Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Владимир Зарев на 70

03.10.2017 2

Писателят се изповядва в литературна анкета, която се чете като роман

  

Юбилейната вечер, посветена на Владамир Зарев ще бъде на 6 октомври от 19 ч. в Софийската градска художествена галерия. Заповядайте! 

Въпросите задава проф. Николай Димитров

Разкажете малко повече за характера на  големия писател Димитър Талев, за Вашите срещи с него?

 

    Димитър Талев имаше голяма, изградена във възрожденски стил къща, тя се намираше на няколко стотин метра от нашата вила в Бистрица, в нея той живееше със семейството си целогодишно. Помня вмислените му, вперени навътре в него, понякога сякаш упоени очи зад чудовищните му очила с голям диоптър. Състоянието на дълбока вглъбеност, на особена духовна отнесеност, което предаваше на събеседника си. Подобно на Емилян Станев той беше слаб, жилав и сух, дребен човечец, който притежаваше удивителното свойство да подчинява. Също като Емилиян Станев притежаваше умението да приковава чуждото внимание, но Емилиян Станев беше рязък, помитащо жизнен, приказлив и се намираше в състояние на постоянна възбуда, докато Димитър Талев бе смълчан, затворен в себе си, притихнал в духовната висота на виденията си. Той беше човек препатил, ала простил на другите.

   Писането за него беше живота му, висша наслада, дотолкова възторжена и опияняваща, заслужаваща да жертваш за нея времето на изтичащия се живот, да загърбиш удоволствията и суетите му, че сякаш граничеше със страданието. Със страданието, че е невъзможно да се постигне съвършенство, а той неистово се стремеше към съвършенството на Словото, упорито преработваше текстовете си, замръкваше над тях. Верен на своята природа и вродена скромност, Димитър Талев не обичаше да обсъжда своите произведения, не беше склонен на щедри саморазкрития. Но когато това се случеше, изглеждаше до толкова всепроникнат от своя въображаем свят, че го смесваше с реалния. Баща ми наричаше Димитър Талев „майсторе“ и той с типичната си скромност, бих казал с привидна плахост приемаше този комплимент, който баща ми, не направи на никой друг български писател.

   Вече споменах, че вилата на моите родители в полите на Витоша се намираше в близост до обиталището на Димитър Талев. Докато прекарат водопровода до неговата къща той често идваше у дома, беше обут в къси панталони и носеше две празни дамаджани. Изглеждаше някак болезнено бял, беше слаб, почти хилав, но в същото време жилав и корав, от него се излъчваше странна, помитаща сила и кротост, ала някак предупреждаваща и опасна кротост, говореща за поразителна душевна устойчивост. Баща ми често оприличаваше Димитър Талев с кремък, обвит във восък, защото той беше винаги мек, внимателен, деликатен с хората, но погледът му беше твърд и не обещаваше компромис.

   Именно през шейсетте години в Бистрица Димитър Талев написа безсмъртния си роман-летопис, трилогията „Самуил“. Епичният разказ за едни от най-впечатляващите и трагични мигове в българската история, повествуванието за последния владетел от първото българско царство, чието сърце се пръсва при вида на ослепеното му и осквернено войнство.  

   Шопите от селото любопитно надничаха зад високия дувар на Талевата къща и замислено повтаряха: „Он гледа у планината, гледа у планината и пише“. А аз съм убеден, че в тези напрегнати за него години той беше вгледан в себе си, във величието и дълбините на своята толкова богата и необикновена същност. Съпругата му Ирина Талева беше споделяла с мама, че докато е писал „Самуил“ на няколко пъти писателят е припадал, губил е свяст, надвесен над ръкописа си, бил е доведен до пълно телесно и психическо изтощение от виденията и думите си. Ще добавя - изтощен от своята невероятна обич към всичко българско и свято, към България.

   Често Емилян Станев и съпругата му Надя гостуваха във вилата на Димитър Талев. Двамата писатели изпитваха огромно духовно уважение един към друг, прекланяха се един пред друг и бяха близки приятели. Понякога всички идваха у дома и тогава на терасата, в изтляващата светлина на гаснещия ден, говореха само за едно. За България..., за постоянното ни и трагическо национално несбъдване, за нерадостната и мъчителна съдба на българския народ. Пиеха коняк или бяло вино, Емилян Станев се разпалваше и ръкомахаше, Димитър Талев се усмихваше с тъгата на истински помъдрелия човек, над мастилената нощ изгряваха едри и печални звезди.

   Димитър Талев имаше двама синове – Братислав и Владимир. С по-малкия, с Владимир дружахме, обичах да играя в техния двор и да дразним огромното им куче Бей. Бей беше чистокръвна немска овчарка, вързан на верига и винаги страховито настръхнал, той беше до жестокост неподкупен и верен. Пазеше. Търпеливо и яростно пазеше. Ала не съзнаваше, че всъщност бди над един затворен в себе си и останал в Македония свят, над оня отминал но жив, спотаен в сърцето и в ума на Димитър Талев прекрасен български свят!

 

7. Зная, че с Емилян Станев сте общувал лично, разкажете ни нещо за вашите срещи с него?

 

   Емилиян Станев и далечно приличаше, и беше много по различен от Димитър Талев. Незабравими у мен остават живите му, проблясващи и пронизващи очи зад кръглите очилца. Състоянието му на постоянна възбуда, на някаква трескава мисловна вглъбеност, с което облъчваше събеседника си. Умението му да приковава чуждото внимание, неспокойствието на духа му, непоносимостта му към пошлото и тривиалното, с особена неприязън го изпълваше човешката посредственост, нахалството на всяко бездарие.

   Емилян Станев също беше слаб, жилав, сух и дребен, но притежаваше удивителното свойство да изпълва, да изпълва разговора, ситуацията, цялостната атмосфера със себе си. В неговото постоянно творящо присъствие нашият просторен хол ставаше тесен и незначителен, светлината в полилеите помръкваше, а едрите, излъчващи физическа сила и надмощие мъже, в това число слагам и себе си, сякаш се смаляваха. Неговата плашеща понякога духовност, дълбината на мисълта му, рязкостта, с която изразяваше мнението си, начина му на изказ - словото му бе винаги метафорично, необикновено, изпълнено с неочаквани прозрения и задържащо вниманието - отнемаха реакцията на слушателя, лично мен често ме оставяха без дъх и с „отворена уста“.

   Емилян Станев живееше за книгите си и чрез книгите си, той правеше по няколко варианта на всяка съдбовна сцена в произведенията си, вечно оставаше неудовлетворен от постигнатото, преработваше непрестанно текстовете си. Когато говореше за тях, жестовете му ставаха отривисти, насечени, излъчващи напрежението, духовната енергия на цялото му същество. Той се превъплътяваше в героите си и ги “изиграваше”, докато траеше разговора му със събеседника. Правеше го несъзнателно, беше до толкова всепроникнат от своя въображаем свят, че го смесваше с реалния.

   Веднъж в кафенето на Съюза на писателите бе седнал сам на масата, пиеше чашка коняк и изглеждаше самодостатъчен, достолепен в самотата си. Веднага се възползвах от случая и непоканен се присламчих до него. Това внимание не му хареса, изгледа ме осъдително и ме сряза:

   “Имахме ли среща с теб?“

   Заболя ме, със своя нелеп жест аз просто желаех да изразя възхищението си от него, да засвидетелствам почит към самото му присъствие, да го отлича от суетата и обикновеноста на другите. Той съзря смущението ми, усети, че е бил несправедлив, че е прекалил и подвикна към сервитьорката.

   “Вили, дай и на туй момче един коняк…, че ще си говорим.”

   Тогава ми разказа как една пролет в балкана срещнал мечка и стрелял в нея. Уцелил я, но не я убил. Ранил я и тя го погнала. Уплашен Емилян Станев изпуснал пушката и се покатерил на близкото дърво, а мечката се довлякла и застанала под него. „Ръмжеше и гледаше към мен – каза той, - приличаше на Георги Караславов с неговите рунтави вежди и беше страшна като него!“ Сравнението му хареса и той се засмя. След час или два, той загубил усещане за времето, мечката се надигнала и се свлякла до близкия поток, пила вода, „чувах я как лочи“, после опитала да се върне под дървото, но се струполила на няколко крачки от него. Обнадежден Емилян Станев започнал да я замеря с парченца от клони, усетил, че е мъртва, но се боял че може да се преструва. „Страхът е велико нещо – каза ми, - често той ни предпазва от глупостта“.  Най-после видял да минава по пътеката един стар циганин с голяма бохча и му викнал да му помогне да слезе от дървото.

   „Защо си се качил там, бе чоджум?“ – попитал циганинът, но храстите все още му пречили да види проснатата в папратите мечка.

   „Помами ме едно птиче гнездо“ – отвърнал Емилян Станев.

   Циганинът се приближил, минал през шубраците на метър от мечката, тя не помръднала. После изведнъж я зърнал и с викове на ужас се сурнал надолу по пътеката. „Беше стар, бохчата беше голяма и тежка, а бягаше като че ли Георги Караславов го гонеше“ – засмя се отново той.

      Емилян Станев често гостуваше в апартамента ни на улица “Любен Каравелов”, почти винаги го придружаваше бдящата му съпруга Надя Станева, но понякога се измъкваше от нейната опека и идваше сам. Тогава се появяваше без предупреждение и освободен от нейното демонично попечителство си пийваше здраво, после татко го изпращаше до тях, живееха наблизо, и отнасяше упреците на огорчената му жена.

   Бил съм дете, било е около Коледа, защото помня мириса на ошаф и постни сарми, имаше елха и кахлената ни камина бумтеше. Емилян Станев пресуши третата бутилка червено вино “Тракия” и помоли мама да излезе от хола… слава богу забравиха за мен. Със заплетен език и святкащи очи той разказа на татко всичките си любовни истории, които бе преживял в далечното, забравено от Бога лесничейство, в което беше служил на младини. Кои от тях бяха истина и кои плод на бляскавото му въображение не зная, но по-поетичен и изкусителен разказ за плътската любов не съм срещал -величието на планината и зверовете в нея, самотата на един преситен от сетивните си впечатления, от бликащата навсякъде красота мъж и хубава жена, попаднала случайно и сякаш отникъде при него, сломена от неустоимия му чар, привлечена и обезоръжена от думите му, притихнала и смазана от мъжката му мощ, но обезателно с пищна и раздаваща се голота, с едри гърди и силни плещи както писателят описва Марина в “Търновската царица”.

    Спомням си, бях му дал една от своите първи книжки с разкази и след два-три месеца той най-неочаквано ми се обади. Покани ме да му отида на гости, беше душен август и те с Надежда Станева се бяха пренесли в Бояна. Сварих го на верандата, пиеха чай с Елисавета Багряна, на която държавата също бе дала къща в Бояна.

   “Лиза – изрече наперено той, - това е синът на Панталея, дошъл е при мен защото… - дръпна от цигарата си и ме стрелна присмехулно, - не го съветвам, но май ще става писател.”

   Елисавета Багряна ме изгледа, от нея тънко, подобно на ухание се излъчваше непреходната й хубост, оная особена загадъчност на истинската жена, а също “вечното и святото”, непогазено достойнство на всеки велик поет. Изгледа ме добронамерено, но хладно, пожела ми на добър път в трудния и величав свят на думите. Беше дошла за захар, взе си пълната чаша и ни остави.

   Влязохме в кабинета на Емилиян Станев, слънцето се отцеждаше в пердетата и светлината бе добила златистия цвят на силен чай. На бюрото, заедно с пишещата машинка се мъдреше една от любимите му и богато инкрустирана пушка. Той си поигра с нея, разглоби я, отново я сглоби, после я подпря в ъгъла и я забрави. Усещах, че е неспокоен, излъчваше особена нервност, някаква странна беззащитност. Попита ме дали бих желал да чуя откъс от новелата му “Скот Рейнолдс и непостижимото”.

   Бях не просто поласкан, усетих се трогнат, до сълзи щастлив. Емилян Станев обичаше да разказва това, което пишеше в момента или ще пише в бъдеще, а също и да чете пред избрана публика вече сътворените от него, но още непубликувани текстове. Чуждото надникване, посегателството върху “интимитета”, върху най-съкровеното за един писател, сякаш не му пречеше, а го стимулираше. Той внимателно следеше реакциите на своите слушатели и правеше вътрешните си корекции. Не искаше да го ласкаят, а да усети истината за произведението си. Прекрасният и много труден за осъществяване разказ “Вълкът” само на мен той ми бе разказал поне два пъти. 

   Подредих пред себе си цигарите, запалката и пепелника. Притихнахме. Надя Станева зачете началото на “Скот Рейнолдс и непостижимото”, потънах в гласа й, в словото на големия писател, а новелата наистина ме изненада. Неочакван, мощен, сполучлив опит да надникне в сърцевината на съвременността, в психологията и философията на модерния, на световния човек. Казах му го. Изразих възхищението си. Той се усмихна уморено, някак тъжно. После бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади моята книжка. Разлисти я. Дяволито и безпричинно се разсмя. Подаде ми я.

   “Всъщност за това те извиках… поиграх си малко, хвърли й едно око. Мисля, че скоро ще напишеш роман.”

   Прибрах се у дома, затворих се в стаята си. До трийсета страница книгата ми бе опъстрена с неговите бележки и поправки, беше сменял думи, размествал цели пасажи, беше задрасквал метафори, с които се гордеех. Тогава бях неприлично млад и страшно харесвах новелите си, докато пишех вътрешния ми възторг от думите бе толкова замайващ, че ги намирах за съвършени. “Може и да е гениален, но остарява – помислих си отмъстително, - сам иска да прави модерна проза, но няма сетива за нея.” 

   Преди пет години, когато разчиствах библиотеката у дома, попаднах на същата тази захвърлена и забравена книжка. “На другаря Емилиян Станев с преклонение пред литературното му дело” – бях написал на титулната страница. Зачетох се. Всички бележки, които той бе направил, от първата до последната, бяха абсолютно справедливи, създаваха по добра проводимост на текста и усилваха в него, забележете,  усещането за модерност.

   Имах късмета да познавам един от най-великите български писатели за всички времена и се гордея с този подарък на съдбата. Когато излезе романът ми “Битието” го занесох на Емилиян Станев, намерих го в дома му в София, беше болен. Пихме чай, после Надя Станева почти ме изгони. Чаках търпеливо, но той не се обади. Здравето му бе силно разклатено, може би вече е усещал, че няма време за другите или пък се е зачел и текстът не го е хванал? Не зная и никога няма да разбера, така “Битието” остана завинаги в него, в личната му библиотека, а Емилиян Станев си беше отишъл от нас, навярно с любопитство бе надникнал в отвъдното и се беше слял завинаги със своите думи, със своето безсмъртие!

Следва продължение

КОМЕНТАРИ

Анонимен  15.10.2017 19:27 | #2

Проф. дфн Владимир Трендафилов за прозата на Владимир Зарев В романа „Светове“ Зарев‚ за разлика от колегите си‚ снове от двете страни на Атлантика. Сюжетният му замисъл е свръхамбициозен - предлага ни поредната си панорама на съвременния свят‚ само че този път през призмата на глобализацията. Става дума за историята на една любов между богат американски евреин и интелигентна българка‚ която се разгръща на фона на „срещата на цивилизациите“ и нейното въздействие върху световния бизнес‚ електрониката и човешките отношения. Романът се дели на две части‚ които разгръщат действията си съответно „там“ и „тук“. Къде се издънва този роман? Той някак все не успява да изпълни предварителните си задания. Опитва се да бъде интимен‚ но съумява да стане само пошъл. Опитва се да бъде интелектуален‚ но създава само ужасна еклектика от теми и стилове‚ уводни факти и псевдоистини‚ икономика‚ политика‚ психоанализа и практически окултизъм. Опитва се по законите на занаята да гарнира разказа си с нужните дози еротика и секс‚ но оставя привкус на патриархална похот‚ воайорстваща иззад пролуките в собствената си срамливост: „Веднъж в пъба на съседния квартал бе зърнал проститутка с изхвръкнали от деколтето гърди... Бяха я обичали преди минути‚ тялото й все още беше пренаселено с някой‚ но тя изглеждаше самотна.“ (10) Но най-големите проблеми на Зарев са въобще с облика на това‚ което е искал да направи. Какво е „Светове“ по замисъл — висока литература или жълто светско четиво? По някакъв начин‚ този роман е и двете‚ но не в смисъл на някаква артистично хомогенна смес‚ а на пълна еклектика. Първата част се развива в Щатите и там стилът е на много ниско ниво‚ като в треторазреден трилър‚ пълен с пищни епитети‚ чутовни реалии и величави патетики. Останалото е един муден сюжет‚ който в първите стотина страници почти не се отлепя от дъното. Втората част е „българската“ и тя е като да е била написана от друг автор‚ в стила горе-долу на злачно- дъхавата социалистическа градска проза от 80-те. Имам чувството‚ че амбицията за всеобхватност тласка Зарев постоянно да мимикрира във всеки от източниците си. И че не винаги си избира добри източници‚ от които да се влияе. Из студията „Анатомия на полето”

Анонимен  07.10.2017 11:06 | #1

Този мъж /за разлика от предишния/ е някакъв отдавна уседнал‚ дърдорлив вентрилоквист: с бяла‚ меко галена‚ мъдро поддържана брада. Но не е мъдрец. Лошият дъх от устата му е генетична особеност. И всяка сутрин гледа отвисоко орлите на един софийски мост. Кой е той?

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: