Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Лекотата на дългия сън

14.09.2017

Непубликуван разказ от индонезийския писател Ека Курняван

 

Предлагаме ви непубликуван разказ от нашумелия индонезийски писател Ека Курняван, чийто забележителен епос „Хубостта е рана" излезе в края на юли. Преводът е на Паулина Мичева.
Ека Курняван се превърна в международна сензация с романа си „Хубостта е рана“. Необичайна сплав между магически реализъм, история, сатира и семейна сага, той е включен в списъка на стоте забележителни книги на в. „Ню Йорк Таймс“. През 2016 г. Курняван става първия индонезийски писател, номиниран за международния приз „Ман Букър.“

 

 

Лекотата на дългия сън

 

Пристигнах у дома точно преди сутрешните молитви. Не след дълго дойде и малката ми сестра. Отвори вратата, хлипайки.

– Татко мъртъв ли е?

– Все още не.

– Лекарят каза, че е умрял.

Щом видя, че баща ни още е жив, макар и неспособен да помръдне на леглото си, стоновете й утихнаха. Сестра ми обясни, че е получила обаждане от майка ни и тя й казала дословно същото, което бе казала и на мен: „Ела си у дома, ако можеш. Сестрата, която се грижи за баща ти, каза, че бъбреците му са спрели да работят”. Преди да тръгне, сестра ми се бе отбила в Здравния център на кампуса, защото едното око я боляло.

След края на прегледа попитала лекаря: „Докторе, какво точно се случва, когато бъбреците на човек спрат да работят?”. Без да вдигне глава от рецептата, която пишел, лекарят отвърнал: „Човекът умира”. „О, Господи!”, изпискала сестра ми и лекарят се стреснал. През целия път към къщи плакала, защото мислела, че татко вече е умрял.

Сигурен съм, че ако баща ни можеше да чуе разговора ни, щеше да се скъса от смях. Обичаше да се смее. А може би все пак го чуваше, но просто не можеше да помръдне, нито дори да наподоби усмивка с ъгълчето на устните си. Ако ни бе чул, определено сега се смееше безмълвно в себе си. Смееше се неспирно, докато се унасяше в сън.

 

***

Събрахме се около баща ни. Майка ми и най-голямата от по-малките ми сестри зачетоха сура Йа Син. Не се присъединих към тях. Мога да чета Корана, но не така свободно, затова предпочетох просто да слушам. Другите ми по-млади братя и сестри са зле като мен.

Баща ни бе този, които ни научи да се молим. Ако не бъркам, съм изчел целия Коран три пъти. Баща ни отвори малко сурау[1] зад къщата ни, където учеше съседските деца да се молят. Всеки петък държеше проповеди и в джамията.

Всяка петъчна сутрин го виждах да си подготвя речта. Когато мюезинът в тази джамия почина, баща ни го замести.

Джамията принадлежеше на „Мухамадия”[2], затова мнозина смятаха, че баща ни е член на организацията. Той нямаше проблем с това, дори следваше календара им за поста и Рамазан байрама, включително и четенето на молитвите таравих[3] по 11 пъти. Но ако се налагаше, рецитираше молитвите таравих и с хората от „Нахдатул Улама”[4] – например с дядо ми, който винаги настояваше да ги повтарят по 23 пъти.

Седях там, загледан в баща ни, и се чудех дали не му се е искало някое от децата му да заеме мястото му на амвона?

„Как пък ще държиш проповед, та ти дори не можеш да се молиш, както е редно!”, би казала майка ми.

И щеше да е права. Ако го искаше, баща ми щеше да ме прати в религиозно училище, а той ме пусна да отида в колеж и да получа магистърска степен по философия. Бе напълно наясно, че е възможно синът му да спре да се моли и да пости.

Когато след третия семестър в колежа се прибрах вкъщи с тениска с лика на Ленин, майка ми бе тази, която възнегодува:

– Виж, синът ти е станал кумунист! (Не можеше да произнесе правилно думата „комунист”, все казваше „кумунист”.)

Баща ми, както винаги, просто се разсмя.

Позволи на по-малкия ми брат да завърши магистратура по животновъдство и след като извърши някои експерименти с различни породи кокошки, по-малкият ми брат реши, че е съгласен с Чарлз Дарвин: хората и маймуните имат общ прародител, Адам и Ева не съществуват. На баща ми му бе все едно и му даде начален капитал, за да си основе птицеферма.

На изборите през 1999 г. майка ми гласува за Партията на полумесеца и звездата[5] (баща ми също, след като години наред бе гласувал за „Машуми”, а после и за Партията за единство и развитие) и поднови своите жалби. Причината бе, че само един човек в цялото село бе гласувал за Демократичната народна партия (ДНП) и всички знаеха, че това е по-малкият ми брат, птицефермерът, защото той бе единственият човек в цялото село, който бе поставил плаката от предизборната им кампания в предния си двор.

„Още един от синовете ти е кумунист!”

И отново баща ни просто се разсмя. Знам, че той щеше да се притесни повече, ако някое от децата му откраднеше риба от езерото на съседа, отколкото ако ни видеше да носим тениска с Ленин или ако някой от нас гласуваше за ДНП.

Въпреки това една от по-малките ми сестри – тази, която сега четеше Йа Син с майка ни – реши да отиде в Държавния институт за ислямска религия в Йогякарта. Но баща ми като че не таеше надежди тя да стане религиозен учител. Единственото, което ми каза, бе: „Време й е да напусне дома и да си намери съпруг”.

Третата ми по-малка сестра, онази, която се бе разплакала след прегледа си при очния лекар, завърши магистратура по индонезийска литература. Четвъртата ми по-малка сестра сега бе в края на магистратурата си по мениджмънт. Само най-малкият от нас, моят брат, все още не бе отишъл в колеж.

Той седеше там, със скръстени крака, нервен. Личеше му, че иска да си тръгне, да си отиде в стаята и да играе на плейстейшъна си. Най-накрая, тъй като в момента бях най-старшият в семейството, му дадох разрешение да напусне.

– Той е влюбен – каза сестра ми, след като приключи да чете Йа Син. – Преди два дни е срещнал едно момиче в автобуса.

– Момиче?

– Аха... Каза, че му е намигнала.

– И после?

Сестра ми се изкикоти.

– И тогава, така ми каза той, почувствал, че сърцето му спира. Не можел да погледне повече към нея до края на пътуването. Искал да я приближи и да й се представи, но не се осмелил.

Разсмя се отново.

– И после?

– Това е забавната част. Най-накрая стигнал до спирката си. Боял се, че повече никога няма да я види отново, затова се осмелил да я погледне и, можеш ли да си представиш – тя още го гледала. Така че, докато слизал от автобуса, той също й намигнал. И после, понеже не гледал къде върви, паднал в канавката отстрани на пътя.

Сега и аз се разсмях.

Навярно сега, докато умираше, баща ни съжаляваше само за едно – че няма да има възможността да види най-малкото си дете как пораства и напуска дома като останалите от нас. Но може би все пак бе чул историята за по-малкия ми брат. Ако я бе чул, убеден съм, че се е усмихнал. Надявах се, че тази малка усмивка, зародила се дълбоко в сърцето му, нежно ще го унесе в дългия му сън.

Най-малкото му дете бе пораснало. Вече намигаше на момичета в автобусите.

 

***

Когато бях все още тийнейджър, не излизах в събота вечер като приятелите ми. Нямах приятелка, нямаше дрънчене на китара и напяване на Party Doll (но това не бе проблем, тъй като щяха да минат години, преди да харесам „Ролинг Стоунс” или Мик Джагър), нямаше гледане на телевизия.

Вместо това баща ми ме водеше на молитви. Всъщност не беше чак толкова зле. Молитвените сбирки се провеждаха в къщата на местния касапин. Краят на събитието (който очаквах с нетърпение) бе специална вечеря с всякакви видове говеждо месо. Не помня откъде бе учителят, който водеше молитвите, но помня, че бе наизустил всички стихове от Корана на арабски и тяхното значение. Ако човек отидеше при него с проблем, можеше бързо да посочи няколко конкретни глави и стихове като решение. Всички носеха своите Корани в индонезийски превод, за да проверят и потвърдят думите му. Най-популярната му реплика бе: „Всички отговори могат да бъдат открити в тази книга”.

После учителят почваше да говори за „нашите братя и сестри в Афганистан”. Забравих колко дълго обсъждахме този проблем, може би седмици.

Една вечер казах на баща ми: „Искам да отида в Афганистан”.

Тогава той не ми отговори, но следващата седмица и по-следващата не ме взе със себе си на молитвената сбирка. Не помня дали той самият спря да ходи, или не – и после цялото семейство бе повалено от варицела освен мен и баща ми ме прати да прекарам малко време в дома на чичо ми.

Там чичо ми подари радио и оттогава прекарвах повечето съботни вечери приведен над него. Тъкмо бях срещнал едно момиче, един клас по-долу от мен. Пращах й съобщения и й посвещавах песни през едно радиопредаване, в което пускаха обаждания на слушатели. Тя никога не ми отвърна със същото, но аз продължих да я преследвам. Това ухажване продължи месеци наред и заради него напълно забравих желанието си да ходя в Афганистан.

Загледан към баща ми, който лежеше в леглото си, отново си спомних онези времена. Не съм сигурен дали трябва да съм му благодарен за стореното. Ако ме бе пуснал в Афганистан, може би сега нямаше да стоя до леглото му. Може би щях да бъда в списъка на най-търсените терористи за взривяване на някоя църква или хотел. Може би щеше да е нещо още по-ужасно. Тъй като съм по-умен от повечето хора – поне така си мисля, може би заговорът ми щеше да е по-мащабен и съдбата ми – още по-лоша; може би щях да се озова в Гуантанамо. Кой знае?

Погледнах към баща ми. Ако още бе здрав, лесно щеше да отгатне мислите ми и със сигурност щеше да се разсмее, докато очите му се насълзят от смях. „Това никога не би могло да стане!” Навярно така щеше да каже. „Умен си, но ти липсва кураж. Ти си бъзльо и затова не замина за Афганистан. Боиш се от войниците и полицията, въпреки че се държиш така, все едно не те е страх от нищо на тоя свят.”

 

***

Най-накрая баща ни умря. На втората нощ след пристигането ми, точно преди сутрешните молитви. Беше на 63 години, почти 64. Сигурно вътрешно бе доволен, защото бе на същата възраст, на която си е отишъл и Пророкът. Майка ми също бе доволна, защото последната дума, която го чу да проронва, преди да умре, бе „Аллах”.

Майка ни каза, че баща ни не е издавал никакъв звук с дни, дори не е помръдвал. Но половин час преди да почине, отново почна да стене. Дишането му бе учестено, пресипнало. Майка, която бе присъствала на последните часове на дядо ми и баба ми, знаеше, че му остават само няколко минути. „Можеш да надушиш миризмата на смъртта”, така казваше тя. Аз също се усмихнах – имах чувството, че се ражда бебе. Майка постави чиния с изпечени кафеени зърна до баща ни, за да освежи въздуха.

Заедно с един от чичовците ми прошепнахме името на Аллах в ухото на баща ми. Най-накрая той успя да отрони: „Аллах... Аллах... Аллах”. И после умря. Майка ми избухна в сълзи. Чичо ми му затвори очите. По-малкият ми брат и сестрите ни бяха с нас. Обадих се на жена ми, която бе останала в Джакарта.

Вярвате или не, но винаги съм сравнявал съдбата на баща ми със съдбата на индонезийската нация.

Роден е месец след обявяването на независимостта[6] и според китайската астрология баща ми и Република Индонезия са под един и същ знак - петел, с природен елемент дърво. Съдбите им наистина не са много различни.

Например на 28 ноември 1975 г. съм се родил аз. По същото време ФРЕТИЛИН[7] освобождават Източен Тичор и той е анексиран от Република Индонезия. И баща ми, и Индонезия имат нов член на семейството си.

След това бизнес начинанията на баща ми (а те бяха много разнообразни) постигнаха успех. После, в пика на своя просперитет, през 1998 г., той внезапно фалира. Същото стана и с Индонезия, нали? Баща ми получи инсулт и здравето му никога вече не се възстанови напълно. През 1999 г. започна да ходи с патерица. И в тази година Индонезия бе поведена от Гус Дур[8] , президента, който се придвижваше с бастун.

Сега, след като баща ни умря, дали щеше да настъпи краят и на Република Индонезия? Наистина се притеснявах. Но вместо да мисля за такива неща, бе по-добре да се заема с уреждането на погребението. Щеше да бъде погребан до тъщата си, моята баба.

Прах при прахта. Имаше четирима гробокопачи, на които трябваше да се плати. Имаше гости, които трябваше да посрещнем и нагостим. Имаше роднини, на които трябваше да съобщим новината. Такива работи.

 

***

 

Четири дни по-късно пътувах към Джакарта с нощния автобус. След седемчасово пътуване щях да пристигна на гара „Кампунг Рамбутан”. Седях на мястото си, отворите за климатика бръмчаха над главата ми. Отпуснах седалката си. Потънах в мисли за повече от час.

После се появи контрольорът. Бръкнах с ръка в джоба на панталона си, за да извадя портфейла си. Контрольорът спря до мен и ме погледна. Вдигнах глава към него. Той изглеждаше смутен, но след секунда ме поздрави.

– Как сте?

Честно казано, не мислех, че го познавам.

Преди да отворя уста, за да кажа каквото и да било, той продължи:

– Моите съболезнования за баща ви.

Кимнах и му благодарих. Извадих пари от портфейла си, но той бързо махна с ръка.

– Не е необходимо.

После ми разказа как преди години имал силен зъбобол. Лекарствата не помагали, но зъболекарят не искал да извади зъба му, преди болката да отслабне. Най-накрая някой му препоръчал да отиде при един кяй[9] и той отишъл. Кяй му дал да пие обикновена вода от чешмата. Болката изведнъж изчезнала и докторът му извадил зъба.

– Този кяй бе вашият баща – каза контрольорът.

Наистина никога не бях чувал тази история.

Контрольорът ме потупа по рамото и премина към следващия пътник. Прибрах портфейла в джоба си и извърнах глава след него, за да го погледна още веднъж.

Дори мъртъв, баща ми пак ми плащаше билета за автобуса. Усмихнах се и се отпуснах на седалката. Извадих айпода си и избрах песента Seasons

in the Sun на Тери Джак. Сложих си слушалките и затворих очи.

Сбогом, тате, трудно е да се умира...

И после бързо заспах.

 



[1] Сурау (surau) – ислямски молитвен дом в някои региони на Суматра и Малайзийския полуостров, обикновено по-малък от джамия. 

[2] „Мухамадия” – една от най-големите неправителствени организации в Индонезия, основана през 1912 г. като реформистко социорелигиозно движение, проповядващо индивидуално тълкуване на Корана.

[3] Таравих намаз – доброволните молитви, които се изпълняват всяка вечер през месец Рамазан (Рамадан), след задължителната нощна молитва.

[4] „Нахдатул Улама” – най-голямата мюсюлманска сунитска организация в Индонезия. Основана през 1926 г. от най-радикалните бивши членове на „Мухамадия”.

[5] Партията на полумесеца и звездата (Crescent Star Party ) – радикална партия, бореща се за въвеждането на законите на шариата и мюсюлманско обучение в училищата в Индонезия. Корените й са в разпуснатата през 1960 г. партия „Машуми”. В един период членовете на „Машуми” се обединяват с други мюсюлмански партии под името Партия за единство и развитие (United Development Party). През 1998 г. се отделят под новото име.

[6] На 17 август 1945 г. е обявена независимостта на Индонезия от Нидерландия.

[7] Революционен фронт за независим Източен Тимор – на португалски Frente Revolucionária de Timor-Leste Independente; FReTiLIn) – лява националистическа партия в Източен Тимор.

[8] Гус Дур – разговорното съкратено име на Абдураман Уахид, четвъртия президент на Индонезия (1999-2001); той е първият демократично избран държавен глава на страната след падането на режима на диктатора Сухарто.

 

[9] Кяй (kyai) – явански специалист по исляма, духовен учител; използва се и като уважително обръщение.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: