Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Коледна литургия

24.08.2017

Два разказа от бразилския класик Машадо де Асис

 

Жоаким Мария Машадо де Асис е роден на 21-ви юни 1839 г. в Рио де Жанейро. Пише романи, хроники, разкази, новели. Изявява се като поет, драматург и литературен критик. Смятан е за един от най-важните и изразителни писатели в историята на бразилската литература. Обширното му творчество е обект на изследване в различни страни по света. Счита се за едно от големите имена в световната литература. Машадо де Асис е мулат със скромен произход. В живота си неведнъж се сблъсква с расовите предразсъдъци. Не разполага с много възможности да учи редовно. Той е самоук и с жаден за културата дух. Веднага успява да се наложи в бразилските интелектуални среди като гений на литературното творчество. Още съвсем млад започва да работи като печатар. По-късно сътрудничи в изданията Глобо, Крузейро, Естасао, Газета де Нотисиас и други. Въпреки че се посвещава и на поезията, голямото му наследство е в романите и разказите, в които с ирония и стилистичен финес проницателно и задълбочено анализира лабиринтите на човешката душа.
Машадо де Асис е основател на Бразилската академия по литература, известна под името „Дом Машадо де Асис”. През 1896 г. произнася реч при откриването, а през 1897 г. става пожизнен председател на институцията.
Умира на 29-ти септември 1908 г. в Козме Вельо – квартал на Рио де Жанейро.

ОСНОВНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ: Поезия: Какавиди (1864); Нощни пеперуди (1870); По американски (1875); Събрани стихове (1901).
Романи: Възкръсване (1872);, Ръката и ръкавицата (1874); Елена (1876); Яя Гарсия (1878); Посмъртните спомени на Брас Кубас (1881); Кинкас Борба (1891); Дон Казмуро (1899); Езау Жако (1908).
Сборници с разкази: Разкази от Рио де Жанейро (1870); Среднощни истории (1873); Откъснати страници (1882); Истории без дата (1884); Разни истории (1896); Събрани страници (1899); Реликви от стария дом (1906).
Драматургия: Жените си падат по глупаци (1861).

  

 КОЛЕДНА ЛИТУРГИЯ

 

         Така и не успях да разбера добре разговора, който водих с една жена преди много години. Тогава бях на седемнайсет, а тя – на трийсет. Случи се в коледната нощ. Бяхме се уговорили с един съсед да отидем заедно на коледната литургия и понеже предпочетох да не си лягам, му обещах да го събудя в полунощ. 
         Домът, където живеех, беше на нотариуса Менезес. Неговият първи брак беше с моя братовчедка. Втората му жена, Консейсао, и нейната майка ме приеха добре, когато няколко месеца по-рано пристигнах от Мангаратиба в Рио де Жанейро, за да изкарам курса за влизане в университета. Пристигнах в онзи дом с дъсчен под с моите книги, с малко връзки и неопитен в разходките. Семейството не беше голямо – нотариусът, жена му, тъщата и две слугини. Семейство със стари традиции. В десет часа вечерта всички се прибираха по стаите си, в десет и половина – къщата вече спеше. Никога не бях ходил на театър и като слушах Менезес да казва, че ще ходи на театър, неведнъж го молих да ме вземе със себе си. В тези случаи тъщата правеше гримаси, а слугините се смееха тайничко. Той не отговаряше. Обличаше се, излизаше и се връщаше чак на следващата сутрин. Едва по-късно узнах, че думата „театър” е просто евфемизъм. Менезес поддържаше любовни отношения с една разведена жена и веднъж седмично не спеше в дома си. Консейсао отначало страдаше заради любовницата, но накрая се примири, свикна и дори започна да смята, че това е съвсем нормално. 
         Милата Консейсао! Наричаха я „светицата” и тя оправдаваше прозвището си – с такава лекота понасяше своя самозабравил се съпруг. Наистина беше кротка и в характера й нямаше крайности – нито страдаше дълбоко, нито се радваше прекалено много. По отношение на това, за което говоря, би могла да е и мохамеданка. Би приела и харем, без да прояви външно каквото и да било. Господ да ми прости, ако греша. При нея всичко беше неизразително и пасивно. Дори лицето й беше някак средно – нито хубаво, нито грозно. Беше от хората, за които казваме, че са симпатични. Не говореше лошо за никого и прощаваше всичко. Не умееше да мрази, възможно е и да не умееше да обича. 
         В онази коледна нощ нотариусът отиде на театър. Беше през 1861 или 1862 година. Аз трябваше да се върна в Мангаратиба за ваканцията, но се задържах до Коледа, за да присъствам на „коледната литургия в столицата”. Членовете на семейството се прибраха по стаите си в обичайния час, а аз останах в предния салон, облечен и приготвен. Оттам щях да мина през коридора до входа и щях да изляза, без да събудя никого. За вратата имаше три ключа. Единият беше у нотариуса, аз щях да взема със себе си втория, а третият трябваше да остане в къщата. 
         - Но господин Ногейра, какво ще правите толкова време? – ме попита майката на Консейсао. 
         - Ще чета, дона Инасия. 
         Бях си взел  романа  „Тримата мускетари”. Мисля, че беше стар превод на „Жорнал ду Комерсио”. Седнах на масата в средата на салона и под светлината на керосиновата  лампа, докато цялата къща спеше, аз отново яхнах слабия кон на Д’Артанян и се впуснах в приключения. Не след дълго бях изцяло опиянен от Дюма. Минутите летяха, обратно на онова, което се случва, когато чакаме. Чух как удари единайсет часа, но не обърнах внимание, просто така. Същевременно някакъв съвсем слаб шум, който идваше отвътре, ме сепна от четенето. Бяха стъпки в коридора, който водеше от гостната към трапезарията. Вдигнах глава. Веднага след това на вратата се появи силуетът на Консейсао. 
         - Още ли не сте отишли? – попита тя. 
         - Не, струва ми се, че още няма полунощ. 
         - Какво търпение! 
         Консейсао влезе в салона, като влачеше пантофките си. Беше облечена в бял халат, едва-едва прихванат на талията. Тъй като беше слаба, имаше някакво романтично излъчване, без да носи отпечатъка на глупостите от моята приключенска книга. Затворих романа. Тя седна на стола срещу мен, близо до канапето. Понеже я попитах дали, вдигайки шум, неволно не съм я събудил, тя бързо отвърна: 
         - Не! Как! Събудих се, просто защото се събудих. 
         Вгледах се в нея, тъй като отговорът й ме усъмни. Очите й не бяха на човек, който току-що се е събудил. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е заспивала. Но не обърнах много внимание на наблюдението, което можеше да е от значение за нечия друга душа, без да допусна, че навярно не спи тъкмо заради мен и лъже, за да не ме притесни или пък да ми стане неприятно. Споменах, че беше добра, много добра. 
         - Вече сигурно почти е време. 
         - Какво търпение имате! Стоите буден, а съседът спи! И освен това чакате сам! Не се ли боите от душите от отвъдния свят? Стори ми се, че се стреснахте, когато ме видяхте. 
         - Когато чух стъпки, се изненадах, но вие веднага се появихте. 
         - Какво четете? Не, не ми казвайте, вече знам – това е романът за мускетарите. 
         - Точно така, много е хубав. 
         - Обичате ли романи? 
         - Да. 
         - Чели ли сте „Морениня”? 
         - На Маседо ли? Имам го в Мангаратиба. 
         - Аз много обичам романи, но чета малко – не ми остава време. А вие кои романи сте чели? 
         Започнах да изреждам някои заглавия. Консейсао ме слушаше с облегната назад глава. Гледаше ме през полупритворените си клепачи, без да сваля очи от мен. От време на време прекарваше език през устните си, за да ги навлажни. Когато престанах да говоря, не каза нищо, останахме така няколко секунди. Веднага след това я видях да изправя глава, да сплита пръсти и да полага брадичката си върху тях. Лактите й бяха подпрени на подлакътниците на креслото. Зае тази поза, без да отделя от мен големите си умни очи. 
         „Навярно съм я отегчил”, помислих. 
         И добавих на висок глас: 
         - Дона Консейсао, мисля, че е време да... 
         - Не, не, още е рано. Ей сега видях часовника. Единайсет и половина е. Имате време. Ако пропуснете нощта, после успявате ли да спите през деня? 
         - Да, вече съм го правил. 
         - Аз не. Когато не спя през нощта, на другия ден не успявам да мигна. И половин час да е, но трябва да дремна. Ама пък и вече съм взела да остарявам. 
         - Да остарявате ли, дона Консейсао? Моля ви. 
         Толкова пламенни бяха думите ми, че я накараха да се усмихне. Обикновено жестовете й бяха бавни и вършеше всичко много спокойно. Този път обаче, стана бързо, отиде до другия край на салона и направи няколко крачки между прозореца към улицата и кабинета на мъжа си. Така както беше, откровено казано, неглиже, създаваше у мен особено впечатление. Въпреки че беше слаба, в походката й имаше някакво полюшване, сякаш й бе трудно да носи тялото си. Това никога не ми се беше струвало толкова необикновено, както в онази нощ. На няколко пъти спираше, като оглеждаше част от завесата или преместваше този или онзи предмет върху бюфета. Най-накрая застана срещу мен. Делеше ни единствено масата. Доста стеснен се оказа кръгът от идеи, който имаше. Отново се изненада, че съм буден, а аз й повторих онова, което вече й беше известно – че никога не съм присъствал на коледна литургия в столицата и не бих искал да я изпусна. 
         - Същата е като в провинцията. Всички литургии си приличат. 
         - Убеден съм, че е така. Но тук сигурно е по-тържествена, а и трябва да има повече хора. Страстната седмица в столицата е по-хубава, да не говорим за Сао Жоао, за Санто Антонио... 
         Малко по малко се беше привела. Опря лакти върху мрамора на масата и подпря лице в отворените си длани. Понеже ръкавите й не бяха закопчани, се свлякоха и видях половината от ръцете й. Бяха много бели и не толкова слаби, колкото можеше да се очаква. Гледката не беше нова за мен, но и не беше съвсем обичайна. В онзи миг ми направи много силно впечатление. Вените й бяха толкова сини, че въпреки слабото осветление можех да ги преброя от мястото си. Присъствието на Консейсао ме разбуди още повече. Продължих да казвам какво мисля за празниците в столицата и в провинцията. Говорех и за други неща – каквото ми дойдеше на ума. Говорех и сменях темите, без да знам защо. Ту скачах от тема на тема, ту се връщах към първоначалната. Смеех се, за да я накарам да се усмихне и да видя как белите й равни зъби просветват. Очите й не бяха черни, но бяха тъмни. Носът й беше тесен и дълъг, малко гърбав. Придаваше на лицето й леко въпросително изражение. Когато повишавах глас, тя ме порицаваше:
         - По-тихо! Мама може да се събуди. 
         Не променяше позата, която толкова ми харесваше. Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго. И наистина, не беше необходимо да говоря високо, за да бъда чут. И двамата шепнехме, повече аз, понеже говорех повече. Понякога тя ставаше сериозна, много сериозна, а челото й леко се сбръчкваше. Накрая се измори. Промени позата и мястото си. Заобиколи масата и дойде да седне до мен, на канапето. Обърнах се и крадешком успях да зърна носовете на пантофите й. Случи се за миг, докато сядаше. Халатът беше дълъг и веднага ги покри. Консейсао каза тихичко: 
         - Мама е далече, но спи много леко. Ако се събуди сега, толкова рано, бедничката, повече няма да заспи. 
         - И аз съм така. 
         - Какво? – попита тя, накланяйки тялото си, за да чува по-добре. 
         Отидох да седна на стола до канапето и повторих. Тя се засмя на съвпадението. И нейният сън бил лек – бяхме трима души, които спят леко. 
         - Понякога съм като мама. Ако се събудя, ми е трудно да заспя наново. Въртя се в леглото насам-натам, ставам, паля свещта, разхождам се, отново си лягам и нищо. 
         - Това ли се случи и тази вечер? 
         - Не, не – прекъсна ме тя. 
         Не разбрах добре защо отрича. Може би и тя не разбираше. Хвана двата края на колана си и удари с тях коленете си. По-точно – дясното си коляно, тъй като току-що бе кръстосала крака. После спомена нещо за сънищата и заяви, че е имала кошмар само веднъж, като дете. Пожела да узнае дали аз сънувам кошмари. Така разговорът бавно се поднови, задълго, без да се сещам за часа и литургията. Щом стигнех до края на някой разказ или обяснение, тя измисляше друг въпрос или друга тема и аз отново вземах думата. От време на време ме предупреждаваше: 
         - По-тихо, по-тихо... 
         Имаше и някои паузи. На два или три пъти ми се стори, че е заспала, но затворените й за миг очи, веднага се отваряха и в тях не се четеше следа от сън или умора, сякаш ги бе притворила, за да вижда по-добре. В единия от тия пъти ми се стори, че забеляза как съм погълнат от нея. Помня, че отново затвори очи, не знам дали бързо или бавно. Някои от случките през въпросната нощ са в паметта ми непълни или объркани. Противореча си, оплитам се. Едно от нещата, които помня съвсем ясно, е, че в даден момент тя, която бе просто симпатична, стана красива, много красива. Стоеше права, със скръстени ръце. Аз, от уважение към нея, понечих да стана, но тя не позволи, сложи ръка върху рамото ми и ме застави да продължа да седя. Мислех, че се кани да каже нещо, но тя потрепери, сякаш потръпна от студ. Обърна се с гръб и седна на стола, където ме беше заварила да чета. Оттам погледна към огледалото над канапето и заговори за двете гравюри на стената: 
         - Тия картини вече са овехтели. Помолих Шикиньо да купи нови. 
         Шикиньо беше съпругът й. А картините бяха показателни за основните занимания на този човек. Едната представляваше „Клеопатра”. Не мога да си спомня точно другата, но бяха жени. И двете простееха, но тогава не ми се струваха грозни. 
         - Хубави са – казах аз. 
         - Хубави са, но имат петна. Освен това, честно казано, бих предпочела ликовете на две светици. Тези подхождат повече на ергенска квартира или бръснарница. 
         - Бръснарница ли? Но вие никога не сте влизали в бръснарница. 
         - Да, но предполагам, че клиентите, докато чакат, си говорят за жени и флиртове. Логично е собственикът да се опитва да зарадва очите им с разни хубавици. Но смятам, че са неподходящи за дома на семейни хора. Така си мисля, въпреки че през ума ми минават толкова странни неща. Както и да е, не обичам картини. Имам Девата на непорочното зачатие, на която съм кръстена. Много е красива, но е скулптура и не може да се постави на стената, а и не бих искала. Държа я в иконостаса си. 
         Споменаването на иконостаса ме върна към мисълта за литургията. Сетих се, че вече може да е станало късно и понечих да й го кажа. Струва ми се, че дори се опитах да отворя уста, но веднага я затворих, за да чуя какво ми говори – толкова мило, толкова ласкаво и толкова кротко, че внасяше леност в душата ми и ме караше да забравя и за литургията, и за църквата. Разказваше за благочестивите си години на момиче и девойка. Веднага след това минаваше на анекдоти от баловете, случки по време на разходка, спомени от Пакета, смесваше всичко, почти без прекъсване. Когато се измори от миналото, започна да говори за настоящето, за дома, за трудностите в семейния живот, за които й бяха казали, че са много, преди да се омъжи, но всъщност не били нищо особено. Не спомена, но аз знаех, че се е омъжила на двайсет и седем години. 
         Вече не се местеше от място на място, както в началото, и почти не променяше позата си. Очите й не бяха големи и издължени и гледаше напосоки към стените. 
         - Трябва да сменим тапетите в салона – каза след малко, сякаш говореше на себе си. 
         Съгласих се, колкото да кажа нещо и за да изляза от онова подобие на магнетичен сън или каквото там беше, което парализираше езика и сетивата ми. Исках и в същото време не исках да сложа край на разговора. Полагах усилие да отклоня погледа си от очите й. Правех го от уважение, но мисълта, че може да го изтълкува като отегчение, при положение че не е така, ме караше отново да гледам към Консейсао. Разговорът започна да замира. На улицата цареше абсолютна тишина. 
         За известно време – не мога да кажа точно колко – останахме в пълно мълчание. Единствено от кабинета се чуваше тихият шум от гризането на мишка, който ме измъкна от унеса. Прииска ми се да направя някакъв коментар, но не намерих начин. Консейсао сякаш бълнуваше. Внезапно чух как някой потропа на прозореца. После един глас извика: „Коледната литургия! Коледната литургия!” 
         - Ето го вашия приятел – каза тя и стана. – Интересно. Трябваше вие да го събудите, а ето че той идва да събуди вас. Хайде, вървете. Време е. Сбогом. 
         - Време ли е? – попитах. 
         - Разбира се. 
         - Коледната литургия! – повториха отвън и отново потропаха. 
         - Вървете, хайде, не карайте да ви чакат. Вината е моя. До утре. 
         И със същото полюшване на тялото Консейсао се отправи към коридора, като стъпваше тихичко. Излязох на улицата и видях съседа, който ме чакаше. Оттам отидохме в църквата. По време на литургията фигурата на Консейсао неведнъж се изпречи между мен и свещеника – нека това остане за сметка на моите седемнайсет години. На следващата сутрин разказах за литургията и за хората в църквата, но не успях да заинтригувам Консейсао. През деня тя си беше както винаги – естествена и благочестива. С нищо не напомняше за разговора от изминалата нощ. За Нова година се върнах в Мангаратиба. Когато през март си дойдох в Рио де Жанейро, се оказа, че нотариусът е починал от апоплектичен удар. Консейсао живееше в Енженьо Ново, но аз не отидох да я навестя, нито пък я срещнах повече. По-късно чух, че се е омъжила за помощника на мъжа си.

   

 РЪЦЕТЕ*

           Инасио изтръпна, когато го застигнаха виковете на адвокатския посредник, взе подадената чиния и се опита да се нахрани, докато върху главата му гръмотевично се сипеха думи, които го определяха като злосторник, развейпрах, глупак и
слабоумник. 
         - Къде си, че все не чуваш какво ти говоря? Ще разкажа всичко на баща ти, та да изтърси мързела от тялото ти с една здрава дюлева пръчка или с някоя тояга, да, може да си го отнесеш, не си мисли, че ще ти се размине. Глупак! Малоумник! 
         - Навън се държи по същия начин, както го виждаш тук – продължи, обръщайки се към дона Северина, с която от години живееха на семейни начала. – Вечно обърква документите, греши адресите, отива при един писар вместо при друг, не различава адвокатите. Дяволска работа! Непрекъснат дълбок сън го гони. Трябва сутрин, още преди да се е събудил, да взема да му потроша кокалите… Само почакай, утре ще го разсъня с дръжката на метлата! 
         Дона Северина докосна крака му така, сякаш го молеше да престане. Боржес изплю още няколко ругатни и накрая се помири с Господ и с хората. 
         Не казвам, че се помири с момчетиите, защото нашият Инасио не беше точно момче. Беше на петнадесет години, при това добре сложен. В главата изглеждаше хубав, макар и неоформен, имаше очите на млад мечтател, който предугажда, търси, иска да разбере, но накрая нищо не разбира. И всичко това си вървеше с тяло, което никак не беше лишено от красота, макар и зле облечено. Баща му, бръснар в квартала „Сидад Нова“, го беше дал като агент, писар или каквото е там при адвокатския посредник Боржес. Надяваше се да го види в съда, защото му се струваше, че прокурорите по делата печелят добре. Всичко това се случи на улица „Лапа“ през 1870 г. 
         В продължение на няколко минути се чуваха единствено тракането на приборите и звукът от дъвченето на храната. Боржес се тъпчеше с телешко и зелена салата, спираше, колкото да направи кратка пауза с глътка вино, и после продължаваше все така в мълчание. 
         Инасио се хранеше бавничко. Не смееше да вдигне очи от чинията, нито пък да погледне там, където беше насочил вниманието си в момента, когато ужасният Боржес го разтърси. Наистина, сега би било твърде рисковано. Нямаше случай да види ръцете на дона Северина и да не забрави себе си и всичко. 
         Пък и вината беше на дона Северина, че непрекъснато ходи така с голи ръце. Постоянно носеше рокли с къс ръкав из къщи – половин педя под рамото, а надолу целите ръце се виждаха. Те действително бяха много красиви и пухкави, в хармония с притежателката, която беше по-скоро закръглена отколкото слаба. Освен това не губеха нито цвета си, нито нежността си от това, че вечно бяха открити. Все пак е справедливо да обясним, че дона Северина не ходеше така, за да привлича вниманието, а защото беше износила всичките си рокли с дълъг ръкав. Когато стоеше права, тя биеше на очи, а когато вървеше, се полюшваше приятно. Но Инасио я виждаше основно на масата, където освен да гледа ръцете, успяваше крадешком да хвърли поглед единствено към гърдите й. Не може да се каже, че беше красива, но и не беше грозна. Не носеше украшения. Дори прическата й беше простичка – приглаждаше косата си, хващаше я, връзваше я и я закрепяше високо с помощта на гребенчето от костенурка, оставено от майка й. На врата си носеше тъмно шалче, на ушите – нищо. И всичко това в разцвета на навършените двадесет и седем години. 
         Приключиха с вечерята. Щом дойде кафето, Боржес извади четири пури от вътрешния си джоб, сравни ги, стисна ги с пръсти, избра една и прибра останалите. Запали пурата, подпря се с лакти на масата и започна да си приказва с дона Северина за хиляди неща, които изобщо не интересуваха нашия Инасио, но докато траеше разговорът, не го хокаха и той можеше да си се рее на воля.

 

          Инасио пиеше кафето си толкова бавно, колкото му беше възможно. Между глътките поглаждаше покривката, подръпваше от пръстите си някакви въображаеми кожички или разглеждаше картините в трапезарията, които бяха общо две – една със свети Петър и една със свети Йоан. Но докато свети Йоан със своята младежка глава внасяше жизнерадост в католическите изображения, то суровостта на свети Петър беше прекалена. Единствената защита на младия Инасио беше, че не виждаше нито единия, нито другия – очите му минаваха през тях, като че ли там нямаше нищо. Виждаше само ръцете на дона Северина – или защото тайничко се взираше в тях, или защото ги носеше запечатани в паметта си. 
         - Човече, няма ли най-после да приключиш с тая вечеря? – изкрещя внезапно адвокатският посредник. 
         Нямаше начин, Инасио изпи последната глътка, вече студена, и се оттегли, както обикновено, в стаята си в дъното на къщата. Като влезе, направи някакъв отчаяно гневен жест и после отиде да се облегне на единия от двата прозореца, които гледаха към морето. След пет минути близостта на водите долу и очертанията на възвишенията в далечината му върнаха смътното, неспокойно и объркано чувство, от което го болеше и му беше хубаво – навярно това изпитваха и растенията, когато се разпукаше първият цвят. Искаше му се да си тръгне и да остане. Живееше там от пет седмици и всеки ден беше еднакъв с другия – сутрин излизаше с Боржес, ходеше по разни срещи, обикаляше някакви кантори, на бегом разнасяше документи за печат, доставяше ги за разпращане или на писарите, или в съда. Връщаше се следобед, ядеше и се прибираше в стаята си, докато дойде време за късната вечеря, после пак ядеше и си лягаше да спи. Боржес не го приемаше като свой в семейството, което се състоеше само от дона Северина, пък и Инасио я виждаше едва три пъти на ден по време на храненето. Пет седмици, прекарани в самота, във вършене на работа, за която нямаше желание, далече от майка си и от сестрите си, пет седмици, прекарани в мълчание, защото той само от време на време говореше с някого навън, вкъщи – никога. 
         „Нищо – мислеше си веднъж, – ще избягам оттук и повече няма да се върна.“ 
         Но не си тръгна, чувстваше се впримчен и привързан към ръцете на дона Северина. Никога не беше виждал други толкова красиви и свежи ръце. Възпитанието не му позволяваше да ги гледа открито, дори в началото отвръщаше поглед засрамено. Но постепенно започна да ги съзерцава, защото видя, че не са покрити с ръкави, и така малко по малко ги откри за себе си, наблюдавайки ги и обичайки ги. След три седмици те станаха, така да се каже, неговото убежище, в което намираше отмора. Понасяше цялата работа навън, цялата меланхолия на самотата и мълчанието, цялата грубост на работодателя си, само за да може в замяна три пъти на ден да види прословутия чифт ръце. 
         Този ден, докато нощта се спускаше и Инасио си лежеше в хамака (там нямаше друго легло), дона Северина в отсрещната стая премисляше епизода от вечерята и за пръв път се усъмни в нещо. Веднага отхвърли идеята – та той беше дете! Но има идеи, които са от семейството на досадните мухи – колкото и човек да се опитва да ги прогони, те отново се връщат и пак кацат на същото място. Дете? Навършил бе петнадесет години и тя беше забелязала, че между носа и устата на момчето вече се виждаше как започват да набождат мъхести мустачки. Какво толкова странно имаше да започне и да се влюбва? Пък и нима тя не беше хубава? Тази идея не се оказа отхвърлена, а напротив – приласкана и разцелувана. Тогава си спомни поведението му, забравата, в която изпадаше, разсеяността му, още някоя и друга случка, и още някоя и друга, и накрая стигна до заключението, че да, вярно е. 
         - Какво ти е? – попита адвокатският посредник, изтегнал се на канапето, след пауза от няколко минути. 
         - Нищо. 
         - Нищо ли? Май в тая къща всички спят! Само почакайте да видите какво хубаво лекарство знам да ви извадя от дрямката, поспаливци… 
         И с все същия ядосан тон продължи да изстрелва заплахи, които в действителност му беше невъзможно да изпълни, тъй като беше по-скоро груб отколкото лош. Дона Северина го прекъсваше, като му обясняваше, че не е вярно, че се е заблудил, тя не спи, а се е замислила за кумицата Фортуната. Не бяха я навестявали от Коледа, защо не вземат да отидат някоя вечер? Боржес отвръщаше, че е уморен, работеше като негър, не му беше до някакви безсмислени посещения и наруга кумицата, наруга кумеца, наруга кръщелника, който не ходеше на училище, а беше на десет години! Той, Боржес, на десет години вече можеше да чете, да пише и да смята, не много добре, разбира се, но можеше. На десет години! Хубавичко щеше да свърши – уличник, щяха да го приберат военните и да му надянат униформата. В казармата щяха да му дадат да се разбере. 
         Дона Северина го успокояваше, като намираше оправдание за всичко – бедността на кумицата, злощастието на кумеца. Същевременно го галеше, макар и опасявайки се, че ласките могат да го ядосат още повече. Тъмнината се спусна окончателно, тя чу едно „щрак“ от газения фенер на улицата, който току-що беше запален, и видя светлината му да озарява отсрещната къща. Боржес, уморен от деня, защото наистина беше изключително работлив човек, затвори очи, отдавайки се на съня. Дона Северина остана в мрака на стаята, сама със себе си и с откритието, което току-що беше направила. 
         Всичко й нашепваше, че беше истина, но тази истина, след като отмина изненадата, я докара до едно объркване от морално естество, което тя разпозна единствено по ефекта, без да знае какво е точно. Не разбираше и не можеше да се успокои. Помисли да каже на адвокатския посредник, а той да отпрати пикльото. Но какво да му каже? Тук се запъна. Действително, не беше нищо повече от предположение, съвпадение и може би илюзия. Не, не, не беше илюзия. И веднага събираше като доказателства смътните признаци, поведението на момчето, стеснителността, разсейването, за да отхвърли идеята, че е изпаднала в заблуждение. Не след дълго (тази коварна природа!), решавайки, че ще е лошо да го обвини без основание, допусна, че е сбъркала, но само за да го наблюдава по-добре и да установи правилно как стоят нещата. 
         Още същата късна вечер дона Северина следеше изпод вежди жестовете на Инасио. Не откри нищо, защото времето за чай беше кратко и момчето не откъсна поглед от чашата си. На другия ден успя да види по-добре, а в следващите дни – съвсем ясно. Разбра, че Инасио наистина е влюбен и че се страхува от нея – младежка любов, девствена, възпирана от социалните отношения и от чувството, че стои по-долу, което му пречеше да признае дори пред себе си. Дона Северина си даде сметка, че няма от какво да се страхува – той нямаше да прояви никаква дързост, затова реши, че ще е по-добре да не казва нищо на адвокатския посредник. Щеше да му спести огорчението – на него, а и на горкото дете. Вече се убеждаваше, че е дете, и реши да се отнася с него толкова сухо колкото и преди, ако не дори по-сухо. Така и направи. Инасио започна да усеща, че тя отклонява погледа си от него. Говореше му сурово, досущ като самия Боржес. Но друг път тонът на гласа й наистина звучеше благо, дори ласкаво, и подобно на онзи обикновено изплъзващ се неин поглед, така както блуждаеше някъде на други места, накрая кацваше да си почине върху главата му. Ала всичко беше за кратко. 
         - Тръгвам си – повтаряше той навън съвсем като през първите дни. 
         Прибираше се и не си тръгваше. Ръцете на дона Северина затваряха едни скоби насред нескончаемото и отегчително изречение на живота, който водеше. Тъкмо това вмъкване в текста носеше някаква дълбока и оригинална идея, създадена от небесата само и единствено за него. Оставаше и караше нататък. Докато в крайна сметка принудително му се наложи да си тръгне. Ето как и защо. 
         Дона Северина в последните дни се отнасяше към него благосклонно. От гласа й сякаш беше изчезнал грубият тон и вече имаше нещо повече от благост, имаше загриженост и ласка. Веднъж му препоръчваше да не се разхожда, друг път да не пие студена вода след горещото кафе, съвети, напомняния, грижи на приятелка и майка, които хвърлиха душата му в още по-голям смут и безпокойство. Инасио се отдаде на доверчивостта си докрай. Един ден дори се разсмя на масата – нещо, което никога не беше правил. Но този път адвокатският посредник не се отнесе зле с него, защото тъкмо той разказваше някаква забавна случка, а никой не наказва другите за овациите, които получава. Така дона Северина установи, че устните на момчето, които бяха хубави, докато мълчи, са такива и когато се смее. 
         Вълнението на Инасио растеше и той не успяваше да намери покой. А и не разбираше какво става. Никъде не се чувстваше добре. Нощем се будеше и мислеше за дона Северина. На улицата бъркаше на кой ъгъл да свърне, не уцелваше номерата, дори още повече от преди, и не можеше да види жена в далечината или отблизо и да не се сети за дона Северина. Щом влезеше в коридора на дома след работа, чувстваше някакво вълнение, понякога доста силно, когато я забележеше горе на стълбите как гледа през пръчките на дървената преграда, сякаш бе дотичала да види кой идва. 
         Една неделя – той никога не забрави тази неделя – беше сам в стаята си. Стоеше до прозореца с изглед към морето, което му говореше със същия нов и непонятен език като дона Северина. Развличаше се да наблюдава чайките, които описваха големи кръгове в небето или се носеха над водата, или просто се рееха. Денят беше прекрасен. Не беше обикновена християнска неделя, беше една вселенска неделя. 
         Инасио всичките ги прекарваше в стаята си – или до прозореца, или препрочитайки някое от трите книжлета, които си беше донесъл. Бяха разкази от друго време, купени за една пара под пасажа към площада пред Двореца. Беше два часът следобед. Чувстваше се уморен, не бе спал добре през нощта въпреки дългото обикаляне вечерта. Легна в хамака, взе една от книжките, „Принцеса Магалона“, и се зачете. Така и не можа да разбере защо всички героини от тези стари истории имат същото лице и същата снага като дона Северина, но те наистина изглеждаха като нея. След половин час изпусна четивото и се загледа в стената, откъдето само след пет минути видя да излиза дамата, причинила всичките му терзания. Нормално би било да се стресне, но той не се стресна. Даже и през затворените си клепачи успя да я види как се отделя от всичко, как спира, как му се усмихва и как накрая тръгва към хамака. Беше самата тя, това бяха нейните ръце. 
         Със сигурност дона Северина нямаше как да излезе от стената, освен ако там нямаше някаква врата или процеп. Тя в този момент се намираше точно в отсрещната стая и слушаше стъпките на адвокатския посредник, който слизаше по стълбите. Чу го да стига до долу и отиде до прозореца, за да го види как излиза. Не се прибра вътре, докато не го изгуби от поглед в далечината по пътя към улица „Мангейрас“. Тогава влезе и седна на канапето. Състоянието й беше необичайно, беше неспокойна, почти до лудост. Стана, взе каната, която стоеше на бюфета, и я постави на същото място. После отиде до вратата, спря и се върна, сякаш съвсем без никакъв план. Седна отново за пет-десет минути. Внезапно се сети, че Инасио яде малко на обяд и изглеждаше потиснат. Допусна, че може би е болен, може би дори беше много зле. 
         Излезе, бързо прекоси коридора и отиде до стаята на момчето. Вратата беше широко отворена. Дона Северина спря, надникна и го видя да спи в хамака. Ръката му висеше отвън, а книжката беше паднала на пода. Главата му беше леко наклонена към вратата и тя можа да види затворените очи, разрошената коса и ведрото излъчване на голяма святост. 
         Дона Северина усети как сърцето й бие учестено и отстъпи назад. През нощта го беше сънувала, може би и той я сънуваше. От сутринта образът на момчето беше пред очите й като дяволско изкушение. Отстъпи още малко. Остана така загледана в продължение на две, три, пет или повече минути. Сякаш сънят придаваше на младостта на Инасио още по-подчертано изражение, почти женско, почти детско. „Просто едно дете!“, си каза дона Северина на онзи език без думи, който всички носим в себе си. Тази мисъл укроти кипежа на кръвта й и отчасти разсея замъгляването на сетивата. 
         „Едно дете!“ 
         И бавно започна да го оглежда, безкрайно дълго – с наклонената му глава, с увисналата ръка. Но докато се убеждаваше, че е дете, го намираше за хубав, много по-хубав отколкото когато беше буден. А тези две идеи взаимно се коригираха и оборваха. Внезапно потрепери и отстъпи стреснато – чу някакъв шум долу, в помещението за колосване. Отиде да види, оказа се котка, която беше съборила една купа на пода. Върна се полека да надникне отново и видя, че той спи дълбоко. Имаше здравия сън на децата! Шумът, който толкова я уплаши, дори не го беше накарал да промени позата си. И тя продължи да го гледа как спи – спеше и може би сънуваше. 
         Как не виждаме чуждите сънища! Дона Северина щеше да види себе си във фантазиите на момчето, щеше да се види как стои пред хамака, усмихната, неподвижна. После щеше да види как се навежда, как хваща дланите му и ги поднася към гърдите си, където ги прегръща със своите прословути ръце. Инасио, толкова влюбен в тях, успя да чуе думите й, които бяха красиви, горещи и най-вече нечувани дотогава – най-малкото, принадлежаха към език, който той не познаваше, въпреки че го разбираше. Два, три, четири пъти фигурата изчезваше, за да се върне веднага след това – от морето или отнякъде другаде, сред чайките или минавайки по коридора с цялата пищна грациозност, на която беше способна. А щом се върнеше, отново се навеждаше, хващаше го за ръцете и ги прегръщаше, притискайки ги към гърдите си, докато накрая започна да се навежда все повече и повече, издаде устни и го целуна по устата. 
         И точно тук сънят съвпадна с действителността. Същите устни се сляха във въображението и извън него. С тази разлика, че видението не отстъпи назад, докато реалната личност така бързо изпълни жеста, както после хукна към вратата, засрамена и уплашена. Оттам влезе в отсрещната стая, замаяна от стореното, без да може да спре погледа си върху каквото и да било конкретно. Ослушваше се, отиваше до края на коридора, за да установи дали не се чува някакъв звук, от който да разбере, че се е събудил, и едва след много време страхът й започна да преминава. Наистина детето имаше здрав сън. Нищо не можеше да го накара да отвори очи – нито надвисналите провали, нито реалните целувки. Но докато страхът отминаваше, то срамът остана и нарасна. Дона Северина не можеше да повярва, че е направила това. Сякаш бе облякла желанията си в идеята, че той е просто едно влюбено дете, което е неосъзнато и не носи отговорност. Така тя, наполовина майка, наполовина приятелка, се беше навела и го беше целунала. Както и да е, чувстваше се смутена, раздразнена, ядосана на самата себе си и на него. Ужасът, че може би той се преструваше на заспал, я бодна в сърцето и я накара да настръхне. 
         Ала истината е, че той спа още дълго. Събуди се чак за вечеря. Седна на масата в приповдигнато настроение. Когато установи, че дона Северина е мълчалива и строга, а адвокатският посредник пак така суров, както всеки ден, нито строгостта на единия, нито суровостта на другия можаха да разсеят красивото видение, което още носеше със себе си. Нямаше как да му отнемат усещането за целувката. Не обърна внимание, че дона Северина носи шал, за да покрие ръцете си. Забеляза го чак в понеделник. Във вторник още го носеше и така до събота, когато Боржес нареди да кажат на баща му, че Инасио повече не бива да остава. Не беше ядосан, защото се отнесе с него сравнително добре и дори каза на прощаване: 
         - Когато имаш нужда от нещо, може да ме потърсиш. 
         - Да, сеньор. Сеньора дона Северина… 
         - В стаята си е с тежко главоболие. Ела утре или вдругиден да се сбогуваш с нея. 
         Инасио си тръгна, без да може да разбере какво става. Не разбираше защо го отпращат, нито разбираше пълната промяна, настъпила у дона Северина спрямо него, нито шала, нито нищо. Толкова беше хубаво! Говореше му така приятелски! Защо внезапно… Толкова много мисли, че накрая стигна до предположението, че навярно е допуснал някой недискретен поглед, разсейване, с което да я е обидил, нямаше какво друго да е. Затова бяха строгото лице и шалът, покриващ красивите й ръце… Няма значение, той носеше със себе си вкуса на съня. И през годините, сред другите влюбвания с много по-трайна и действителна любов, той така и не успя да изпита усещане, сравнимо с онзи неделен следобед на улица „Лапа“, когато беше на петнадесет години. Случваше му се понякога да възкликне, без да знае каква грешка допуска: 
         „А беше сън! Просто един сън!“

 

Превод от португалски: Вера Киркова-Жекова

 

 

 

 

 

---

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: