Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Излезе сборник с есета от Сава Славчев

20.09.2017 1

  

 

Сава Славчев е автор, преводач и редактор италианист. Завършил е СУ „Св.Климент Охридски” и е специализирал в държавния университет в Милано. Превеждал е поезия и белетристика. Носител е на специалната награда за поезия на Алберона, Италия, присъдена на петото издание на конкурса през 2010 година. На 20 септември  той представи своя сборник с есета под общото название „Носталгични пътеки“ („Изток-Запад“, 2017). Събитието се състоя в Corso (бул. „Цар Освободител“ 10, срещу Руската църква). За книгата говори писателят Петър Делчев.

 "Есетата на Сава Славчев са балансирани, елегантни и ерудирани, напълно лишени от присъщата за времето ни ненужна категоричност. Ето какво написах на автора, веднага щом ги прочетох: „Това е твоята форма, удоволствието от свободата при употребата ѝ си личи. Искаше ми се краят на есето за литературата и културата да е по-дързък и обвиняващ, дори зловещ, за да намери, да си направи, да си отвоюва място в съзнанието на четящия. За щастие няма нищо такова! Културният човек се познава по начина, по който защитава културата, а аз съм варварин и се осъзнах като такъв, докато четях. Но от това осъзнаване не ме заболя, напротив – то ме вдъхнови!”

- Петър Делчев

 Сред преводите на Сава Славчев са „Владетелят“ от Николо Макиавели, академично двуезично издание, в сътрудничество с  института за философски изследвания в Неапол (2014), „Фрагменти“ от Леонардо да Вични, на която е и съставител, „Ползата от безполезното“ от Нучо Ордине, „Джото. Живописецът на Евангелията в "Капела дели Скровени" от Джото, всички публикувани от издателство „Изток-Запад“. Автор е на два българо-италиански и италиано-български речника, както и на българско-италиански разговорник.

 

 Литература и култура (Предизвикани размисли)

 

Съвсем скоро прочетох материал, в който авторката твърдеше, че вече е приключила с четенето на нови български книги. След 2 години неуморно следене на родните автори (дамата даже споменаваше брой на публикации, тиражи и пр.) вече е отегчена, сложила е точка. Първо, поради изключително голямата плява, и второ, поради липса на редактори на книгите, които наистина си заслужават четенето. Авторката намекваше, че това е българско явление. Де да беше. Страшно е, че навсякъде по света е така. Което изобщо не е оправдание, разбира се. Лошото е, че издаването на книги, литературата, изобразителното изкуство, издателската дейност, киното, театърът и изкуствата като цяло следват една неизбежна тенденция, обхванала цялото днешно общество. Разбира се, задълбочените анализи за причините на това явление трябва да ги оставим на икономисти, финансисти, социолози и експерти в отделните научни полета. Ние, обикновените наблюдатели на културните явления, можем само да разсъждаваме върху тази горчива тенденция.

През XIX век шотландският писател, философ и медиевист Томас Карлайл използва понятието си­му­лак­рум (от лат. – подобие) – нещо, което се състои само от появата си и не притежава никаква субстанция, за да опише някого като амбициозен шарлатанин, „само симулакрум“. По късно Жан Бодрияр, един от героите на постмодернизма, дава нов живот на това относително мъгляво понятие и го поставя в центъра на идеите си. Светът, който ние смятаме за реален, е само симулакрум, подобие на реалност, твърди той. Реална действителност вече не съществува,тя е подменена от виртуалната действителност, изградена от образите на рекламата и мощните аудио-визуални средства. Поднесената „информация“ според Бодрияр подменя и обезсмисля действителният свят на обективните факти, случки и действия и ни предлага техните клонирани версии, подбрани, монтирани и оформени от коментарите на хора, които вече нямат възможност да действат по друг начин. А тези „новини“, освен че опустошават историята, разграждат и времето, понеже заличават всякаква критична перспектива спрямо случващото се. „Новините“ се развиват едновременно със събитията, за които ни осведомяват, а самите събития траят само миг – точно колкото е необходимо, за да бъдат оповестени – и след това изчезват, за да бъдат пометени от други, които на свой ред ще бъдат унищожени от следващите. Епохата, в която живеем, е епоха на симулакрумите, твърди Бодрияр.

Есето „Бележки в търсене на дефиниция на културата“ на Нобеловия лауреат за литература от 1948 г., Томас Стърнс Елиът, е публикувано в същата година на връчване на наградата. Оттогава са минали 68 години. Освен че предлага собствения си прочит на термина култура, авторът прави обстоен прегледи задълбочена критика на културната система на онова време, която по негово виждане е силно отклонена от идеалния модел за култура от предишните епохи: „Не виждам как упадъкът на културата може да спре. Вече сме сме в състояние да усетим със сигурност настъпването на доста дълъг период, за който ще може да се твърди, че е лишен от култура.“

Според Елиът е абсолютно необходимо съществуването на „висока култура“.

Представата, че чрез образованието е възможно културата да се разпростре и да обхване цялото общество е просто наивна. Това би подкопало основите на „високата култура“, защото идеята за всеобхватна демократизация на културата предполага неминуемо опростяването ѝ, превръщането и в нещо лесно достъпно и повърхностно.

През 1967 г. френският писател и философ Ги Дьобор издава книгата си„Общество на зрелището“. В нея авторът убедено защитава тезата си, четреската за придобиване на продукти от всякакъв вид, осигуряваща непрекъснато повишаване на производството и продажбата на нови стоки, води до феномена, определен от Дьобор като „овеществяване“ и „опредметяване“ на човека, отдаден на системното потребление на вещи, често излишни или безполезни, но наложени от рекламите, маркетинга и модата: все неща, които задушават човешкия дух , потискат човешките и обществените безпокойства, изсушават възможността за вътрешен живот.

Отчуждението е завладяло хората, илюзията за лъжата издигната в истина е завзела обществения живот и тази илюзия превръща всичко в представление. Истински човешкото и духовното е подменено от фалшивото и изкуственото.

Стоките са истинският господар в света, хората служат само за да осигурят производството им: „Действителният потребител се превръща в потребител на илюзии“; „Зрелището е истинската диктатура на илюзията в модерното общество“.

Джордж Стайнър, 23 години след есето на Елиът, изразява несъгласието си с някои от тезите на англо-американския поет в есето си „В замъка на Синята брада. Някои бележки в търсене на новата дефиниция на културата“. В него Стайнър говори за Френската революция, Холокоста, войните и религията, обвързана тясно с културата. Така или иначе неговата идея е съвсем ясна: волята, направила възможо голямото изкуство и задълбочената мисъл, е породена от „стремежа да пребъдем, тя е залогът за трансценденталност“.

В културната традиция изговореното, запаметеното и записаното слово са били гръбнакът на съ­знанието. Днес говоренето е кратко и с не повече от трийсет думи дневно, никой не учи нещо наизуст, словото е подчинено на образа и на музиката (също доста спорен термин), която е носител на неясната индивидуалност на младото поколение, чиито поп, фолк, рок, хип-хоп, техно и други стилове обсебват пространството,в което младежите пишат, учат и общуват, подложени предимно на шум и вибрации, считани за музика.

Преди много години Стефан Цвайг в есето си „Монотонизирането на света“ ни извести за отмирането на индивидуалното в полза на типовото и за риска от монотонизиране на света, още по-голям днес, в обединена Европа, но и не само, с новите средства на комуникация, информатиката и глобализацията на пазарите. В наше време Жил Липовецки, в съавторство с Жан Сероа, и двамата от университета в Гренобъл, през 2010 г. издават книгата „Културасвят. Отговор към едно дезориентирано общество“. В нея авторите защитават тезата, че с настъпването на глобалната култура, наречена от тях „култура свят“, със заличаване на географските и други граници под въздействие на пазарите,информационно-техническата революция и комуникациите, се създава обединено общество на петте континента, сближено и уеднаквено, независимо от различните традиции, вярвания, език, обичаи и т.н. Резултатът от това сближаване е обезличаване.

Новата култура, за разлика от всичко, обозначавано преди с този термин, вече не е елитарна, изискана, изключваща и ерудирана, а се е превърнала в най-обикновена„масова култура“. Тя възниква едновременно с надмощието на образа и звука над словото и смисъла, както на ниво телевизия, така и на ниво кинопродукции. Особено холивудските, които стигат до всички страни в света, до всички обществени слоеве – чрез дискове, интернет и телевизията, филмите са общодостъпнии не предполагат никаква интелектуална подготовка. Те са готова храна за ленивия ум, който вече не желае да полага усилия. Лековатост, превърната в незабавно забавление, за сетива, търсещи единствено удоволствие. Информацията е съборила всички прегради, тя е сринала всичко по пътя си и се е превърнала във властелин на човешкия мозък. Всички аспекти на нашия живот минават през всемогъщия комуникационен канал, наречен малък екран – от политика и икономика, до спорт, изкуство, религия и мода, всичко. „Светът екран е делокализирал, десинхронизирал и дерегулирал времето на пространството и културата.“

Известният френски социолог Пиер Бурдийо преди двайсетина години публикува есето си „За телевизията“, в което разглежда подробно механизмите за манипулация, които ползва това средство. Много близо до тази теза е и мнението на по-младия му съгражданин, също социолог, Фредерик Мартел, който през 2010 г. публикува книгата си „Култура мейнстрийм“. В нея описва опустошителната сила на развлекателната култура, изместила повсеместно всичко, което само допреди петдесет години се считаше за култура. Общото усещане е, че ако днес едно нещо не е забавно, то не е култура. Най-лошото е, че това явление се наблюдава във всички страни, силно или слабо развити, западни или източни, независимо от различията в традиции, история, религия, вярвания, системи на управление и прочее. Никой не е против развлечението, по това спор няма. Но е ясно е, че провъзгласявайки за върховна ценност само естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали неочаквани последици: културата се е обезличила, всички сме обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване цари безотговорната, скандална, жълта, клюкарска журналистика. Като казвам фриволно настроение имам предвид именно следването на една разнебитена, изкривена, ценностна система, а не определението на речника за фриволност, като нещо леконравно и лекомислено. Тази изкривена ценностна система поставя формата на първо място и нехае за съдържанието. При нея видимото е по-важно от същината, представеното е по-значимо от чувствата и идеите. Зрителят е господар. Но той е и роб. Лошото е, че зрителите нямат памет, затова нямат и угризения, липсва им съвест. Те живеят само заради новостите, няма значение какви са те – важно е да са новости.

Доста преди Мартел обаче Маршал Маклуън, „канадската интелектуална комета“, преди повече от 40 години описва съвремието ни и заявява, че предаването чрез сателит от началото на 60-те години насам е променило обществото от механическо, обективно и неучастващо, в електронно, непосредствено и „акустично“; и че то върви към едно племенно съзнание, което ще замести индивидуалистичната западна култура, наложена от печатното слово. Електронният човек, пренаситен от потока информация, с преживявания и опит без всякаква стойност, е загубил ориентирите си, идентичността си и за да потисне страха и притесненията си, се впуска в необуздана консумация. Най-много дискусии предизвиква концепцията за „липсващото съдържание“, защитена в есето на Маклуън „Средството е съобщението“. За него са изписани хиляди страници. Някои от тях се открояват с желание за вникване в проблема, други са просто игра на думи. Поставяйки основният си акцент върху едно съдържание, разбирано не как да е, а точно като ефект от действието на средството, Маклуън загърбва онова, което традиционно е било наричано съдържание в средствата за масова комуникация и е напълно нормално да взриви научната общност. Още тогава канадецът предначертава развитието на масовите комуникации в планетарни мащаби. Технологичните промени през цялото време стоят в основата на комуникационната действителност, която ни заобикаля. Средството пренася информация (художествена или журналистическа) до потребителя, но въздейства и върху начина на възприемане на съобщението, и върху неговото съставяне. В „Комуникация и медия“ френският енциклопедичен речник закачливо, но и сполучливо тълкува основната теза на Маклуън по следния начин: „Важното за гражданина в комуникацията е не толкова това, за което говори телевизията, а фактът, че гражданинът си има телевизор. Средството, начинът на комуникация е съобщението (message), то е дори масаж (massage) дотолкова, доколкото продължителното търкане, на което подлага мозъците, го моделира и деформира.“

„Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.“ С това, мисля, можем да се съгласим без уговорки.

Ако се върнем към причините, породили последната финансово-икономическа криза (предполага се отминала) и след като констатираме големия срив в културата днес, ние неизбежно стигаме до заключението за другата криза, най-тежката, тази, от която излизането е изключително трудно: кризата на хората. Кой беше говорил за двата вида история, за „история на човечеството и история на очовечаването“? Разбира се, не бива да бъркаме образованието с културата. Известно е, че още през Vв.пр.Хр. древните гърци са настоявали за възпитание посредством култура. Има хора с много добро образование, високо ерудирани специалисти, които имат ниска култура. Културата предхожда образованието, тя се формира преди знанието, това е нагласа на духа, оформя се още в семейната среда и определя по-късната посока на образованието. Културата създава чувствителност, полага основите на благородния поглед и деликатността на формата, определя чувството за мяра, някаква деликатност спрямо другия. Културата е стил и начин на съществуване, при които формата е не по-малко значима от съдържанието. Знанието я следва, то развива посоките на проява на културата, добавя и наслагва информация, развива мисленето и задълбочава научните и технически теми, като надгражда установените вече специфични умения.

Днес сме в тежка антропологическа криза. Свикнали сме да да приемаме нещата от живота за даденост; съществуващи по принцип и дължими нам по право. Така съвсем неусетно „да имам“ се превръща в „да бъда“. И изведнъж светът, в който не мога „да имам“ става ужасен и непоносим – веднага застрашава възможността ми „да бъда“. И компенсацията се превръща в начин на съществуване. Животът ни се превръща в борба за това, което считаме за свое право, което смятаме за даденост, около която ние сме си начертали граници: широки, просторни и удобни. А това ни прави толкова раними. В тези граници браним фрагментите от света. Не допускаме никой да ги прекрачи и да ни отнеме нещо. Чувстваме се безпътни и изоставени, движим се сякаш от една апатично-развлекателна инерция. Не желаем да мислим, мисленето предполага усилие, не желаем да правим нещо, което изисква търпение, време и труд, искаме всичко веднага и лесно, липсват ни изконните човешки ценности, да не говорим за християнските. Забравихме що е състрадание и съчувствие. Не желаем да си задаваме въпроси, имаме си готови отговори на всичко. Не сме себе си, непрестанно носим маска, отчаяно се представяме за някого, който бихме искали да бъдем.

Живеем във време, в което всичко е позволено, всичко е възможно. Страшното обаче е, че ни липсват ориентири. Каква е моята ценностна система? Кой съм аз? Коя е моята идентичност? Къде сред всичко, което ме заобикаля съм аз? Към какво се стремя, какъв е смисълът, който искам да има животът ми? Никой не си задава тези въпроси.

Днешният свят е скорост, печелене на пари, притежание и развлечение.

Животът ни е белязан от две неща. Първо, важно е какво нещата правят с нас и, второ, какво ние правим с нещата. Второто ни позволява да не се разтворим в ситуацията, а активно да я оформяме. Трябва само да го пожелаем. За чувства, дух, душа и духовно рядко се говори. В света на бързината няма време за това. Твърди се, че информационната революция не е приключила. Не знам дали това е добро, може и да е. Но горко ни, ако прогресът се покрива със заключенията на специалистите, които изследват въздействието на компютрите и интернет върху мозъка и нравите ни. Експертите считат, че поверяваме на компютрите решението на всички познавателни проблеми, но едновременно с това намаляваме нашата способност да изграждаме устойчиви структури от знания.

В епохата на толкова много научни и технологични открития, епоха, която намери нови начини за борба болестите, бедността и невежеството, ние се чувстваме силно разколебани по отношение на основните въпроси, свързани с нашия живот и неговия смисъл. Ако думи като съпричастие, любов, душа, красота, самота, изкуство, ерос, страдание и смърт все още означават нещо, това значи, че имаме нужда от културата, разбирана в класическия смисъл на думата. Защото културата търси отговори на въпросите, свързани с тези думи. Затова Данте, Сервантес, Шекспир, Милтън, Рабле, Кафка, Балзак, Фокнър, Достоевски, Толстой и много други са част от истинската култура: те пребъдват.

„Може би нашият свят е адът на някоя друга планета.“

Прав ли е Олдъс Хъксли с горното? Не знам. От нас зависи. Ако обаче литературата не се върне към задачата, изпълнявана в миналото, ако не се опита чрез словото и въображението да отваря очите на хората, неусетно да изгражда характери, да дава ориентири, да ни помага да разбираме по-добре себе си и света около нас, тогава ще ни бъде все по-трудно да понасяме действителността и нашето място в нея.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  22.09.2017 16:25 | #1

Културата - високата култура - е за не повече от 15-20 на сто от населението на една страна. Останалите имат нужда и получават само ерзац‚ масова култура‚ чалга‚ иначе къде ще му излезе краят?

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: