Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Бесеха петолъчката. Лентата свърши. Край на епохата.

25.09.2017 3

Разказва операторът от БНТ Христо Слави Рачев /Киса/

   

 Христо Слави Рачев (Киса) е бил дългогодишен опера тор в БНТ. След донос попада в килиите на Държавна сигурност. Макар и за кратко – 11 денонощия, следва уволнение и десет години забрана да пътува в чужбина, това променя целия му живот. Член е на СБЖ. Сетне пропътува повече от осемдесет държави, заснел е десетки документални филми. Живее далеч от суетата, в полите на Странджа планина.
Книгата на Христо Слави Рачев определено надхвърля представата за документално-биографичния жанр. Добро помагало за западния човек да проумее какво всъщност е това социализъм.
Книга, която може да се чете от случайно отворена страница, а вплетените истории наистина са се случили. Личи любовта на автора към медиите и феномена Телевизия, критичността му издава това.
Христо Слави Рачев е автор, който не се укрива зад магически текстове, митологии, чужди цитати, не се колебае да застане фронтално пред сюжета, тъй както го е изисквала отговорността на професията му, защото е развил умението да кадрира действителността и улавя събития, които отлитат безвъзвратно. Да премахва излишното, без да съкращава текста до невъзможност да бъде разбран. Клопка, в която попадат различни автори. Не му е чужд и известен самосъд, но и безпощадност към оглупяването, белег на съвремието.
Не събира чужди мисли, нито е окичил за по-сигурно книгата си с тях. Плътна книга, изпълнена с истории, съчинени от хаотичния сблъсък на личности, които, оставени без вниманието ни, имат свойството да изчезват завинаги. Ще съзрете живи хора, картини, съдби, които се движат, сякаш гледате филм.
Езикът е остър, притичва по ръба на приетата у нас литературна мярка. Книга, която не става за приспиване, тъй като има свойството да събужда паметта. Адресирана е към амнезията на българския народ.
Вече сте замесени и трябва да вземете страна. Твърди, че литературата е призвана да забавлява, покрай това има свойството да смирява буйстващия хомо еректус. Той знае отлично, че това, което вчера е било образец на високо изкуство, днес е възможен кич.
За нищожно време книгата поставя под съмнение целомъдрието, насадено от сивотата на социалистическото ни и провинциално битие. Четете и докато „гледате“, се забавлявайте. Това е полифонична книга със специфичен тембър, памет, зад която прозира копнеж по бъдещето на България.

Румен Леонидов

 

Последните години се самозаточих в полите на Странджа. Купих къщата на бившия доктор. Доктор без име, наричаха го петолевката. За цирей, ухапване от пчела, инфаркт, кърлеж, приапизъм – цената е пет лева. Казват, бил добър лекар. Взе ми парите и се затича за високи лихви в „Лайф Чойс“. Но там руснакът, фараон Майкъл Капустин, го причаквал с разперени ръце – за братска прегръдка. И тъй 4731 българи са усетили братската прегръдка. Толкова крепка, че се изпуснали и затънали в голяма нужда.

Няма съмнение, че като оператор в Националната телевизия видях и заснех повече, отколкото можах да осмисля.

След присъда от десет години забрана да напускам България пропътувах повече от осемдесет държави, без да броим европейските, в които се връщах многократно. Да се погледнем в очите още в началото.

Нямам агентурно име. Работих в идеологически институт, чиито идеи не споделях, тези, които се интересуваха, го знаеха, но вкупом с дейността си попречихме на един цял народ да прогледне. Нещо повече – получи трайна миопия и стана кривоглед.

Както се оказа, доносът е бил практикуван масово, потайно, често с вдъхновение, и е бил лесна задача; жанр, който разцъфтява от само себе си във всяка тоталитарна държава. Не се изискваше краснопис и граматика. Нито литературни познания.

Фокусиране:

Снимането ме принуди да наблюдавам, а това ме направи отчужден.

Развих почти феноменална памет за лица, ситуации, заградени в правоъгълник. Наричахме го кадър. И съвсем посредствен усет за дати, имена. Мисля, че ми беше дадено, следователно нищо не съм развил. Дясното ми око видя много повече от лявото, кадрирах чудния подбран свят, предназначен за другите.

Лявото – почти азиатско, следеше да не падна в някаква черна дупка на действителността. Допускам, че и аз съм кривоглед, тъй като виждам ясно какво става по ъглите. Този синтез често поражда двой- но виждане, тип комоцио, с необяснимо желание за тананикане песнички на „Бийтълс“.

Рачешка независимост на двете очи. Но фамилията ми Рачев е изплувала някога в Чипровските въстания по неизвестен за мен повод. Сетне се настанява в Австро-унгарската империя и накрая параболично се завръща безславно в село Брегаре, за да броди из една банатска къща, да колосва бели чаршафи, да пълни пухени юргани и да бъде от малкото католици в селската ни страна. Подмамени от Фердинанд, че ще получат земи, банатските българи се завръщат, но не успяват да повдигнат стандарта, нито да отменят примитивно- то стопанство. Самите те подивяват, погълнати от необяснима сила, която се опитвам да проумея през целия си съзнателен живот.

Разполагам с неизтриваем бележник – емоционалната памет, музиката, ароматите, цветните картини, някои преекспонирани, соларизирани, други лишени от цвят или незабравимите черно-бели снимки, които се мотаят в огромния ми паметов и фотоархив. На тях вярвам и се уповавам при реставрацията на значимите събития. Повече от трийсет години натискам десетки бутони, копчета и следя процеси, колекционирам колажи от истории. Неистово се втренчвах 11 12 във фокуса на нещата. Търсих го във всеки кадър, събитие или лице, защото голяма мъка и радост за оператора хронист е да вижда крис- тално ясно сюжетите, построени от светлосенките и цветния контраст. Светът, огрян от порции благословена бяла светлина.

И каквото имаше да видя, видях. Изцъклях очи и гледах. Безспорен воайор. Не преставах да се радвам на думите. На българския твърд звук.

Разбрах, че всяко човешко същество се ражда с предпоставени културни пластове, сетне повлияно от средата, напоследък и от теле- визията, постепенно се превръща в културен мелез. Това става неу- сетно, скокообразно, с пълзене и загадъчни спринтове към залеза. По пътя си срещнах стотици провалени таланти. Интелигентни мутанти и убийствено скучни хора.

Често виждах собственото си лице във визьора силно деформира- но. Увеличени мигли и прах. Понякога блефарит. Премачкани хора от системата, изгубили сетни сили, лежаха в канавките, дишаха бодро, като старци на физзарядка, и се преструваха: „Постигнахме мечтата си“; „Построихме мостове и заводи“; „Оставихме нещо зад себе си“.

Почувствах силата на бездарните хора, четвъртитата им като тухла китка, неспирното им лъжеговорене, инструменти, с които се добират до властта, и неизтребимия им инстинкт да ръководят останалите.

Усещането, че човекът е крайно противоречиво същество, не ме е напуснало и до днес. Когато се сблъсквах с красотата, с човешкото величие – бивах поразен. Криех и размазвах сълзите си. Научих се да плача с едно око, скришом, във визьора. Аз бях оператор в едно колективистично общество, което по условие не признаваше отделния човек. Не искаше да чуе за него. В този огромен хор всички трябваше да пеят с максимално отворени уста – еднаквата песен на възхвалата.

Прозрях и собствената си посредственост с помощта на другите и техните книги. Древна истина е, че като не постигаш нищо във всеки- дневната конкуренция, можеш да поскиташ с душата и мислите си. Без да познавам как се изкарват и управляват големите пари, се наложи да подписвам лични документи с шест нули. Килограми тежка хартия, обрязана и обозначена като банкноти. Изтърсиха се с поразяваща сила и предизвикаха житейска турбуленция, която ще се опитам честно да споделя. Мъртвото вълнение ни завлече на друг континент, докато плувахме енергично на място с лице към България. Изглеждахме като миниатюрни корабокрушенци, снимани от хеликоптер в океанската шир. Страхът от удавяне и липса на бряг ни преследваше дори когато получихме зелените си карти по пощата във Флорида. Видях пощальонът как допира личното си електронно устройство, което потвърждава с точност до секундата, че пликът е доставен.

„Желая ви успешна кариера в нашата велика страна“ – втренчен в лицата ни, произнесе червенокосият американски консул в София, същински крачещ детектор на лъжата. Подаде ни паспортите и докато се ръкуваше, вече гледаше встрани. Проучили са всичко, наблюдавали са ни през камерите, докато чакахме пред гишетата.

Събитията са се случили, но са деформирани, прелитайки през изкривеното поле на времето. Хората наистина стареят с различна скорост. Други са останали на място, подозирам поради кръстосаните гени, щедро раздадени на балканското население. Изреченията, извадени от избелелите тефтерчета, са дописани по памет. Граничните листове стоят пред мен – отдясно, подредени по дати. Миришат на прах и ме подканват да кихна. Думите отдавна са изговорени. Заснех безчет интервюта, прикрит на сигурно, подслушвайки зад камерата, научих по мъчителен начин какво се върти в главите на човека, обитаващ планетата Земя. Въртял съм около оста им интервюираните, вина- ги в тяхна полза, някои оставях в силует, други директно осветени, почти варосани, търсих профила на красотата. Непременно щадящ ракурс – прикривах козметични и идеологически дефекти. Подсказвах на притеснените, както в училище, думи, понякога цели изречения.

Аз съм искейпист с постоянен адрес кв. „Лозенец“, град София. Тръгнах по чужда воля от банатската махала в с. Брегаре през 1944 година, пренесоха ме на ръце на улица „Мария-Луиза“ 38, 2-ри етаж. Живях до 1958 година на същата улица, прекръстена на „Йосиф В. Сталин“. Сетне заживях блажено в квартал „Лозенец“ на ул. „Конявски проход“. Помня шума на царевичните листа по баирите. Този шум бе заменен от грохота на пълзящите автомобили. После се озовах на улица „Оборище“. След като ремонтирах 120-квадратовия апартамент на моята мила жена, приятелите ми бяха смаяни, тогава си викахме чичовци. Казваха ми: „Чичо Ристо живее…“. Всичко уж беше наред: телевизията наблизо, централна улица, идеален център. Моята същност подсъзнателно ме теглеше към безсмъртие, наобиколено от храсти и веймутови борове. Ако отнякъде прозираше и морето с бели парашутчета, това е райският ми сън. Не издържах повече от година нафтата на рейс номер девет да пролазва в спалнята ми, и се преместих- ме в предградието на с. Герман. Всред полето, с лек крен, стърчеше тоалетната ни с триъгълна дупка на пода. Тя се намираше на 40 метра от спалнята. Има някаква необяснима прелест студът да те щипе по бузите на задника, а погледът ти да се рее по клатещите се върхове на кедрите.

Единайсет години пътувахме всеки ден до София и посрещнахме неизброимо количество гости. Живяхме с Роми, чудесно куче порода доберман. Без да съм си давал сметка, съм подготвял ново бягство. Комините на Гара Искър пушеха и често ни обливаха със смрадлив дим. Градът настъпваше и сякаш заболя от рак и СПИН едновременно, метастазите и пневмониите постепенно го застигнаха. Продадохме имота на учителя ми по английски език мистър Томсън, запомнил съм изражението на лицето му, когато произнасяше думата хайпокондриак – със смайващо кокорене. Както и фарт – със сарказъм. Често качвахме камерата на фарт с релси, но за беда, на английски означава пърдене. С част от парите купих къща в полите на Странджа. Стана толкова бързо, че почти никой не разбра. Неусетно изминаха петнайсет години и обмислям да се преместим на първа линия на самото море, а след това да потънем завинаги в древното сладководно езеро, образувано през миоцена, по-късно наречено Понтос Аксинос. Да, именно в Черно море, за да прибавим няколко молекули към дън- ния водород и проблемния шистов газ. Нелоша съдба.

Какъв е смисълът на тези бягства? Никакъв. Няма смисъл. Има смисъл само за бегълците. Смъртта настига и най-праведните.

 

Чехословакия. Май 1989 ГОДИНА

Ако пианистът Ангел Михайлов и личен приятел на Вацлав Хавел е още жив, значи алкохолът не е и никога не е бил клетъчна отрова. Мамили са ни през цялото време.

Огромен хол, голям колкото гимнастически салон и толкова празен. Скупчени сме около един роял, на пода се търкалят бутилки от бяло вино. Под специален ъгъл на рояла се вижда прах. Добре де, изпили сме ги. Пред рояла стои българин, който е и декан на катедрата по композиция в Чехословашката консерватория. Всъщност се клати, както Рей Чарлз, защото е пиян, и ако може да стане, чувство- то е, че непременно ще си падне на главата. След отместването на „желязната завеса“ Вацлав Хавел го кани за министър на културата, но българинът се ослушва. Поначало има страхотен слух и вероятно затова отклонява предложението. Няма парти, преди и след като Вацлав Хавел става президент, където нашият човек да не свири на живо с неизменната бутилка – на пода отдясно. Или чаша, която рано или късно полита на фраза към публиката.

Изключителен. Просто няма друг такъв. Джери Лий Луис трябва да взима уроци при него, но 15 как и кога ще усвои класиката, джаза, теорията на композицията и българската щуравост. Невъзможна задача. Талантът на Ангел не може да бъде удържан в рамките на обикновеността. Когато свири, буквално полудява, затваря и отваря капака с удар, крещи и рита, свири с виртуозна чистота импровизации с невъзможна сложност за изпълнение. Изговаря чрез клавишите емоции, коментира това, което става в момента, и онова, което иска да стане, с две ръце върху клавишите и щастливия поглед на човек, който може да прави неразгадаеми фокуси, да получава артистичен оргазъм на сцената, без да го е еня. Не гледа в ръцете си, но мърда с уста, подобно на заек. Говорещият с клавиши. Нищо заучено, нито репетирано.

Пита ме незлобливо: „Как ти беше името?“ – „Христо“ – се обажда някой зад мен. „Христо, чувстваш ли музикатааа, а, дълбочината, красотатааа…“ – натъртва на „музика“ с едва доловим акцент и като отпива от шишето, се разбира, че не допуска това да е възможно. Не чака отговор и започва да импровизира етюд как в Холивуд снимат каубойски филми. Феноменално! Усещам рагтайм, Ню Орлиънс и всичко се лее, артикулирано с необяснима яснота. Кънтри, леко синкопирано, с удивителна бас партия с лявата ръка, сякаш друг човек свири до него, дясната се движи като стоножка към високите клавиши и обратно. Когато виното дойде в повече, човек, без да усеща, започва да фъфли, шофьорът се блъска в първото дърво или пикае, втренчен тъпо в сблъсъка на струята със земното кълбо.

 Анжело Михайлов може да изпадне телом в ступор, но не и пръстите му. Нито огромният му талант на композитор-изпълнител. Трябва да падне мъртъв под рояла, но и тогава ще свие конвулсивно пръсти и ще увисне, захванал се за последния акорд, а с другата ръка ще натиска педала, да може да отзвучи, както се полага. Защото човек като Анжело може да преживее и няколко мига след смъртта.

В паузите разказваше какви лудости са правили с Хавел. Напълних една касета и го излъчихме в „Еврожурнал“. Спомням си, че получихме много писма. Присъствието му на екрана беше смайващо. Защо не знаем нищо за този българин, питаха десетки зрители. Не знаете, защото са офейкали от посредствеността. Духнали са. Драги зрители.

Хавел беше президент през 1989 – 1992 г. на Чехословакия и голям противник на разделянето на страната. Беше дисидент и бохем, драматург и писател от класа. Чуйте как звучи Хавел, сякаш брилянт- на композиция на Анжело Михайлов, истински политически джаз на свободен европейски човек и политик.


 „Десният догматизъм с неговата нетолерантност и догматична вяра в общи поучения ми пречи по същия начин, както и левите предразсъдъци, заблуди и утопии. Отказвам и винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да притежавам свое собствено мнение и да не се чувствам ограничен от свои предходни самоограничения. Приемам дадено мое мнение да звучи „левичарско“, друго – „десничарско“. И да си призная – все ми е едно.“
Вацлав Хавел

Мисля си дали така трябва да изглежда аристократът на духа. Културата по правило имунизира човешкото същество срещу развратната сила на властта, парите и корупционните коктейли, които забърква всяка политическа класа. Хавел успява да издаде шест книги и седемнайсет пиеси. Изтънчен познавач на музиката и искрен приятел на Ангел Михайлов заради парещия му български талант. Анжело не беше приет в България. Не смееха да говорят за него пора- ди анатема на Чешките събития от 1968 година. Веднъж изхвръкнал от България, ангелът Анжело не би могъл да се завърне, без да му изпърлят крилата като на банатска гъска. Попита ме: „картината черно-бяла ли е“ – Не разбрах майтапи ли ме. – „Да, да, да“ – отгово- рих, пропявайки в терцов интервал. Кимна снизходително и с одобрение, после шибна капака, шутира празната бутилка и ни покани в къщата си.

Откривам, че процесът на писането е както композиране на кадри и издирване на гледни точки. Как да се внуши липсващата дълбочина и да се приближим до истината, е общото между екрана и прелистената страница.

Една ранна утрин на 24 януари 2001 година татко почина. Така е прието да се казва. А всъщност беше паднал встрани от леглото, прегърнал транзистора и се скрил от погледа на майка ми. Може да се каже, че си отдъхна от живота. Майка ми се почувства свободна. Даде си безплатната трамвайна карта на една младо момиче и започна да раздава добрини. Правеше торти и черпеше изумените си съседи. Същевременно изпитваше огромна тъга. Станало е нещо невъзвратимо. Изпитвала е ужас, че остава сама. Във вградения гардероб са подредени дрехите на татко. Стоят си невъзмутимо, ясно е, че са напълно безполезни. Раздялата с ризите, палтата и демодираните меки шапки е особено мъчителна, не са обикновени дрехи в магазин, а съсипващи спомени от преживения живот.

След 35 години спестявания апартаментът от вибриращи панели, когато преминава рейсът – е изплатен. Инсулт – каза докторът, – има спокойно лице. При инфаркт остава гримаса от болката. На 89 години запаметил последната си мисъл и последната новина от един транзистор марка „Селена“ и заминал неизвестно къде. Подарихме му го с брат ми на един рожден ден. Оттогава слушаше редовно новините на Би Би Си. Останахме да стърчим ние, двамата му синове. Единият във Виена, а другият – фокусирал съзнанието в една плувка, която измамно потъваше от дребна Белица, но с надежда за неуловимия шаран. Следващия ден, двайсет и пети януари, дъщеря ми Славина имаше рожден ден. Беше твърде далеч в Америка, за да се съберем. Татко се радваше като дете на внучката си. Гордееше се с нея, защото тя беше сладурана. Изненадваше го с умни въпроси и отговори. Веднъж, тайно от мен, си беше поставил всичките ордени и се снимал с нея в парка. Добре си направил, татко. Няма значение, че ордените бяха пълен боклук. Това е, което можахте да направите за отечеството. Ние също се издънихме. Да видим сега какво ще дадат децата и внуците ни на Америка, както веднъж изрече президентът Кенеди и леко замириса на социализъм. Винаги съм харесвал как се смееше. Как говореше, когато идваха гости от Банат, на странен, почти неразбираем език, и това те изпълваше с радост.

Много бих искал да пристигнеш тук, да се порадваш на градината, кучето и доброто грозде. Да видиш как един банатски селянин се е присадил в Странджа. От една съборетина и двор, пълен с боклуци, събирани по идиотския бедняшки принцип „ще потрябват някой ден“, е подредил двора си. Ще ти хареса. Банатчаните обичаха реда. Е, не си колосвам чаршафите и не ходя в католическа църква като баба Мария.

Наистина съжалявам, ако съм бил груб, когато спорехме за социализма. За грубостта. Но татко, трябва да признаеш, че социализмът не се състоя. Синът ти позна, както още хиляди нормални хора Просто е невъзможен, освен на думи и библиотеки, където се роди.

Подозирам, че не искаше да се увличам в политически авантюри. Естествен бащински страх. Ти знаеше как идеологическата резачка е достатъчно да те захапе за маншета на крачола. Веднъж беше изказал някъде спонтанното си възхищение от немската техника: „Ей, опасни немци бе... работи и няма разваляне“. Последвал незабавен донос.

 

 Сбогом на петолъчието. 4 октомври 1990 година

На рубинената петолъчка над партийния дом в София `и оставаха броени часове. Този обект е за мен и грабнах заповедта за снимки. Грамаден, величествен пентакул, според Парацелз „най-могъщият всеобхватен знак“, стърчеше нелепо над древната ни столица. Вечерта по тъмно се опитали да я изтеглят, но скрити в зидовете метални планки се опънали на хеликоптера и вместо да отлети в историята, за малко да причини нови жертви, преди да отиде на бунището. Пилотът дал форсаж нагоре, но колоната го опъва надолу, остават метри, преди да окастри някои от „лъчите на познанието“ – както са твърдели питагорейците.

Правеха го през нощта, за да не се забележи от медиите. Не беше сигурно дали въобще ще направят опит през този ден. Затова рано сутринта поставих служебната камера пред банката и казах на полицая: Пази я някой да не се блъсне в нея. Казвам му, ей, струва цяло състояние, и забелязвам, че очите му са лишени от разум. Разпространен вид млад български мъж. „Знаеш ли шо ми дреме...“ – рече, но прояви селски интерес към лъскавия апарат. Зарязах техниката и си поръчах една паста от 2,90 лв. в близката сладкарница „Роза“. Видя ми се безобразно скъпа. Забих виличката, винаги съм обичал сладко и отворих уста, тогава чух хеликоптера. Побягнах с максимална скорост, заедно с вилицата, и зад ъгъла на банката видях как клупът е вече нахлузен и петолъчката се гърчеше и поклащаше. Часът беше точно девет. Бесеха петолъчката.

С лявата ръка стартирах, обзет от паника, изключих автоматиката, с дясната завъртях фокуса на безкрайност и във визьора картината просветна, червената рубинена звезда заедно с яката `и колона вече се измъкваха. Отдолу под нея един луд човек на метри под нея махаше да вдигат нагоре. Кой знае защо, звездата с огромната колона започна да се върти около оста си и бавно се понесе над царския дворец – на изток. Тази траектория не беше единствено възможната, но тя се устреми натам. Сложната въртелива крива сякаш се опитваше да предскаже какво предстоеше да се случи на българското племе, над двореца на изток. Да се въртим около оста си с упорството на муле, което все го тегли към Азия. Три хиляди и седемстотин вата крушки са осветявали петолъчката отвътре.

Дали за трийсетина години снимачна дейност съм заснел нещо по-съществено. По-мощен символ на промяната. И досега си мисля, че аз свалих червената звезда от небето над София. Нескромно е, фактически напълно невярно, но така си мисля и до днес. Пилотът има право да каже същото.

Още от малък си падах по знаците и символите и естествено, първо табутата ме привличаха. Възможно е някой друг също да е снимал от Президентството, но това си остана заслуга на БНТ. Поредната обикновена касета с магнитна видеолента, на която записах как червеният петоъгълен фалос с рубинен цвят излиза от утробата на древната българска земя. С какво нежелание. Те го дърпат с хеликоптер, той се тегли. Сладко е. Насилникът не иска да излиза. От Сердика, там, където е наслоена древността българска, пласт върху пласт. Иска да се напъхва все по-надълбоко, ако може да се покаже от другата страна на земята. Комунизмът в мечтите си винаги е искал да пробие през цялото земно кълбо. Петолъчките да светят като милиардните си събратя – на небос- вода. Посланието ми обиколи целия свят. И то многократно. Стане ли дума за България или разпадането на Източния блок, CNN и големите информационни агенции винаги бъркаха в своя архив и пускаха този кадър. Полицаят на пост пред БНБ – шоп от околните села, си мушна пръста в носа, мярна за миг изтеглената проба и после изсвири радост- но. Финалът на акта, изваждането на петолъчката, му хареса, чисто технически. Леле, шо е голема... Ако падне, че изтепа сума ти народ...

Беше родословно, непоправимо тъп за историческо настръхване. Насилвана с десетилетия България беше забременяла извънматочно от социализъм. Погледнах долу и чух аплодисментите на тридесетина души. Бяха гръцки туристи, за българите беше рано. Последният час на петолъчната звезда беше настъпил рано сутринта. Час на смъртта 9.

Причини, прекъсване дейността на жизненоважни органи и системи. Организмът отхвърля присадения орган. Венера стоеше като малка изтляваща искрица на небосвода, за да отстъпи на слънчевата прозирна светлина. Продължавах да имам усещането, че обърнах нова страница за България. Прегърнал камерата Sony, чувствах как се въртят трансмисиите и електроните се лепят безпогрешно, запечатвайки удивителната картина – изтръгване на жилото. Изрязване тъканта на тумора.

 Сетне – хайде към музея, към фланелките на младите, където присъствието на петолъчката ще е мода или безобидна екзотика. Бях напрегнат до краен предел летописец, уловил извънземно послание, рибар, съзрял на куката грамадна риба меч. Имах щастието да изживея това чувство много пъти. Велико е да си този, който единствен заснема, а останалите гледат. Ако се схванеш, не гледат. Приемах аплодисментите, поклоних се, разбирам, не се отнасяха за мен.

Обикновено стоим емоционално хладни зад уредите си, погълнати от снимачния процес. Но този път – не! Очите ми пареха. Първо лявото, после картината заплува. Нямаше върху какво да фокусирам. Червената петолъчка беше изчезнала, взирах се в чистото бездънно небе. Не ми е известно къде мога да намеря фокус в синята бездна с очи, пълни със сълзи. Виличката подарих на полицая, тържествено, като брошка. Той я хвърли в кошчето.

 

 

 СОФИЯ, 12 февруари 1991 ГОДИНА. 11 часа

Фокусиране:

Има такъв остарял и неверен израз – „камерата не лъже“. Грубото изнасилване на истината може да поквари континенти и обитаващите ги народи. Текстът и заснетите кадри носят целия матричен код на историческото време. Любопитно: мнозинството се поддава на хипнозата им.

 Тодор Живков е арестуван, след това поставен под домашен арест. Екип от трима души: Нери Терзиева, аз и техник на ПТС (подвижна телевизионна станция), пътуваме към дома му на ул. „Секвоя“, квартал Бояна. Мълчим и светлинните контрасти на деня, неудобството в колата ни пречат да осъзнаем, че сме реални, мърдащи силуети в съвременната история на България. На вратата ни посреща Жени Живкова. Притеснена е и сякаш понечва да затвори вратата, макар че е известена за нашето посещение. Тежки дни за семейство- то, веднага се вижда напрежението и треморът на ръцете на бившия първи ръководител. Камарилата от ласкатели и насилници, битува- щи около всеки тоталитарен вожд, се е изпарила. Оглушителната тишина, която струи от сенчестите ъгли, е заменила гълчавата от миналите дни. Разгъваме камерата, търсим подходящо място. Нери ме поглежда – къде да седне. Разбираме се с поглед. Имаше светкавична реакция, интелигентност и енергия да проникне и опустоши всякаква тема. Тези качества, монтирани в силно и женствено тяло, правеха и нашата операторска професия някак си достойна, по-интересна. Твърдеше съвсем убедително, че колкото повече любов има в един екип, толкова по-добре за крайния продукт. Прозорливо.

Сядаме на масивна правоъгълна маса. Живков отляво до прозореца, техникът Владо срещу мен, а Нери обикаля като тигрица и съвсем правилно създава атмосфера за откровения. „Какво толкова, хайде да си кажем всичко… животът продължава.“ Уточнява с внучката Жени детайли.

Усещахме, че нещо ще се случи. Това, което чухме, ни шокира. Все пак това са думи на монарх, изслушвал докладите на финансовите си министри 35 години. Известно е, че успява да се промъкне във властта на 4 март 1954 година, като партиен секретар на БКП. Веднага заснех треперещите ръце на Живков, като гледах встрани, да не го притеснявам и да вземе да ги скрие под масата. Започна плахо да говори несвързано незначителни неща, но изведнъж извиси глас и каза съвсем отчетливо: „От бюджета ми се губят три милиарда долара и всичко е от Лукаваго, Луканово... Ха, хха, хи, хи“... Нери премина зад гърба ми, усетих устните `и в ухото си: „Ицинко, записваш ли?“. Различих два пласта емоции в гласа `и: възбудата от абсолютната новина, че Луканов е успял да „свие“ такава огромна сума, и откъсвам ти топките, ако си го пропуснал.

Този запис от 40-минутното интервю стои във фонда на телевизията и макар че го излъчихме в рубриката „По света и у нас“, отдавна е забравен.

Накрая Живков предложи нещо да пийнем. Нещо повече, огледа се и реши, че аз ще свърша тази работа с наливането по чашите, Жени ми подаде едно тумбесто матирано шише джин; подарък неизвестно от кой секретар на партията. Първо сипах на Нери, уважавайки дамите, без да съм сигурен, че по протокол беше правилно. За моя изненада Живков не каза „достатъчно“ и спрях, преди да прелее чашата. Беше известно, че не пие. Когато каза „наздраве“, не предложи да се чукнем. Беше се фокуси- рал само в чашата, почти си пъхна носа и у мен остана усещането, че може да отпие през ноздрите. Живков се обърна настрани и рече: „Жени, дай от томовете, ако някой иска...“. Жени се засуети и отвърна смутено: „Дядо, няма вече на български“. Набързо изпи близо сто грама джин. На видния държавник се налагаше да пие джин с напълно случайни и непроверени хора. Страницата на историята не се прелистваше, направо се отпра пред очите ни. Джинът със свеж хвойнов аромат нахлу в глави- те ни. Оглеждахме разсеяно и глупаво луксозните дъбови ламперии, дивани. Значи така са живели. Немислима среща. Аз, неблагонадеждни- ят, пребивавал в килиите на ул. „Развигор“ за особено опасни престъп- ници, и другарят Тодор Живков! Пийвахме и нямаше какво да си кажем. Това, което трябваше да чуем, вече беше казано. Мина ми през ума, че може би поглъщаме ритуално отровен джин. Но това си е от незаспиващата ми лека параноя. Ясно е, вече е никой. Очаква го само мъка. И здравето няма значение. Удивително, ставаме си някак свои. По лицето на техника Владо забелязвам неволна мимика на състрадание, започна да вдига шум, прибирайки камерата, стативите и микрофоните, Живков продължи да си повтаря, сякаш заучаваше наизуст някоя от речите си, сам в безцветната утрин: „Всичко е от Лукаваго... да, от Луканов...“. Беше прегърбен и стар, излъчваше тъга, скъпите мебели стояха неуместно в тази сценография. Миришеше на терлици, одеяла и стар човек, атмосфера, в която острата миризма на джин плаваше нелепо и освежаваше букета от аромати. За миг почувствах и нежното ухание от парфюма на Нери. Арогантният и коварен партиен апаратчик, с дарба да демонстрира добродушно селско лице, кастрирал всички претенденти за властта, стоеше смален, с трепереща дясна ръка и тъжно лице – толкова познато, почти роднина. Човек от село, някъде от крайната улица, където хората минават по-рядко. „Кой, Тошо ли, е па знаем го.“ Всеки възпитан човек би му отстъпил мястото си в трамвая. Такива сме хора- та, сложна е човешката душа и колко лесно склонността към състрадание тръгва в грешната посока. Нери поиска видеокасетата, притисна я до гърдите си, страхуваше се да не изчезне. Историята се изнизваше пред очите ни. Човек понякога губи сетива особено когато са полети с джин и в тази изтласкана свръхчувствителност, разположена някъде в аналитичните центрове, без конкретно усещане – разумът настоява за отговор; въобще възможно ли е такива събития да бъдат проумявани. Често в новинарските емисии поради липса на думи, рутина или въображение наричат това исторически момент. Мисля, че това беше исторически миг от финалната сцена на трийсет и пет годишно царуване, със странни прекъсвания в звука, откъдето пробиваше „Мила Родино“, няколко ноти от съветския химн и тъжен кавал от Средногорието. Има много събития, в които ако не присъстваш физически, нямат особена стойност. Но ако чуваш как пукат остарелите стави на „първия ръководител“, усещаш дъха му и как преглъща парещия джин; няма как да си забравил, че това е царят-господарят, пред когото с подвити опашки между краката лазеха придворните. Такова събитие става многозначително. Неизбежно се питаш има ли предопределеност, кой раздава ролите, после веднага отхвърляш тази глупост, защото знаеш, че такова нещо не съществува. Живков мислеше другояче. И по въпросите на секса, демокрация- та и унаследяването на самия себе си. Сега беше загубил последната битка. След него прах, разруха и избледняващи спомени. Неизбежните сантименти на облагодетелстваните фамилии и бившите приближени ще заглъхват синусоидно с годините. От години Живков целуваше Хрушчов, Брежнев и кого ли не, право в устата, мокро, другарски, фронтовашки, театрално и вулгарно. Всички имаха пародонтоза, в добрия случай гингивит и милиони налични бактерии. Камерите следяха с цинично хладнокръвие, примесено със страх да не изпуснат нищо от театъра на вождовете. Неизбежно обменяха и вируси. Горбачов вече се гнусеше. И няма как иначе, лейди Тачър го беше харесала, а и той се опиваше от изобилната си реторика, без да е наясно как ще протече демократизирането на „великия Съветски съюз“. Поради свойството на историята да мести подпорите и върти сцената, за всички стана ясно, че Тодор Живков няма да е повече любимият вожд, и най-близките му съратници го предадоха. До един. Нямам отговор и досега на всичките въпроси, които терзаеха ума ми. Щраках с копчетата по камерата, както пианистът понякога оставя пръстите сами да шарят по клавиатурата. Целият бях в слух и се мъчех да проумея какви са тайнствените сили на успеха и падението, подвластни ли са на човека, или избраникът се люшка в човешкия космос напълно безпомощен да поддържа курс на оцеляване. Как мнозина мъкнеха огромния си безспорен талант в тоталните общества, несправедливо грабен от други хора. Фиксирах прашинките, които се спускаха бавно в струите жълта контрова светлина, обстановката, лицата на присъстващите, пъшкането на изпадналия в немилост Живков. Как се случи така, че толкова власт бе предоставена в ръцете на този човек. С години, още от деца, сме усещали, че истината е до теб, чувстваш я. Но после с помощта на възрастните се размива. Не е било истина. Това, което винаги е притеснявало снимащите; визираме ли точно през обектива действителността, или в кадъра попада друга реалност. Понякога малкият визьор скалпира главите на важни исторически личности, оставяйки техните торсове да се движат безсмислено. Наричахме го паралакс. В процеса на издирване, композиране и тълкуване на детайлите се промъкват неуловими безконтролните мисли. Какво разстояние може да измине кокошка с отрязана глава. Опасен ли е паралаксът на нашето съзнание, балканският ни усет за истина. Лутането на един обезглавен народ от дръвника към краката на палача. Успявам да осъзная, че Живков е един нашенски Аменхотеп, който десетилетия бранеше най-високите постове на държавата с мечта да попадне в мавзолей. Фараонът от Египет, успял да издигне страховитите пирамиди, видими и от Космоса, за малко да бъде над- минат. Вместо това селянинът комунист се озова в килиите на улица „Развигор“, създадени от неговия режим, за неговите врагове. Не е за вярване, че с тези треперещи ръце селският човек е одобрил да се построят тези килии за опасни политически престъпници. Там попаднах и аз. Трябваха ми още два-три джина, за да го изтърся пред него на масата. Хонекер, Гомулка и Тодор Живков са настоявали Брежнев да потуши събитията в Чехословакия през 1968 година. Същите ръце са подписали хиляди укази, наредби и изричали коварни устни разпореждания. Случи се така, че бяхме между тези човешки същества, чийто полет е спрян в невидимата паяжина. Къде се е прикрила лъжата? Кой е кръвожадният паяк. Ходи ги търси, сега хората са обзети от циклофренични състояния на носталгия и арогантност. Нямаше как да не забележа и присъствието на смъртта. Тя беше превзела тялото на Живков отвътре, дълбоко укрита в клетъчните структури, времето се беше потрудило над това лице и тяло, лесно можеше да се разпознае и от човек без клиничен опит – как е нашарила със старческите петна ръцете и оцветила с жълтеникаво-сив филтър лицето. Профилът на дядото, на първия сред първите, беше подскочил и се мъдреше силно коригиран от трика на гените – в лицето на внучка- та му Жени Живкова. Оригиналът излъчваше предизвестена смърт. Внучката – потисната, лишена от лицева мимика, беше скръстила ръце смирено. Носът не се беше затрил, беше се настанил там, леко кориги- ран, на новото място. Цялата сцена, поставена в испански филм, можеше да предизвика съжаление и да изцеди някоя и друга сълза от люби- телите на мелодрамата. Отсъствието на памет и разсъдъчна способност у населението е в състояние да подреди кадрите по начин, който всеки кинокритик ще определи като блудкав латиносериал. Тръгнахме си със смесени чувства, под мишници с по един том от съчиненията на Тодор Живков на немски език. Езикът на Кант, Хегел, Витгенщайн също може да не означава нищо. Утопиите са разбираеми на всякакъв език, тъкмо затова са опасни. Познавахме до болка прозренията на нашия диктатор, прилежно записвани и превеждани. Слушали сме ги, снимали сме ги, разтърсвани от гняв, вицове и сарказъм, до примирение, дори симпатии. Толкова плитки и скучни, че ако трябваше да се хвърлим в този басейн от думи, бихме си пръснали главите. Мисля и почти съм сигурен, че майтапите на Първия го спасиха от кучешка смърт. Беше селски тарикат, български Хрушчов и това го спаси от разстрел. Чаушеску и Елена бяха зловещи в потребяването на неограничената власт. Не можеха да се усмихват. Бяха мразени от всички. Нашият умееше да се хили. Подписът на Живков на подарената ми великодушно книга се мъдри на първата страница и попива влага в селската ми къща. Сега тя стои в библиотеката ми и по нея пълзят божи кравички – при натиск започват да смърдят. Арогантността и убийствата на елени, непременно с най-големите рога, бяха само спомени. Добре охранен, поради по-ранната снимка, сега треперенето на ръката се вижда от разкривената дата. Подпис, който е променял хода на хиляди човешки съдби, значително историята на един малък народ, в морето от човешки цивилизации. Диктаторът е забравен от ласкателите, от партийните другари. От всички. Ометоха се. Спряха да словоблудстват. Живков не пропусна да се оплаче: „Никой не ми се обажда, никой не ме търси…“. Отдавна са заглъхнали думите на Джагаров „ти си нашата съвест“... Край на целувките. На симулираната партийна любов. Настъпи смирението. Най-голямото приключение на деня беше да бъде сниман и да изпрати отровна стрела към предалите го, и най-вече срещу Андрей Луканов. Няма съмнение, хитър е, както лисицата, но не е мъдър. Досега е имал късмет, подкрепа от Москва и плах народ. Смъртно ранен, но готов да извади малък партизански пистолет от крачола на панталона – за после- ден изстрел. В името на народа! По навик и от безопасно разстояние – чрез медиите. Да му имат страха. За кога ли. Дядото и внучката останаха на прага, кой и на кого да подаде ръка. Всичко е объркано и остана да махнем неопределено, ами довиждане, сбогом и какво… притеснително е. Да се омитаме… Жените п`о ги бива в сбогуванията. Край на снимките. Огладняхме. Лентата свърши. Край на епохата.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  25.10.2017 17:50 | #3

Изключително интересно. Талантливо и остроумно създадена картина на едно безумно време. Непременно трябва да се прочете целият текст. Ж.Давидов

Анонимен  14.10.2017 22:01 | #2

Истинско удоволствие е да чета тази книга. Интригуваща‚ забавна‚ с остро чувство за хумор и точно описание на живота по време на живота по време комунизма. Елена Илкова

Анонимен  14.10.2017 21:38 | #1

Талантливо написана книга за нашето време на не свобода. Съдържа поне няколко сценарии за филми. Написана изключително интересно на жив‚ пъстър‚ съдържателен български език. Плача и се смея като я чета. Траяна Джарова-Даниелс

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: