Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ГЕОРГИ МАРКОВ. ДА ПИШЕШ, ЗА ДА МОЖЕШ ДА УМРЕШ

07.09.2017 1

От сборника за Георги Марков на Цвета Трифонова

 

Цвета Трифонова (1944 - 2015)

 

ГЕОРГИ МАРКОВ. ДА ПИШЕШ, ЗА ДА МОЖЕШ 
ДА УМРЕШ

Сборникът включва осем студии и статии, писани от 2007 до 2011 г., които разглеждат ключови заглавия и биографични моменти в житейския път на Георги Марков.

Обект на литературоведски анализ са романът „Покривът”, пиесите „Комунисти” и „Архангел Михаил”, есетата от цикъла „До моя съвременник”, както и посмъртно публикуваният сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе” в съавторство на Г. Марков и Дейвид  Филипс. Самостоятелно изследване е посветено на „Задочни репортажи за България”. Съпоставителната студия „Никола Вапцаров и Георги Марков. По повод два юбилея през 2009 г.” проправя път за бъдещи изследвания на двамата творци, споделили една и съща трагична участ въпреки антагонистичните си убеждения. Редактор на изданието е Георги Мишев.

––––
Цвета Трифонова, „Георги Марков. Да пишеш за да можеш да умреш”, изд. „Фабер”, 2012

Цвета  Трифонова  е родена на 5 август 1944 г. в Ямбол. От 1981 г. до края на 2009 г. работи в Инсти­тута за литература при БАН. Автор  е на четири монографии: „Архив Н. Вапцаров. Анталитичен опис”(1992); „Никола Вапцаров. Текстът и сянката” (2004); „Писатели и досиета” (2004) и настоящия сборник.  Публикувала е над 100 студии, статии, предговори и рецензии. Съставител, редактор, автор на  пред­гово­ри, бележки и справочни апарати на четири книги на български писатели: „Мойра: еписто­лар­ният роман на Яна Язова и Алек­сан­дър Балабанов”(1996); романа „Война” от Яна Язова; мемоарно-документалния сборник „Данаил Крапчев и вестник Зора . Незабра­вимото”(2006) . През 2007 г. редактира и подготвя за печат романа „Покривът” от Георги Марков. Автор е на предговора, прило­жени­ята и бележките към творбата.  

 

ГАЛЕРИЯ   НА  МНОГОЛИКИЯ

 

Видно е от текста със заглавие „Лицето”, че  Георги Марков е заинтригуван от проблема видимост/същност в антропологически и пси­хологически аспект. Търсейки себе си, виждал е в огледалото или през  фотообектива, ту отчуждена, ту автентичната своя физиономия, меняща чертите си непрестанно. Както всеки човек и той разказва себе си по различни начини – спонтанно и индиректно, визуално, жестово, словесно. Дотук обект на интерпретация бе словесното самопортретуване. То, разбира се, е разностилово и многожанрово. Фикционалните и публици­сти­ч­ните авторски текстове са проекции на прин­ципи, есте­ти­ки и миро­въз­рения, но и точен лакмус за лично­стните  характеристики, за душевните и моралните му каче­ства. Писателят се рисува сам  и в  епистоларната си кореспон­ден­­ция, рисуват го в мемоарни щрихи близки, при­ятели и неприятели, описват го тайни служби и властови институции в досиета и рапорти, журналисти в поръчкови статии, литературни критици  и писа­тели. От паратекстуалната  вакханалия се разбира едно – той е многолик, с неуло­вим образ и неизчерпаема  същина. В личността и духа му се съчетава всичко, което витае или се е утаило в пластовете на битието и в човешката природа – противоречия и хармония, чиста екзистенция и ръмжащи ин­стинкти, сла­бости и сила, доброта и демони, интелект, любов, страст и непо­но­симост. За щастие съществува собственоръчен, непубли­куван до днес, фрагмент с изповедален наслов „Желая да приличам на някого”: Това е тема за роман. Чета за Наполеон, който е извършил такива и такива убийства, желая да приличам на Наполеон.Чета за Толстой, който осъжда Напо­леон и проповядва непротивене на злото, желая да при­ли­чам на Толстой. Чета за Фуше , гениален подлец  или за Талейран, желая да приличам на Талейран или Фуше – и същевременно желая да бъда Левски или Ботев с някаква безгранична чистота и чест­ност.

Имената тук са индекси на крайности, на противостоящи нрав­ствени и психични полюси. Г. Марков дефинира анти­тезите, за да ги обедини в много­ли­ка цялост, изтъкана от блян и реалност, мрак и светлина, злост и добрина, от нечовешки магнетичен чар и неизразима отлъченост. Стре­межът му е да персонифицира мистичния архетип, изпаднал от гигантския, водовъртеж на Все­ле­ната.

Но има и друга, от никого необгледана сфера, която чака своя час – пор­трет­ната галерия, снимките и скулп­тур­ни­те бюстове на Гео­рги Мар­ков. Освен драми, романи и репорта­жи, оста­вил е мно­­гобройни фотографски отра­жения. Те са визу­ал­ният спо­мен за чове­ка, отишъл си от света преди 34 години. Освен в думите, вътре­ш­ното зрение на нацията тепърва ще се взира в обра­зите му. Визу­ални маркери на неговия жи­вот, те също разказват и най-ве­че раз­кри­ват изгледа, темпе­рамента и душев­ността на този впечат­ля­ващ човек. Запе­ча­тали са различни въз­ра­сти и ситуации, ула­вят миг­но­­­вени изрази и епи­зоди, но в много­обра­зието и раз­лич­ността си наслаг­ват, както кон­стантно-неиз­мен­но­то, така и противоречивото в един дина­мичен и стремителен характер. Разпръснати във времето, сним­ките регистрират промените в черти­те и в израза на лицето и  всъщност отразяват еволю­ци­я­та в само­осъз­наването и само­чувствието на твореца. Променя се външ­ни­ят изглед на този, който вътрешно се променя. Лицето е като илю­стро­вана книга, разказваща въл­ну­ващата история на един живот със средствата на  визуалното  изкуство.

 

Последната снимка, снета приживе, е историческа и по някакъв начин сакраментална. Сумира в един образ политически и трагически контексти. Кон­текстите естествено са заговорнически – конспиративни и отмъсти­тел­ни, те са в рамките на досието „Скитник”, свое­временно унищожено през 1990 г. Уникалното в тази фотография е, че е с вързана с работата на пи­сателя в радио „Свободна Европа” и със „Задочните ре­пор­та­жи” – на­пра­­ве­на в дома на колега, еми­грант и приятел – Димитър Бочев, от друг техен колега, а всъщност агента „Мартини”. Човекът с конспи­ра­тивен  псев­доним е Николай Калчев, вне­дрен от ПГУ на Дър­жавна сигур­ност като служител в българската редакция на „вражес­ката радиостан­ция”. Не само следят всяка крачка на „Скитника” и записват всяка негова дума, но и об­раза му държат под око. Следят всяка промяна, побе­ля­­ващата му коса, но­вите бръчки на умората, израза на очите, усмив­ката или тъгата. За да бъде разпозната, колкото и да се променя, набеля­заната жерт­ва. За да не я сбър­кат с някой друг ловците на глави, „дългите ръце” на режима. Няма начин убийците да изхабят напразно кагебистката отровна сачма и про­пуснат рождения ден на диктатора. Дори проба вече е направена върху офи­­цера от ДС Вл. Ко­стов, но така, че да не му навре­ди. Та­кава е грозната исто­рия и още по-зло­ве­ща­та функция на предсмърт­ния портрет на Г. Мар­ков. Си­гурно е, че е доставен и прошно­руван в последния от 16-те тома на унищо­женото досие, че е бил поръчан, за да бъде връчен на килъра Пикадили.

Но поразителното е друго – почти месец преди гибелта на 11 септември 1978 г., това лице вече не е от „мира сего”. Зад дебелите рамки и диоптри, очите вече не са живи и ис­кря­­щи, както във всички предишни снимки, а са отсъстващи, тревожно втренчени в невидима  празнота. Прощалният по­глед на Георги Марков е това, който ти къса сърцето. Лицето е изоп­на­то и някак изпито и още пове­че откро­ява насъщ­ната кротост, интелект, про­­ни­цателност, но и обреченост.

Беля­зано е от полъха на нещо, което отдавна витае край него като осезаема за­плаха – многократно е преду­преж­да­ван от прия­тели и дори от милостив враг, че ще бъде убит, знаел е, че го де­б­нат и са наблизо. Омразата и Смъртта дълго и неумолимо кръжат нао­коло и по­мра­чават ведрия му дух, обсе­били са го накрая. Може би отров­ни­­­те флу­и­ди на агента с фото­апарат в ръцете и в мо­мента са про­ник­вали в сломе­но­то му сърце. Покъртително е, че с чувст­ви­телните си сетива и про­ни­ца­те­лен поглед е усетил гибелния чар на смъртта. Облъх­нат е от нея и фото­лен­тата е запечатала призрачното, което го обгръ­ща. Ос­тава от­въдният све­т­ле­ещ образ, който вечно ще измъч­ва съвестта ни и ще трупа срам, вина и греховност върху гърба на окаяната ни нация. А тя наивно ще продължа­ва да се чуди защо се изби­ват и защо я напускат деца­та й. Просто е – спася­ват се.

Една уникална скулптурна експозиция

Най-сетне, след 22 години демокрация и 33 г. след гибелта му, паметта за Георги Марков проби и в сферата на изящните изкуства. През март 2011 г. в една малка софийска галерия за пръв път се появи скулптурна експо­зиция със слоган „Мишена Скитник”. Кой, ако не скандалният и ино­ва­­­тив­ният творец Спартак Дерменджиев – Парис, би могъл да възпроизве­де в пластики от керамика бюста на Скитника. Скулпторът, който от години предизвиква обществените нрави и естетичните канони с екс­пресивни и провокативни тематични изложби като „Няма щастливи българи”, „Дон Кихот е мъртъв”, „България – тоталитарна курва„ ,Стената” и др., съвсем есте­ст­вено достига до тази идея, без никога да е виждал на живо модела на творбите си. Лаконично пояснява какво го е привлякло към персона­ли­сти­ч­ната тема: По някакъв начин го почувствах близък… Ис­кам да при­помня това, което се случи с Георги Марков. Искам да припомня, че способ­ните и талантливи хора биват използвани от систе­мата и унищо­жа­вани. Той е бил много жизнерадостен човек и системата съсипва жи­вота му.

Но зад пестеливите думи стои мълча­ливото брат­ство на свобод­ните духом, на индивидите, родени с дарба и при­зва­ние да про­ме­нят тече­нията на изку­ст­вото и на живота.Тласкани от волята да смъкват мас­ките на лъжата и про­правят път на истината, те като би­блей­ския Мой­сей си измислят и извайват идеалната обетована територия, където всичко е истинско, коренно, автен­тично. Рано или късно се за­сти­гат в нея, подават си ръка в асинхронния поток на времето и заедно застават в защита на  някоя хуманна кауза. Така става и сега. В керамичната галерия, посветена на Георги Мар­ков, вероятно е вграден и духът на вая­теля Спар­так, и на гла­диатора Спартак. Точно на тази колекция се дължи заглавието на тек­ста – моделът е един, а лицата са много. Скулпторът е  изваял мно­го­ликия феномен на Духа в ан­тро­пологията на едно и също лице. Налучкал е точ­ния материал – гъв­ка­ва­та и пластична глина се оказва най-подходя­щото градиво, спо­соб­но да изобрази изменчивост на изрази, чув­ства и настроения, да извади наяве скри­тата същина на човешката психика. Мрамор или бронз с твърдата си струк­тура не биха показали бръчките на смеха и добро­тата, нито ще уловят сен­ките на мъка или угнетение, може би само борбената твърдост би им била достъпна. Докато глината в ръцете на майстора с лекота е изваяла душата на модела. Това е постижението на колекцията – във всяка глава и бюст се разпознават характерът и излъч­ва­не­то на Георги Мар­ков. В остро изрязаните черти, в издълбаните бразди и нерав­ната напла­стеност на гли­ната по скулите, в сенките на очите и немир­ния детайл на косите е очер­та­на не просто анатомията, а е изтръгната исти­ната за нрава, за живота и съд­­бата на човека, чието име покрива една цяла епоха. И какво в крайна смет­ка доказват всички тези пластики, разпо­ло­жени в линеен кадър? Едно жиз­­не­радост­но, щедро усмихнато, добро­душ­но, влюбено в живота момче, с развят перчем, истински безгрижен скита­лец из опасните светов­ни пътища.

 

Но това е едно от лицата на Многоликия. Защото до него е другият му образ – напрегнат, съсредоточен анфас на тревожен мислител, гледащ в упор реал­но­стта, която го измъчва. Неизчер­паеми са ипоста­си­те, до които се е до­кос­нал художникът, щом е изваял и предиз­ви­кателния профил на не­сми­­­ри­мия и присме­хулен дисидент, предизвик­ващ систе­­мата на неравен двубой, с целия й войнствен арсенал от смъртоносни оръжия. Позна­тият от фото­гра­­фиите малко вулгарен жест е превърнат в  пласти­чес­ка, експре­сивна кулминация, израз на презрението на Георги Марков към нищоже­ст­вата, управляващи България.

 

Постепенно или интуитивно, скулпторът надмогва разноликата персо­­на­л­ния, за да изяви високата символика на образа. Забеле­жителна е и завинаги ще остане в историята на изкуст­вото скулп­турната полуфигура, чиято гръд е мишена, открита и нехаеща за изстрела на „българския чадър”. Той е изпра­вен, ведър и есте­ст­­вен като дихание, с едва загатната гор­чива усмив­ка в гънките на устата и в сенките  на очите.

 

Смело разнася дамгата на гибел и смърт върху сър­цето си – сякаш е горд с отредената му мисия и нехаещ за надвисналата заплаха. Бог е на самия себе си, превър­нал се е в символ на божест­ве­ната глътка Свобода, дадена само на малцина из­меж­ду човеците. Но имен­но затова е разпозна­ва­емата, доброволна ми­ше­на и за робите, и за свобо­долю­би­вите, и за тираните. Ако България все пак оцелее и ако я има в след­ва­щи­те векове, ще се изпи­шат хиляди страници и книги, ще се издиг­нат мраморни и бронзови мемо­риали на Георги Марков. Но няма да се забрави керамичната композиция на Спартак Дер­менджиев, която с езика на пластиката и триизмерната визия раз­казва всич­ко за великия ни сънародник. С многозначната си изра­зи­­тел­ност галерията от бюстове и фигури връща силуета на тра­гич­ния бъл­гарски „Скит­ник” в омерзеното родно про­странство. Има скрита симво­лика в това завръщане –може би България отново има нуж­да от стожери, от духа и заветите на мърт­вите си синове, които ми­слеха и милееха за нейната незави­симост. А мястото за мемо­ри­ала на „Мишена Скитник” в градския ланд­шафт ще посочи бъдещето, ако го има, дори да е след още поло­вин век.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  20.09.2017 15:26 | #1

Георги Марков е голям‚ но Спартак Дерменджиев е крайно неудачен избор за човек достоен да прави паметника му‚ защото е доказано с документи‚ че е комунист и човек с тъмно минало. Много хора мислят така. https://obshtestvoimoral.wordpress.com/2014/08/12/%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B5%D1%80%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2-%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%81%D1%82/

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: