Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

"Шапката на Митеран" дойде и у нас

21.08.2017

Световната известност на романа не ни подмина

  

Антоан Лорен (1970) е автор на шест романа, първият от които „Другаде, ако съм там“ излиза през 2007 г. и печели наградата „Дрюо“. Световна известност му носят „Шапката на Митеран“ (2012), отличен с наградите „Ландерно“ и „Рьоле“, и „Жената с червеното тефтерче“ (2014), преведени на двайсетина езика и оглавили класациите за най-четени френски книги във Великобритания, САЩ и Германия. И двата романа са филмирани, а по излезлия през 2016 г. „Френска рапсодия“ британската телевизия подготвя сериал.

Антоан Лорен

ШАПКАТА НА МИТЕРАН

Роман, превод от френски Валентин Маринов – Пело

Редактор Георги Борисов, художник Инна Павлова

ФАКЕЛ ЕКСПРЕС

212 с., цена 13 лв

Парижанинът Даниел Мерсие, по професия счетоводител, вечеря самотно в един ресторант, когато друг клиент – самият Франсоа Митеран – сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса. Вечерята приключва, президентът на Франция си тръгва, но забравя познатото на цял свят черно бомбе. Без да знае, че това ще промени главоломно съдбата му, Даниел решава да го присвои за спомен. Черният филц действа като талисман и скоро му помага да се издигне до върховете на администрацията. Ще успее ли случайният късметлия да прозре законите, по които една президентска шапка управлява френското общество, докато сменя собствениците си и продължава своето необикновено пътешествие от глава на глава? Защото и Даниел я забравя една вечер в купето на влака, в което се настанява млада жена, забързана за тайна любовна среща...

 Една увлекателна и неотразима история, която се развива бързо и без усилие, прехвърля се от един герой на друг и ни представя най-същественото в тях с малко думи и удивителна жизнерадост.

Evening Post

Едно от удоволствията от тази книга е, че тя е вашето тайно откритие – попаднали сте на четиво, за което никой никога не е чувал преди. Тази книга е като шапката на Митеран, а вие сте един от героите, на които тя носи късмет.

The Guardian

"Вярвам в силите на духа" – заявява в последното си новогодишно поздравление към френския народ тежко болният Франсоа Митеран. На същите тези сили се позовава вероятно и Антоан Лорен, превръщайки шапката на президента във вълшебна пръчица. С толкова мек хумор и толкова вълшебна, че от заклет  читател на десния вестник "Фигаро" един от героите на този очарователен роман става  верен последовател на левия "Либерасион". Леко и умно четиво, идеално за летните месеци.

Le Figaro

 

Това положение те устройва, никога няма да напуснеш жена си, знам, му каза тя веднъж ядосано. – Грешиш, отвърна ѝ, обичам те и няма да прекарам целия си живот с жена ми, не бих могъл. Вече не правя любов с нея. Между нас няма нищо. – Тогава я напусни! Едуар беше поклатил глава, съкрушен, и бе изрекъл фразата фетиш: Трябва да ми дадеш малко време. Фани бе отпуснала глава на възглавницата, загледана в тавана на хотелската стая. Нищо няма да излезе от връзката ми с тебе, помисли си пак, докато го гледаше, миналото ни се свежда до една среща във влака, настоящето ни е хотелска стая, бъдеще няма. Права беше Фани. Нищо повече от любене не можеха да правят с Едуар. Не можеха да се разхождат под ръка по улиците или да обикалят магазините. Един-единствен път

бяха изкарали цял уикенд в Трувил. Но Едуар беше убеден, че всички негови познати ще се материализират на улицата всеки момент. Някой колега от офиса, някой приятел, или още по-зле – някоя приятелка на жена му, дошла на курорт в малкото нормандско пристанище. Ако ги види някой, какво ще стане? Така беше и по ресторантите. Нито веднъж не напуснаха квартала Батиньол, където Едуар не познаваше никого. Но въпреки това мисълта, че някой познат може да избере същото заведение, го напрягаше и той обръщаше глава всеки път, щом входната врата се отвореше.

При парижките им срещи Едуар лъжеше жена си, че трябва да пътува в провинцията или в чужбина. Затова проучваше разписанията на влаковете, евентуалните стачки на самолетните компании, местните фестивали или събития, за които няма как да не знае, щом е бил там. Макар че тя нямаше пред кого да се отчита, Фани разбираше, че цялата тази организация му тежи. Вкъщи я чакаше само екранът на минитела, по който уговаряха срещите си и понякога си пращаха среднощни съобщения. Тоя терминал беше измислен все едно нарочно за незаконните любовници.

 

Невъзможно беше да звъни на Едуар у тях, трудно го откриваше в офиса, затова се свързваха на „3615 Алин“. Измислените им имена се появяваха по няколко пъти в месеца, блещукаха в колоната сред свързалите се в левия край на черния екран. Едуар беше „Алфа 75“, а Фани – „Шупет“. Щом на Едуар му се появеше свободна дата в месеца, пращаше съобщение в пощенската кутия на Шупет: „Ще бъда свободен на 22 срещу 23, ти как си?“ „Ще дойда на същото място.“ – отговаряше Шупет. По-рядко им се случваше да се срещат нощем на сървъра. Ловък като сиукс, Едуар се измъкваше от брачното ложе, примъкваше се до минитела, избягвайки скърцащите дъски на пода, включваше екрана, изчакваше изпиукването и се свързваше с Шупет в уговорения час. Разменяха си любовни думи и обещания. „Получихте съобщение“ – светваше горе на екрана. Понякога не беше Алфа 75 и Шупет прочиташе по някое мръснишко предложение, без да отговаря. И до Алфа 75 от време на време идваха съобщения от мъже, които питаха дали е свободен за нощта, търси ли реална връзка, или само ще си поговорят. Романтизмът си проправяше път сред недоизречените мераци на електронното общуване.

Тя тотално се омота в лепкавата слуз на една връзка, в която срещаше любимия едва един-два пъти в месеца, и то само за кратка прегръдка. Щеше ѝ се да събере смелост и да скъса с Едуар още на следващата среща, но все не успяваше. Непрекъснато се чувстваше объркана и някак страхливо подла. Ако нищо не се променеше в отношенията им, те щяха да продължат по този начин с години. И понеже нямаше какво повече да записва в розовата тетрадка, Фани затвори писалката и задряма. След два часа отвори очи във вагона. Влакът влизаше в Париж, силен дъжд биеше в прозореца. Въздъхна, нямаше чадър. Погледът ѝ попадна на черна шапка върху мрежата за багаж.

Огледа се. Имаше само петима пътници във вечерния влак, всичките далеч от нея. Бомбето не можеше да е на някого от тях. Влакът намали, тя се изправи, взе шапката и я нахлупи на главата си. Погледна отражението си в черния от нощта вън прозорец. Шапката ѝ отиваше, а и щеше да я пази от дъжда.

 

Превод от френски Валентин Маринов – Пело

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: