Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

19.09.2017 1

Есета от Румен Стоянов

 

     БЛУДНИЯТ СИН

 

      Къде зле, къде по-добре, учих тринадесет езика. Ще ги изброя, не от тщеславие, а за да натежи в противовес още повече онова, което искам да река: испански, португалски, френски, италиански, каталонски, галисийски, латински, старогръцки, руски, есперанто, английски, съвременен български, старобългарски. Ако не бях толкова ленив, от всички тях щях да съм научил повече. Най-много съжалявам обаче за старобългарския.

      Погледнато чисто професионално, за какво ми е на мен (испанист, португалист, каталонист, латиноамериканист) старобългарски. Не трябва ли да вложа все по-оскъдняващото мое време в нещо по-полезно? Ала тук говоря не за професионални, а за български работи. И в нравствено отношение въпросът гласи: за какво са ми на мен старите мои родители? Не мога ли да се развивам професионално и без да общувам с тях? Не бих изнасял случая, ако беше единичен. Напротив, сегашният българин все по-често и по-охотно загърбва родната словесност в полза на чужди. Но да говоря за себе си. Днес, когато отдавна съм прехвърлил билото на земния път и поглеждам назад, недоумявам как съм могъл да намеря толкова много часове за куп иностранни езици, а осъдително да пренебрегна старобългарския, макар че взех университетски изпит по него. Та учих що учих езици, а и винаги ще се ровя из тях, ден дойде когато почнах да се озъртам докъде съм я докарал в попрището жизнено. Съзнах, че от множеството неща, които съм изоставил, непростимо е старобългарският. Отидох в книжарницата на БАН и не заварих издаденото преди години пособие по тоя език.
       

       Заминах на работа в Бразилия, оказа се, че в тамошната ни посолска библиотека има съчинения на средновековни наши писатели, от енциклопедия изкарах преснимъци на глаголицата и кирилицата със звуковите стойности на буквите. Вече до леглото ми стои книга на старобългарски. Не бих рекъл, че работя (без учебник, речник, учител) над древните ни писания, ала не качеството на овладяване е най-важното за мен, старобългарист тепърва няма да ставам, тия самоуки занимания са ми потребни за собствено удоволствие и душеспасение. Обикновено преди заспиване чета от основополагащи за книжнината ни трудове.
       

       Забелязах, че неусетно съм си изградил навик, който за мен е и малък обряд: на масичката оставям книгата, върху й слагам очилата и докосвам корицата. Сякаш умолявам старинните думи да благословят моя сън. Пресегна ли още недосъбуден опипом да взема очилата, първото, което докосвам за деня, е старобългарският том. Мисля, че тоя досег ми носи сполука за деня, че ме прави пó българин. Напредвам бавно, сричайки, една и съща книга стои дълго и предълго до възглавието ми. Поради това продължително съседство за мен тя  стана Книгата. От близостта с нейната мъдрост мир и златозарие осеняват душата ми, осиротяла из дългогодишни митарства по далечни земи и речи. Каква утеха и наслада е да разтворя Книгата и да чета с безкористието на младенец достолепните й слова, да зашепя от чистотата им, да се потопя в първоизворите си, да възрадвам сърце и разум. После сънят идва благ и милостив.
       

         Понякога заспивам повтаряйки си в заклинателски унес старобългарски израз, чието значение невинаги ми е напълно ясно, ала той пак ми харесва. Каква сладост е, ако успея последните ми за деня редове пред моя ум да бъдат старобългарски: чувствам се укрепен сякаш от молитва. Четенето на старобългарски ми действа като изцеление на моята жаждаща българолюбие душа, просветление и благодат я осланят и нежно топлят битието ми, професионално обречено да вирее сред чуждости от езици и култури.
         

        Чудна драгост ме обзема като виждам, че думите, с които недостойно пиша, са дошли до моя смиреност от тъй далеч през вековете, от глъбините на българщината, прадревен се усещам, Господи, та аз не съм от вчера, годините ми начеват не с моето раждане, а когато Кирил и Методий сътворяват боговдъхновената глаголица, какво упование, опора, вяра, твърд  и гордост е да шепна изкази полуневнятни, омайващи в достъпната си различност, как ме освежават и пречистват, раздвижват езиковото ми въображение, изпълват ме с благоговейност към първописмовниците български, към книжовността ни българска, чувствам се закрилян и окрилян от приемствеността между ония велемъдри, благочестиви и богоизбрани мъже и моя нищожност, усещам се чрез тях и заради тях богохраним, ликувам с мисълта, че макар ситно, макар плахо, та несръчно, и моя скромност пристъпя подир великанските им крачки, че в нивата, засята мощно и завинаги от тях може би ще поникне и някое зърно, пуснато от неумелата и грешна ръка Руменова.

 

ТЕ И АЗ

 

      Те: православието не ме задоволява, впрочем и останалите разновидности на християнството. Не ми обясняват всичко до край, тясно ми е в Учението, нуждая се от повече шир. Затуй изучавам будизъм, кришнаитство, шинтоизъм, хиндуизъм, въобще привличат ме всякакви вероизповедания, във всяко намирам интересни работи. Искам да прозра истината за Бог сборно, каквато е тя поместена в световните религии, та да разбера най-добре как да вярвам, кой е най-истинският път за моята вяра, върху кое най-здраво да стъпя. И почва едно боготърсачество, в което основното е разнобоят. Дирещият намира за най-важно ту едно, ту друго, трето, тъкмо спре върху нещо, хоп, ей го ново. Идеен тюрлюгювеч? Не бих казал, това ястие има определен вкус. По-скоро бразилска гощавка: пред теб са десет, двадесет гозби и държиш едно голямо блюдо, вземаш по малко от всяка и туряш в него, сядаш с препълнената чиния и почваш да нагъваш. Всяка от съставките й е вкусна и различна. Свършиш ли, у теб не остава определен вкус, невъзможно е да запазиш общо впечатление, съставящите, да ги наречем подвкусове, взаимно си противодействуват и омаловажават.
         Подобно усещане изпитваме при сборни мирисови възприятия: ако наоколо ти се носят множество парфюми в крайна сметка за предпочитане е да бъде само един, че да му се с насладиш по-дълбоко. Пространствено изразено, това опира до въпроса накъде вървиш: отвесно (вис, глъб) или водоравно (шир). Колцина са обдарени с възможността да напредват еднакво успешно и в двете посоки? Ограниченото време, отпуснато ни свише, изисква да направим своя избор. Той не изключва едновременното движение в двете плоскости, на човеците предоставена е свободна воля. Как при мен стои тя в случая?
         Аз се чувствам уютно в православието. По няколко причини. То е онаследената семейна вяра и ней благодарение усещам по-яка и по-действена тъй необходимата ми връзка с предците. Да мина към друго изповедание за мен би било да се някак откажа от дядовци, баби, родители. На мен не ми е известен един-единствен човек сред предходниците мои, минал в друга вяра. И да я изоставя би равнозначило с отказ от мен предходилите мъже, жени, без които нямало е да ме има. Изпитвам потребност да бъда верен на родовата приемственост. Ако я напусна бих изпитвал неудобство спрямо собствените ми покойници, все едно ги упреквам за техните верски предпочитания, които през вековете са много в едно. Упрекът би бил двоен, тоест не само към тях, но и към мен, сякаш съм изневерил на род и семейство. Да отстъпя от православието би ми тежало най-вече спрямо отечеството: криво да седим, право да говорим, ни католичество, ни протестантство поотделно и вкупом не са дали на българите и милионна част от всичко онова, което дължим на Правото Слово. Ако днес нас ни има като народ, заслугата е безсъмнено Негова, не на будизъм, шинтоизъм, кришнаитство и тям подобни.

      Не на последно място иде още едни довод: Левски. Той е дяконът Игнатий, православен. И да изоставя неговата вяра би било да се откажа от самси него. Дори само тая причина да беше, пак винаги бих държал на православието. Ами свети свети Кирил и Методий? Да напусна тяхната вяра? За мен то би било светотатство. Как да загърбя и златозарния най-даровит между Седмочислениците, свети Климент Охридски, с (може би) чиито букви пиша? Някому тия разсъждения ще да се видят несъстоятелни, лошо няма, всеки с право е да мисли каквото иска, просто изказвам лично становище и нищо повече, богослов, познавач на религии не съм. Изпитвам жал към люде, които ровят из религии да открият най-правилната и ней да се отдадат. Не  отричам любопитството, любознанието към всичко човешко, но боготърсачеството е най-вече у всеки човек, а не извън него. Или по-разтегливо речено, аз не чакам да съзра нейде абсолютната богоистина, която ме чака, тя е заложена в мен и ако я видя в мен ще я видя. И то в дълбочина, а не в шир.

     Съзнавам моята собствена нищожност пред Божието мироздание и разбирам, че съвсем не ми е по силиците да разумея тайнствата Господни, да се стремя към това би било нахалост да пилея време, по-хубаво нека го използвам според десетте Заповеди. Разбирам колко субективен е тоя вид предпочитание, обаче не го намирам за недостатък, обратно. Защото боговерието е любов, а при любовта, истинската, силната, отпадат обичайните съображения, невъзможно е да туряш на везни против и за, че да гледаш накъде ще клони стрелката, дълбочината на чувството прави те обречен да го следваш и странични съвети на роднини, приятели са безпомощни, ако и добронамерени, уместни. И накрая причината, която би трябвало да е в началото. Аз не подхождам към Правата Вяра с хладен разум , не Я поставям на блюдо, че да гледам дали то или другото ще натежи повече, та към него да присегна. Тя ме дарява с безкрайно поприще за духовен живот, поради което не изпитвам необходимост от каквото и да било друго. Бидейки така, защо да се  прехвърлям към ново за мен изповедание? Не преувеличавам, то е тъй обширно, безмерно, че за да го напусна и подиря още по-добро от него, първо трябва да съм изчерпил възможностите на православието. А това не е по скромнейшите мои силици, толкова необятно в шир, вис и глъб е то.

      Строго погледнато, не съм в състояние да съблюдавам винаги, ежеминутно, неотстъпно даже десетте Божи заповеди, улавям се в прегрешения с помисли, дела. Тогава? За какво ми е ново поле за духовен живот, щом не мога ополозотвори настоящето? С преместване само бих изгубил ценно време докато навляза в нещата. Пък и кое ми гарантира, че новото място ще задоволи моите верски пориви? Ако и то се окаже тясно за тях, какво ще правя, да го изоставя? Аз не съм бълха, че да скачам насам-натам. Ако нещо не е наред с моето боговерие, вината не е в православието, а в мен. И трябва мен да променям, не от него да бягам. Но защо мнозина сменят религията си? Основанията са различни, тук разглеждам себе си, не околни. Предполагам, че съвсем малко от мнозината ги води изчерпаност на православието, а това са люде, едва-едва докоснали го.

       Трудно ще срещнем човек, навлязъл сравнително по-дълбоко в него, който да го зареже поради чисто верска неудовлетвореност. Предприемат такава стъпка хора водени от лична изгода. Естествено колцина са луди да признаят открито действителните свои подбуди, те биват прикривани с обяснения от духовен порядък. Защото ако си православен, в областта на веществените придобивки какво ще спечелиш? Някой ще те прати в чужбина? Кой? Къде? За какво? С какви пари? Българското православие е бедно, достатъчно е да го сравним примерно с мормонството, за да разберем непривлекателността в нашето и примамливостта в инородното, с което щерката, синът ти по-лесно ще изнесе телесо в посока богатия запад, докато нищо подобно не върши, слава Богу, православието: неговата бедност го държи по-чисто. Но да говоря за себе си. В православието аз съм здраво стъпил с двата ми крака и нямам никаква потребност извън него да се простирам; мигар съм стоножка?

 

 

ЛЕЛЕЙ

     Влиза млад циганин в махленска пивница, сяда, поръчва една голяма ракия, пийва и току повтаря „Лелей, каква я мислехме, каква стана!” Другите слушат, нищо не разбират и по едно време някой рекъл „Абе какво се е случило?” и оня обадил:

      - Ние сме трима братя. Майка ни все болна, та си викаме скоро ще умре, тати ще вземе някоя доста по-млада, та покрай него и ние ще я таквозяме. Добре ама, умря тати. Мама докара един доста по-млад от нея и сега той нас тримата ни таквозя. Лелей, каква я мислехме, каква стана!

      По начин досущ еднакъв туй българята мислехме, че като дойде демокрацията, всичко ще ни тръгне от хубаво към по-хубаво. А то какво излезе: мафия, манафия, раздържавяване, умонепостижими и ненаказуеми кражби, обезлюдени села, източване на банки, мижави пенсийки, заменки, съсипани промишленост, земеделие, животновъдство, здравеопазване, образование, войска, небивала поквара, цигански тормоз. Лелей, каква я мислехме, каква стана! 

 

ИЗОТДИРЕ ИЗОТДОЛЕ

        Кога изобретена е тоалетната хартия аз не знам, то кво ли знам. Невежество пълно: милиарди човеци ползват я, пък не мога речи кой ни е сторил туй голямо благо да я сътвори за повсеместна употреба. Нейсе. Ала добре помня времената, кога тя не съществуваше: у назека. Така че поколението, изобилно уверявано от партията, че оно ке живее у комунизмо, изкара своите красиви детство, юношество, па отчасти младост без да е ущедрено с въпросното нежно улеснение. Тоже съм в не състояние да посоча кога ни тя удостои с безмълвната си приложимост. Тоя пропад в без друго немощната моя памет издава неблагодарност.

         Младоци, младочки зяпнали биха в почуда: мигар земята се е въртяла без тоалетна хартия? Как е възможно? Да, мои драги: аз съм от поколението, дето неизбежно щеше да благува у комунизмо, а дълго бедстваше без тоалетна хартия: за днешните люде без нея няма лична и обществена сполука. Е как поминувахме без тая услужлива книжнина ли? Мчи предимно с периодика: ней бе отредено да върши каквото сетне взеха да правят тясно изработените ленти. Жилищата бяха главно къщи, съответно към тях нужници, гдето жертвеготовно чакаха нарязани или накъсани парчета от вестници. Да се подбършеш с „Вечерни новини”, „Литературен фронт”, „Народна култура” иди дойди, но: с „Работническо дело”?!

        За жал, срам, позор, възмута народонаселението прибягваше в своите дирнишки неотложности до самси печатния орган на Българската комунистическа партия.  Предполагам, че недоубитият класов враг най-охотно си е почиствал геврека с правдивото слово на партията. Моето не твърде читаво въображение си въобразява как нявгашен банкер, завършил с отличие и докторат икономически науки в Париж, а подир славния и героичен 9-и от другарята силом превърнат в бивш човек (понятието е тяхно) хвърля злорад поглед връз лика на Маркс/Енгелс/Ленин/Сталин/Димитров/Коларов/Червенков и ехидно, ликуващо, за да не река сладострастно-отмъстително, се подбърсва с изображението на вожда и учителя. Да, свирепата класова борба се водеше дори в отходите: предишен фабрикант потосмукач се злостно изгавря с лицата на самси мъжете, оглавили световната революция. Ако е в обществена тоалетна, преди да осъществи мерзката простъпка (забърсване с образа на Сталин!, Сталин!, Сталин!, Бащата на народите или негов съратник), злодеят се озърта, ибо даже стените имат очи, та едва тогава сторва непростимото с Вожда (как да го не римуваш с дето ни оножда). Радостта бива тройна: дал си му да разбере колко го цениш, облекчил си вътрешния напор, не влизаш в излишен разход.

          Не случайно партията зовеше да сме винаги бдителни: ето какви страхотни идейни опущения, провали ставаха из частни, обществени кенефи. С ръка на сърцето и дълбока покруса в ума признавам, че трудовите маси, столове, градители на живота нов, също допускаха туй кощунствено деяние спрямо партийния орган: явно куцаше разхлабителната, грешка, разяснителната работа по места, в низовите партийни, комсомолски, отечественофронтовски, пионерски организации. В духа на съзидателна критика отбелязвам, че липсваха каквито и да било указания, още по-малко работещи мерки и теглилки, как да избягваме явните покушения срещу най-напредничавото учение в историята на човечеството. Напримерно, под червената глава на „Работническо дело”, гдето стои бойкият зов „Пролетарии от все страни, съединявайте се!”, можеше да се тури с по-дребни букви едно съвсем кратко „Изданието да не се използва клозетно”. Класоосъзнатото работничество и нему дружеското селячество, а с тях и останалите труженици, труженички, щяха тозчас да разберат колко вражеско действие е избърсването с печатния партиен орган. Сега тръпки ме побиват: брой помества конгресни съдбовни решения кога и как наченем щем основите на комунизма, пък ние, дето в него живот ще си живеем, го мърсим с чревоизверженията свои. Късно, уви, непоправимо късно разумях, че именно затуй не оделотворихме величествено-величавите партийни предначертания: с тях, обуквено-мастилени, бършехме си еди що.

        В ония предтоалетно-хартиени петилетки все още имаше вечеринки (туй па що е?, абе нещо като баба на сетнешната д(р)искотека). С цел по-интереснинко да стане, ибо дроги нямаше никаквинки, разиграваше се предметна томбола: купуваш билетче и с повечко късметче, пада ти се нещо евтинко: я огледалци, сапунерка, я метла, голямата печалба можеше да бъде от порядъка на чайник, тиган: обикновено ги подбираха с оглед хахо-хихо да върви. Не бе дошъл разгулът на потребителщината, разполагахме с малко вещи, та им се радвахме. Не съм чувал на томбола да излезе топче тоалетна хартия, тя още не битуваше из нашите ширини, дължини, далнини, кога се яви, отмрели бяха селски, градски вечеринки, забави.

        Продължителното забърсване с партийния печатен орган „Работническо дело” подкопа устоите на иначе непоклатимия тоталитарсоциализъм и последицата не закъсня: 10-ти. С подирн(ишк)а дата ще кажа, че прекалено много закъсня въвеждането на тоалетна хартия: положението вече беше неудържимо и никакъв пленум не можеше да го спаси: капитализъм. Щото при соца не битуваше в изобилие, напротив, пуснеха ли я в някой магазин, ощастливени купувачи звъняха на роднини, приятели, че да се и те вредят. Подир славния и героичен ноември невъобразими количества от въпросното изделие заляха милодрагото отечество. В тоя смисъл тоалетната хартия ознаменува победата на капитализма, по-скоро на безумното потребясване връз тоталитрасоциализма: в наличност е до скоро немислимо разнообразие от тоалетно-хартиени гъделчета: релефна, цветно изрисувана, ухаеща. И най-вече символизира разидеологизираността: меките си астиникой не ги        трие с образи човешки, ни с възторжени конгресни постановки. Та как да се не дивя от предвидливостта на господа капиталисти: президентът на Ю Ес Ея заповядва самолети да ръсят бомби над невъоръжени старци, жени, а никой не използва неговия лик за дирнишко подбърсване: цивилизованост, сиреч огражданеност, абе Запад.

         Да, тоалетната хартия участва пряко в рухването на Берлинската стена, ЕсЕс/ЕсЕр, соцлагера, в докарване преходния период и дълбоките му структурни промени. Говоря не пет за четири: моят първопроходник Момчил направи снимка, показваща ме с черно сако, вратворъзка, бяла риза, палячовски нос и грим, сериозно изражение, но: през гърди с тоалетна хартия, гаче президентска лента. Не бих се изненадал, ако видя парче тоал. харт., развяванo като побéден пряпорец, с надпис непременно син, гласящ: демо(но)крация.      

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  21.09.2017 20:59 | #1

Не се чете. Дълго и скучно.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: