Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ВЕЧЕРИНКА ПО ЧЕШКИ

26.08.2017

          

 

Уважаеми приятели на хубавата литература, уважаеми колеги и гости, в анонса за днешната вечер е написано, че ще представя автора, който се казва Иржи Хаичек, и тази негова книга, озаглавена с почти носталгичното наименование Спомени за една селска вечеринка. Веднага ще кажа, че животът е странно нещо... аз лично нямам никакви спомени за селски вечеринки, а по-скоро за едни характерни танцови забави по пионерски лагери, комсомолски бригади и пр., докато Хаичек, който на всичко отгоре е точно десет години по-млад от мен, ги помни... Това обаче си има своето обяснение и малко по-късно ще се върна на него. Но именно, за да стигна до него, съм длъжен все пак да кажа най-напред няколко думи за автора.

Както пише в българската Уикипедия, където впрочем са го ощастливили с две различни рождени години, Иржи Хаичек е чешки писател, автор на романи, повести и разкази, т.е. прозаик. Е, 4-5 реда по-долу вече е написано, че започва да публикува стихове още от 80-те години, но това е бял кахърJ. Така или иначе важното е, че е роден в един от емблематичните и труднопроизносими у нас чешки градове – Ческе Будейовице, където и се дипломира в тамошното Висше земеделско училище точно в края на соца, макар малко по-късно обаче да преминава в коренно различна обществена сфера – става банков чиновник, какъвто е и до днес. Замислих се, че мирисът на пари вероятно е провокирал прозаичния му ентусиазъм, защото скоро след това излиза първата му книга, след чийто успех периодично започват да валят и следващите, които му донасят славата на един от най-четените съвременни автори в Чехия. При това на два пъти вече е оценяван и с най-високата тамошна литературна награда – „Магнезия литера“ – през 2006 г. за романа „Селски барок“ и през 2013 г. – за романа „Рибя кръв“. Тук само ще вметна... и то две неща. Първо, и двата романа вече са издадени на български, и второ, издадени са от различни издателства и са с различни преводачи. Апропо, тази вечер сме се събрали, за да отбележим прощъпулника на български на третата книга на Хаичек – от трето издателство, с трети преводач. Това иде да подскаже, пак според мен, още три неща – първо, че у нас той много бързо стана доста превеждан автор, второ – че книгите му будят интерес, след като излизат една след друга, и трето – че е лесно преводим, след като има толкова мераклииJ.

Но да се върнем на самия Хаичек. Книгите му, които излизат вече в нашето столетие, се отличават с атрактивни заглавия – освен споменатите по-горе, ще цитирам още сборниците с разкази „Закуска на трамвайното островче“ и „Дървеният нож“, новелите „Крадци на зелени коне“ и „Футболни дневници“, романите „Авантюристи по главното течение“ и последният – „Рейнстик“ (което е латиноамерикански музикален инструмент, дъждовна флейта). Затова неслучайно те се радват, както споменах, на силен читателски интерес. А и не само. „Крадци на зелени коне“ е филмиран и е на екран от миналата есен, в процес на работа са екранизациите по наградените романи „Селски барок“ и „Рибя кръв“. „Рибя кръв“ е издадена и като аудиокнига. По „Авантюристи по главното течение“ е създадена радиопиеса. По „Футболни дневници“ е направена драматизация, в която участва и самият Хаичек и която пълни салоните, макар и да не се представя по най-известните театри. В тази връзка впрочем трябва да се спомене, че Хаичек е изключително активен и атрактивен презентатор на своите творби. Той постоянно участва както в литературни четения в Чехия, така и в представяния на книгите си в чужбина. Включително и у нас, като миналата година направи един задъхан рейд по маршрута София – Пловдив – Стара Загора и обратно. Бяхме заедно с него, и с другия преводач – Краси Проданов, та затова си позволявам да изкажа мнение по въпроса. Хаичек беше пределно искрен на срещите по отношение на битието си, на технологиите си на писане, на сюжетите си, на героите си... и това предразположи до голяма степен публиката. Сигурен съм, че ако сега беше сред нас, сами щяхте да се убедите в това. Както съм сигурен, че щеше да се съгласи с това, което ще кажа сега.

Всъщност две са основните тематични пространства във всичките книги на Иржи Хаичек – едното е локално, второто е на действието. Географското пространство е южна Бохемия, т.е. родните му краища. И тук се връщам (не съм забравилJ) към обяснението на спомените от селските вечеринки. Това е един живописен регион с малки градчета и многобройни села, гравитиращи около централното Будейовице. Е, разбираеми са спомените на Хаичек от десетилетията на т.нар нормализация, когато наистина селските вечеринки са една от възможностите за релакс и отпускане... че и понапиване... Във втория план, за който говорех, се разполага прозаичното действие със своите герои и отношения, действие, което също е споменно... Самият Хаичек признава, че нещата, които описва, не са фикция, че са реален спомен, в който присъстват конкретни хора, събития, места... И те присъстват във всичките му произведения.

„Спомени за една селска вечеринка“ не прави изключение. Тя е поредното потвърждение (книгата излиза през 2014 г.), че Хаичек вече е намерил алгоритъма на своята популярност, че е „уцелил“ вече ваксата... Защото, за разлика от повечето съвременни автори, той залага тъкмо на спомена за близките десетилетия, като на този фон се откроява с анализите си на човешката ежедневност и привидна обикновеност и с регистрирането на дребните отлитащи мигове, които обаче разгръща по такъв начин, че показва много ясно онова, което е заложено дълбоко в тях и онова, което се крие зад тях.

Сборникът съдържа разкази, включени в първата му книга „Закуска на трамвайното островче“ (1998), както и в „Дървеният нож“, но също такива, публикувани в различни литературни списания, както и неотпечатани дотогава. Няколкото десетилетия авторско творчество, ясно видими в него, ни дават възможността да направим своеобразна времева екскурзия в поетиката на Хаичек, за да установим, че макар героите му естествено да стареят, неговите творчески техники, изборът на сюжети и начинът за тяхното разработване си остава почти един и същ във времето.

Книгата разкрива Хаичек като наблюдателен регистратор на протичащото в живота, способен при това да представи наблюденията си в силно въздействащ върху читателя езиков и литературен формат. Отделните разкази са замислени като реалистични моментни фотографии на конкретни междучовешки отношения. Те регистрират миговете, в които встъпваме в някаква комуникация (все едно дали успешно или неуспешно) и се опитваме да се договорим и взаимно да се разберем с другия. В тази ситуация героите на Хаичек не се държат като шахматни фигури на сюжетната дъска, а израстват пред очите ни, благодарение на творческото усилие на автора да покаже характерните особености на мъжете и жените, участващи в тази своеобразна комуникация. При това отделните случки не са затворени в себе си казуси, а по-скоро последователни епизоди, някакви спирки в течащото време на човешкия живот. И макар да са назовани разкази, те всъщност представляват по-скоро глави от големи сюжети, започнали някъде в миналото, които несъмнено ще продължат и в бъдещето. При това всяка от тях носи потенциала на цяла дълга сага, както впрочем загатва и последният текст в книгата, озаглавен „Селски роман“.

Цитирайки това заглавие, трябва да отбележа, че названията на отделните разкази, също като книгите на Хаичек, са наистина атрактивни – „Нощ с манекенка“, „Конете трябва да се погребват“, „Историята на дамата, която си падаше по конячени изкушения“, „Меланхолични листа от есенните дървета на демокрацията“, „Ангел под покрива“ и т.н. Разбира се, аз съм далеч от мисълта да говоря за техните сюжети, нали смисълът все пак е да ви заинтригувам и да прочетете книгатаJ, та затова накрая ще обобщя, че „Спомени за една селска вечеринка“ представя чешкото село като едно положително възприемано пространство за човешко съществуване, дори и във века на интернет. Включително и с консервативния акцент върху традиционната същност на установения порядък, свързан с това пространство, чието нарушаване авторът много внимателно отбелязва и оценява. Разказите му обаче не са елегия за неговия упадък под въздействието на несъвършенствата в съвременното ни общество, а тъкмо обратното – Хаичек често внушава, че връщането към него е възможно, ако човек осъзнае допуснатите преди грешки и се опита да ги поправи.

И преди да ви пожелая приятно четене и преживявания с прозата на Иржи Хаичек, ще кажа и няколко думи за превода на книгата, тъй като всичко, за което ви говорих, може просто да изчезне при един неудачен превод. Йорданка Трифонова обаче е изявена българска бохемистка и преводачка, което само по себе си е гаранция за качествен превод. И тя наистина се е справила подобаващо. Преводът на Трифонова несъмнено е такъв, какъвто книгата на Иржи Хаичек заслужава.

И наистина последно – поздравявам издателство „Гея-Либрис“ за хубавата книга и искрено се надявам да продължи с публикуването на преводи на чешка литература и в бъдеще.

Приятно четене!

Владимир Пенчев

 

Иржи Хаичек

Откъс от "Спомени за една селска вечеринка" 

МАЛКА БАЛАДА

 

Седях на тревата в края на малкия площад, опрял гръб в стобора на градината. Пролетта настъпваше. На ливадата покрай шосето пасеше Мартин, кафяв кон с бяла лисина на главата и уморени очи. Заедно чакахме камиона, извикан от градската кланица. Бях изпълнен с абсолютна празнота и умора, предизвикана от дръзкото следобедно слънце, което дори вече леко прежуряше. Не мислех за нищо както сега, така и преди това, в конюшнята на Бохач, докато тимарях Мартин и чистех копитата му с кука. Не мислех вече и за доволната физиономия на Бохач, който бе радостен, че най-накрая ще се отърве от стария впрегатен кон, който бе изпълнил предназначението си и сега само му подяждаше сеното. И без това старият скъперник не му даваше овес. Толкова охотно ми отвори вратата на конюшнята, за да вляза за последен път при Мартин! Неотдавна бях дал дума на стария кон, че ще го изведа оттук, и ето, изпълнявах обещанието си, макар и по съвсем различен начин. Изобщо не слушах брътвежите на Бохач нито на сина му, който дойде след нас в конюшнята. Това, което се случваше, бе наше общо поражение, мое и на Мартин, и сега трябваше да го изстрадаме заедно. От няколко дни не бях в състояние да се съсредоточа, всъщност не бях на себе си от скорошното погребение на господин Странски, от което се бях върнал в един точно такъв следобед като днешния. Вече не си припомнях отделни детайли, събитията се бяха развили независимо от мен. Мартин пасеше, свободен за няколко минути, но и той вдъхваше с ноздри тъгата, пропила въздуха, дългата болка на последната си пролет. На небето – къдрав селски пасторал, а долу на площада – две полуразрушени пустеещи постройки. Вятърът ме успокояваше и галеше косата ми. Какво има да му мисля как точно ще го убият в кланицата. Чувал бях всякакви истории как касапите поваляли животните, с електрически клещи, с пистолет, с брадва... Бе изминал вече почти час, откакто с изнервени движения бях отвързал Мартин от улея със сеното. След като прекрачи прага на конюшнята със слабите си крака, той тръгна спокойно и послушно след мен. Имаше ми доверие. Наоколо се носеше аромат на влажна трева, пред прага на една от къщите сънено се прозяваше старо куче, а над хълма стърчеше върхът на огромен силоз, сребриста постройка с прясно замазани комунистически лозунги, в която караха зърното от нивите на още шест села като нашето. В далечината камионът се появи на върха на хълма внезапно, точно пред силоза, сякаш излизаше от него. Целият онзи километър, разделящ мига, в който го зърнах, бавно се топеше. Гледах Мартин за последен път, пасеше все така спокойно. Питах се дали изобщо сме в състояние да се насладим на секундата, на минутата, която е точно в този миг, когато времето не съществува, а само часовникът тиктака и камионите изминават разстояния по асфалтовите шосета.

Изправих се и приближих към Мартин, зарових пръсти в гривата му, вдишвах миризмата му, обгърнах с ръце шията му, за да не се плаши от бумтенето на приближаващия камион. Той спря на банкета пред нас, от едната врата на кабината слезе шофьорът, а от другата – товарачът. Шофьорът имаше леко прошарена къдрава коса и флегматични движения, товарачът бе небръснат и пиян, личеше си от пръв поглед, очите му бяха размътени, а когато заговори, гласът му бе дрезгав. Изпратих шофьора при Бохач да му подпише документа и да вземе ветеринарното свидетелство. През това време товарачът спусна задния капак на очукания камион, отвори двете му крила, стегнати и затворени с верига, а после още една преграда, която разделяше каросерията на две. Попита ме дали да донесе сопата от кабината, или конят щял да се качи доброволно.

Приближих бавно към Мартин и го хванах за оглавника. Заведох го до камиона и тогава усетих за миг колебанието му, слабата съпротива на шията и предните му крака, но после той спокойно се заизкачва по полегатата рампа на тъмния камион. Стигнахме до задната част на разделеното пространство, тази, която е по-близо до шофьорската кабина. Сам завързах Мартин за халката на колонката, която бе на предната стена. Когато се отдалечавах, прокарах длани от ноздрите нагоре покрай очите му, а после по шията и отслабналия хълбок. След това излязох на слънце и задният капак на камиона започна да се затваря бавно и зловещо, за да прекъсне завинаги пътя за бягство и угаси последната напразна искра на надеждата.

Излязохме от кръчмата, вече бе доста захладяло, както се случва през март, и аз тръгнах към шосето, за да спра някаква кола. Над мен бе надвиснало сивото небе, в този миг изведнъж почувствах ужасна тревога и самота, и сърцето ми се сви от страшна, безнадеждна мъка. Защото внезапно осъзнах докрай, че господин Странски е мъртъв и конят с бялата лисина също е мъртъв, че Моника отдавна вече я няма и че тази история вероятно ще умре заедно с нас двамата, защото и историите умират, също като хората. Знам само за някои, които са надживели вековете, да речем, историите на Шекспир, които и до днес се играят по театрите, само че те никога не са се случвали.  

 

„Спомени за една селска вечеринка” от Иржи Хаичек, издателство Гея-Либрис. Превод от чешки Йорданка Трифонова. От поредицата „Ветровете на промяната”, подготвена с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: