Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

15 години без Иванко Николов

04.08.2017 1

 

Да си спомним за Иванко, убиеца на празния шум, бързането и забравата

БАВНАТА ПОЕЗИЯ НА ИВАНКО НИКОЛОВ

Иванко Николов Иванов е роден на 18.08.1933 г. в село Горско Абланово, Търговищко. Рано покрусената му младост в Черната рота на рудник “Тева” (каменовъглените мини в Перник) като буржоазно и упадъчно настроен срещу “народната власт”, крепостническият закон за жителството и цензурата му отреждат живот на самоизгнание и къшей, ако остане на чуждата трапеза. Бохем, артист от механите, сутерените и мансардите на студена София в едно непознато трудно време, той “записва на ум” своите стихове, за да дочака все пак закъснелия си поетичен празник, който сега никой не може да му отнеме. За книгата му “Послеписи” една критичка го нарече “говорител на сенките”, а друг критик го сравни с райско цвете, по чудо оживяло в ада. Сега той е един от онези български поети, които връщат на поезията нейната исконност и новота. Нему принадлежи получилото известност понятие “бавна поезия” - не в смисъл на някаква литературна школа, а като органически дошла от времето и живота богата от тежнения и образност мисъл, чиято бавност и задъханост буквално и сюрреалистично избухва до осезаемост в една идея:

Поезията - мой Париж...

Смъртта ли?

-         Жужене на бяла пчела под земята...

Издадени книги: стихове: поемата Особено (нелегитимно издадена от Ликовски през 1984 г.), Послеписи (1992), Както валеше дъжда в една стара тетрадка на Иванко Николов (1995), Ателие (1995), Особено (1996, на френски език, и 1998, на френски и български в колекцията “От Чистия Извор”), Невидими отражения (1996) Наколно небе (1996), Кипарисови думи (1997 - на френски), Бавна поезия (1999); преводи от руски език на поезията на Сергей Есенин : Москва кабацка или моят Есенин (1996, превод, който възстановява автентичността на Есениновите забранени стихове по Парижкото издание на “Колося”, 1927 г.), Кучи син (2001) и Зове ме земният глагол (2002); роман Аз, Илю войвода (1997 и 1999).

Забележка: Текстът е от сайта „Български писмена“, автор не е посочен.

 

Иванко Николов (1933-2002)

 

ЦВЕТЕ

 

За разлика от човека едно цвете никога не може да бъде лумпено,

даже и да му се иска, такъв лукс то не може да си позволи,

защото му е съвсем непозната странната многоумност,

според която синята тинтява е нещо повече

                                                от моравия магарешки бодил.

Едно цвете не се кичи с човек,

не се показва, че е по-хубаво от него и от другите твари

сред поднебесната флора и фауна, казано най-откровено,

то чисто и просто, без да си знае, нехае за някакви си там буквари,

във които го квалифицират като съществително неодушевено.

Неодушевено, неодушевено, но от тая му най-природна искреност

пониква същото цвете, да си живее пак така живо,

и това го върши със толкова немислена мисленост,

колкото и да изглежда диво.

 

Стол и мелничка с име НЕВЪРМОР

 

Понякога на него седнал,

зареял поглед, се прехласвам

незнайно как и неусетно

помислил се Барон Мюнхаузен.

Забравил, че съм земен гостенин,

потънал в неговото кадифе,

внезапно гледам: на рогозката

въртя си мелничката за кафе.

Наоколо е празно, глухо е,

кънти далечния простор,

а някъде съвсем във кухото

отеква нещо невърморно.

Потъвам ли или пропадам,

напразно вече е да моля

към стола, станал на стъпало,

но не нагоре, а надолу.

 

 

НЕБЕСНА ЛИВАДА

 

                                       На Михаил Пешев

 

Обожавам живота, запътен за някъде бавно,

кося си ливадата по Божията повеля

и, както подобава на истинския селянин,

не се надпреварвам нито със човека, нито със мравката.

Но разбирам, че някой брои крачките ми непрекъснато,

сам Божията воля така за себе си присвоил,

пред нозете ми неочаквано камъка си хвърля, за да прекърши

клона на моя живот от кола, който забих и пролистна.

Възсепнат дочувам как оекстазен над мене пищи керкенеза,

как гласа му на нишка от злато нанизва простора дълбок,

и поемам по нея, разпънат между две бездни,

за да стигна навреме там, гдето няма ни горе, ни долу, а само наоколо.

И, когато птичия глас вече своята златна нишка доприда,

уморен ще приседна върху навилек от сребърен лапад

с хляб и сол, с постеля за обич и с тояга, опалена за път и за видело,

в една небесна ливада.

Но понеже ме чака небесна коситба, казано честно,

ви оставям на оня там долу, че да ви брои крачките,

и, ако някой ден решите при мене да се преселите,

елате спокойно да си покосим, а след това ще продължим разговора си.

 

 

СТАРИЯТ ПИЛИГРИМ

Дамян Калфов влизаше и излизаше от Бамбука много умрял,

то май и сега не съм сигурен, че е бил жив наистина,

защото тогава на всички ни всичко бе отмиляло

и едва ли нещичко някакси би събудило мислите ни.

Едва-едва креташе стогодишно и толкова незабележимо,

като че в черквица Божа, и превиваше коляното си

полека до масата и най-кротко си заспиваше, иди и кажи,

че точно той е другарувал* на фронта с подпоручик Дебелянов.

Че точно той и именно на него е било тогава посветено

онова много тъжно изпято стихотворение за стария бивак.

- На тебе ли, бай Дамяне? – Разбира се, че на мене!

- На тебе ли, казваш? – На мен, амчи как?

Присламчен до него случайно или нарочно

разтварям една книга със заглавие „Индийски петел“*

и му задавам съвсем ребром въпроса си, а той междуврочемно

ми отвръща разсеяно, че не бил я и чел.

И, изобщо, ако ще да си написал и Бибилята,

ако ще даже денонощем над нея да си се кръстил,

то пак ще ти кажат тука: „Било, каквото било“

и пак за нищичко няма да те бръснат.

- А със Мечкарсон, Стубел, Коста Кнауер и сие,

компании разни, как си пиехте кафето, със захар, със сол?

Внезапно просветнаха очите му като запалена ракия:

- Гарсонченце, моля Ви, един алкоол!

Не си спомням подире. Навярно открил съм

във следобедния късничък час,

че старият пилигрим изпарил се е,

а алкоола му… изпил съм го аз.

А във Бамбука, ех, във Бамбука,

като във бъчва делибуранова кипи и ври,

на кого му започва, на кого му завършва махмурлука

и от какво ли, иди разбери.

………………………….

*"Индийски петел" - сборник разкази от Дамян Калфов (1887-1973)

** Истината е, че Калфов и Дебелянов не са другарували на фронта буквално, тъй като са служели в различни и доста отдалечени части. Но са се срещнали веднъж и са си говорили надълго и нашироко. По това време разказ на Калфов, озаглавен "Под южното небе“, бил публикуван в три поредни броя на сп. "Отечество". Дебелянов го бил прочел и много го харесал. Той казал на Калфов, че изпитва същите мисли и чувства (за тъгата на войника по напуснатия стар бивак) и че ако напише стихотворение, за каквото вече имал идея, щял непременнно да му го посвети. За това свидетелства в книгата си "В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов" неговият приятел и съслуживш от 22 тракийски пехотен полк Тихомир Геров.

Припомнил: Славимир Генчев

КОМЕНТАРИ

Анонимен  06.08.2017 22:57 | #1

”...защото тогава на всички ни всичко бе отмиляло и едва ли нещичко някакси би събудило мислите ни.” Най-страшното време на социализма - застой‚ мъртвило‚ тотална вътрешна емиграция за талантливите‚ раздуване на фалшиви априлски авторитети...

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем