Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Град на призраците

23.09.2017

Един от седемте забранени разказа в Северна Корея

 

Бележка на преводача за книгата „Забранени истории от Северна Корея“

Книгата „Забранени истории от Северна Корея“ (превеждана и като „Обвинението“) е първа белетристична книга на севернокорейски писател, тайно изнесена и издадена извън страната. Не е известно истинското име на автора, знае се само псевдонимът му - Банди (Светулката). А биографичните данни, които се публикуват за него, са изменени, да не би по тях да бъде разкрит, подложен на репресии и дори екзекутиран. Вероятно е роден 1950 година.

Казват, че в Северна Корея не се продават книги за любовта, нито има песни за любовта. Затова пък има „закон за трите поколения“, според който наказват и осъдения, и роднините му от две поколения преди него. Пълно е със забрани. Има задължителен списък и снимки на разрешени прически за мъже и за жени. Кучешкото месо е обявено за „енергийна храна“.

Децата стават пионерчета на семдемгодишна възраст. Работи се шест дни в седмицата, а на седмия ден хората се трудят„доброволно“. Смъртното наказание е норма. В тази страна с четвъртата по големина армия в света се използва календар, в който летоброенето започва от 1912 г., когато се ражда Ким Ир Сен, наричан Великия вожд и Яркото слънце. Сега там е 105 година. В страната има 500 паметници на Ким Ир Сен. Казват, че притежаване на Библията се наказва със смърт, както и гледането на холивудски филми, кражбата и обаждането по телефона в Южна Корея. В интернет се стига само до портала с държавна пропаганда. На всеки пет години се правят избори, но на бюлетината има само един кандидат.

Книгата „Забранени истории от Северна Корея“ на писателя с псевдоним Банди ни предлага 7 разказа за последните години от управлението на Ким Ир Сен - от 1989 до 1995 г. За съжаление след смъртта на Ким Ир Сен положението не претърпява промяна. Сегашният управник Ким Чен Ун само преди няколко години ликвидира влиятелния си чичо, като го хвърли гол на 120 гладни кучета.

Историите на Банди са невероятни и ужасаващи, но авторът не пише фантастика. Това е потресаващ реализъм с документален характер. Не е за вярване, че в наше време има човешки същества, които живеят така. Има едно-единствено хубаво нещо в Северна Корея: поради слабото й развитие нейното крайбрежие е рай за прелетните птици. Но страната е ад за хората.

Огняна Иванова

 

 

 

Град на призраци

 

 

Ден преди националния празник украсеният Пхенян беше в цялото си великолепие. В отплата за последните три месеца на неуморна подготовка градът представляваше зашеметяваща гледка. Когато влакът на метрото спря на станцията, Хан Кьонхи едва успя да се вмъкне в него, да си пробие път до края на вагона и да застане на последното празно място. И под земята беше пълно с хора, както и по улиците. На всяка станция прилив от човешки същества нахлуваше във вагона – войници, студенти, гимназисти, млади селскостопански работници, понесли макети за празника, обикновени граждани, прегърнали огромни букети, пионерски ръководители, стиснали дръжки- те на плакати.

Външният им вид, а още повече нещата, които носеха, говореха, че са се запътили на репетиция за масовата спартакиада на другия ден, в която щяха да участват милион души. Хората ставаха все повече и Кьонхи беше принудена да извърта набитото си тяло на една или друга страна, за да не бъде безжалостно смачкана. Въпреки това през цялото време тя не откъсваше поглед от сина си. Двегодишното дете буквално се беше залепило за нея, затиснато между пищната ѝ гръд и чиновническата чанта. Като че ли все повече се вкопчваше в майка си, а огромните му очи се стрелкаха нервно наоколо.

Шумът се увеличи с излизането на влака от станцията, а въздухът във вагона, застоял, задушлив и горещ, леко се разхлади и на жената сякаш ѝ стана по-леко да диша. В същия миг тя отново чу гласа на другарката от детската градина, който отчетливо се извисяваше над брътвежите на пътниците и тракането на мотрисата. В края на работния ден, когато другарката предаваше всяко дете в закрилящите го родителски ръце, тя беше избрала Кьонхи за една от дългите си речи:

 – Ах, другарко управител, чудя се дали не сте плашили сина си с истории за Оби – страшилището, което прибира в торба непослушните деца и ги хвърля в кладенец? Питам не за друго, а защото преди малко тъкмо беше задрямал – ха-ха- ха! – не Оби, а синът ви, разбира се, когато изведнъж се стресна и се събуди плувнал в пот, и така пищеше „Оби, Оби!“, че щеше да се пръсне. Направо е чудно, че жена като вас може да роди толкова крехко дете!

 – Права сте, сигурно се е метнал на бащиния си род. Ако приличаше на мен, едва ли би се уплашил от някаква приказка!

Кьонхи се насили да се засмее. Макар че беше нещо като знаменитост в сравнение с другите майки – управителка в магазин за морски продукти само на трийсет и шест години, с твърд характер и съответстващо му здраво телосложение, тя не можа да не се притесни от споменаването на Оби. Разбира се, другарката говореше, без да има представа, леко раздразнена, че трябва да се занимава с толкова чувствително дете, зачудена как да предотврати подобно избухване в бъдеще.

Кьонхи обаче не беше от хората, които приемат такива забележки буквално. Затова се чудеше дали другарката не беше усетила нещо. Иначе защо щеше да разпитва за Оби, а не за нещо друго? Какво знаеше?

Кьонхи беше наясно, че е безполезно да си блъска главата. Укори се, че не проявява характер, а се измъчва. Въпреки това, когато слезе на станция „Сънни“ и излезе от метрото, връхлетяха я същите мисли. Едва когато стигна до площад „Ким Ир Сен“, където маршируваха войници, тя осъзна нещо ново, което потисна цялото ѝ дотогавашно безпокойство. Прозорецът на апартамента им на петия етаж ясно се виждаше над морето от глави и ръце, свити в юмрук и вдигнати за поздрав. Трябваше само да прекоси площада и щеше да си бъде у дома. Днес обаче нямаше как това да стане. Не заради репетицията, а защото, ако тръгнеше през площада, нейният син, вече уплашен от хилядите гърла, викащи „Да живее Ким Ир Сен! Да живее Северна Корея!“, щеше да се изправи пред страховития Оби. „Ама че дете! – промърмори тихо Кьонхи, като едва ли усещаше, че говори. – Мекушав e точно като баща си!“

 И като се отказа от обичайния си път за прибиране, жена та тръгна към един близък магазин, където продаваха детски дрехи. Синът ѝ наистина беше копие на баща си – с тяло без сила, какъвто беше и умът му. Какво друго освен наследствена слабост можеше да послужи като обяснение за това, че детето изпадаше в истерия при вида на един портрет? Ако не беше съпругът ѝ, Кьонхи отдавна щеше да иде до болницата и да поиска да бъде приложено някакво лечение. Вместо това трябваше да крият какво става.

Вярно, детето беше още съвсем малко, но нима имаше значение? Ако синът на служител в отдела за агитпропаганда изпадаше в истерия, щом види портрета на Карл Маркс, можеше да се очакват сериозни неприятности. Пък и в момента, когато подготовката за националния празник беше стигнала апогея си, хората бяха дотолкова превъзбудени, че можеха да сметнат и дрънченето на изпусната лъжица за из- бухнала граната. Самото събитие щеше да бъде последвано от детайлно оценяване, така че горко му на онзи участник, който е показал не революционен плам, а нещо по-незначително.

Не, не биваше точно сега да не бъдеш в крак. В крайна сметка всичко щеше да продължи само още няколко дни; просто не трябваше да ги забелязват. Така смяташе съпругът на Кьонхи и с това се ограничаваше. Детето, което тя носеше, ѝ се стори два пъти по-тежко, а ярката синева на небето, така контрастираща със сивотата на облаците през последните дни, започна да потрепва от рядък за сезона южен вятър.

 Когато излезеха от уличката на детския магазин, контрастът щеше да се засили – от усамотеното място, където поривите на вятъра гонеха окапали листа и парчета найлон, запратени в канавката, до безкрайно широката главна улица. Тук, на мястото, където скоро щеше да има празненство, улицата приличаше на свиреп див звяр, който разтърсва грива и надава рев: като наежена от афишите и плакатите, със строгите линии на яркочервените букви, които те карат да примигваш; с безбройните знамена, наредени от двете страни, плющящи на вятъра; раздирана от остри изсвирвания, подчертаващи всяко ново изискване или нова заповед; прерязана през средата от тъмносиня кола с високоговорител, от която неспирно гърмят лозунги, така че цялата улица кънти.

От време на време небето на града беше разкъсвано от ниско минаващи самолети, излитащи или кацащи, чиито мотори сякаш се пръскаха от невиждан тътен и стряскаха фигурките долу, а те несъзнателно забързваха. Щом се прибра у дома, Кьонхи изсипа на пода играчките на сина си.

– Я виж, миличък Мьоншик, колко са хубави! Не искаш ли да си поиграеш? Би-биип, зън-зън-зън...

И като остави детето да се забавлява, Кьонхи бързо отиде и дръпна пердетата, които беше окачила на прозорците. Апартаментът се намираше в предната част на кооперацията; единият прозорец гледаше на юг, другият – на запад. От южния прозорец се виждаше портретът на Карл Маркс, окачен на стената на Военното министерство, докато западният прозорец беше като рамка за подобен портрет на Ким Ир Сен, окачен на Големия дворец на образованието, до балкона за официални гости.
Кьонхи не биваше да позволява на Мьоншик да вижда тези портрети. Когато бялата найлонова завеса под пердетата, като завесите на всички, оставаше дръпната през деня, тя закриваше портретите, но тогава неясните очертания, получили се вследствие на тънката, прозрачна материя, изглеждаха по-страшни от грубата действителност. Първоначално Мьоншик се беше уплашил от сблъсъка лице в лице с портрета на Маркс и поради бъркотията в главата му и развинтената му фантазия с всеки изминал ден портретът му се виждаше все по-голям.

Привечер в събота това се случи за първи път. На площад „Ким Ир Сен“ имаше събрание с цел да бъдат насърчени хората, за да подготвят тържествата с още по-голямо въодушевление. Времето на всички беше ограничено, затова насрочиха събранието за час, когато повечето работници обикновено се прибираха у дома. Мьоншик беше настинал и на Кьонхи не ѝ се искаше да го оставя в това състояние, но изобщо не можеше да отсъства от събранието, така че накрая тя го взе на гръб, вързан с ремъци, и отиде с него на площада. Мьоншик често  страдаше от настинка, явно заради крехката си физика, но в случая беше съвсем различно – горещото му телце пареше на гърба ѝ, от което Кьонхи разбра, че има температура, която не е за пренебрегване.
Мястото на нейната група беше в началото на площада, далече напред в лявата колона, точно под смръщения поглед на Карл Маркс. В сумрака на настъпващата вечер, преди да запалят лампите на площада, червеникавокафявото лице с огромна, бухнала коса можеше да накара и най-суровия партиен кадър да усети как го побиват тръпки. Сигурно това стана причина Кьонхи неволно да си припомни един ред от първия пасаж на „Комунистически манифест“, който беше чела едно време в университета: „Призрак броди из Европа – призракът на комунизма.“ Дали пък Маркс по недоглеждане не беше на- писал собствената си автобиография? Това изречение по загадъчен начин съответстваше на изникналия там негов портрет – по-близък по форма до някакво призрачно присъствие, отколкото до истинско човешко същество; като изскочил от някаква мъртвешка легенда.
 На лишената от фантазия Кьонхи в друг случай никога нямаше да ѝ дойдат наум такива размишления, но тогава беше започнала да се притеснява за Мьоншик и да се безпокои, че по някакъв начин детето може да попречи на събранието. Скоро се оказа, че страховете ѝ са напълно основателни. Множеството наоколо вече беше притеснило сина ѝ, а когато първото приветствие прогърмя по високоговорителя, той така се стресна, че едва доловимият му хленч премина в силно, отчаяно хлипане.
На Кьонхи не ѝ се счуваше – някои я укорява- ха, че е довела ревящо дете на такова важно събрание, шъткаха да го накара да млъкне. Тя побърза да извърти детето, за да е отпред, взе го на ръце и започна да го люлее, като тихо му гукаше успокоително, доколкото се осмеляваше. Но синът ѝ продължи да плаче. Озърна се и като последно средство приближи лицето си до неговото.

„Оби! Оби! Страшният Оби ще вземе Мьоншик, ако е лош!“ – прошепна му тя, но пак нямаше късмет. Тогава ѝ хрумна нещо. Вдигна детето, така че погледът му да падне точно върху портрета на Маркс, като през цялото време му шепнеше в ухото: „Оби!“
Мьоншик рязко спря да хлипа и Кьонхи въздъхна с облекчение. Но още в следващия миг малката огнена топка в ръцете ѝ, която притискаше лице към нейните гърди така, сякаш се опитваше да се напъха в нея, беше разтърсена от странни спазми. „Недей, Мьоншик, недей! Ама че дете...“
Кьонхи беше отвратена. В ъгълчетата на устата му се по- каза пяна, очите му се оцъклиха и гледаха невиждащо. Ако наблизо имаше лекар, нещата можеха да свършат зле.

През следващата седмица Мьоншик на два пъти имаше такива припадъци, уплашен от Оби, когото виждаше през прозорците на апартамента. Тези кризи лесно можеха да бъдат избегнати, ако Кьонхи се беше постарала повече – тя дръпна двойните завеси само на западния прозорец, а трябваше да се сети да покрие и южния. Детето не беше на себе си от първоначално изпитания ужас и в очите му портретът на Ким Ир Сен също имаше изражението на страховития Оби.

 Макар че току-що се беше уверила, че двойните завеси са спуснати на прозорците, Кьонхи далеч не се успокои, докато гледаше как синът ѝ все пак си играе. Всеки момент очакваше да чуе смразяващия глас на кварталната партийна секретарка, която вика от улицата: „Пети етаж, трети апартамент!“ Ако това се случеше, щеше да бъде за трети път, така че нямаше да може да я умилостиви с някакво оправдание или извинение.

– Пети етаж, трети апартамент!
Дали не ѝ се счуваше?
 – Пети етаж, трети апартамент!
– Ето ме!
Дори когато си каза, че гласът е истински, на Кьонхи ѝ трябваше малко време, преди да може да си отвори устата, и обикновените думи от нейния отговор прозвучаха изкуствено в ушите ѝ. – Моля да дойдете долу!
 Толкова било. Кьонхи взе на ръце Мьоншик и излезе с него от апартамента. Докато слизаше по стълбите, усети колко са натежали краката ѝ.
– Пак ли, другарко управител? След всичко, което ви казах?

Макар че партийната секретарка беше доста над четирийсетте, устните ѝ все още пазеха червенината на младостта, а очилата ѝ с бели рамки бяха без диоптри. От друга страна обаче, гласът ѝ беше студен и безцветен.
– Работата е там, другарко партиен секретар...
 – Достатъчно! Трябва ли да го повтарям за трети път?

Въпросът, изглежда, беше реторичен, подир което жената се впусна в обичайната си реч, преди да успее Кьонхи да я по- пита дали има нужда от това.

 – Другарко управител, имате ли нещо против белите найлонови пердета, които Партията беше така добра да ви предостави? Раздадени като специална грижа за живеещите на нашата улица, които се радват на честта да живеят в сърцето на града, на място, което скоро ще бъде посетено от много чужденци, за да гледат празненството? Може би мразите факта, че ви бяха дадени безплатно?

 – Нищо подобно. Просто...

 – Вижте какво! Навсякъде имат същите завеси, за да изглеждат прозорците на улицата ни хубави и еднакви. И щеше да бъде така, ако вашият апартамент не се открояваше като гнил зъб!

И като размаха изпънат пръст по посока на дразнещите я завеси, партийната секретарка първо изгледа гневно самите тях, а после и провинилата се.

 – Ами, както казах, не става въпрос за това, че аз...

Отново Кьонхи усети, че я прекъсват.
 – Всеки път – едно и също. Защо упорствате с такъв инат, другарко управител? Може в службата да имате авторитет, но животът в колектив е друга работа!
 – Твърде далече отивате...
– Твърде далече ли? – прогърмя гласът на партийната секретарка, макар че Кьонхи протестира възможно най-меко. Секретарката взе да разлиства червения бележник, който носеше под мишница.
– Като се има предвид предаността на вашето семейство към Партията, ще ви кажа направо как стоят нещата. Получих донесение с дата шести септември. „В трети апартамент на петия етаж в блок номер пет всеки ден от около 6 часа вечерта до сутринта на другия ден и на двата прозореца пускат сини двойни завеси. Намирам това за извънредно подозрително. Може да е някакво тайно, кодирано съобщение за връзка с шпиони.“

И като затвори рязко бележника, партийната секретарка изгледа изпитателно Кьонхи.

– Такова донесение е стигнало и до други уши, освен до моите, другарко управител. А вие се осмелявате да казвате, че аз съм отишла твърде далече?

 Отначало Кьонхи зяпна изумена, но почти веднага усети, че нещо в нея кипи, нещо горещо и плътно се движи през тялото ѝ. Хората, които са храбри и дори непоколебими, могат да проявяват поносимост и да се въздържат, когато се налага. Но има точка, в която търпението стига своя краен предел и в този момент техният нрав се проявява в цялата си същност с удвоена сила.

– Тайно съобщение? Кодирано?

 Най-после Кьонхи избухна в смях – неудържим кикот, който не можа да овладее. Смя се толкова дълго и шумно, че Мьоншик взе да хленчи в ръцете ѝ, а партийната секретарка сякаш леко се сепна.

– Добре, ще ви обясня! – каза най-после Кьонхи, която вътрешно не спря да се смее. Изпъна гръб и вдигна детето по-високо в ръцете си. Отново се държеше достойно и решително, в съответствие с внушителната си осанка. Смехът бе изиграл ролята на грубо сито, прецедило мъчещото я безпокойство и оставило само оголените ѝ нерви.
 Какво толкова можеше да я заплашва? Дори когато със ситни стъпки ходеше на училище, под- стригана по края на сложена на главата паница, понесла ученическа чанта, червената лента на ръката, която бележеше деца с характер и поведение, предопределени за бляскава кариера в Партията, почти непрекъснато беше елемент от нейната униформа и остана там чак до студентството ѝ. А след като се дипломира и си намери завидна работа, тя неотклонно запази ранга си на партиен кадър и поемаше още по-големи отговорности. Да имаш баща, геройски загинал в Корейската война, означаваше, че произходът ти е достатъчно надежден, за да не си заплашен от дребните провинения, които неизбежно имаш от време на време. Съпругът ѝ, макар че беше завършил престижна революционна академия, не изглеждаше уверен и убедителен. Единствената причина за нервите на детето беше наследствената плахост! Е, синът се плашеше от портрета на Маркс, но нима от това следваше, че родителите му са против марксистката идеология?

 – В крайна сметка – продължи тя с глас, подрезгавял от изпитваното задоволство – нима е възможно цялата история да е нещо по-лошо от онова, което си мислите, та да бъда за- клеймена като шпионка?

И като започна със случилото се по време на събранието, Кьонхи разказа всичко за здравето на Мьоншик и завърши с нуждата от двойни завеси. Партийната секретарка свъси вежди.

 – Но защо скривате и прозореца от другата страна? От него портретът на Маркс не се вижда!
– Да, но се вижда Великият вожд.
 – Е, и?
– Нали знаете поговорката? Дете, което се бои от костенурки, се бои и от капака на отходния канал!
– Какво? Синът ви се страхува от портрета на нашия Велик вожд?!

Погледът на партийната секретарка сякаш изведнъж се фокусира зад очилата, но такова нещо не можеше да спре Кьонхи и тя заключи:
– А сега, след като ви обясних всичко, ще се радвам на разбиране от ваша страна. Какво друго ми оставаше? Не мога да затворя детето в някой шкаф и да го следя ежеминутно през целия ден. Обаче утре за церемонията обещавам да не пускам пердетата.
 – Това не е приемливо – упорстваше секретарката, а резкият ѝ тон се повиши още повече с последните ѝ думи. – Не става въпрос за някаква дребна разправия относно подредбата на едно домакинство. Оценката, която ще бъде направена след митинга, ще има за цел да изкорени всяко отклонение от партийната идеология – нали си давате сметка за това, другарко управител? Повече нямам какво да кажа.

Докато Кьонхи намери подходящия отговор, партийната секретарка беше изчезнала зад ъгъла на улицата като черен ястреб, отлетял с плячката си. След по-малко от два часа двойните завеси и от двата прозореца на трети апартамент, пети етаж на блок номер пет бяха свалени, само че не от Кьонхи. Тя беше в кухнята и приготвяше вечерята – тряскаше тенджери и тигани и захлопваше вратичките на шкафчетата, спомняйки си унижението, като капак на думите на партийна- та секретарка. Така че когато съпругът ѝ влезе в апартамента, тя не схвана това веднага – чакаше го да се прибере едва след час.

– Защо си спуснала двойните завеси?
Стресната, Кьонхи вдигна поглед и видя съпруга си на прага на кухнята, все още уловил дръжката на вратата, сякаш се противеше на нуждата да влезе. Веждите му – две плътни черни линии в контраст с бледото му лице – се извиваха към средата на челото като йероглифа за осмица.
 – Е, защо пак си ги пуснала?
На челото на Кьонхи се появиха три дълбоки вертикални бразди, съответстващи на йероглифа за „пара“, в унисон с йероглифа на съпруга ѝ за числото осем, докато ръката ѝ с ножа спря да кълца синия домат.
 – Отговаряй!

 Като видя, че съпругът ѝ се спуска към двата прозореца и дърпа двойните завеси, за да ги смъкне, Кьонхи остави заниманието си, излезе от кухнята и вдигна Мьоншик от пода, където си играеше. Щом свърши със завесите, съпругът ѝ отново се обърна към нея.

 – Непрекъснато ти повтарям да махнеш проклетите завеси. Обаче виждам, че влиза през едното ти ухо и излиза през другото. Ако беше младоженка, пристигнала от провинция- та, сигурно можеше да се намери някакво извинение, но вече мина достатъчно време, та да не си наясно с Пхенян. Как още не си разбрала що за град е това?

Изтощен, той се тръшна на обичайното си място до стена- та, все още гледайки Кьонхи с невярващи очи.

 – Нали ти казах вчера за заека с трите дупки? Предпазливостта никога не е излишна, затова заекът си е приготвил три дупки – да има къде да се скрие при нужда. Това е поуката от приказката. Винаги тропни с крак в началото на каменния мост, за да провериш дали ще издържи тежестта ти. Това са правилата на живота в Пхенян. Какво те прихвана тъкмо днес?!

Когато отговор не последва, съпругът на Кьонхи измъкна кутия цигари от джоба си, захапа една цигара и я запали. Бързо си дръпна на няколко пъти, шумно примлясна и издиша облак дим, като че дълбоко въздъхна. Надигна се, съживил се донякъде.

 – Коя е най-важната теория в учението на Маркс? – попита той, като вдигна ръка, за да посочи самия Маркс.

 – О, най-напред говориш колко отдавна съм била младоженка, а сега очакваш да се върна в класната стая?!

– Диктатурата на пролетариата! С която и теорията за капитала, и теорията за изграждането на научния комунизъм, разбира се, са свързани, само че връзката е вторична. Ако капиталът е оръдието на капитализма, оръдието на социализма, което ръководи живота на всички ни тук, е диктатурата на пролетариата! Да, хората в този град много добре разбират същността на тази идея. Затова живеят в съответствие с принципите от „Заекът с трите дупки“. Ти обаче за нищо не се притесняваш, като смяташ, че заради геройски загиналия си баща не подлежиш на упреци. Колко си мислиш, че ще струва това в деня, когато направиш пропуск и откриеш, че народът е против тебе? Да не си мислиш, че Оби е само в приказките?

Очите му горяха от ярост. Кога преди нейният мекушав и кротък съпруг беше показвал такова пристрастие? Но Кьонхи беше прекалено нетърпелива, та да губи време в чудене на какво се дължи промяната.

 – Достатъчно! – сопна му се тя в мига, когато ѝ се отвори възможност. – Не знам какво е станало в службата ти, за да си в такова настроение, но имам друга работа, вместо да стоя тук и да ми четеш конско.

– Умът ми не го побира как можеш да бъдеш толкова наивна! – тропна с крак раздразнен мъжът ѝ. – Не съм имал лош ден в работата! Идвам от отдел „Пропаганда“!

– От отдел „Пропаганда“ ли?

Кьонхи пребледня, присви очи и погледна изпитателно мъжа си. После се изсмя с облекчение, когато схвана какво е станало:

– А, разбирам! Заради „кодираното съобщение“ е било.

И тя отново се изсмя.

 – Какво? И тебе ли те викаха там?!

– Не, но кварталната партийна секретарка току-що беше тук и ми каза, че срещу нас има донесение. Намекна, че може да е стигнало по-горе.

– А ти какво каза? Каква причина посочи за завесите?

– Казах истината, разбира се. Да не смяташ, че това е по-лошо от обвинение в шпионаж? „Кодирано съобщение“, голям смях!

– Чуй ме, няма нищо смешно. Опитах се да обясня, че Мьоншик сигурно е физически нестабилен като мен, затова е в такова състояние, и знаеш ли какво каза завеждащ отдела?
– Какво каза?
 – Че не се наследява само физиката, че и умствената нагласа идва от родителите!
– Така ли каза?
 – Да! Какъв извод ще си направят за тебе или за мен, ако сме предали на сина си страх от портрета на Великия вожд? Я кажи?
– Но това е нелепо...
 – Дали?

Ясно е като две и две – четири. Пред прозореца отвън нещо просветна като размахан нож, последвано от страховит трясък, сякаш метален варел падаше по стълбището на пететажния блок. Вятърът затръшна входната врата, в бързината оставена отворена от съпруга на Кьонхи, а щом ехото заглъхна, замести го тихото барабанене на дъжд по перваза.

 Продължи да вали до късно през нощта, като сегиз-тогиз дъждът стихваше и започваше да ръми, но после се възобновяваше с кресчендо. Мьоншик спа на пресекулки – едва ли това можеше да се нарече сън – и Кьонхи цяла нощ седя до него, за да го успокоява, щом се разплачеше. Беше нощта преди националния празник, тържествен ден, който целият град очакваше от месеци, но Кьонхи се чувстваше толкова изтощена, че седеше до сина си и клюмаше от време на време.

Всеки път, когато дъждът стихваше, гирляндите на електрическите фенери, украсяващи улицата, отново светваха и разноцветните им отражения разцъфваха в прозорците. Ако беше друг празник – Първият ден на първия лунен месец или Фестивалът на реколтата, – гледката щеше да разведри Кьон- хи, но сега светлините сякаш ѝ се подиграваха. Когато се унасяше, а после се сепваше, ръката ѝ машинално докосваше Мьоншик. После главата ѝ отново започваше да кима на пресекулки, като чукало, стриващо ориз в хаванче.

 Напорът на дъжда, въздишките на вятъра, нощта, тихо спуснала се върху улиците – накрая всички тези несвързани елементи се обединиха, за да запеят в един нестроен хор, разгръщащ в умореното съзнание на Кьонхи враждебен градски пейзаж. Отнякъде се разнасяше вик, който отекваше из заспалите улици: „Оби!“
 – Какво обикаляш тук, след като трябва да си вкъщи и да спиш? Правиш планове как да провалиш утрешния празник? Какво беше това?

Върху покривите на двата най-високи блока беше стъпила разкрачена фигура, чудовищна и космата. Беше... Беше самият Оби! Обзета от такъв ужас, че направо усети как губи разсъдъка си, Кьонхи се обърна и хукна да се спасява. От прозорците, разположени наблизо един до друг като килийки на пчелна пита, надничаха напрегнатите личица, които наблюдаваха какво се движи по улиците долу. Само че те не бяха на хора, а на зайци! На зайците от приказката, която съпругът ѝ беше научил наизуст още като дете.

Как така Кьонхи беше попаднала в този капан? Тя се оглеждаше като обезумяла (вече беше в апартамента си, но кошмарът продължаваше) и забеляза още един от зайците, легнал на отсрещния креват – извънредно мизерен наглед екземпляр. Отворената му уста беше заела кръгла форма, сякаш жалостиво казваше „О!“ от изненада, но иначе спеше дълбоко и хъркането му беше като гръмотевичен тътен. Сигурно страховитият рев на Оби го беше изтощил до такава степен. Само че каква беше тази редица от бели зъбчета, която мярна в зяпналата уста? Не, това изобщо не беше заек! Беше съпругът ѝ!

– Ма-мо!
– Шшш, шшш! Заспивай, Мьоншик...

Дори завладяна от транса, Кьонхи механично правеше усилия да приласкае неспокойното дете, но малко по малко движенията ѝ затихваха и тя потъна в същия сън, в който изтощеният град продължаваше да се приготвя въпреки рева на вятъра. Още щом се зазори на другия ден, хората се втурнаха към прозорците си, за да огледат с тревога небето. Млади и стари, мъже и жени – в целия град нямаше и един човек, който да не се взира в небето в опит да отгатне какво ще бъде времето. Признаците далеч не бяха обещаващи – плътните мастиленочерни облаци заплашваха, че бездруго упоритият дъжд ще се засили.

Към шест сутринта обаче взе да изглежда, че това е фалшива тревога – дъждът постепенно спря и небето показа своя лик, сякаш нищо не се беше случило. В казармите, училищата и заводите стотици хиляди участници в манифестацията се раздвижиха, както беше по план. Но не беше минал и половин час, когато небето изигра ново, бомбастично представление. Този път дъждът не беше просто силен – лееха се огромни буйни реки, способни да причинят бъркотия в целия град. Каналите преляха и наводниха канавките, а хората търсеха убежище на всяко възможно място – в подлези и в жилищни блокове, в станции на метрото под земята и в заслони на автобусни спирки, под навесите на обществени сгради, в покрити входове – и гледаха втрещени бушуващия потоп.

Стана осем часà, девет часà... Едва когато стрелката на часовника сочеше, че остават нищожните четирийсет и пет минути до началото на митинга, предвиден за десет часà, дъждът рязко спря, сякаш небето с неохота даваше разрешение всичко да продължи, както е планирано. Между остров Янггак и хълма Моран насред града се простря дъга като знаме, на което можеше да бъде написано: „Не е невъзможно митингът да започне в уречения час.“ Взеха да се показват късчета синьо небе и по всичко си личеше, че предстои ден на слънчево великолепие. Значи сега церемонията щеше да се състои според плана, с измития, чист град като бляскав фон – ако стотиците хиляди хора, пръснати в центъра на столицата, можеха да се съберат на площад „Ким Ир Сен“ през следващите четирийсет и пет минути.

Но това щеше да е като да очакваш изсъхнали дървета да се раззеленят. Вместо да се чува дъждът, в небето се разнесе пукотът от безброй радиопрограми, включително и от предавания на главните радиостанции в някои западни страни. „Празненствата в Северна Корея, подготвяни три месеца, се отлагат заради пороен дъжд!“ Така чужденците показваха своето невежество по отношение на Пхенян.
„Внимание, граждани! Митингът ще се проведе, както е запланувано. Всички участници без изключение трябва да се явят на сборния пункт.“
Писклив глас по Трета програма на радиото изрече това съобщение в колективното ухо на града. От подлези, апартаменти, станции на метрото и покрити входове хората излетяха като куршуми, изстреляни от пистолет.

Единствено Кьонхи остана на мястото си – сама с Мьоншик в притихналия апартамент. Тя чу съобщението, както го чуха и всички други, разбра нарочното ударение върху думите „без изключение“, но самата тя беше изключена от тържествената проверка на своята група – трябваше да се погрижи за болното си дете. Поне завидното местоположение на апартамента ѝ означаваше, че ще има първокласен изглед към митинга. И тя отиде на прозореца да види ширналия се площад – все още празен, независимо от непрестанните съобщения, с трийсет и пет минути, останали до началото. Трийсет минути, двайсет и пет минути... А после стана чудо.

На площада една по една започнаха да се образуват колони, помежду им – разстояния като на соеви блокчета. Всяка колона приобщаваше нови блокчета в бърза последователност, сякаш изразът „без изключение“ беше дълъг стоманен шиш, обикалящ из града и набучващ купища хора, които тутакси оставяше на площада. Накрая, само пет минути преди началото, целият площад се превърна в разноцветно море с колони, простиращи се от двете страни на Универсален магазин № 1, минаващи покрай Двореца на децата и стигащи чак до кръстовищата на „Янчон“. Висши партийни функционери тръгнаха да заемат местата си на трибуната за официалните лица. Върху площада се спусна спотаено мълчание, което вибрираше като море след току-що стихнала буря.

„За сведение на гражданите! Днес ние извършихме чудо, което кара хората от цял свят да се изпълват с възторг. Сто хиляди граждани се събраха на площад „Ким Ир Сен“. Сто хиляди само за четирийсет и пет минути!“ Като чу това ново съобщение от Трета програма на радиото, без да се усети, Кьонхи събра дланите на ръцете си пред гърдите. По някаква причина усети как се свива сърцето ѝ. Как се „свива“! Да, това беше точната дума. Пред очите ѝ се разигра спектакъл, внушаващ потреса от изпитан ужас вместо прекрасното чувство, когато човек става свидетел на чудо.

Дори заплахата с мигновена смърт не може да предизвика такова безусловно подчинение. Каква ли ужасна стихия беше накарала в този град да се роди такъв с нищо обясним устрем? Както се оказа, на Кьонхи не се наложи да чака дълго за отговор. В течение на седмица в различни градове на страна- та представиха доклади за церемониите. Във всяка заседател- на зала резкият глас на партийния секретар беше прекъсван от удари с юмрук по катедрата.

Онези, получили порицание, стояха с наведени глави и стиснати устни, гълтайки рукналите сълзи и задушавайки виковете на ужас. Всяко нещо, за което се смяташе, че разваля празненството, дори ако ставаше въпрос за липсата на въодушевление, биваше обстойно преценявано. Най-суровото наказание беше изселване от столицата – официално го наричаха „изгнание“. 

Това се осъществяваше безжалостно и ефикасно. На изселени- те не се позволяваше дори да приготвят личния си багаж сами. Щом научеха решението („Другарю, поведението ти по време на празника е преценено като неприемливо; според правилата на Партията местоживеенето ти ще бъде променено и ще се преселиш в провинцията!“), наказанието веднага влизаше в сила. Под зоркото око на отговорник от отдел „Пропаганда“ пристигаха няколко служители със сламени торби и плетени чували за ориз, в които напъхваха чуждите принадлежности толкова бързо, че провинилите се нямаха време да реагират.

Нещата бяха така организирани, че да остава възможно най- малко време до заминаването на влака за новия дом. Отговорникът от отдела оставаше редом през цялото време – и в камиона за гарата, а после и във влака; така дълбоко загрижен да ги изпрати до мястото, където вече щяха да живеят (което във всяко отношение беше толкова далече от Пхенян, че изглеждаше чужда страна), че не ги изпускаше от очи.

Именно това се случи на Кьонхи и нейното семейство. Присъдата беше точно предвидената от съпруга ѝ: „Пропуски във възпитанието на сина им в принципите на истинската революционна преданост, отрицателно влияние върху тържеството за националния празник; в допълнение – правене на груби инсинуации за портрета на Карл Маркс – бащата на комунизма, и сравняване на портрета на нашия Велик вожд с капак на отходен канал. Установена е вина в създаването на заплаха за нашата партийна идеология...“

 В камиона, който потегли малко преди полунощ, бяха четирима: Хан Кьонхи, съпругът ѝ Пак Сунил и синът им Пак Мьоншик, плюс представителя на отдел „Пропаганда“, намерили къде да клекнат край багажа на семейството. Мястото до шофьора остана празно, но отговорникът, надзираващ поверените му хора, беше предпочел да пътува с изселваните. Детето не спираше да плаче. Слабото му, монотонно хлипане и конопената качулка с вързани под брадичката на Хан Кьонхи върви представляваха ярката картина на страдащо семейство. Мъжът пуши като комин през целия път, върху вързопа дрехи падна искра от цигарата му и прогори малка дупка, но никой не посегна да изтръска искрата. Преди да потегли, шофьорът се наведе над давещия се мотор, за да го увещае да запали.

Дори и това кратко време стигна в съзнанието на Хан Кьонхи да се струпат куп мисли. Изникваха една подир друга – озадачаващо шествие от несвързани фрагменти. Ето ги парчетата от глинени съдове, в които сипваше ядене от пясък, когато беше още много малка и си играеше на „къща“. Видя как се сби със сина на съседите, защото си позволи да я нарече „мъжкарана“. Ето я и зимната ваканция през първата ѝ година като студентка, когато се върна у дома с нощен влак, прекосил цялата страна – през около трийсет области. „Вижте го това момиче! – възкликна баба ѝ. – Никога ли не се бои? Сигурно го е завладял духът на някой генерал!“

И това бе истина – с геройски загинал баща, който даваше сила на нейните дръзки, съкровени стремежи, досега Кьонхи беше живяла в неведение какво е човек да изпитва страх. А сега страхът бе завладял цялото ѝ същество. Вратата на шофьорската камина се затръшна, моторът запали с рев. Шумът разпръсна мислите на Хан Кьонхи и полезрението ѝ се ограничи до прозореца от нейната страна, ярко осветен, сякаш някой ги изпращаше. Камионът потегли на тласъци, а тя се люшна и се закашля в усилие да се освободи от стълба втечнена пара, който сякаш пламтеше зад гръдната ѝ кост.

Дали това усещане за парене в нея се дължеше на острия като нож поглед на отговорника? Или пък декоративните фенери, овесени от покрива на универсалния магазин, я накара ха да насочи мислите си където трябва? Празният ѝ поглед се премести и пред нея се извисиха двата портрета от площада: Карл Маркс, чиито черти се губеха в морето на острата му бра- да, и Ким Ир Сен, със строга и осъждаща линия на устните. Двата червени „призрака“ ревяха на Кьонхи: „Стига с тези безполезни размишления, другарко! Как се осмеляваш да смяташ, че си наказана несправедливо? Дадените заповеди се изпълняват; изключения няма! Изключения няма, чуваш ли? Не знаеш ли на кого принадлежи този град?“

Тези заплашителни и безжалостни призраци накараха Кьонхи да не дава израз на мъката си и ѝ отнеха всяка надежда за отменяне на присъдата. Крайниците ѝ започнаха да треперят и това не беше само заради септемврийския хлад. Вътре в нея набъбваше страх – страх, който в тази страна трябва да ти бъде внушен от самото раждане, ако искаш да оцелееш. Най-после тя намери решение на загадката, разбра коя е силата, движеща стотици хиляди хора като кукли на конци. Ако в момента мъжът ѝ бе пожeлал да я препита за най-важната теория на Маркс, тя беше в състояние да му отговори много по-сериозно, непоклатимо и уверено.

Камионът летеше към гарата. От двете страни на пътя струпаните прозорци на апартаменти загадъчно ѝ припомни- ха съня от нощта преди националния празник: „Заекът с трите дупки“... И макар че наближаваше полунощ, Хан Кьонхи усещаше, че стотици хора са се надвесили от прозорците, гледат, както гледат зайци от дупките си, с присвити, обвиняващи очи. Ако двамата Оби дадат заповед, казваха тези хора, те ще се стекат на площада дори за по-кратко време от преди, без изключение!

Април 1993 г.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: