, но макар да е самоук, става рядък пример за творец, който благодарение на талантливото си перо достига до висините на бразилската и световната литература. Автор е на стихосбирки, сборници с разкази и на критически студии, но най-известен е като романист. Романите му не влизат в никакви стилистични рамки, но могат да бъдат определени като „психологически реализъм с импресионистични щрихи“. 
Машадо де Асис полага начало на модернизма не само в латиноамериканската литература, но в и световен мащаб. Някои от идеите му по-късно се срещат в трудовете на Зигмунд Фройд. Но този бразилски писател става истински новатор най-вече чрез литературните техники, вплетени майсторски в историите му. Това са честите обръщения към читателя, размишления за живота, неочаквани паралели с различни  писатели класици или трудове на историци, необикновено фините му иронии, както и асоциациите му с библейски сюжети, които понякога са направо парадоксални. 
Не случайно световноизвестният писател и режисьор Уди Алън, след като опознава творчеството на Машодо де Асис, възкликва: „Шокиран съм! Не мога да повярвам, че този писател, живял толкова отдавна, е написал творби, които все едно са създадени днес!“
Романът „Дон Казмуро“ (1899), който за първи път излиза на български, в Бразилия е най-популярната и издавана книга. По нея има създадени филми и телевизионни сериали, възторжено възприети на всички континенти. Тя е и най-превежданата и дискутирана бразилска творба в регионален и световен план. Защото на пръв поглед става дума за обикновена любовна история, но авторът умело ни въвлича в лабиринт от дълбоки размисли, загадки, съмнения и подозрения. Като прибавим препратките към Шекспир и Омир, към антични философи и мислители и римски императори, позоваванията му на евангелски текстове, става ясно, че това е книга космос, от който няма излизане. Нито за автора, нито за читателя, нито за литературните критици, които и до днес безуспешно се опитват да анализират тази творба. А истината е, че тя не търпи анализи, защото отвореният й финал не изисква това. 
Тази книга е създадена за читателя и не случайно авторът непрекъснато се обръща към него, за да сподели някоя тайна или да му отвори вратичка за размишления. 
Това е роман за всеки или никого (ако перифразираме Ницше), ще има читатели , които ще се отдръпнат от нея след първите няколко глави, но ще има и такива, които ще я прочетат докрая, и след това ще я започнат в обратен ред , както ги съветва авторът, някъде по средата на тази разтърсваща история.
За българския читател това ще бъде емоционален и интелектуален допир до онова далечно време от края на 19 и началото на 20 век, ново навлизане в непозната бразилска култура и бразилски начин на живот. Но независимо от тази дистанция във времето, всеки, който разтвори това томче , ще се потопи в глъбините на човешката душа и ще открие част от себе си. И може би сам ще намери отговора на всеки отворен въпрос. Защото отговорът не може да бъде еднозначен, поне в тази книга. И именно в това е нейната сила...

Михаил Кръстанов 
 
 
 
ГЛАВА I
ЗА ЗАГЛАВИЕТО
 
Една вечер, докато пътувах с влака от центъра на Рио де Жанейро към Енженьо Ново*, срещнах  момък от квартала, чието лице познавах, както и шапката му. Поздрави ме, седна до мен, заговори за луната и за министрите, започна да ми рецитира стихове. Пътуването бе кратко, а стиховете не бяха съвсем лоши. Понеже бях уморен, случи се три или четири пъти да си затворя очите, това бе достатъчно той да спре четенето и да си прибере стиховете в джоба.
- Продължи – казах му, вече отърсил се от дрямката.
- Вече приключих, –  промърмори той.
- Много са хубави.
Видях го как посяга да ги извади отново, но се отказа, беше ядосан. На следващия ден, решен на всяка цена да ме оскърби, да ми лепне грозно име, измислил това: Дон Казмуро. Съседите, които не ме харесваха, защото страня от тях и живея в усамотение, започнаха да използват този прозвище. Това не ме впечатли. Разказах случката на приятелите ми от града, и те, на шега, също започнаха да ме наричат така. Някои от тях оставяха следните телефонни  съобщения: „Дон Казмуро, тази  неделя ще вечерям с теб“, „Отивам в Петрополис, Дон Казмуро, в къщата на Ренания, гледай да излезеш от тази пещера в Енженьо Ново и ела да изкараш петнайсет дни при мен“. Или: „Скъпи мой Дон Казмуро, утре те освобождавам от ходенето на театър, но ела ми на гости и ще спиш тук, в града, знаеш, че имаш осигурена стая, легло и чай, само за момиче не съм се погрижил“.
Не търси, читателю, в речниците. Казмуро го няма там, в смисъла, който му придават, или в който го тълкуват – мълчалив, затворен в себе си човек. А ироничната добавка Дон** ми е притурена, защото нямам осанка на благородник. И всичко това само защото се унесох в дрямка. Но за тази книга не намирам по-подходящо заглавие и ако не реша да го променя, до края ще остане „Дон Казмуро“.
Моят поет от влака сигурно ще разбере, че не съм му обиден. И с малко усилие, понеже заглавието си е негово, може да докаже , че и книгата е негова. На някои книги само заглавието е от техните автори, а други и това нямат.
–––––––––
* Енженьо Ново – квартал в Рио де Жанейро. Градът се  дели на две големи части: северна и южна. На юг са богатите квартали, а на север - домовете на бедните. .Това е квартал на средната класа и се намира в северната зона на Рио. Районът се обслужва от гара Енженьо Ново, която е част от градската железопътна мрежа.- (бел.ред.)
** Дон - обръщение или титла за знатни особи. - (бел. прев.)
 
 
ГЛАВА II
ЗА КНИГАТА
 
Сега, след като разказах откъде се взе това заглавие, започвам и книгата. Но преди това ще съобщя причините, които ме накараха да грабна перото.
Живея сам, с един слуга. Къщата, която обитавам, е моя, построих я по предназначение, воден от едно особено желание, което ми е трудно да споделя, но ще се опитам. Един ден, преди много години, реших тук да възпроизведа същата къща, в която израснах, възстанових родния ми дом от улица „Мата кавалос“, със същия външен вид и разположение на стаите, защото предишната вече не съществуваше. Строителят и бояджията схванаха добре какво точно искам: същата сграда със същите етажи, с три прозореца отпред, с балкон отзад, и същите беседки и помещения. В главното от тях -цветът на тавана и на стените да е почти еднакъв - има инкрустирани венци от малки цветя и големи птици, които ги държат в клюновете си, разположени из цялото пространство. В четирите ъгъла на тавана са поставени фигурите на годишните сезони, а в центъра на стените са медальоните с ликовете на Цезар, Август, Нерон и Масиниса, и с имената им отдолу. Не разбирам причината за присъствието на тези персонажи. Когато живеехме в старата къща на „Мата кавалос“, тя беше също декорирана по този начин, дошъл като мода от предишното десетилетие. За онова време е било съвсем естествено да предпочитат американските картини, в които се смесва класическият вкус с древните фигури. Другото отвън е също сходно с онзи период. Имам колиба, плантация с цветя и зеленчуци, борово дърво, кладенец и мивка. Използвам и стари съдове, като и стари мебели. И сега, както и преди, е запазен същият контраст между вътрешния тих живот и външния, който е шумен.
Очевидно целта ми бе да свържа двете нишки на живота си така, че да възстановя младостта си през годините на старини. Но, читателю, не успях да пресъздам това, което беше, нито да върна онова, което бях. Изобщо, дори лицето да е еднакво, образът е вече променен. Ако ми липсваха само онези, които вече не са между живите, ще е добре. Защото горе-долу човек се примирява с отсъствието на тези, които е загубил, но и самият аз вече липсвам в тази празнина, и това е всичко.
Това, което построих, по-скоро прилича на онази черна боя, с която се боядисват брадите и косите, и която съхранява само външния ни вид, но не и вътрешния ни израз, който не допуска прикриване. Всеки паспорт, който ме прави 20-годишен, както и всички други фалшиви документи, може да излъжат непознатите, но не и мен. Приятелите, които имам, са ми такива отскоро, предишните ми всички заминаха да изучават геологията на райските градини. Колкото до приятелките, някои са от петнайсет години, други са от по-скоро, но почти всички изпитват култ към младостта. Две или три от тях бяха успели да убедят околните да им повярват, че все още са млади, но езикът, на който говорят, е такъв, че се налага слушателите им много често да правят справки в речника. А това се оказва доста уморително.
Защото днес животът е различен, не бих казал по-лош, но е в друго измерение. В някои отношения онзи, предишният живот, ми изглежда загубил много от прелестите си, които му придавах; но също е вярно, че е загубил и много от тръните си, които го правеха доста труден. Макар че още съхранявам в паметта си някои сладки и вълшебни спомени. В действителност рядко се показвам навън и още по-малко говоря. Времето ми минава в градинарство и в четене, храня се добре и не спя зле.
Но знаеш ли, читателю, тъй като всичко омръзва и тази монотонност ме изчерпа. Поисках нещо друго, по-различно, и тогава ме осени идеята да напиша книга. Първо си помислих да е посветена на правната наука, философията или политиката, но не намерих необходимите сили за това . После реших да напиша новата „История на Покрайнините“, не толкова суха като градските спомени на отец Луиз Гонсалвез дос Сантос. Но за целта трябваше да издиря куп документи, да проверя десетки дати, и то само за да подготвя предговора си – с една дума, доста скучна и продължителна работа.
Проблясъкът дойде в момента, когато бюстовете, нарисувани по стените в къщата ми, започнаха да ми говорят и да ме убеждават, че след като те не са успели да върнат миналите времена, да взема перото и да ги разкажа. Може би разказът ще ми създаде нужната илюзия, а леките сенки на миналото биха проникнали у мен, както у поета, но не като онзи от влака, а както е при Фауст: „Ето, вие идвате отново, неспокойни сенки?...“
Толкова се зарадвах на тази идея, че и досега перото трепери в ръката ми. Да, Нероне, Августе, Масиниса, и ти, велик Цезаре, които ме вдъхновявате да започна своите мемоари, благодаря ви за съвета, и аз ще разпръсна върху хартиените листове спомените, които нахлуят у мен . По този начин ще изживея онова, което съм преживял, и ще подкрепя ръката си да напише значителна творба. Да започнем събуждането в онзи знаменит следобед през ноември, който никога не забравих. Имал съм много други дни, и по-добри и по-лоши, но онзи не се изтри от духа ми. Това ще разбереш и ти, докато четеш написаното от мен.
 
 
ГЛАВА III
ОПЛАКВАНЕТО
 
Бях се запътил към всекидневната, когато чух името си и се скрих зад вратата. Намирах се в родната си къща, онази на улица „Мата кавалос“, месецът бе ноември, годината е малко отдалечена, но няма да променя датите на живота си, само за да угодя на онези, които не обичат старите истории, да, годината бе 1857.
- Дона Глория, още ли държите да запишете нашия Бентиньо в семинарията? Крайно време е, макар че вече може да възникнат неочаквани затруднения.
- Какви затруднения?
- Една голяма пречка.
Майка ми настоя да разбере за какво става дума. След кратка пауза, за да се концентрира, Жозе Диас излезе в коридора, за да провери дали някой не подслушва; не ме видя, върна се в стаята и тихо сподели, че пречката идвала от съседната къща, в която живее семейството на г-н Падуа.
- Семейството на г-н Падуа?
- Да, от известно време искам да ти го кажа, но не се осмелих. Струва ми се, че не е подходящо нашият Бентиньо да ходи навсякъде с дъщерята на Тартаруга*.Това е пречката, за която говоря, защото, ако двамата млади започнат да се ухажват, ще ви е много трудно да ги разделите.
- Не мисля, че е така… Навсякъде ли са заедно?
- Така изглежда. Имат си свои тайнички, не се отделят един от друг. Бентиньо почти не излиза от съседите. Малката е безрасъдна, баща й се прави на сляп, като се надява нещата да тръгнат в изгодна за него насока... Разбирам щедростта ви, знам, че не вярвате в подобни задни мисли, защото смятате, че всички хора имат благородни души като вашата...
––––––––
*Тартаруга – костенурка, в случая е прякор. - (бел. авт.)
 
- Но, г-н Жозе Диас, виждала съм малките да си играят и не съм забелязала нищо, което да ме усъмни. Помисли за възрастта им; Бентиньо е едва на петнайсет години. А Капиту стана на четирийсет миналата седмица; това са детински работи. Не забравяй, че бяха отгледани заедно, още от времето на голямото наводнение, преди десет години, когато фамилията Падуа претърпя големи загуби. Оттам тръгнаха и нашите отношения. Защо трябва да  вярвам на твоите подозрения?.. Брате Козме, ти какво мислиш?
Чичо Козме отговори с едно „Ора!“, което преведено от уличен език означаваше: „Това са болните въображения на Жозе Диас; малките се забавляват, аз се забавлявам; какво му е лошото?“
- Да, убедена съм, че се заблуждаваш.
- Може и така да е, мила госпожо. Надявам се двамата да сте прави; но бъди сигурна, че нямаше да ви го кажа, ако не бях достатъчно подробно разследвал нещата.
- Във всеки случай, време е вече – прекъсна го майка ми – да го запиша в семинарията, при това колкото може по-бързо.
- Чудесно е, че не си се отказала да го направиш свещеник, това е най-важното. Бентиньо трябва да удовлетвори желанията на майка си. И още нещо, бразилската църква дава големи възможности. Да не забравяме, че един епископ стана президент на Учредителното събрание и че отец Фейжо бе управител на Империята...
- Управлението му бе като противната му мутра. - махна с ръка чичо Козме, поддавайки се на стари политически разпри.
- Извинявам се, никого не защитавам, само цитирам. Искам да кажа, че духовенството все още е на голяма почит в Бразилия.
- Ти искаш всъщност да загубиш на табла, знам – подхвърли чичо Козме; давай, иди я вземи. Колкото до малкия, ако трябва да е свещеник , наистина е по-добре, отколкото да проповядва зад вратите. Но, сестро Глория, мислиш ли, че наистина е нужно да го правиш свещеник?
- Обещано е, трябва да се изпълни.
- Знам, ти направи обещание... но това обещание... не знам... Надявам се да е добре преценено... Ти какво мислиш, братовчедке Жустина?
- Аз?
- Истината е, че всеки знае най-добре за себе си, продължи чичо Козме; само Бог знае за всички. Въпреки това, обещанието ти е отпреди толкова години... Но какво става, сестро Глория? Плачеш ли? Гледай ти! Това за сълзи ли е?
Майка ми издуха носа си, без да отговори. Братовчедката Жустина навярно стана от стола и отиде при нея, за да я успокои. Последва продължителна тишина, през която бях на ръба да вляза в залата, но някаква друга, по-голяма сила, мощна емоция ме спря. Не успях да чуя думите, които чичо Козме изговори. Братовчедката Жустина подвикна: „Глория! Глория!“ Жозе Диас почна да се извинява: „Ако знаех, нямаше да го кажа, но го сторих в името на богослужението, сторих го от почит, от обич, за да изпълня моя горчив, моя тежък дълг...
 
 
ГЛАВА IV
ЕДИН МНОГО ГОРЧИВ ДЪЛГ
 
Жозе Диас обичаше суперлативите. Беше негов начин да придаде монументални свойства на идеите си; ако не се получеше, поне така се измъкваше, като удължаваше фразите. Той стана и тръгна към вътрешността на  къщата, за да донесе таблата. Залепих се плътно до стената и го видях да минава с белите си колосани панталони, с презрамки, пардесю и вратовръзка. Той бе един от последните мъже в Рио де Жанейро, а може би и в целия свят, които използваха презрамки. Носеше панталоните си свободно разтегнати. Вратовръзката му бе от черна коприна, с малък метален лък отвътре, който му стискаше врата; но тогава такава беше модата. Пардесюто беше леко, домашно, но на него му стоеше като церемониално облекло. Беше слаб и тънък, в начална степен на оплешивяване; около петдесет и пет годишен. Както обикновено, стана и тръгна с бавните си стъпки, но не се тътреше с походката на мързеливците, а с изчислено и тромаво ходене, пълен силогизъм, предпоставка преди резултата, резултатът преди заключението. Един много горчив дълг!
 
 
ГЛАВА V
ЧЛЕН НА СЕМЕЙСТВОТО
 
Не винаги вървеше с тази бавна и тромава походка. Koгато трябваше да свърши нещо важно, движенията му ставаха бързи и ведри, толкова естествени по единия начин, както и при другия. Смееше се гръмко, ако това се налага, с един отговорен смях, без желание, но общителен до такава степен, че бузите, зъбите, очите, цялото лице, целият човек, целият свят сякаш се смееше у него. Но при сериозни ситуации ставаше съвършено сериозен.
Той беше наш agregado* – член на фамилията от много години; баща ми още обитаваше старата фазенда в Итагуаи, аз току-що се бях родил. Един ден се появил у нас като лекар хомеопат; с някакъв Наръчник и аптечка. По това време върлуваше треска; Жозе Диас излекува надзирателя и една робиня, но не прие заплащане. Тогава баща ми му предложи да остане при нас срещу скромна заплата. Жозе Диас отказа, било по-справедливо да лекува бедните, живеещи в сламени колиби.
- Кой те спира да ходиш по други места? Ходи, където искаш, но живей с нас.
- Ще се върна след три месеца.
Завърна се след две седмици, прие стая и храна, без друго заплащане, освен това, което получаваше при тържествата. Когато моят баща бе избран за депутат и замина със семейството си в Рио де Жанейро, той също се присъедини и получи стая в дъното на къщата. Един ден треската отново избухна в Итагуаи и баща ми го изпрати да прегледа нашите роби. Жозе Диас замълча, въздъхна и накрая призна, че не е лекар. Взел тази титла, за да помогне с рекламата на новото училище, но въпреки че е учил много,  съзнанието му не му позволявало да приема повече болни.
- Но ти ги излекува миналия път .
––––––
*  Осиновен или приет за член на семейството. - (бел.прев.)
 
- Мисля, че да. По-вярно е, че лекарствата от книгите повече помогнаха. Да, лекарствата, но най-вече помогна Бог! Аз бях един шарлатанин... Не го отричам, мотивите за моята процедура може да са били достойни - и бяха; в хомеопатията е истината, и за да служа на истината, излъгах; но дойде времето да разкрия всичко.
Не бе уволнен, както помоли тогава; баща ми вече не можеше да го изгони. Имаше дарбата да успява винаги да е приет и нужен; отсъствието му се забелязваше, както би било с член на фамилията. Когато баща ми умря, болката му била огромна, по-късно научих това, тогава не го знаех. Майка ми остана много благодарна и не позволи да си отиде; на седмия ден, след  църквата, той дойде да се сбогува с нея.
- Остани, Жозе Диас.
- Подчинявам се, госпожо.
В завещанието за него имаше едно малко наследство, послание в четири похвални думи. Постави го в рамка и го окачи на стената в стаята над леглото си. „Това е най-доброто послание!“ – повтаряше често. С времето той спечели авторитет в семейството, имаше необходимата аудитория; но не търсеше изгода от това, умееше да изказва мнението си, но учтиво. В заключение може да се каже, че беше приятел, няма да кажа чудесен, но в този свят кога ли е всичко чудесно. Душата му не бе подчинена; учтивостта му бе по-скоро пресметната, отколкото избликваща от характера му. Дрехите му издържаха дълго; за разлика от хората, които износват бързо новите си дрехи, той носеше старите чисти и огладени, закърпени, закопчани, носеше ги с бедна и скромна елегантност. Беше начетен, въпреки че четеше забързано, но достатъчно , за да ни забавлява между вечерята и десерта, като разкрие някой феномен или говорейки за въздействието на топлината и студа, за полюсите и за Робеспиер. Много пъти разказваше за пътуването си до Европа, като признаваше, че ако не бяхме ние, вече щял да се върне там; имал приятели в Лисабон, но нашето семейство – казваше той – след Бог е всичко.
- След или над? – попита го един ден чичо Козме.
- След - повтори Жозе Диас с голямо преклонение.
И майка ми, вярваща жена, остана доволна, че той поставя Бог на дължимото му място и се усмихна одобрително. Жозе Диас благодари с кимване. Моята майка му даваше от време на време няколко монети. Чичо Козме, който беше адвокат, му се доверяваше и му даваше да преписва важни съдебни документи.
 
 
 
ГЛАВА VI
ЧИЧО КОЗМЕ
 
Чичо Козме живееше с майка ми, откакто тя овдовя. По това време той вече беше вдовец, както и братовчедката Жустина; в къщата имахме трима вдовци. Съдбата много често сменя нрава си. Чичо Козме бе шлифован за щедрите механизми на капитализма, но не забогатя в съда, все пак успяваше да се изхранва. Офисът му се намираше на античната улица на Виолите, близо до заседателната сграда, на мястото на съборения вече затвор. Работеше в криминалния отдел. Жозе Диас не изпускаше съдебните пледоарии на чичо Козме. Той му помагаше да облича и съблича адвокатската тога и не пестеше похвалите си след заседанията. Вкъщи обсъждаше предоариите. Чичо Козме, колкото и на скромен да се преструваше, се усмихваше доволен.
Беше дебел и тежък, дишаше учестено, винаги с натежали очи. Един от моите най-стари спомени е как всяка сутрин яхва коня, подарен от майка ми, за да отиде до офиса си. Негърът, който извеждаше животното от конюшнята, го държеше за юздите, докато чичо Козме си повдигаше крака и го поставяше на стъпалото; след което следваше минута за почивка или размисъл. После, с един първи импулс, тялото обещаваше да се повдигне, но не успяваше; вторият опит имаше същия ефект. Накрая, след дълга пауза, чичо Козме събираше цялата си физическа и духовна мощ, правеше последен скок от земята и се приземяваше върху седлото. Понякога животното показваше със жест, че приема тежестта на света върху плещите си. Чичо Козме си наместваше тлъстините и конят потегляше в тръс. 
Не забравих също така какво ми стори той един следобед. Тъй като съм роден в провинцията (от която съм дошъл  двегодишен) и въпреки обичаите на времето, аз не умеех да яздя и се плашех от конете. Чичо Козме ме сграбчи и ме положи върху звяра. Когато усетих, че съм на високото (бях деветгодишен) сам и безпомощен над земята под мен, започнах да крещя безнадеждно: „Майко! Майко!“ Тя притича и ми помогна, пребледняла и трепереща, помислила, че ме убиват, свали ме от коня, погали ме, докато брат й я питаше:
- Сестро Глория, толкова е голям, а го е страх от кроткото животно.
- Не е свикнал.
- Трябва да свикне. Дори да стане свещеник, ако е викарий на село, трябва да знае да язди кон; дори тук, и да не е свещеник, щом иска да порасне като другите момчета; и ако не се научи, теб ще вини, сестро Глория.
- Нека ме вини, страх ме е.
- Страх? Как така - страх!
Истината е, че се научих на ездаческо изкуство доста по-късно, и не толкова от желание, колкото от срам да призная, че не знам да яздя. „Сега той ще започне наистина да флиртува“, казваха, като започнах да се уча. Не може да се каже същото за чичо Козме. При него това бе стар обичай, както и нужда. Него вече не го биваше за флиртуване. Разказват, че докато бил младеж, се обграждал с много дами, извън екзалтацията му като член на голяма партия; но годините му отнеха политическата и сексуалната жар, а дебелината му довърши останалите публични и лични идеи. Сега само изпълняваше задълженията си в занаята и без любов. В свободното си време се взираше някъде или играеше табла. Понякога разказваше вицове.
 
ГЛАВА VII
Д. ГЛОРИЯ *
 
Майка ми беше добра душа. Когато умря съпругът й, Педро де Албукерки Сантяго, тя беше на тридесет и една години и можеше да се завърне в Итагуаи. Не поиска; предпочете да остане близо до църквата, в която баща ми бе погребан. Продаде фермата и робите, закупи някои обекти, превърна ги в печеливши или ги даде под наем – една дузина сгради, няколко застрахователни полици, а тя си остана в къщата, в „Мата Кавалос“, където живя през последните си две години от брака. Беше дъщеря на госпожа от Минас, явяваща се наследничка на друга от Сао Пауло, от фамилията Фернандес.
И така, в онази година на благодат, 1857-а, Д. Мария да Глория Фернандес Сантяго беше на четиридесет и две години. Все още красива и млада, но се стремеше да крие чертите на младостта си, колкото и природата да се стремеше да я пази от въздействието на времето. Винаги бе облечена в тъмна, дълга рокля, без украшения, с черен шал, сгънат на триъгълник и закрепен за гърдите с брошка. Разделените й коси бяха захванати за тила чрез стар гребен с форма на костенурка; понякога носеше старомодната си бяла шапка. Така се справяше, със своите плоски обувки, ходеше насам и натам, гледайки и направлявайки обслужването в цялата къща, от сутрин до вечер. На стената ми виси нейният портрет, застанала до съпруга си, такива, каквито бяха в предишната къща. Картината доста потъмня, но все още дава представа за изражението и на двамата. Не си спомням нищо за него, освен че беше висок и имаше дълга коса; от портрета гледат кръгли очи, които ме следят навсякъде – ефект на картината, който ме плашеше като малък. Вратът му излиза от черна вратовръзка с много фльонги, лицето е гладко избръснато, освен една малка ивица около ушите. А портретът на майка ми показва колко е красива. Тогава е била на двадесет и две години, седи с цвете между пръстите си. От картината се вижда, че иска да подари цветето на съпруга си. От лицата на двамата се чете, че ако щастието в брака може да се сравни с големия късмет, те са го спечелили с фиш, закупен от обществената лотария.
–––––––
*Д. Глория – Дона Глория. - (бел.прев.)
 
Заключавам, че не трябва да се забраняват лотариите. Никой печеливш досега не ги е обявил за аморални, както и никой не е казал, че кутията на Пандора е нещо зло, преди да я отвори, с потъналата на дъното надежда; тя все някъде трябва да си намери място. Тук ги имам двамата, щастливо сгодени , каквито бяха тогава, възлюбени, благословени, те си отидоха от този живот за другия, където най-вероятно продължават мечтата си. Когато ме връхлети мисълта за лотарията и Пандора, повдигам си очите към тях и забравям за белите билети и фаталната кутия. Това са портрети, които имат стойност на шедьоври. В този на майка ми, подавайки цвете на съпруга си, изглежда, че тя иска да каже: „Изцяло съм твоя, мой храбър господине!“ Този на баща ми, в който той гледа към нас, прави следния коментар: „Вижте как това момиче ме иска...“ Дали са страдали от болести не знам, както и не знам дали са имали нещастия: бях дете, все още неосъзнаващо онова време. След неговата смърт, спомням си, тя много плака; но при мен са портретите на двамата, без никакво петно от времето, което да им премахне дори една черта. Те са като моментна снимка на щастието.
 
ГЛАВА VIII
ВРЕМЕ Е
 
Но време е да се върна към онзи следобед през ноември, бе ясен и свеж следобед, спокоен като нашата къща и улицата, на която живеехме. Истината е, че това беше началото на моя живот; всичко, което се случи дотогава, беше като гримирането и обличането на артистите, които трябва да излязат на сцена, запалването на лампите, приготвянето на музикалните инструменти, на симфонията... Сега започвах своята опера. „Животът е опера“, казваше ми един стар италиански тенор, който тук живя и умря... Той ми обясни по такъв начин дефиницията, че повярвах в нея. Може би си струва да я представя – само в една глава.
 
 
 ГЛАВА IХ
ОПЕРАТА
 
Вече нямаше глас, но настояваше, че го е има. „Това, че не го използвам, ми го разваля”, добавяше той. Винаги, когато някоя нова оперна трупа пристигаше от Европа, той отиваше при импресариото, за да се оплаче от неправдите, които му сервираше съдбата; обаче импресариото го отпращаше с  пренебрежение и той излизаше, крещейки срещу злината и високомерието му. Все още си носеше мустаците от своите роли. Когато вървеше, имаше стойка на сваляч; въпреки старостта си, изглеждаше така, сякаш се готви да ухажва авилонска принцеса. Понякога си тананикаше някоя мелодия, по-стара и от него, без да си отворя устата; такива приглушени тонове са винаги достъпни дори и за него. Понякога идваше при мен на вечеря. Една вечер, след много изпито „Чианти“, той се върна към обичайната тема и докато му казвах, че животът може да не е само опера, но и пътуване по море или битка, той, поклащайки глава, отговори:
- Животът е опера, и то голяма опера. Тенорът и баритонът се борят за сопраното, в присъствието на баса и допълващите певци, сопраното и алта пък се борят за тенора, в присъствието на същия бас и същите допълващи певци. Има много видове хорове, много балети, а оркестърът е прекрасен...
- Но, мой скъпи Марколини...
- Какво?...
И след като пое поредната глътка ликьор, остави чашата и ми изложи Историята на Сътворението, с думи, които ще обобщя.
Бог е поетът. Музиката е на Сатанас, млад маестро с голямо бъдеще, който се е учил в небесната консерватория. Съперник на Мигел, Рафаел и Габриел, не понасял предимството им при раздаването на наградите. Може би мелодията на неговите съученици, прекалено сладка и мистична, е била омразна за екзистенциално трагическия му гений. Подготвил бунт, който бил разкрит , и последвало изгонване от консерваторията. Всичко можело да мине без други последствия, ако Бог не бе написал оперно либрето, от което после се отказал, защото разбрал, че този вид творчество е неподходящо за неговото безсмъртие. Сатанас отмъкнал ръкописа в ада. За да докаже, че е по-голям от другите и с надежда да се помири с Небесния Рай – направил композиция върху текста и веднага щом я завършил, я представил на Вечния Отец.
- Господи, не съм забравил уроците си тук - казал му. – Това, което виждаш, е партитурата, чуй я, подобри я, нареди да бъде изпълнена, и ако я намериш достойна за Височините твои, приеми ме чрез нея в нозете си.
- Не -, отговорил Господ, - не искам да слушам нищо.
- Но, Господи...
- Нищо! Нищо!
Сатанас продължил да се моли без резултат, докато Бог, уморен и пълен с милост, се съгласил операта да бъде изпълнена, но извън Небесата. Създал специален театър на нашата планета и изобретил цял екип за изпълнение на операта, с всички части, главни и второстепенни, хор и балерини.
- Чуй сега няколко репетиции!
- Не, не искам да знам за репетиции. Достатъчно ми е, че създадох това либрето; готов съм да разделя с теб авторските права.
Може би този отказ се оказа неподозирано зло; той доведе до някои неприятни последствия, които биха били избегнати при предварително договаряне и приятелско сътрудничество. Наистина, има случаи, в които стихът отива надясно, а музиката наляво. Много хора казват, че точно в това е красотата на композицията, понеже бяга от монотонност и така обясняват триплета на Еден, арията на Абел, хоровете на гилотината и на робството. Не рядко същите моменти се възпроизвеждат, без основателна причина за това. Определено подобни мотиви уморяват поради честото им повтаряне. Също така има и противоречия; маестрото прекалява с хоровете, покривайки често смисъла по един не много ясен начин. За сметка на това оркестровите части са изпълнени с голямо майсторство. Това е мнението на безпристрастните. Приятелите на маестрото искат да няма по-съвършена творба от тази. Eдин или друг от тях приема определени слабости и някои пропуски, но по-нататък в операта те ще бъдат попълнени или подобрени, изчезвайки изцяло, защото маестрото не отрича правото си да измени произведението, където смята че не отговаря докрай на възвишеното мислене на поета. Но приятелите на Поета не мислят същото. Кълнат се, че либретото е пожертвано, че партитурата е развалила смисъла на текста и въпреки че е красиво на някои места, преработено изкусно на други, остава прекалено различно и дори противоречащо на драмата. Гротеската, например, я няма в текста на поета; това е един придатък, за да се имитират Веселите Жени на Уиндзор. Тази точка е оспорвана от сатанистите, с известна вероятност да са прави. Те твърдят, че по времето, в което младият Сатанас е композирал голямата опера, нито този фарс, нито Шекспир са били родени. Дори са убедени , че английският поет е нямал друг талант, освен да препише текста на операта, изкусно и вярно, за да изглежда, че самият той е автор на творбата; но, по същество е един плагиатор.
- Тази пиеса - завърши старият тенор - ще трае, докато съществува театър, не може да се пресметне астрономически кога ще бъде унищожена. Успехът й расте. Поет и музикант си получават навреме хонорарите, които не са еднакви, защото правилото за разделяне е това от библейското писание: „Мнозина са званите, малцина са избраните“. Бог получава хонорарите си в злато, а Сатанас – в хартия.
- Това е смешно...
- Смешно? – извика той вбесен, но се успокои бързо и рече: - Скъпи Сантяго, аз не съм смешен, изпитвам ужас от смеха. Това, което казвам, е самата истина –чиста и последна. Един ден, когато всички книги бъдат изгорени като ненужни, ще има някой, може да е тенор, и може би италианец, който ще научи хората на тази истина. Всичко е музика, мой приятелю. В началото бе до, и от до се роди ре, и т.н. Тази чаша (и я напълни отново), тази чаша е един кратък припев. Не го ли чуваш? Също така не се чува движението на палка, нито камертонът, но всичко се побира в тази опера...
 
 
ГЛАВА Х
ПРИЕМАМ ТЕОРИЯТА
 
Няма съмнение, че това е преувеличената метафизика на един тенор, но всичко може да се обясни с изгубването на гласа му, но има и философи, които са безработни тенори.
Аз, читателю, приемам теорията на моя стар приятел Марколини не само защото е правдоподобна, каквато често е самата истина, но защото и моят живот е сходен с нея. Пях в един много приятен дует, след това в трио, после в квартет... Но да не изпреварваме събитията; да се върнем към първата част на тази книга, в която разбрах, че вече мога да пея, защото издайничеството на Жозе Диас, мой скъпи читателю, бе предназначено изцяло към мен. Мен предаде той.
 
ГЛАВА ХI
ОБЕЩАНИЕТО
 
Веднага след като видях нашия приятел да изчезва от коридора, излязох от скривалището си и избягах към балкона. Не исках да знам за сълзите в очите на майка ми, нито за причината, която ги предизвика. Най-вероятно поводът бяха църковните й планове, а за тях ще разкажа сега, защото са доста стара история, от преди шейсет години.
Тези планове идват от времето, в което съм се появил на този свят. След като първият ѝ син се родил мъртъв, майка ми се врекла в Бог, надявайки се вторият й син да оживее. Тя обещала, че ако има мъжка рожба, ще я даде да служи в църквата. Може би е очаквала момиче. Нищо не е казала на баща ми, нито преди, нито след като съм се родил; надявала се е да го направи, когато тръгна на училище, но преди това остава вдовица. Тогава, при мисълта, че ще трябва да се раздели с мен, тя се почувства ужасно; но беше толкова вярваща и вярна на Бог, че потърси свидетели за своя обет, като довери обещанието на близки и роднини. Единственото, което направи, за да се разделим колкото се може по-късно, бе това, че първите си букви и сентенции на латински научих вкъщи, благодарение  на отец Кабрал, стар приятел на чичо Козме, който идваше всяка вечер да играе с него на табла.
Лесно е да се вречеш в бъдещи, отдалечени във времето срокове, безкрайно разтеглени от въображението. Майка ми изчакваше годините да минат и заминат. Въпреки това тя се опитваше да ме примами към идеята за църквата – чрез детски дрънкулки, религиозни книги, икони на светци, домашни разговори, всичко водеше към олтара. Когато ходехме на църква, винаги ми казваше да се уча как да стана свещеник, да го гледам внимателно, да не свалям очите си от него. Вкъщи си играех на богослужение – донякъде скришом, защото майка ми казваше, че с това шега не бива. Приготвяхме един олтар, Капиту и аз. Тя служеше като свещеник, и променяхме ритуала, разделяхме Божията комка – тялото на Исус между нас; а комката беше винаги сладка. През времето, в което си играехме така, много често чувах моята съседка да пита: „Днес ще има ли служба?“ И аз се досещах какво искаше да каже, отговарях й положително и под друго име отивах да взема още от Божията комка.
Връщах се при нея, приготвяхме олтара, заговаряхме на латински и започвахме церемонията. Dominus, non sum dignus...* Това, което трябваше да кажа три пъти, мисля, че го казвах само веднъж, такава беше лакомията на свещеника. Не пиехме вино, нито вода; нямахме първото, а второто щеше да ни премахне вкуса на ритуала.
Напоследък не ми говореха за семинарията, до такава степен, че вече смятах тази тема за приключена. Ако за петнадесет години призвание за пастор не се изяви, се иска по-скоро обучение в университета на света,отколкото служба в църквата São José. Майки ми много често се взираше в мен, сякаш в моята загубена душа, или без никаква причина ме хващаше за ръката и силно я стискаше.
––––––––
* Dominus, non sum dignus (лат) – Господи, не съм достоен. - (бел.прев.)
 
 
ГЛАВА ХII
НА БАЛКОНА
 
Спрях на балкона; бях замаян, потресен, с треперещи крака, сърцето ми сякаш изскачаше. Нямах смелост да сляза до колибата и да премина през градината на съседите. Започнах да ходя по дължината на площадката, от едната страна на балкона до другата, спирах, за да се съвзема, и тръгвах отново и отново спирах. В главата ми звучаха хаотични гласове, които повтаряха думите на Жозе Диас:
„Винаги са заедно...“
„Имат си тайнички...“
„Ако те започнат да се ухажват...“
Плочките, върху които стъпвах отново и отново в онзи следобед, пожълтелите колони, които преминавах отляво или отдясно, докато отивах или се връщах, у тях остана по-голямата част от моята нервност, усещането за някаква нова наслада, която ме обхваща отвътре и ме разкъсва, и хем ме побиваше с тръпки, хем ме поливаше с невидим балсам. Понякога усещах, че се усмихвам, тихият смях на удовлетворението, който опровергаваше дързостта на моя грях. И гласовете пак повтаряха, един през друг:
„Имат си тайнички...“
„Винаги са заедно...“
„Ако те започнат да се ухажват...“
Едно кокосово дърво, като ме видя толкова неспокоен и разбра причината, промърмори отвисоко, че не е грозно момчетата на петнайсет години да ходят по тайни места с момичетата на четиринайсет; а точно обратното, младите на тази възраст си нямат друга работа, нито има друга полза от тайните кътчета. Беше старо кокосово дърво, а аз вярвах на старите кокоси, дори повече, отколкото на старите книги. Птиците, пеперудите, дори и един щурец, който репетираше репертоара си, всички живи въздушни същества около мен бяха на същото мнение.
Как тогава аз обичах Капиту и Капиту мен? Наистина, бях се лепнал за нейните поли, но не откривах нищо между нас, което действително да е тайно. Преди тя да влезе в колеж, между нас имаше само детски лудории; след като излезе от колежа, нямахме предишната близост, но тя се завърна малко по малко, и през последната година бяхме в апогея си. Въпреки това темата на разговорите ни беше същата като преди. Капиту понякога ме смяташе за красиво, голямо момче, едно цвете; друг път ме хващаше за ръцете, за да ми брои пръстите. Започнах да си спомням тези и други жестове и думи, удоволствието, което изпитвах, когато тя плъзгаше ръката си по моите коси и шепнеше колко са красиви. Аз, без да повтарям нейния жест, я убеждавах, че нейните коси са много по-красиви. Тогава Капиту разклащаше главата си с изражение на голямо несъгласие и меланхолия, толкова силно изненадващо, колкото наистина бяха възхитителни косите и; в такъв момент аз й отвръщах, че е луда. Когато ме питаше дали съм я сънувал през миналата нощ и аз отговарях, че не съм, слушах я да разказва как ме е сънувала, били сме заедно в необикновени приключения, качвали сме се на Корковадо по въздуха, танцували сме на луната, или че ангелите са слизали, за да ни поискат имената и да ги дадат на другите ангели, които тъкмо се раждали. Във всички тези сънища сме вървели неразделни. Моите сънища, когато я сънувах, не бяха такива, единствено възпроизвеждаха нашата близост, много често не бяха нищо повече от едно повторение на деня, някоя фраза, някой жест. Аз също й ги разказвах. Един ден Капиту забеляза разликата, като ми каза, че тя сънувала по-красиво от мен; а аз след известно колебание признах, че сънищата са подобни на човека, който ги сънува... Лицето й придоби цвят на череша.
Затова, честно казано, чак сега разбирах емоцията, която тези и други мои прозрения ми даваха. Емоцията бе сладка и нова, но нейната причина ми бягаше, без дори да я търся или да се съмнявам за нея. Мълчанията от последните дни, които не ми разкриваха нищо, сега ги чувствах като сигнали, както и половинчатите думи, любопитните въпроси, неясните отговори, грижите, приятното припомняне на детството. Забелязах още, че в последно време много често се събуждах, мислейки за Капиту, чувах гласа ѝ по памет и се разтрепервах, когато усещах стъпките ѝ. Ако се говореше за нея в моята къща, обръщах повече внимание, отколкото по-рано, и в зависимост дали бе похвалена или критикувана, чувствах по-силно задоволство или гняв отпреди, когато бяхме само другарчета по пакости. През онзи месец мислех за нея дори по време на църковните служби, не постоянно наистина, но понякога мислех единствено за нея.
Всичко това бе издадено сега от устата на Жозе Диас, който ме предаваше и на когото прощавах всичко, лошото, което каза, вредата, която ми нанесе и всичко, което последва от едното или от другото. В онзи миг вечната Истина не би могла да бъде по-ценна от него, нито вечната Доброта, нито другите вечни Добродетели. Аз обичах Капиту! Капиту ме обичаше!
И нозете ми крачеха, спираха, заковаваха се и треперещи, те вярваха, че могат да прескочат света. Това първо туптене на буйна кръв, това разкритие на съзнанието за самото себе си, никога не ги забравих, нито смятах за сравнима някоя друга емоция от същия вид. Естествено, защото беше моя. Естествено, защото беше първата.
 
ГЛАВА ХIII
КАПИТУ
 
Внезапно чух глас, който викаше от подножието на къщата:
- Капиту!
И в градината:
- Майко!
И отново от къщата:
- Ела тук!
Не успях да издържа. Краката ми слязоха по трите стълби, които водеха до колибата, и тръгнаха към съседската градина. Те бяха свикнали с този маршрут през следобедите, и също сутрин. Защото краката са част от човека, единствено по-нисши от ръцете, и съществуват сами за себе си, когато главата не ги управлява. Моите стигнаха до стената. Там имаше една врата за срещи, създадена по поръчка на майка ми, когато Капиту и аз бяхме малки. Вратата нямаше нито ключ, нито резе, отваряше се чрез избутване от едната страна или дърпане от другата, а се затваряше с тежестта на един камък, завързан на въже. Като деца правехме посещения с почукване от едната страна и посрещане с много реверанси от другата. Когато куклите на Капиту се разболяваха, аз бях докторът. Влизах в нейната градина с една пръчка под ръката, за да имитирам бастуна на доктор Жоао да Коста; прослушвах пулса на болната и я карах да си покаже езика. „Тя е глуха, горката!“, възкликваше Капиту. Тогава си почесвах брадичката, като доктор, и решавах да й се сложат няколко пиявици или да й се поднесе леген за повръщане: това беше обикновената терапия на доктора.
- Капиту!
- Майко!
- Стига си правила дупки в стената; ела тук.
Гласът на майка ѝ сега беше по-близо, като че ли идваше от портичката за срещи. Исках да мина през градината, но нозете ми, които допреди малко скитаха на воля, сега бяха залепени за земята. Накрая с усилие бутнах вратата и влязох. Капиту стоеше пред предната стена, с лице към нея, драскайки с един пирон. Шумът от вратата я накара да погледне назад; като ме видя, тя се опря до стената, като че ли искаше да скрие нещо. Тръгнах към нея; естествено с променено поведение, затова тя дойде до мен и ме попита неспокойна:
- Има ли ти нещо?
- Няма ми нищо.
- Не, има нещо.
Исках да я уверя , че всичко е наред , но не намерих думи. Целият бях очи и сърце, едно сърце, което този път щеше да изскочи със сигурност през устата. Не можех да си отделя очите от това създание на четиринайсет години, висока, силна и налята, стегната в цветна рокля, леко избеляла. Гъстите й коси, сплетени на две плитки, с двата края вързани една за друга по тогавашната мода, падаха по гърба ѝ. Тъмнокоса, със светли и големи очи, прав и дълъг нос, имаше тънка уста и широка брадичка. Ръцете й, въпреки че вършеха някои домашни задължения, бяха опазени с любов; не миришеха на фини помади, нито на парфюми, но с вода от кладенеца и обикновен сапун тя ги поддържаше чисти. Обувките й бяха простички, плитки и стари, които тя самата бе зашила на места.
 - Какво ти има? – повтори тя.
- Няма нищо - промърморих най-сетне.
И веднага добавих:
- Има една новина.
- Каква новина?
Помислих да й кажа, че ще се запиша в семинарията, за да усетя как ще реагира. Ако остане поразена, то тогава наистина ме е харесвала; ако не, значи била е безразлична. Но цялата тази мисъл бе объркана и бързо осъзнах, че не бих могъл да й го кажа ясно,
- Тогава?
- Ти знаеш...
Погледнах към стената, към мястото, където тя драскаше надписи или я продупчваше, както майка ѝ каза. Видях някои от драскотините и се сетих за жеста, който направи, за да ги скрие. Тогава поисках да ги видя отблизо и приближих . Капиту ме задържа, но я беше страх да не се изплъзна и да успея да ги видя по някакъв начин, затича се напред и изтри написаното. Така тя само запали у мен желанието да прочета това, което беше задраскала .
 
 
ГЛАВА ХIV
НАПИСАНОТО
 
Всичко, което разказах в края на миналата глава, се случи в един миг. Това, което последва, бе още по-светкавично. Скочих и преди тя да изтрие надписа на стената, прочетох тези две имена, надраскани с пирон и разположени така:
 
БЕНТО
КАПИТОЛИНА
 
Обърнах се към нея; очите на Капиту гледаха към земята. Тя ги повдигна постепенно и погледите ни се срещнаха... Признание между деца заслужаваше поне две или три страници, но нека бъда пощаден. Всъщност не казахме нищо; стената каза всичко вместо нас. Стояхме неподвижни, само ръцете ни се протягаха малко по малко, четири ръце, които се взимат, хващат, стискат, сливат. Не записах точния час на този момент. Трябваше да го запиша; липсва ми бележка от онази вечер, бих я прибавил тук, дори с възможните правописни грешки, но нямаше да има грешки, такава беше разликата между ученика и младежа. Познавах правописа, без да съм познал любовта; имах флирт с латинския език и бях девствен със жените.
Не си пуснахме ръцете, те не капнаха от умора или от забрава. Очите ни се гледаха и се отклоняваха и след като се отдалечаваха, отново се сливаха едни в други... Бъдещ свещеник, стоях пред нея като пред олтар, едната страна на лицето й бе Посланието, а другата Евангелието. Устата й можеше да е граал, устните й нафорник. Оставаше да се каже новата проповед, на латинския католически език на мъжете, език, който е непознат. Не ме взимай за богохулник, моя благочестива читателко; чистотата на намерението измива това, което е неуместно в стила. Стояхме там с небето в нас. Ръцете, сливайки се, правеха от двама ни едно цяло, божествено създание. Очите продължаваха да казват безкрайни неща, но думите дори не се опитваха да продумат, връщаха се към сърцето, мълчаливи, както идваха...
 
 
 Следва продължение

КОМЕНТАРИ

Анонимен  15.10.2017 23:46 | #1

Езикът‚ чудо и удоволствие от четенето! Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: