Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Жената с червеното тефтерче

21.08.2017

Френско четиво за края на лятото

 ЖЕНАТА С ЧЕРВЕНОТО ТЕФТЕРЧЕ

Роман, превод от френски Валентин Маринов – Пело
Редактор Георги Борисов, художник Инна Павлова

ФАКЕЛ ЕКСПРЕС

192 с. Цена 13 лв

Една нощ на улицата в Париж, докато Лор се кани да отключи входната врата на дома си, където живее сама с котарака си, някой я напада и изскубва от ръцете ѝ чантата. Намира я на сутринта Лоран – чантата е захвърлена върху кофа с боклук близо до книжарницата му. В нея няма никакви документи за самоличност, но затова пък е пълна с какви ли не дреболии: връзка ключове, флаконче парфюм, шнола за коса, касови бележки, два зара... В желанието си да открие собственичката, Лоран се превръща в истински детектив. И докато разчита тайните мисли и желания на Лор, записани в червеното ѝ тефтерче, започва да се влюбва в жената, която никога не е виждал и която лежи в болницата с черепна травма, без никой да знае и без самата тя да помни коя е.

 

 

 

 

Елен… Елен, погледни… кривата се качва нагоре. Оставам до нея, каза женски глас. Звънни на доктор Болийо, отговори ѝ друг женски глас, кажи му, че лявата ръка дава признаци на активност. Първо усети гъделичкане като от мравки. Неясно в началото, но после се локализира. По върховете на пръстите на ръцете и краката. Усещането за собственото

ѝ тяло започна да се завръща, все по-силно. Вече ясно долавяше пулсирането на кръвта в слепоочията си. Безтегловната и нежна вселена, в която се носеше досега, се сви до размерите на болнична стая. Всичко бе все още тъмно, но тя някак осъзнаваше затвореното между стени и таван пространство. Съзнанието ѝ се движеше из него все по-бързо. Усещаше го като спокойно и неопределимо място, в което лежеше тялото ѝ. После отвори очи. Картината беше объркана, преекспонирана и размазана като от фотоапарат, чиято бленда и фокус не ти се подчиняват. Някаква сянка се

надвеси над нея, контурите ѝ бяха неясни, сякаш я виждаше зад матово стъкло. Добър ден, каза сянката, току-що се събудихте. Сянката се приближи, лицето все още беше неясно, но вече се различаваха очите, носът, устата и русата коса. Беше чувала този женски глас в съня си. Не се тревожете, всичко с тялото ви е наред, нямате наранявания, каза жената.

Имаше разминаване между гласа и мърдането на устните. Звукът идваше с около секунда закъснение. Сигурно виждате размазано, каза русата сянка, не се опитвайте да говорите, мигнете два пъти, ако ме чувате и разбирате

какво ви казвам. Лор мигна два пъти. Много добре, одобри сянката. Излизате от кома, намирате се в болница от една седмица. Разбирате ли какво ви казвам? Лор отвори уста, за да отговори. Шшт, каза сянката и сложи пръст на устните ѝ, сякаш да ѝ попречи да разкрие някаква тайна. Затворете клепачи и опитайте спокойно, много спокойно да осмислите ин-

формацията, която ви дадох току-що. Нямате никакви наранявания по тялото, не сте ранена, повтори гласът, после постави ръка върху ръката на Лор, аз съм до вас, няма да ви оставя. Всичко е наред.

 

 

Аз съм лекуващият ви лекар, каза лицето с бялата коса, малко по-ясно от лицето на жената. Не ми отговаряйте. Както ви каза сестрата,

всичко е наред. При нас сте от седем дни и три часа. Можете ли да кимнете с глава за „да“? Много добре. Ще ви задам няколко въпроса, а вие ще ми отговаряте със същото „да“. Виждате ли по-ясно, отколкото когато се събудихте? Добре. Чувате ли гласа ми с известно разминаване? Добре, това е нормално, ще изчезне. Мръднете левия си крак, много добре, десния,

отлично, показалеца на дясната ръка, не, показалеца, мерси, кутрето на лявата, още малко, много добре, вдишайте, издишайте, отлично, сега да опитаме едно изречение: червеношийката кацна на красив клон. Хайде. Лор повтори фразата с дрезгав глас. Много хубав глас, оцени лекарят. Лор се смръщи. Ще ви задам четири въпроса, може да ви се сторят глупави. Да почваме ли? Лор кимна за „да“. Кажете ми името на плюшена играчка или на кукла от детството си, която сте харесвали като малка. Лисичко, прошепна Лор след кратка пауза. Добре, окуражи я Болийо, и предполагам,

че е бил лисица. Лор кимна. Къде бяхте на 11 септември 2001-ва? В Кувейт… позлатите… в двореца на принц Ал Сабах. Болийо поклати глава. Оригинално, досега не бях чувал такова нещо. Как се казвате? Лор, Лор Валадие. Последен въпрос: знаете ли защо сте тук? Чантата ми, прошепна Лор.

 

 

Не говори много, каза Уилям, галейки ръката ѝ, не трябва да се уморяваш. Мерси, че дойде. А Белфегор?... – въздъхна тя. Не се безпокой, много е добре, Лоран се погрижи за всичко.

Лоран… Кой е Лоран?

В момента, в който Лор задаваше въпроса, чийто отговор бе само притесненото мълчание на Уилям, Лоран бутна портата от ковано желязо, зад която се редяха в дълбочина три последователни големи двора. Предишната вечер в часа на котарака се бяха уговорили по телефона да се видят следващата сутрин в ателието, за да върне Лоран резервните ключове. Докато търсеше табела, за да разбере къде е работното място на Уилям, едно покрито със злато паве в настилката привлече погледа му. На няколко метра видя и второ, малко по-нататък – трето. Сякаш беше във вълшебна приказка, просто трябваше да следва златните знаци, за да се озове в третия двор пред големите прозорци на ателието на Гардие. Пред

вратата къдрава жена с малки очила със златни рамки пушеше цигара. Беше облечена в черен дънков костюм и бели обувки на „Репето“. Лоран се приближи. Добър ден, поздрави я, после бутна вратата и се озова в голямо помещение, по чиито стени бяха подпрени стълби, висяха въжета и различни инструменти, които му бяха непознати. Мога ли да ви помогна с

нещо? – попита го жената. Да, имам среща с Уилям. За съжаление го няма, каза жената, издухвайки дима от цигарата си към светлината. Аз трябваше да му върна ключовете на Лор. За Лор Валадие ли говорите? Вие сте приятел на Лор, така ли? Да, хранех котката ѝ. Той отиде да я види. Обадиха се от болницата, че се е събудила. И как е тя? – попита Лоран. Мисля, че е добре, но Уилям не можа много да ни разкаже, веднага хукна, пък и нали знаете колко е припрян… – усмихна му се тя съзаклятнически.

А-а, много добре, измънка Лоран. Всичко е много добре, добави сякаш на себе си, после и той ѝ се усмихна. Може ли да ви помоля за една услуга? – попита, вадейки от джоба си резервните ключове, може ли да му върнете връзката на Лор? Разбира се, отвърна тя и настъпи цигарата си. Лоран ѝ подаде ключовете, сбогува се и пое обратно по златните павета. Знаеше какво да направи: трябваше да сложи край на тези три дни извън времето,

да сложи край на илюзията си, че може да се срещне с тази жена. Как щеше тя да приеме факта, че някакъв непознат се е намъкнал в дома ѝ, хранил е котката ѝ, представял се е за неин любовник? Самият той не знаеше как би обяснил поведението си, ако някой го попита. На въпроси от рода на: защо решихте лично вие да издирвате собственичката на чантата?

Защо в продължение на две утрини причаквахте писателя в парка? Защо платихте от джоба си химическото чистене в „Афродита“? Защо не казахте истината, когато неин близък реши, че сте приятелят ѝ? Лоран можеше да даде един-единствен отговор, искрен, но неудовлетворителен – не знам.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: