Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

В Краков отбелязват рождения ден на гениалния Лем (1921-2006)

12.09.2017

Факел.бг се присъединява към празника с непубликуван на български разказ

 
Полският град Краков празнува рождения ден на Станислав Лем  (1921-2006)

           

 

            На своя сайт краковският Институт на книгата представи програмата за отбелязване на рождения ден (12 септември) на големия полски писател Станислав Лем в града, в който той прекарва по-голямата част от живота си.

            „ЛемКом” (9-12 септември 2017) ще бъде изключително прежи-вяване за почитателите на творчеството на писателя. То обхваща премиера на филма „Авторът на „Соларис” (реж. Борис Ланкош), специално участие на неговото творчество в Краковски панаир на книгата, както и урок по четене на „Непобедимия” (един от най-известните и обичани романи на Лем, смятан за съвършена реализация на жанра „космическа опера” в полската фантастика). На свой ред издателство „Видавництво Литерацке” обявава на 12 септември 45% отстъпка на всички издадени от него книги на Станислав Лем (а те са много!).

            Специално внимание заслужава подготвената за неделя разходка из града „по следите на Станислав Лем” с водач писателя Войчех Орлински. Кулминация на събитието ще бъде споменатата премиера на филма „Авторът на „Соларис” – разказ за живота и творчеството на Лем на фона на драматичните събития от ХХ век.

            Така накратко изглежда програмата за отбелязване на 96-та годишнина от рождението на писателя, чието творчество продължава да инспирира въображението на поколения учени, читатели и мечтатели.

            На българските – без съмнение – също.

            На тях предлагаме малка почерпка по случай рождения ден на Лем: вместо чаша шампанско – непубликуван досега на български език откъс от „Разказите за пилота Пиркс”.

            Откъсът завършва с въпрос – съвсем в стила на Маестрото, който обичаше да поставя въпроси и на хората, и на Вселената.

            Развръзката може да се прочете в подготвяната за печат книга с всички приключения на кадета-пилота-навигатора Пиркс.

                                                                                                        Лина Василева

https://solaris.lem.pl/blog/zwiastun-filmu-borysa-lankosza-autor-solaris/

 

                                                           П а т р у л

 

            На дъното на кутийката имаше къщичка с червен покрив – с тези керемидки тя изглеждаше като малина, чак да ти се прище да я близнеш. При разтърсване на кутийката от храстите около къщичката изпадаха три розови като перли прасенца. Едновременно с това от дупката в гората – гората беше нарисувана на вътрешната стена на кутийката, съвсем като истинска – изхвърчаваше един черен вълк и отваряйки при най-малкото движение своята зъбàта, червена отвътре паст – се понасяше към прасенцата, за да ги изяде. Сигурно вътре в него имаше магнитче. Изискваше се голяма сръчност, за да не позволиш да се стигне дотам. Преди това трябваше чрез почукване с нокътя на кутрето по дъното на кутийката да заведеш трите прасенца вкъщи през вратата, която като капак невинаги искаше да се отвори широко.

            Цялата игра не беше по-голяма от пудриера – а човек можеше да прекара над нея половината си живот. В момента обаче тя не ставаше за нищо, понеже играта не действаше при липса на гравитация. Пилот Пиркс хвърляше жални погледи към ръкохватките на акцелераторите. Едно леко движение и тягата на двигателя, дори най-слабата, щеше да породи гравитация и той щеше да може – вместо безполезно да се блещи в черната пустота – да се заеме със съдбата на прасенцата.

            За жалост правилникът не предвиждаше задвижване на атомния реактор за спасяване на три розови прасенца от вълка. Нещо повече – той категорично забраняваше да се извършват излишни маневри в космическото пространство. Сякаш това би била безполезна маневра!

            Пиркс бавно пъхна кутийчицата в джоба си. Пилотите вземаха със себе си къде-къде по-странни вещи, особено ако патрулирането беше с голяма продължителност – като неговото сега. По-рано ръководството на Базата гледаше през пръсти как се хаби уран при изхвърлянето в небето – освен ракетите с техните пилоти – на всевъзможни чудновати предмети като курдисвани птичета, умеещи да кълват натрошен хляб, механични стършели, гонещи механични оси, китайски главоблъс-каници от никел и слонова кост – и никой вече дори не помнеше, че пръв зарази Базата с тая напаст дребният Аарменс, който, преди да излети за патрулиране, просто отмъкваше играчките на своя седем-годишен син. Тази идилия трая доста дълго – почти една година – до времето, когато ракетите престанаха да се връщат от полетите. По онова време, впрочем, доста хора мрънкаха срещу патрулните полети, а разпределението в групата, „прочесваща” вауума, се приемаше като израз на личната неприязън на Шефа. Пиркс изобщо не се учуди от назначението си – патрулите бяха като дребна шарка, рано или късно трябваие да я преболедуваш.

            После обаче не се върна Томас, едрият дебелак Томас, който носеше обувки 45-ти номер, обичаше да прави майтапи и отглеждаше пудели – разбира се, най-умните пудели на света. Дори в джобовете на комбинезона му се подмятаха кожички от салам и бучки захар, а Шефа подозираше, че Томас понякога взема пуделите на кораба – макар Томас да се кълнеше, че нищо такова даже не му е хрумвало. Възможно е. Никой никога нямаше да разбере истината, понеже Томас едно юлско утро стартира, вземайки със себе си два термоса с кафе – винаги пиеше страшно много кафе – и за всеки случай си остави в трапезарията на пилотите трети термос, та да има след завръщането си точно такова, каквото го обичаше – смесено с утайката и запарено със захар. Кафето чака много дълго. В седем часà на третия ден приключи „допустимото закъснение” и Томас беше вписан с тебешир на дъската в нави-гационната зала – той единствен. Такива неща не се случваха – само най-възрастните пилоти помнеха времената, когато на корабите са ставали аварии и дори обичаха да разправят на по-младите ужасяващи истории от миналото, когато предупреждението за метеорити се полу-чавало петнайсет секунди преди сблъсъка – време точно колкото да се сбогуваш със семейството си. Разбира се – по радиото. Това обаче бяха наистина стари истории.

            Дъската в павигационната зала беше винаги чиста – и всъщност се задържаше на стената единствено със силата на инерцията. В девет беше все още доста светло – всички дежуриращи пилоти излязоха от залата за радиопрослушване и застанаха на тревните площи около огромната бетонна плоскост на пистата с вперени в небето очи.

            Не пускаха никого в навигационната зала. Шефа, който беше отишъл до града, пристигна вечерта, извади от барабаните всички регистриращи ленти със записите на сигналите от автоматичния предавател на Томас и се качи горе, в остъкленото куполче на обсер-ваторията, което се въртеше като пощуряло, блещейки се на всички страни с черните раковини на радарите.

            Томас беше полетял на малка ракета АМУ и макар че ядреното гориво би му стигнало да облети целия Млечен път – както ги успокояваше подофицерът от групата за зареждане с гориво – всички го имаха за последен идиот и някои дори направо му го казваха, защото на АМУ имаше страшно малко кислород – порция за шест денонощия с осемчасов железен резерв.

            Цели четири дни осемдесетте пилоти от станцията, без да се броят множеството други – като цяло почти пет хиляди ракети – претърсваха сектора, в който беше изчезнал Томас. Не намериха нищо – все едно се беше изпарил във вакуума.

            Вилмър беше следващият. Него, честно казано, не го обичаха особено – без никаква важна причина, затова пък поради безброй дребни. Той не позволяваше никому да се изкаже докрай – винаги трябваше да вметне своето. Смееше се глуповато в най-неподходящи моменти – а колкото повече дразнеше някого с това, толкова по-гръмогласно се смееше Ако не му се щеше да се тутка с целево кацане, просто сядаше на тревата около пистата, изгаряйки я заедно с коренчетата и земята на дълбочина един метър. Затова пък когато някой навлезеше дори само с четвърт милипарсек в неговия район на патрулиране, веднага пишеше рапорт – дори това да беше колета от Базата. Да, имаше наистина множество дреболии, за които дори е срамота да се говори – например, бършеше се с чужди пешкири, та неговият да остане по-дълго чист. Но когато не се върна от патрула, всички откриха, че Вилмър е най-свестният човек и колега. Радарът пак пощуря, пилотите летяха извънредно извън смените си, радистите изобщо не се връщаха вкъщи, редуваха се да спят на пейката до стената, дори обяд им носеха горе; Шефа, който беше в отпуска, се върна със специален самолет, пилотите претърсваха сектора четири дни, за настроението им да не говорим – бяха готови да откъснат главата на монтьора за някакъв си тъп, недотам добре затегнат нит.

            Пристигнаха две експертни комисии, разглобиха АМУ 116 досущ часовник, на отделни винтчета – без резултат. Действително, секторът заемаше хиляда  и шестстотин билиона кубически километра, ала се причисляваше към спокойните – никакви метеоритни заплахи, нито постоянни рояци, никакви стари следи от  комети, от сто години там не бяха виждани комети – а се знае, че кометите понякога обичат да се разпадат на парчета някъде около Юпитер, в неговата „пертурба-ционона мелница” и после да плюят сегиз-тогиз по стария си курс парчета от натрошеното си ядро. В този сектор обаче нямаше нищо – не го беше спохождал никакъв сателит, нито пък планетоид, да не говорим за Метеоритния Пояс – и точно затова, защото там вакуумът беше толкова „чист”, никой не обичаше да патрулира там.

            И все пак Вилмър беше вторият, който изчезна в него, а регист-рационната му лента, разбира се, десет пъти прослушвана, фото-графирана, размножавана и изпращана в Института – разкри толкова, колкото и лентата на Томас, сиреч, нищо. Сигналите пристигаха още известно време, после престанаха. Автоматичният предавател ги изпращаше доста рядко, веднъж на един час. Томас беше оставил единайсет, а Вилмър – четиринайсет такива сигнала. Това беше всичко.

            След втория инцидент ръководството предприе много активни действия. Най-напред бяха проверени всички ракети – атомни реактори, управление, всеки винт, за надраскано стъкло на някой уред наказваха с лишаване от отпуска. После смениха всички механичните часовникови предаватели – сякаш те бяха виновни! От този момент сигналите биваха изпращани от ракетата на всеки осемнайсет минути. В това нямаше нищо лошо, по-лошото беше, че на рампата стояха двамата най-старши офицери, които отнемаха безмилостно на хората всичко – оставяха ги без кълвящи и пеещи птички, пеперудки, аркадни игри – за кратко време в кабинета на Шефа се натрупа цяла купчина от кон-фискувани вещи. Злите езици говореха, че неговата врата е толкова често затворена, понеже самият Шеф си играе с тях.

            В светлината на тези събития би трябвало да бъдат оценени надлежно уменията на пилота Пиркс, който въпреки всичко успя да контрабандира на борда на своята АМУ къщичката с прасенцата. Друг  въпрос, че от това той нямаше никаква полза – освен моралното удовлетворение. Патрулният полет се влачеше вече девети час подред. Много точно казано – влачеше се. Пилот Пиркс седеше в своя фотьойл, обвързани и омотан с коланите като мумия, само ръцете и крата му бяха свободни, и гледаше апатично екраните. Шест седмици бяха летели по двама – с разстояние триста километра един от друг, ала след това Базата се върна към своята предишна тактика: секторът беше празен, абсолютно празен и дори тази единствена патрулираща ракета в него му идваше много – но нали не вървеше да имат на звездните карти „дупки”, затуй продължиха с единичните патрулни полети.  

            Пиркс стартира седемнайсети поред след отмяната на двойните полети. Като нямаше какво да прави, размишляваше върху дилемата със станалото с Томас и Вилмър. В Базата почти никой не ги споменаваше, при полет обаче човек е достатъчно самотен и може да си позволи да развихри фантазията си с дори напълно безплодни мисли. Той летеше от приблизително три години (две години и четири месеца, ако трябва да сме точни) и се смяташе за стара служба. Астроскуката просто го гризкаше отвътре, макар изобщо да не беше позьор.

            Не без основание приравняваха патрулния полет със седенето в чакалнята на зъболекар – и единствената разлика беше, дето зъболекарят не идваше. Звездите не се мърдаха – има си хас, – Земята изобщо не се виждаше, или, ако човек има този невероятен късмет, я вижда като крайчето на посинял нокът – и то единствено през първите часове на полета, щото после тя се превръща в звезда досущ всички други, само дето се движи по-бавничко. В Слънцето, както е известно, изобщо не бива да се гледа. В тази ситуация проблемът с китайските главоблъсканици и аркадните игри придобиваше изключителна важ-ност. Задължение на пилота обаче беше да виси в пашкула на коланите, да контролира екраните, обичайните и този на радара, от време на време да информира Базата, че нищо не се случва, да проверява празния ход на реактора, а понякога – ама наистина извънредно рядко – в обсега на сектора се получаваха сигнали за помощ или дори SOS – и тогава се налагаше да се понесе като вихър, но това беше кахър, който се случваше веднъж-дваж в годината.

            Едва след премисляне на всичко това ставаше ясно, че все-възможните размисли и фиксации на пилотите, от гледна точка на земните жители и обикновените пасажери – направо престъпни, си бяха повече от човешки. Когато човек е обкръжен от един и половина трилиона кубически километра космическа пустота, в която не бихте открили дори щипка цигарена пепел, тогава желанието да се случи нещо – та дори някаква ужасна катастрофа – се превръща в същинска мания.

            През своите сто седемдесет и два патрулни полета пилот Пиркс беше преминал през различни психически фази, случваше му се да бъде сънлив, ядосан на всичко, да се усеща като старец, като чудак, не му беше чужда мисълта за съвсем нелека форма на лудост, най-накрая започна – съвсем както по време на следването – да си измисля разни истории, понякога с толкова сложна фабула, че дори целият партул не му стигаше да стигне до края. Друг въпрос, че скуката не го напускаше.

            Впускайки се в лабиринта на своите самотни размишления, Пиркс добре знаеше, че със сигурност нищо няма да му хрумне и загадката с изчезването на двамата негови колеги ще си остане нерешена – макар над нея да си бяха блъскали главите в продължение на цели месеци, с известния вече резултат, най-големите експерти на Базата и Института. Затова повече го влечеше пускането на прасенцата и вълка, едно занимание може би не по-малко безполезно, но поне по-невинно.

            Двигателите обаче мълчеха, нямаше никакъв повод да ги зад-вижи, ракетата се носеше устремно по удължена елипса, в един от чиито фокуси се намираше Слънцето – налагаше се прасенцата да изчакат по-добри времена.   

            Тъй че: какво беше станало с Томас и Вилмър?

                                                                                                         

                                                                                                  Превод от полски

                                                                                                  Лина Василева

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: