Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Виктор Пелевин и "Животът на насекомите"

04.09.2017

Виктор Пелевин

ЖИВОТЪТ НА НАСЕКОМИТЕ

 

ИЗДАТЕЛСТВО „ФАКЕЛ ЕКСПРЕС“

Превод от руски Иван Тотоманов

Редактор Георги Борисов

Художник Кирил Златков

228 с.

18 лв

 

 

Докато пиша, не мисля за читателя, в процеса на работа не ме интересува кой ще ме чете. Книгата е моя лична творба.  Всъщност аз даже ненавиждам писателството, с изключение на ония редки мигове, в които изпитвам нещо особено, което е трудно да се опише и е много по-върховно от въздействието на всякакви наркотици. Мисля, че ако си поставите за задача да сте известен писател и да пишете бестселъри, опитвайки се да угодите на вкуса на публиката, вие се лишавате от вълшебството на точно тези мигове.

                                                                       Виктор Пелевин

 

В края на 80-те години Виктор Пелевин става известен, макар и на по-ограничена публика, като автор на научно-фантастични разкази, публикувани в списание „Химия и жизнь“, което по-това време представя класиците фантасти.

Но още с първите си книги той буквално взривява руската литература и започва да бъде сравняван с Борхес, Чапек, Кафка, М. Еймис, Хемингуей, Джоузеф Хелър...

Сборникът с разкази „Синият фенер“ през 1991 г. се разграбва мигновено от книжарниците, но първоначално не е забелязан от литературните критици. Две години по-късно за него авторът получава наградата „Малый Буккер“, отличаваща най-интересните и актуални тенденции в руския литературен живот. А с романите „Омон Ра“ (1992), „Животът на насекомите“ (1993), „Чапаев и пустота“ (1996) и „Generation П“ (1999) става най-ярката литературна звезда на постсъветското поколение и световна знаменитост.

„Омон Ра“ попада в късия списък на английската награда за преводна литература „Independent foreign fiction prize“ (1994), а романът „Generation П“ е включен в германската енциклопедия на най-важните за XX век 1000 книги.

„Шлемът на ужаса“ (2005), преразказ на легендата за Минотавъра под формата на интернет-чат, е част от проекта „Митове“ на шотландското издателство Canongate , в който участват Карън Армстронг, Маргарет Атууд, Джанет Уинтерсън, Олга Токарчук, Дубравка Угрешич, Кристин Димитрова и др.

Като преводач на книгите на Карлос Кастанеда Пелевин и досега запазва интереса си към езотеричното знание, „измененията в съзнанието“ и „другите реалности“, предизвикани от наркотични халюцинации и компютърния виртуален свят.

Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин е традиционно: разкази, повести, романи, но едновременно с това писателят прибягва към баснята, гротеската, дори вица, както и към новите форми на словесността като компютърните игри, рекламните сценарии и слогани, имиджмейкърските PR занимания и успява да съчетае несъчетаемото ‒ ирония и трогателна сериозност, демократичност и елитарност. Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, публицистика, философия, езотерика, история, автобиография.

Произведенията на Пелевин почти без изключение са алегории за превръщането на нереалното в реално, за нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, за опита на човека от преходното време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности.

Макар и със значително закъснение, вторият роман на В. Пелевин „Животът на насекомите“ най-сетне излиза и на български език. Заслугата за това е на изд. „Факел експрес“. Да припомним на читателите и най-фанатичните почитатели на Пелевин у  нас, че именно списание „Факел“, издание на „Факел експрес“, откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от дълбоко неизвестните му дотогова разкази, световния бестселър „Generation П“ и множество други негови класически вече текстове. Едва след това в гонитбата за бърз комерсиален успех българските издателства се насочиха към  произведенията от по-късния му период, някои от които критиката поставя далеч под равнището на първите му звездни литературни завоевания. В едно обаче тя остава единодушна днес: „Животът на насекомите“ е един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на автора романи.

Публикуван първоначално в сп. „Знамя“, романът получава наградата на списанието за 1993 г. за „най-доброто художествено произведение за живота и необикновените приключения на демокрацията в Русия“.

„Животът на насекомите“ е остроумен, поетичен и тъжен. Определян като роман антиутопия, постсоциалистически сюрреализъм, главозамавайща фантасмагория, „пастиш“ и „колаж“, той е наситен с дълбоко философско съдържание, в което човешкото начало влиза в екзистенциален конфликт с абсурда, жестокостта и безсмислието на битието, показвайки ни го в неговото многообразие, вечно движение, външни и вътрешни метаморфози.

 

Виктор Пелевин: "Тази книга си я харесвам повече от всичко останало"

https://www.actualno.com/interview/viktor-pelevin-tazi-kniga-si-ja-haresvam-poveche-ot-vsichko-ostanalo-news_630165.html

Виктор Пелевин

ЖИВОТЪТ НА НАСЕКОМИТЕ

 

Наполовина скритият от стари тополи и кипариси главен корпус на почивната станция беше мрачна сива сграда, извърната със задницата си към морето, все едно по заповед на щуката и Иван Глупака. Фасадата є – с колони, напукани петолъчки и навеки превити от гипсовия вятър снопи – гледаше към тесен двор, в който се смесваха миризмите на кухнята, на пералното и на бръснаро-фризьорския салон, а към крайбрежната улица гледаше глуха стена със само два-три прозореца. На няколко метра от колонадата се издигаше бетонен зид, по който към далнините се точеха проблясващите под лъчите на залязващото слънце тръби на топлопровода. Високите парадни порти, скрити в сянката на циклопския балкон (по-скоро дори тераса), подпрян от колоните, бяха заключени толкова отдавна, чедори пролуката между крилата беше изчезнала под няколкото пласта спекла се боя и дворът обикновено пустееше – нарядко само в него предпазливо се вмъкваше камионът, който караше от Феодосия

хляб и мляко.

Но тази вечер в двора го нямаше дори камиона, затова гражданинът, който бе опрял лакти на гипсовата балюстрада на балкона, беше далеч от всички възможни погледи, освен може би на двете патрулни чайки, които плуваха в небето като бели точици. Гражданинът гледаше надолу и надясно, към малката

постройка на пристана за лодки, под чиято стряха беше монтирана фунията на високоговорителя. Морето бучеше, но когато вятърът духнеше към почивната станция, можеше да се чуят откъслеци от насочените към празния плаж радиопредложения:

– ... изобщо всъщност не са еднакви, не са направени по един и същ шаблон...

– ... ни е създал различни – и дали това не е част от великия замисъл, който, за разлика от скоротечните планове човешки, предполага дълговечни...

– ... какво очаква от нас Господ Бог, който ни гледа с надежда? Ще съумеем ли да се възползваме от дара Му?...

– ... самият Той също не знае как ще се откликнат душите, които е пратил да...

Чуха се звуци на орган. Мелодията беше като цяло величествена, само дето от време на време я прекъсваха някакви непонятни „уумпс-вуумпс“; гражданинът впрочем не успя да се вслуша както трябва, понеже музиката бързо спря и пак се чу гласът на говорителя:

– Слушахте нашето предаване от подготвения специално за нашата радиостанция с помощта на американската благотворителна организация „При

реките Вавилонски“ цикъл... всяка неделя... нашият адрес е „Глас Божий“, Блис, Айдахо, САЩ.

Високоговорителят млъкна и мъжът изпъна показалец и измърмори:

– Аха, днеска е неделя. Значи ще има танци. Изглеждаше странно. Въпреки топлата вечер беше със сив костюм с жилетка, с каскет и вратовръзка (почти така беше облечен и застаналият долу под него малък южен Ленин с обвит от лози и бръшлян сребрист чатал). Мъжът обаче, доколкото можеше да се

съди, не се притесняваше от горещината и си му беше съвсем хубаво. Само от време на време си поглеждаше часовника, оглеждаше се и шепнеше с нещо като укор.

Високоговорителят съска няколко минути на празен ход, а после заговори гальовно-напевно на украински. В този момент мъжът чу зад себе си стъпки и

се обърна. По терасата към него идваха двама души. Пръв вървеше нисичък дебеланко с бели гащета и шарен потник. След него крачеше чужденец с панамена шапка, риза с къси ръкави и светлобежов панталон; и с голямо леко заоблено куфарче в ръка. Че е чужденец, си личеше не толкова по дрехите, колкото по фините очила с тънки черни рамки и по нежния загар с онзи

особен набоковски оттенък, с който кожата се покрива най-вече по далечни брегове.

Мъжът с каскета си посочи часовника с пръст и се закани на дебелака с юмрук, на което той отговори с вик:

– А стига бе! Всички бързаме!

Прегърнаха се.

– Здравей, Арнолд.

– Здрасти, Артур. Запознайте се. – Дебелият се обърна към чужденеца. – Това е Артур, за когото ви говорих. А това е Самюъл Съкър. Знае руски.

– Просто Сам – каза чужденецът и протегна ръка на Артур.

– Приятно ми е – каза Артур. – Как пътувахте, Сам?

– Благодаря, нормално – отговори Сам. – А при вас тук как е?

– Както обикновено – каза Артур. – Знаете каква е ситуацията в Москва, нали, Сам? Значи, тук е същото, само малко повече хемоглобин и глюкоза. Е, и витамини, разбира се – храната тук е свежа, много плодове и грозде.

– Освен това – добави Арнолд, – доколкото знаем, вие на Запад направо не можете да дишате от разни репеленти и инсектициди, докато нашата опаковка

е абсолютно чиста екологично.

– А санитарно?

– В смисъл?

– Чиста ли е санитарно? Имате предвид кожата, нали? – каза Сам.

Арнолд като че ли се притесни.

– Хм... – наруши Артур неловкото мълчание. – Колко ще останете при нас?

– Три-четири дни, не повече – отговори Сам.

– И ще успеете да организирате маркетинга за толкова кратко?

– Не бих казал точно маркетинг. Просто искам да натрупам впечатления. Да си съставя, така да се каже, първоначално мнение доколко е целесъобразно да

развиваме бизнеса си тук.

– Идеално – каза Артур. – Набелязал съм няколко образeца, които са достатъчно репрезентативни, и утре сутринта можем да...

– О, не – каза Сам. – Без постановки като прословутите фалшиви села на княз Потьомкин. Предпочитам случайния избор. Колкото и да е странно, така

получаваш най-правилната представа за положението. И не утре сутринта, а сега, веднага.

– Ама как така!? – възкликна Артур. – Няма ли да си отдъхнете? Да хапнем, да пийнем...

– Да, наистина – каза Арнолд, – по-добре ще е утре. И на нашите адреси. Понеже иначе ще получите неправилна представа.

– Ако е неправилна, ще имате достатъчно време да я поправите – отговори Сам.

И ловко като спортист скочи на балюстрадата на балкона, седна и провеси крака навън. Двамата, вместо да го спрат, също се качиха при него. Артур се справи с това лесно, но Арнолд успя едва от втория опит и не седна като другите двама, а с гръб към двора, все едно го беше страх, че ще му се завие свят от височината.

– Напред – каза Сам и скочи надолу. Артур го последва мълчаливо. Арнолд въздъхна и се претърколи с гърба напред след тях като аквалангист, който се гмурва от борда на лодка.

 

Ако имаше свидетел на тази сцена, той вероятно щеше да се наведе над балюстрадата с очакването да види долу три осакатени трупа. Но нямаше да види нищичко освен осем малки локви, смачкана кутия цигари „Приморские“ и пукнатините по асфалта. Но пък ако имаше нечовешки остро зрение, наблю-

дателят би видял три комара, литнали към скритото зад дърветата селище.

Какво би почувствал този въображаем наблюдател и как би постъпил – дали би заслизал в недоумение по ръждясалата пожарна стълба, единствения път, който извеждаше от отдавна заключената и запусната тераса, или – казва ли ти някой? – би усетил в душата си ново и непознато чувство, седнал би на посивялата гипсова балюстрада и би скочил след тримата събеседници? Не знам. Пък и едва ли някой знае как би постъпил онзи, който всъщност не съществува, но пък за сметка на това има нечовешки остро зрение.

 

След като отлетя на няколко метра от стената, Сам се обърна към спътниците си. Артур и Арнолд се бяха превърнали в комари с характерния цвят на „сивите къщя“*, докарвал навремето Александър Блок до сълзи; сега двамата гледаха с навъсена завист спътника си, докато се полюшваха във въздушните потоци, надигащи се от нагрятата през деня земя.

Единствено ограниченията, наложени от устните органи на Сам Съкър, му попречиха да направи самодоволна гримаса. Той изглеждаше съвсем различно: беше светлошоколадов на цвят, с изящни дълги крачета, с прибрано коремче и с реактивно присвити назад крил__ ца; докато от променените лица на Артур и Арнолд стърчеше нещо дебело, което приличаше било на дебела медицинска игла, било на измерител на скоростта на носа на реактивен изтребител, устните на Сам се издължаваха елегантно в шест тънки гъвкави израстъка, насред които стърчеше дълго остро хоботче – с други думи, ясно ви е как изглежда един москит кантатор в сравнение с две просташки руски насекоми. Освен това

Артур и Арнолд летяха, все едно плуваха кучешката, а движенията на крилата на Сам напомняха по-скоро бъ- терфлай, така че той летеше много по-бързо и от време на време дори му се налагаше да спира и да увисва във въздуха, за да изчака спътниците си.

Летяха мълчаливо. Сам описваше широки кръгове около Артур и Арнолд, които намръщено гледаха кръговъртенето му; особено кофти му беше на Арнолд, понеже рубинената капка в коремчето му го дърпаше към земята. Сам летеше неизвестно накъде – избираше пътя по известни единствено на него ориентири, на няколко пъти завиваше и променяше височината, незнайно защо, влетя през един прозорец, прелетя през дълго пусто таванско помещение и изхвърча от другата страна; излязоха пред бяла стена и прозорец със синя рамка под гъстите сенки на високи круши. Сам се снижи, затрепка пред малък прозорец, покрит с бяла марля, и кацна на кривата дъска на долния перваз. Артур и Арнолд кацнаха до него. Щом тихото жужене на крилата им спря, чуха донасящото се иззад марлята хъркане.

Сам погледна Артур въпросително.

– Трябва да има пролука в ъгъла – шепнешком каза Артур. – Винаги ги правим.

Пролуката се оказа тесен процеп между рамката и марлята; Артур и Сам се провряха през нея лесно, но Арнолд имаше проблеми с коремчето: пъхтя, сумтя и успя да се промуши чак когато двамата му спътници го издърпаха за крачетата.

В стаята беше тъмно; миришеше на одеколон, плесен и пот. В центъра имаше голяма маса, покрита с мушама; до нея имаше легло и нощно шкафче, на което лъщяха строени най-различни красиви шишенца. На леглото, с усукани около него чаршафи, лежеше полуголо тяло, провесило син трикотажен крак към пода. Тялото потръпваше в спазмите на неспокоен сън и естествено, не забеляза появата на трите комара на нощното шкафче до главата си.

– Каква е тази татуировка? – тихо попита Сам, когато очите му свикнаха с полумрака. – Ленин и Сталин – това ясно, обаче защо отдолу пише „крал“? Този

да не е местен владетел?

– Не – отговори Артур. – Това е съкращение. „Копои разгембени, айде лижете“.

– Мрази кучетата ли?

– Виждате ли – снизходително отговори Арнолд, – това е един доста сложен културен пласт. Ако почна да ви обяснявам, ще е буквално безкрайно. Дайте по-добре, като така и така долетяхме, да вземем пробата, докато обектът спи.

– Да, да – каза Сам. – Прав сте, разбира се.

Литна и след грациозен имелман над спящия кацна на нежната тънка кожа пред ухото му.

– Арнолд! – прошепна възхитено Артур. – Ама той лети съвсем безшумно!

– Това е то Америка – констатира Арнолд. – Я литни с него, че току-виж станала беля.

– А ти?

– Аз ще изчакам тук – каза Арнолд и се потупа с краче по коремчето.

Артур излетя и като се стараеше да бръмчи възможно по-тихо, стигна до Сам. Сам засега още не дупчеше, просто клечеше сред хълмовете на кожата, от

които, същински брезички, стърчаха косми.

Сам стана, облегна се на една от брезичките__ и замислено впери поглед към далечните планини на зърната, издигащи се над гъстия рижав храсталак.

– Знаете ли – каза на Артур, когато той кацна до него, – аз много пътешествам, но винаги се удивлявам на уникалната неповторимост на всеки пейзаж. Наскоро бях в Мексико – не може да става и дума за сравнение, разбира се. Толкова богата, толкова щедра, дори прекалено щедра природа. Трябва да се провираш през гръдния чапарал до безкрай, докато намериш място да утолиш жаждата си. И трябва да си нащрек непрекъснато – понеже от горе, от косъма, върху теб може да се хвърли дива въшка и тогава...

– Въшките нападат, така ли? – попита Артур недоверчиво.

– Мексиканските въшки, да ви кажа, са много мързеливи и предпочитат да смучат кръв от нежните ни комарски коремчета, отколкото да си изкарват прехраната с честен труд. Но пък са доста тромави и ако те нападнат, в повечето случаи успяваш да изхвърчиш. Във въздуха обаче може да те порази бълха. С две думи, онзи свят е суров свят, жесток, но и същевременно прекрасен. Все пак, честно, пo ми харесва Япония. Безкрайни жълти пространства без почти никаква растителност – и все пак не са пустиня. Когато ги гледаш отвисоко, ти се струва, че си попаднал в далечната древност. Но всичко това трябва да се види собственоочно, разбира се. Няма нищо по-красиво от японско дупе, когато го озарява първият утринен лъч и го облъхва тих ветрец... Боже, колко прекрасен е животът понякога!

– А тук харесва ли ви?

– Всеки пейзаж си има своя чар – уклончиво отговори Сам. – Бих сравнил този пейзаж – той кимна към надвисналото над шията ухо – с Канада в района на Големите езера. С тази разлика, че тук всичко е по-близо до дивата природа, всички миризми са естествени... – Побутна с краче основата на близкия косъм. – Да, забравяме вече мириса на кожата, майко, черната...

И от тези последни думи – и от напевността, с която бяха произнесени – Артур разбра, че Сам се фука с познанията си за фолклора и идиоматиката.

– Всъщност – добави Сам, – разликата е приблизително като тази между Япония и Китай.

– И в Китай ли сте били? – попита Артур.

– Бил съм, да.

– А в Африка?

– Много пъти.

– И как е там?

– Не мога да кажа, че ми хареса особено. Усещането е, все едно кацаш на друга планета. Всичко е черно, тягостно. Освен това – моля да ме разберете правилно, не съм расист, но тамошните комари... Артур не се сети какво друго да попита и Сам, след като му се усмихна възпитано, се зае със задачата си.

Изглеждаше някак странно: той отмести страничните власинки, острото му хоботче затрептя с невероятна скорост и досущ като нож в телешки салам се вряза в почвата в основата на най-близката брезичка.

Артур също искаше да се напие, но като си представи как грубият му дебел хобот пробива със стържене дебелата кожа, се притесни и реши да изчака. Сам пък успя да улучи капиляр от раз и коремчето му от кафяво вече ставаше червеникаво.

Повърхността под крачетата им потрепна, разнесе се тихото мучене на издишан дъх – Артур беше сигурен, че тялото го е издало по свои си вътрешни причини, без никаква връзка със случващото се, но все пак това го изнерви.

– Сам – каза той, – приключвайте. Тука не ви е Япония.

Сам не обърна никакво внимание на думите му. Артур го погледна и потръпна. Мъхестата муцунка на Сам, допреди минутка излъчваща интелигентност, сега бе странно променена, изпъкналите му сред власинките очи, очертани като в рамка от тънка черна линия, бяха безизразни, все едно от огледало на душата се бяха превърнали в изключени фарове. Артур се приближи до него и го побутна.

– Ей – каза му настойчиво. – Време е да свършваме.

Сам не реагира. Артур го бутна по-силно, но Сам все едно се беше вкоренил в почвата. Коремчето му продължаваше да се издува. Внезапно тялото под тях се размърда и изръмжа нечленоразделно. Артур панически подскочи и кресна:

– Арнолд! Помощ!

Но Арнолд, разтревожен от суетнята и предишните думи на Артур, вече се приближаваше над тях.

– Какво си се разбръмчал из цялата стая?! Какво има?

– Сам – отговори Артур. – Според мен се парализира. Не мога да го помръдна.

– Хвани го под крилете. Да, точно така. Внимателно, настъпил си му крачето. Сам, можете ли да хвърчите?

Сам кимна отпаднало. Кожата, на която бяха кацнали, се размърда и почна да се накланя надясно.

– Бързо! Излитаме! Сам, размърдайте си крилете, след миг ще е късно! – викаше Артур, без да пуска натежалото тяло на Сам; едва успяваше да избягва ударите на крилете му, които се размахваха безцелно и безсмислено.

В крайна сметка успяха някак да кацнат на нощното шкафче. Тялото се надигна от кревата, надвисна над комарите и в страшната тишина някъде от горе, откъм тавана, към тях като черна сянка се спусна огромна длан. Но в мига, когато Артур и Арнолд вече се канеха да оставят Сам на съдбата му и да литнат в две противоположни посоки, дланта промени посоката си, грабна едно от наредените на шкафчето шишенца и изчезна във висините; чу се далечният рев на пружините – тялото пак се тръшна на леглото.

– Артур – тихо попита Арнолд. – Какво има в тези шишета?

– Лес – отговори му Сам. – Руският ни лес е там.

– Какъв лес?

– „Русский лес“. Шипър-Кипър. И „Тройной“ – загадъчно отговори Сам.

– Сам, наред ли сте? – попита Арнолд.

– Наред съм си аз. – Сам се усмихна зловещо. – Но с вас тепърва трябва да въведем ред...

– Трябва да го изнесем на чист въздух, веднага – угрижено каза Артур.

Арнолд кимна и се опита да вдигне Сам, но той го перна с крило по хоботчето, литна, устреми се към прозореца и с невероятна пъргавина се провря през тясната пролука между рамката и опънатата марля, зад която вече се синееше изсветляващото южно небе.

––––  

* Из стихотворението на Ал. Блок „Русия“ („Русия, просешка Русия“, пр. Хр. Радевски). – Б. ред.

 

Превод от руски Иван Тотоманов

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: