Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Пътуването на Ангел Г. Ангелов продължава

22.08.2017

 

 

Ангел Г. Ангелов е автор на осем белетристични книги – сборниците с разкази „Невъзможна любов“(издателство „Георги Бакалов, Варна), „Оживление в мравуняка“(издателска къща „Сребърен лъв“, София), „Плах опит за докосване“(издателство „Абагар“, Велико Търново), „Ходене по вода“(издателска къща „Жанет45“, Пловдив), както и романите „Закуска по обяд“(издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив), „Сутрешни залези“(издателство „Слово“, Велико Търново. Романът е издаден и на руски език от московската издателска къща „ПоРог“ ), „Бъдещето на отминалото време“(издателство „Захарий Стоянов“, София) и „Пътуването“(издателска къща „Хермес“, Пловдив). Ангел Г. Ангелов е работил като журналист в Радио Варна, ТВЦ Варна, в редица вестници и списания, в книгоиздателство „Георги Бакалов“. Живее и работи във Варна. 


 
Младен Влашки, преподавател в пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и главен редактор на списание „Страница“:
Когато на корицата на една книга читателят прочете заглавието „Пътуването“ в съчетание с жанровото определение „роман“, в представата му най-вероятно се оформя идеята за нещо класическо. Та нали тъкмо пътуването – в  материалния и/или в духовния свят – е основният структурен мотив за класическия роман. Но още в началото авторът дава ясен сигнал, че това е по-скоро заблуда. Той уговаря условността на героите и събитията, „населили този текст“, като родени от „художествена измислица“. Текст, а не например „романов свят“. Тази негова забележка категорично отхвърля миметичния подход и заостря вниманието на читателя към, тъй да се каже, „експерименталния“ характер на написаното. И със самото начало на прочита става ясно, че читателят е изправен пред един лабиринт, в който има все пак нишка на Ариадна и тя е свързана с главната героиня, която единствена от всички персонажи притежава име – Остина. Нейната „избраност“ изрично е уговорена в едно предисловие. В същото това начало пространството на действието се оказва някакъв остров (естествено е този сигнал да ни насочи към жанрови разновидности като „утопия“ или „антиутопия“), на който векове наред върлува болест (значи по-скоро „антиутопия“). От своя страна този остров е изобразен безплътно – словото на повествователя отказва всякаква вещественост  и по този начин дава нов сигнал – към поезия или към философиране. Във всеки един случай не към предметно изобразен свят. (По-сетне ще се появят и глави с веществена субстанция, но към финала отново окръжаващият свят ще изгуби конкретиката си). Настойчивото вмъкване на цитати от Лао Дзъ (изрично маркирани от автора като такива) трябва да свърже тези две зададени посоки. Още в първата глава стратегията на автора Ангел Г. Ангелов става видна – той ще контролира прочита като „скрит автор“ (композиционната структура обхваща предисловие, десет глави и послеслов, има много бележки под линия и курсивирани думи и текстови пасажи в цялото), близък до повествователя, но все пак не идентичен с него. В персонажната система ще се появи още един герой, „Автора, когото често наричат Писача“ и така истинският автор си подсигурява три алтер его проекции в света на романовия текст.  Следва задаване на темата – тя е женската същина, най-вече в измерението на сексуалността ( не на майчинството) и романът започва да се разгръща. Отделните събития не са свързани по логиката на земното пътуване, а по-скоро по схемата на „стационната драма“ (силно разпространена форма в експресионистичния театър, повлияна от „Към Дамаск“ на Стринберг. Сигурен белег за подобно жанрово приближаване са и монолозите на главната героиня, които повествователят въвежда като нейни размисли.) Това са ситуации на любовно общуване със силен сексуален акцент между вечната жена Остина (Островитянката) и мъжки социални роли – Учителя, Инструктора, Моряка, Лечителя, Манипулатора, Мъжа, Автора, когото често наричат Писача. Социалното поведение на някои от тях отговаря на именуването, при други – не съвсем. Важни модуси на човешкото са не толкова социалните, те просто маркират мъжа отвън, колкото психологическите – влечението, ревността, желанието за друго, мазохизъм, доминация и т.н. Изобразените полови актове (които са описани реалистично и с умерено вулгарна лексика) конкретизират тези „станции“ от женската природа.

   Като цяло така конструираният художествен свят е по-близък до есеистичното начало. Както Монтен в своите „Опити“ оглежда една житейска тема в тълкованията и от различни източници и в своя опит, така и Ангел Г. Ангелов разгръща за своя читател един текст лабиринт върху женската природа (което за човешкото схващане е адекватен образ на женското начало). Източниците му са по-често отбелязани под линия, но има и скрити в текста – предимно митологичните, приказните и езотеричните. Дори цели глави (като четвърта, която би могла да бъде озаглавена „Митът за спасяването на делфина“) имат приказно-митологичен характер.

   От наблюдаваното по-горе естествено се ражда въпросът дали това е наистина роман. Колкото и да е непривичен за българската художествена проза (и в това е неговото предизвикателство – съзнато да си различен, при това трудно, интелектуално различен) текстът на „Пътуването“ притежава белезите на Бахтиновата характеристика за роман: увлечен в построения от въображението на автора силно условен като време-пространство свят (на корицата на книгата Михаил Неделчев изрично е отбелязал това предзададено условие за прочит на романовите време-пространства на Ангел Г. Ангелов – „да им се отдадеш, някак си да се откажеш от навиците си във всекидневието“) читателят се изправя пред важни за него и за себепознанието му въпроси. Тяхното провокиране става по художествен, свързан с апели и към разума, и към емоцията път. Тъкмо пътуването по този път (а не пътуването на героинята – защото такова липсва въпреки нейните премествания из пространствата на света) е същината на романа. Отвъд различните възможни жанрови и поджанрови  насоки за прочит. Най-малко защото от незапомнени времена в основата на човешкия живот продължава да стои сексуалната енергия на привличане-отблъскването между мъжко и женско начало в природата. И макар за тази енергия да са създавани митове, приказки, художествена литература, тя бива откривана и практикувана от всеки човек отново и отново в широкия диапазон от твърде човешкото до божественото.

 

ТЕМЕНУГА МАРИНОВА:

Значимостта на един литературен факт се определя от неговата уникалност. Всеизвестна истина е, че не конвенционалната литература, а именно нейните изключения допринасят за развитието на словото, а оттам и за обогатяването на културната реалност. Романът на Ангел Г. Ангелов не е четивен в смисъла на наложени естетически норми. Той по-скоро провокира търсения отвъд тях и това му определя достойно място в бъдещето на литературата. Не се срещат често автори, които разрушават образци и създават нови. Независимо от вкуса и пристрастията си, сме длъжни да признаем, че „Пътуването“ надхвърля границите на регионалното и се включва в потока на световните литературни тенденции. Когато се появи текст, който проправя път, е напълно естествено тези, които виждат поне с едното си око, да му отдадат дължимото уважение.

 

Д-Р АНГЕЛ ДЮЛГЕРОВ:

В „Пътуването” Ангел Г. Ангелов виртуозно прегрупира фактите, пренарежда несъвместимите елементи, за да ги види в нови конфигурации, за да прогледне отвъд тях. Непрекъснатата смяна на авторовия изказ преминава през пиетета към една изгубена духовност, на една изгубена вяра, през болка от битийстващия конформизъм, за да достигне до (само)ироничния преглед на историята от настоящето. Тъмните тонове, мрачните краски са резултат не на песимистичните нагласи на писателя, а на силната му вяра, че по този начин може да подтикне околните към активно себевглеждане...

 

 

Откъс от романа "Пътуването"

 

Острова, гузно сгушен, се спотайва с надежда, че ще му се размине. Забелязва се едно снишаване, най-високите му части, като че ли са потънали, свели глави в знак на неосъзната вина. Островитяните отчаяно газят сред опустялата му земя, стъпват плахо и в стъпките им се съзира тъга по отминалата природа – дърветата, тревите, цветята, птиците, пеещите извори са се  скрили в спомените на малкото останали обитатели. Въздухът – естествен дар – зиморничаво се е загърнал в мътни пелени от непрани облаци. Скъперник е станал и трудно позволява да го дишат – почти не става за дишане. Принуден е, заставиха го да се изцапа, превърнат е в сметище, през което трудно проникват слънчеви лъчи. Дори Остина, многовековна пушачка, се задъхва сред диоксидните въздушни простори. Тъгата й се смесва с вонята на нечистоплътност – извира тя от човешката преправа сполетяла Острова, лекомислено оставил се да го населяват същества, на които  се е  доверил...

  Крачките й носят следи от усилията, с които водеше след себе си Делфина. Мъката й я прегръща, притиска я в обятията си, облъхва я с миризма на делфинска смърт. Невидима връв следва стъпките на Островитянката, зачертава ги със следата, която оставя по веществото на незасъхналата тиня. Но Остина все така се опитва да остане, все така упорито не иска да го изостави, въпреки настойчивите покани на Лечителя. Отново се е появил той в живота й, изникнал е от нищото, но този път е смирен, непознат и кротък, свел глава пред непреодолимата повеля на Битието. Усеща той  поражението си, предчувства изтичащите си дни сред които вече не съзира всякаквите си победи. Изначално дадената му умност недвусмислено му подсказва, че нищо не е същото, че отдавна тази жена не е онази жена, на която можеше да каже: „Струва си да биеш толкова път заради такова чукане…” Че не е същата жена си личи и по отминалото Време – оставило е то следи по снагата, по лицето й, внедрило е изтеклата си светлина в очите й, чийто бистър цвят е започнал незабележимо да помръква.

  „Нали помниш Инструктора, нали не си забравила какво ти е причинявал през изминалите векове?”, опитва да се самоизтъкне Лечителя. „Нали съзираш разликата между него и мен?”, продължава да я завръща към себе си...

  „Остави го, не нарушавай покоя му... Той се пресели, няма го вече на Острова. Аз също имам вина за неговото преселение... Не исках да го виждам...”, думите на Островитянката се стелят заупокойно.

  Лечителя се усмихва с крива усмивка, спомня си терзанията причинени му от мислите за Инструктора, среднощните безкрайни разпити на Остина, онова нечисто задоволяване на терзаещото го любопитство и нескритото показване на отблъскваща власт и превъзходство.

  „Е, платил си е за мъките, които ти е причинявал векове наред...”

  „Грях са такива думи... Помисли за своето плащане. Предстои ти, ще дойде време...”

   Вървят, вървят без посока – тя зашеметена, понесла тъга по необратимото, той доволен, уверен, хваща я отвреме-навреме под ръка, придърпва я към себе си, а безлистните клони на крайпътните дървета се навеждат, за да чуят шепота му, да разберат помислите му. Островните поселища са избягали от Водата, островитяните не искат да я виждат много често – носи се от плътта й зловоние, цветът й е мътен, малкото останали водни обитатели се задушават подтиснати от цъфнала цветна растителност и лаком планктон. Поглъща той безцеремонно оскъдния въздух за дишане, някои от все още живите същества изскачат на повърхността, наивно и безнадеждно, без да знаят, че и там ги чака задуха и прашни въздушни пространства...

   Лечителя не е същия, променил се е, поне в нейните очи – сега е готов на всичко. А тя е поуморена, претръпнала, способна на неочаквани постъпки. Върви механично, а мислите й я засипват:

  Оная вечер широкото ми легло беше тясно за безразличното ми сърце, не можех да го позная. Това ли беше сърцето, което пламтеше с неугасима жар само при помисъл за Него? За този, за  същия мъж, Лечителя, когото сега  можех да докосна само ако протегна ръка. Какво се случи? Многовековните му проверки, мъченията и игричките му, те ли умъртвиха пламъка, който лумтеше в Сърцето ми? Или моят неугасим стремеж към нови, по-големи и по-големи дози разтърсващи преживявания?... Тогава телефонът ми иззвъня. Зарадвах му се. Беше един от мъжете, които ме харесваха. И аз го харесвах. Сексът с него беше пълноценен... Докато се приготвях за неочаквано споходилото ме среднощно предложение Лечителя ме прогаряше с омраза и безсилие. Валяха безброй предложения, едно от друго по-нелепи. Но аз вече бях тръгнала. Нямаше как да ме спре. Както аз не можах да го спра когато си тръгна столетия по-рано... Посрещането на Мъжа, който ме покани беше мило и внимателно. Не искаше нищо от мен. Предлагаше ми радост за радост. Нещо, което в този момент и на мен  ми беше необходимо... По-късно, когато се прибрах приятно уморена, удовлетворена, с глава пълна с мисли полетели към неясното ми бъдеще заварих Лечителя да удря главата си в прясно измазаните стени на луксозната ми спалня. Разкрещяването ми не го стресна, очакваше го, желаеше го, показваше му, че проявявам грижа за него. Грижата за този мъж, независимо от формата й, беше по-важна за него  от храната. Беше мъж не като другите. И можеше да направи неща, които повечето мъже не можеха. Но в оная нощ беше попаднал в разкъсваща го ярост, безсилието му го разтерзаваше и постъпките му също бяха не като на другите мъже, с които бях общувала. Когато разрушителната му ярост се прехвърли от собствената му глава към крехката ми шия разбрах, че е способен на фатално насилие. Съпротивлявах се колкото мога, но това нямаше никакво значение. Пръстите му охлабиха хватката си едва когато пред очите ми притъмня, краката ми омекнаха и аз безпомощно се отпуснах в обятията му. Беше възбуден и искаше да правим секс. Току-що бях станала от любовно ложе и неговото евентуално проникване ме отвращаваше. Събрах сили и успях да избягам в банята. Стоях дълго под душа и струите вода се смесваха със сълзите ми. Знаех какво съм направила, знаех и защо го сторих, но сега не беше както някога с Инструктора и Момчето. Сега Лечителя не беше в съществото ми, исках да не е в живота ми, сега за пръв път си помислих, че нахлуването му в мен беше изпитание и проклятие. С ужас разбрах, че той никога няма да си иде, ще витае около мен до края на дните си, ще поробва мислите и постъпките ми, не ще подбира средства и винаги ще постига своето. Такава беше същността му. Вече не се интересуваше дали го обичам, вече искаше само да му робувам...

  Струите се забиваха в Сърцето ми, то стенеше ранено, объркано, залутано в собствения ми несретен живот. Частично се опомних когато водата стана студена, когато усетих, че зъзна трепереща от хлад и ужас...

  Мърляво слънце се опитва да ги съпровожда, лигави гърбовете им с разфокусирани  рунтави лъчи, които не топлят и не светят, създават неясни сенки, които вървят пред странната двойка. Опитват се те да стъпкат сенките си, да се освободят от присъствието им, да ги унищожат  както се унищожават ненужни свидетели на неочаквано престъпление. Споменът за умопомрачителния секс се е превърнал в улика, която й се иска да изтрие не само от съзнанието си, но и въобще от пространството, в което е потопена и прониква в чужди съзнания, в които не бива да прониква. Срамува се, може би, съзнава поредната си грешка и това прави походката й рязка, наперена, нетърпяща външни докосвания, походка с вирната брадичка, походка-средство за потушаване на избухнала вътрешна слабост, която се опитва да прикрие. Лечителя, зъл гений, се движи като победител и само следите от неотдавнашния сблъсък със стените на остинината спалня, припламващи върху оплешивяващата му глава напомнят на заобикалящото ги Естество за падението му, което той се опитва да представи като победа. Заклещен сред страстите и обстоятелствата сътворени от самия него този застаряващ мъж се приближава с едри крачки към един участък от житейската си нива, обрасъл с тръни и плевели, труден за преодоляване, ходенето през който е изпитание и мъка, които той представя като търсено удоволствие. Задават се тъжни старини, като прилив незабележимо приближават, обсебват неусетно оставащите му дни, а той се вкопчва в крехката снага на Островитянката като в спасение, което му обещава измамни надежди. Знае добре, че тя ще остане на Острова, знае че той ще напусне Острова, но  не се предава, не е свикнал да се предава, трупал е мъките си, с криви усмивки ги е посрещал, бялото черно е виждал и се е надявал, че винаги  ще става както той каже. Не може да го познае, стъпките му оставят незабележими следи  върху деликатната й същност. Някогашните ями изкопани от ботушите му са зараснали, следите им напомнят за силата на тежестта му, под която  е стенела Душата й.

  „Като че ли не е било”, минава й подобие на мисъл, оглежда я, чуди й се и си спомня:

   Тогава, в оня миг на умопомрачение, бях сигурна, че каквото и да се случи с мен през предстоящите ми денонощия, месеци, години ще го обичам все така самоубийствено, все така всеотдайно и безпаметно, безразсъдно ще се раздавам без да се замислям... Тръгвах си тогава от неговия свят, тръгвах си, за да се върна отново (твърдо бях решила) и там, докато чакахме самолета го чух задъхано да шепти:”Остина, Остина, Остина...” Придърпа ме, отведе ме в края на помещението за изпращачи, задуши ме с прегръдката си, ръката му полази под оскъдното ми бельо, хората в другия край на залата се правеха, че нищо не забелязват, а аз усещах познатото ми овлажняване, готова бях, пренесена в друг свят. Радвах се на  желанието му, съзнавах, че е обсебен и когато влезе разбрах, че искам винаги да е в мен, така да си живеем, сляти, неотделими, вечни... Най-вероятно камери са ни видели – мъж в униформа се надвеси над нас, учтиво, но строго покани моя любовник да го последва, а мен попита дали не искам да подам жалба. Нескопосно се пооправих, припрянио забързах към тоалетните, а Лечителя чувах да повтаря: „Всичко е наред, всичко е наред... Добре, добре, ще платя глобата... Добре, добре...” Вече почти бях в самолета, но не се обърнах, не му махнах, макар че знаех – там е  и ме гледа. Отнасях семето му, миризмата, изгарящите видения, денонощията сляти в общ времеви отрязък, отнасях го със себе си без да подозирам, че отнасям един човек, а след време ще срещна друг, който само външно ще прилича на него...

   Вървят все така, почти безцелно, Лечителя използва близостта й, за да я прегръща от време на време, а тя крачи изпаднала в някакво вцепенение, не откликва на опитите му да я помилва, а и двамата въобще не се досещат, че „Неравен и лъкатушен е Пътят.”*  Следват го в непонятен унес, не се вглеждат във веществото изградило околния Свят. Не ги интересува, забравили са го, вглежда се  Островитянката в глъбините си, опитва се да ги проумее и върви редом с Лечителя по отдавнашен навик само защото, за да го изостави е необходима известна енергия, която в този момент й се свиди. Знае, че „да видиш себе си, е проницателност”**, опитва се да я постигне, отправила е взор към вътрешната си направа, но изгледите, които й се откриват са чужди и непонятни, пораждат те почуда и недоумение. Болезнени усилия полага, за да припознае явяващите й се пейзажи, но те все така си остават непознати, със стаена враждебност, разтворена в лицата  им. Опитва се Остина да открие познато кътче, цвят, запомнен слънчев лъч, мирис на скъп спомен, звук запазил се през вековете, но усилията й само я уморяват.

   Вървежът им е на пресекулки, като че ли честа умора ги връхлита. Поспират, Лечителя се оглежда без да знаае какво точно търси, останал му е този навик от битността му в Службите, а спътницата му безволево и апатично се оставя на опитите му за общуване. Пътят й е различен, отклонява се от неговия, той го знае, но не се отказва. Не може да се примири, познава я и умело докосва чувствителните кътчета на Душата й. И тя го познава, но тя е различна. Въпреки фалша на неговите „Добре, сбърках, прости ми”, въпреки тоновете рози, с които я засипва напоследък  тя е все така непреклонна, но страда заради неговите искрени или престорени терзания. Не може да е жестока, не може да е равнодушна към мъките на когото и да е. Дори и на мъчителите си... Веднаж Автора, когото често наричаха Писача й беше казал: „Спазването на принципите понякога е свързано с поглъщане на болка...”  А тя след кратко замисляне му беше отвърнала: „Предпочитам болката...”

   Крачките им са все така безпосочни, Острова все така е равнодушен, проумял наверно, че „Природата процъфтява без ничия намеса”.*** Надежда ли е това или примирение?...

   Ръждясъл крайпътен локомотив ги гледа с избодени очи, килнал е масивното си туловище на една страна поради окуцяване, а релсите – някогашният му стоманен водител – залутано се губят сред полумъртва растителност. Лъскавината им се е загубила под порижавяло покривало поникнало от неупотреба, мъката им личи, но и надежда се прокрадва – може би все някога колела отново ще изтрполят, ще изтрият ръждата, ще светнат огледално, готови отново да станат Път. Може би... Но сега оранжева е Светлината, Остина се опитва да види червени лъчи в тялото на околното пространство, но съзира виолетовата светлина обвила спътника й, плаши се от това осветление, знае какво означава и вървежът й е по-скоро от страх, отколкото от целеустременост.  Стресва я и мисъл незнайно как попаднала в главата й – никой не отива толкова далеч както оня, който не знае къде отива****,  но се опитва да я отпъди, не успява и така си върви с нея и с него, а тъжна усмивка я краси непонятно като неподходящо закичено бижу.  Лечителя върви с продължаваща надежда – решил е да не се отделя от нея, усеща, че тя все повече се отдалечава, усеща как му се изплъзва и някогашното й успешно управление е останало в миналото като скъп спомен, по който може само да се тъгува. Всеизвестната му изобретателност, тренирана многогодишно в Службите, сега е впрегната в създаването и осъществяването на план за доброволното й завръщане  в леглото и сърцето му. Планът е жесток, няма място в него за съжаление и благородство, преследва той само и единствено задоволяването на собственото си его, захранването на неунищожимото му, ненормално желание за побеждаване. Не се спира той пред опитите й да бъде щастлива, не го интересува, че времето й изтича – важното е да стане както той иска, да е победител независимо от употребените средства за постигане на победата.

   Проказа е, проказа е този пръкнал се като проклятие Лечител и ще ме съпровожда до смъртта ми, прокрадва се внушената й мисъл от Автора, когото често наричат Писача. Казва й понякога, с болка и обич, предпазни думи, но отлетяват те, заглушени от неугасващото остинино желание за лудуване, за адреналинови преживявания и вървеж по острието на бръснача, по онова залитащо неустойчиво равновесие, което създава измамното усещане, че можеш да преминеш на другия бряг, че можеш да се задържиш без да се сгромолясаш в естествените пропасти на Битието...

   С някаква особена паяжина са обрасли крайпътните дървета, поклаща се заканително, а непонятен полъх я раздвижва зловещо, лепкавата й сиво-бяла същност звучи като нечуто предупреждение, на което не обръщат внимание. Подсмихнато ехидство излъчват привидно безобидните паяжини, ленивото им движение приспиващо успокоява жертвите, дебне ги незабележимо, за да ги обвие неусетно, да ги прилъже в лепкавите си обятия, в които животът става друг – живот в затворено помещение с таван по-нисък от човешки ръст. И зазвъняват беззвучно нишките на паяжината, гневят се, опитват се да й помогнат, но тя не знае нищо за опитите й, крачи по пътя и мисли, чо това е нейният Път. Лечителя й нашепва със затворени уста:

     „Ще съм винаги до теб, ще се притичам винаги когато имаш нужда от защита. Няма да те оставям нито за миг. Само аз мога да те защитя. Знаеш, че аз съм над всички. Знаеш, че всички твои предишни мъже са нищо в сравнение с мен...“

     Горчивата остинина усмивка осенява с мрачна светлина островния Път, над  чиито околности се понасят пламтящите мисли на момичето:

   „Но аз не искам за бъда защитавана. Не искам от теб да бъда защитавана...”

    Всички мерзости сътворени от Лечителя нахлуват в измъченото й съзнание – следенето, постоянния невидим контрол, ровичкането в дните и нощите й, наглото му присъствие въпреки опитите й да се отърве от патологичната му прилепчивост, ехидната му крива усмивка...

     Вървежът им не е общ въпреки отчаяните му опити да я приобщи. Дори докосването му я плаши, потръпва гнусливо и за първи път внезапно разбира:

   „До мен не върви човешко същество. Той само прилича на човек. Външно!

    Усеща пронизващия хлад на дъждовната вечер, когато изпъдена висеше пред входа на дома му, потръпва от ужаса на унижението когато я лъжеше   

         

______

*,**,***/ Цитати от  „ПЪТЯТ”  на  Лао Дзъ (бел. авт.)

****/ Мисълта е на Кромуел (бел. авт.)        

 

нагло и се подиграваше над необуздано връхлетялата я любов, когато, сигурен, че му е безпрекословно подчинена, обсебена от любовта си я разиграваше и се опиваше от властта си...

     Островитянката върви до него и все по-ясно усеща гнева си, събира сили, за да се излекува, а естествената й доброта препречва решимостта й, но все пак се надява, че няма вечно да усеща дъха му, който през вековете става все по-зловонен. Вървежът им следва Пътя, по който той се надява да стигне до целта си, а тя се опитва да избяга...

     „Когато бях в ръцете му, когато на колене го молех да приеме живота ми, той гузно избяга, запрати в калта най-скъпия подарък, който му е поднасян  някога”, говори си наум Островитянката. „Не може да се примири, че ме е загубил, не може да се примири, че не е победител...”

     „Аз съм  търпелив”, ехидства Лечителя и се опитва отново да я прегърне. Пътя му поднася измислена своя неравност, която превръща прегръдката му в неумел опит за сближаване. „Все някога отново ще бъде така както беше...”, продължава със заблудите си наглият спътник на Остина. Избрал е нахалството и методичното постоянство за свое оръжие без предварително да е проучил дали е подходящо това оръжие за случая.

     „Няма как да ме имаш вече... Дори да ме изнасилиш пак няма да съм твоя. Притежаването на едно тяло не означава, че притежаваш Душата и Сърцето му...”, опитва с разумни доводи да достигне до малкото останал му разум.

      „ Ще бъде както искам, вярвай ми”,  инатливо продължава обезумелият мъж.

     Пътя гневно въздъхва, Естеството объркано не знае с какво се среща и си обяснява явлението с някакво отклонение, споходило Лечителя...

      Вървежът им ги отвежда към поредния абсурд, сътворен в нещастното съзнание на боледуващото същество – някогашен  влюбен мъж. И точно тогава Островитянката чува:

   „О, злочести хора, вие, които разрушавате собствения си вид чрез удоволствията, предвидени да го възпроизвеждат, нима не успя тази умираща красота да възпре жестоките ви страсти?”*

   Не знае от къде идва нашепването, но знае защо се появява – Пътя ги е довел до едно от ложетата за лечение, върху които спътникът й векове наред е прилагал уменията си.  Безмълвно, безапелационно, без право на избор я тръшва върху неудобното, предназначено за мъки наклонено съоръжение, опитва се да я завърже със специални колани, Остина се  противи колкото може, това го разгневява и усеща как причиняваната й болка го радва. Пита я дали иска великодушно да й подари  един зверски оргазъм, тя се изхрачва в лицето му и в храчката й се съзират следи от кръв. Тя не разбира дали аленото обагряне е сътворено с насилие или е в резултат на естественото й страдание...

____

*/ Думи на Русо (бел. авт.)

  

     Подготовката за по-нататъшното й обсебване  се извършва с променлив успех – постиженията му са нетрайни, а когато му се сторва, че вече я е покорил нещо се случва и мечтата му пак се въззема в неопределеното  невъзможно бъдеще. Много й се иска да е Далила, да му каже:

   „Ти ме измами, не ми разкри откъде идва силата ти”, но не й се обръща езикът, сърце не й дава да е нежна, макар и притворно. Изтърпява си тя изпитанията, опитва се да не го радва със слабостта си, продължава да събира мъките си, трупа ги в най-търпеливата част от същността си...

   Пътя продължава да осейва лицето си с непонятни дупки пълни с гьолна вода, провира се през непознати пейзажи, опитва се да отвлече лечителското внимание от сатанинските му занимания, но той почти не разбира усилията му, съсредоточен  в обсебването, покоряването и пълното превземане на младата жена, обичала го някога през заслепените си наивни години...

   Приготовленията му са приключили, вече е готов и Остина разбира какво я очаква.  Околното простронство се е променило, зловещ сумрак се стеле, понесъл в плътта си стаено зло. Лечителя се е самоукрасил с крива усмивка, макар че пристъпва към начинанието си като към свещенодействие. Личи му насладата, която предвкусва, която очаква както мазохистът очаква сладостната си болка.

   Завързана, омаломощена от усилията си да се освободи, Островитянката притихва повалена, Лечителя вече е почти готов и с рязко, неочаквано движение раздира ефирната й рокля, под която не се забелязва нищо друго освен луксозна плът, грижовно пазена за редките, специални случаи на истинска любов. Той мълчаливо пристъпва към изпълнението на жестокия си замисъл, тя не се е примирила, потръпва болезнено, мълчи, все още успява да не се гневи, не е взела още решение, но трескаво обмисля бъдещото си поведение. Ложето, нещо средно между стоматологичен стол и операционна маса е снабдено с редица технически приспособления, чрез които операторът-мъчител може безпогрешно да следи силата, с която влива болка в биологичното тяло на жертвата. Някъде в глъбините на съзнанието му се прокрадва надеждата, че след  обработката Остина ще е друга, ще е някогашната предана влюбена жена,  която той ще може да управлява   както преди...

    Пътя е спрял, отредил им е тясно отклонение, гледа почти като страничен наблюдател на лечителската операция, знае какво  ще се случи, но не се намесва. Ролята му на зрител, който се уповава единствено на естествената съдбовна предопределеност го прави безкраен, вечен, неравен, криволичещ, труден като обикновен живот. Спомня си, че Пътят е съществувал преди небето и земята* и непоколебимостта му се засилва. Стои безмълвен, тръпне и страда заради близкото бъдеще на Островитянката, не се намесва, но с внушенията си й показва посоката, знае, че Досегът със смъртта е освобождение от страха** и се опитва

*,**/Мисли на Лао Дзъ (бел. авт.)

 

безмълвно да й го подскаже. Имат само Него, в ръцете му са, в тялото му се е разпростряло Времето, а в него е потопен Островът, Водата, целия свят...

   Остина зъзне в раздраната си рокля, затворила е очи и се опитва да се пренесе на друго място, да е далече от това, което й се случва, а Лечителя е надвесил кьосавото си лице над плътта й, вдъхва я, помисли за поглъщане се прокрадват в помътеното му съзнание, но още не се решава и поради това операцията се проточва. Нерешителността му я удължава и произтича тя от несигурността му – ще постигне ли целта си той след процедурата или пак ще се инати тази жена, ако оживее. Затова и се бави. Иска да е сигурен, както винаги, в победата си, иска да стане на неговата, като не  се замисля за цената, за мъките причинени на другия. Още на младини оперативно са били отстранени органите му произвеждащи състрадание. Окуцялата му Душа го приболява тук-там, колкото да му напомни, че все още я има и да го извести, че се нуждае от лечение. Той нехае, обсебен е от мъчителската си страст, вдаден е в работата си, погълнат от  своята целеустременост. Околностите са изчезнали, взорът му се е втренчил в плътта на клетата избраница, не забелязва той плахото движение споходило ръката й, което по-късно ще се превърне в решителен замах...

    Надеждата на Лечителя да срещне щастието е все така химерична, защото никога не е знаел, че щастието можем да си го представим, но не и да го изпитаме. Не знае той, не е чувал за щастие без същество, не си представя, че щастието може да кръжи в пространството без да докосва човека, без да се вселява в същността му. Не си представя, че щастието може да е олицетворение на спасението, че нирваната може да е път към щастието, а то самото не се състои от моментни удоволствия и бързо изчезващи възторжени моменти. Лечителя не е чувал за щастието на камъка, непоколебимо се е насочил към „щастието” на победителя и през ум не му минава, че способният да победи отбягва схватката. Сега той потрива ръце в очакване на своята „победа”, очаква я победен от своята липса на себенадмогване, не подозира убийственото разочарование, което го дебне, внезапната почуда, която ще го свари неподготвен миг преди заминаването...

   Ложето е обрасло с разнообразни прибори за мъчение. Лечителя е специалист в боравенето с тях, може го  и даже е прочут с моженето си не само в своя Свят, а и на Острова и неговите околности. Посяга той към различните лъскави ръкохватки, към разноцветните бутони и всеки път когато се докосне до тях Остина се сгърчва болезнено, мъка пробягва през всичките й тела. Най-мъчително страда крехкото й биологично тяло, а Душата й плаче от обида. Не може да си обясни вселилата се у него жестокост,  липсата на благородство, не може да се примири с изкривената му представа за обич. А когато насочва уред с фалическа форма към утробата й тя изригва и се опитва до го спре с думи:

     Няма по-голяма грешка от податливостта на желанията. Няма по-тежка болест от стремежа към притежание...

    Лечителя не я чува, пренесъл се е в света на злите, обсебен е той, бесове са го нападнали, не забелязва нищо от околното пространство, не вижда новопоявилите се извивки на Пътя, нито обръща внимание на знаците, с които го предупреждава. Поникват те закономерно, профилактично и благородно, но не достигат до взора на Лечителя – замъглен е той от болни амбиции, от изкривени представи за щастие и от погрешно използвани средства за постигане на пъклени цели. Не забелязва той плисъците мътна вода, които се вихрят край ложето, не му говорят нищо ръмжащите погребални коли, неочаквано появили се сред дупките на Пътя, нито го смущават новородените гънки по пътната настилка...

   Привлечен  е той от фалическата форма на инструмента за насилие,  усеща възбуда от мисълта за използването му, предчувства ужаса на пленената жена и неосъзнато се надява, че ще я сломи, ще я превърне в послушна робиня, която ще го обича насила. Но у Островитянката се надига скритата енергия на отчаяната съпротива, изпълва я, запламтява вътрешно, нежното й тяло се втвърдява, от дълбините на другите й тела се  въззема неподозирана решимост, полусвободната й ръка  пролазва към разнообразните инструменти за жестокост, стиска неудобната ръкохватка на един от тях  и когато Лечителя се е доближил  плътно до изтръпналото й тяло, тогава точно, усеща пробождането, досеща се за сладникавата лепкавост на своето изтичане, но вече няма сили за паника, нито за отмъщение...

   Незабележимо облекчение е споходило Пътя, ненатрапчиво й помага и едва векове по-късно Остина ще си спомни за помощта му, ще си обясни как е успяла да се справи, ще разбере как се е появила още една каменна плоча, на която с разкривени букви е изписано името на Лечителя, а тя объркана, облекчена и уплашена  мълви:

    Още един мъртвец на Острова... Още един мъртвец...Още един фалирал човек...

    Пътя е изправил снага, премахнал е ненужните пътни знаци, оглежда околностите си, подканя я дискретно отново да тръгне, макар че и сега не й казва къде ще я отведе, а крайпътните дървета са все така сиви, безлистни и унили. Само част от лепкавите паяжини са се разнесли, а благодарение на липсата им небето по-ясно поглежда към пътницата, която застава на поредния кръстопът, замислена за посоката, която й предстои...

 

                                                                   

       

      

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: