Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Безименният разказвач

04.08.2017 4

Асен Валентинов за поета Любомир Николов

 

       Поетът Любомир Николов избира лаконичното слово, светостта и светлината на знака, така както иконописецът би предпочел да се вижда блажения покой и чистота на иконата, дори когато ореолът бъде напълно заличен. Той не добавя, а само отнема с премерената пестеливост и бавна бързина, които притежава окото на модерния, настъпателен художник, и които в крайна сметка му помагат да вгради духа си в цялото, без нито за миг да изпуска детайлите. Това е простота, доведена до блясък. И картини на човек, който сякаш прекалено дълго се е задържал в настоящето измерение, преди да разбере как да превърне тленността си във вечност.

 

           Тук става дума за духовен, а не чисто поетически път. Път, в който понятията са разложени, поетиката, с която е блеснал в първата си книга –    изоставена, талантът – накърнен, осакатен, прекършен в името на това думата да продължи да посочва, указва, да тежи със своя единствен, истински смисъл. Като че ли самото зрение се е съсредоточило в духа, станало е нетенденциозно, почти неподатливо на външен натиск и влияние. Защото поетът гледа и слуша, слуша и гледа наопаки смъртта. Изтича в мигновението, попива целостта му, отказал се от каквато и да било крайна форма, от каквато и да било привидна завършеност. В този безкраен отказ да бъдеш нещо крайно навярно се крие и смисълът на всяко творчество.

 

           Любо Николов сякаш усеща колко хубаво е да изтечеш в мига, озадачен от неговата зрееща безкрайност. И да оставиш тя да се разгъва пред теб, без никога да бъде прекъсната или вплетена в някаква форма, в която поне за кратко да изглежда завършена. Ето защо и стихотворенията му не притежават онзи натрапващ се, внезапен финал, онази поанта, към която повечето творци се стремят. Още един белег, че наблюдението не е свършило, че то продължава и отвъд стихотворението. Понеже изисква не само художествено, а и чисто човешко усилие. Тук няма заучен маниер, а само една тъмна, разчитаща живота живопис, която привлича, заслепява, очарова, и чиято първа победа е тайната, с която остава да тлее у нас.

 

           За поета Любомир Николов абсолютната истина не съществува. Нали всяко истинско, изящно познание е сътворено чрез прозрение, което не позволява на материала да овладее творбата, нито да я изпълни докрай. Тя е свободна да продължи пътя си – и в различни времена да казва различни неща. Както и той творецът е свободен да я напусне, да си тръгне настоятелно от нея. С едно тъмно усещане за багра, с едно чувствено познание за нещо, което никога не е било единствено негово. Неслучайно той изригва в лавата, но вместо да се вкамени с кротки, невидими стъпки, не спира да танцува над нея.

 

           Странна е траекторията на този живот, в който поетът не се отрича от спонтанната, първична сила на инстинктите, които го създават, а постоянно ги претопява, доусъвършенства, надмогва – търси по-висшата им функция, за да ги превърне най-накрая в орган на чувствеността. Така понякога той навлиза в абсолютното нищо и успява да извади оттам хора, църкви и думи, надживели го чрез резонанса на спомена в надигащото се море на мълчанието. Тъй като в неговата зряща, бавна и подвластна преди всичко на осезанието поетика, чувствата се оказват по-важни от фактите. Те изострят тоналността на духа, подхранвайки го непрекъснато. Те преминават през нас и ни изоставят, понеже съдържат у себе си хиляди невидими нишки и нюанси, хиляди тайнствени връзки и съответствия, които не сме способни да доловим. И ако не беше поезията да разбуди сетивата ни – и със своите като че ли току-що изплъзнали се от езика сравнения и пластични метафори, да ни върне отново към тях, едва ли някога щяхме да си спомним изобщо, че са съществували.

 

           В лириката на Любо Николов животът изтича в смъртта по същия начин, по който смъртта прохожда в живота. Между тези два свята има не просто пукнатини, а цели изгубени острови, където съзнанието преобладава над застиналите, вулканични проблясъци на паметта. Именно то му помага да открие онзи примамлив, сияещ, дошъл от дълбините на думата, ритъм, и да я употреби така, сякаш е произнесена за първи път. Все едно, че е съществувала винаги – още преди самата земя да се нарече Земя и да издиша и разлее душата си в мъглявината на планинските хребети.

 

           Всъщност, Любо Николов непрестанно се вглежда в природата, привлечен от нейното хладно търпение, от нейната красива жестокост. Пътува, взира се в лепкавия здрач на пейзажите, в планината, която не спира да пуши. В езерата, които светят отдолу, в червената сянка на чаплата, която полита нанякъде, едва докосвайки тяхната кристална повърхност. С други думи – непрекъснато я доближава, превзема я, проектира себе си в нея, защото отдавна е разбрал, че това е единственият начин да я преодолее.

 

           Бавната вселена на Любо Николов неизменно трепти, вторачва се, доизмисля съвършения свят на формите; многократно ги повтаря, видоизменя ги, търси своята естествена дълбочина, своята невидима аудитория, която вече знае, подозира, досеща се – че човешките граници нямат граници, че индивидуалната, субективна вяра е онзи загадъчен инструмент, който понякога, макар и съвсем интуитивно, свързва поета с вечността.

           Любо Николов е не просто странстващ, а самоотстранил се от търсенията на собственото си поколение и общата нагласа на времето поет. Той се стреми не толкова към простота и виртуозност на формата, а най-вече към изключителното взаимодействие на няколкото едри детайла, които постепенно попиват в тъканта на картината, придавайки ѝ друго измерение, пренасяйки я в друго оптическо поле. Те се превръщат в събирателна точка на онова под- и над- съзнателно внимание, което всеки от нас носи у себе си, и което при по-продължително вглеждане прави така, че не само предметите, но и природните елементи непрестанно да променят обемите си и да засияят с нова, по-обилна светлина от тази, която излъчват в действителност.

 

           Поетът и човекът у него са едно-единствено, неделимо, изплувало сякаш от сумрака на съзнанието и сляло се с тайнствения кръговрат на живота, същество. Стиховете му са по-скоро рисувани, отколкото писани с думи, в тях нито един жест не е оставен на случайността. Може би, защото Любо Николов отдавна се е превърнал в център на самия себе си. И зад всичко, което се опитва да опише, загатне, нарисува: зад неврастеничните пристъпи на залеза, зад влака, който свири и кротко изпълзява между оголените, едри хълбоци на планината, се крие едно почти невидимо присъствие – на зрелия, осъзнал собствената си цялост, безименен разказвач.

 

 

 

VINDOBONA

                                       

 

И този влак,
и този дим в небето.
И тези хубави тополки покрай пътя –
пачи пера, които леко скърцат
по бялата хартия на сланата.

Не знам къде отиваме, ела.
Ще ти покажа къщата на щърка –
чалма, увита край главата на комина.
Вагоните със захарно цвекло.
Оцвъканите покриви на Хохенау.
И двата ястреба високо над ливадата.

Надушвам кръв. Пера в тревата. Писък.
Докосвай ме в тунелите. Роши ме.
Забий език в ухото ми. Простенвай.
Влез в мен отвсякъде.
Аз ще те гледам и ще ти разказвам.
Ще соча розовия сняг между брезите,
забравените ябълки по клоните,
грижливо зазимените пчелини,
които сладостно жужат в далечината.

Близост. Не искам нищо друго. Само близост.
Да мога да те гледам и докосвам.
Ръката ми навътре в теб да слиза.
Престой във Брецлав. Влакът се откъртва.
Реве в тунела, бави се, излиза
и хлътва в друг тунел

и свири, свири.

 

 

 

 

 

БРЪШЛЯН

 

 

Меко слънце по съчките лази.

Глогът червен е,

заключена – църквата.

През капаците на саркофазите

листата окапали шушукат си с мъртвите.

Възнася се вече, пълзи към небето

бръшлянът, впил нокти в черковните зидове.

Може би следващото хилядолетие

той ще достигне камбанарията.

 

С тънки ръце ще обвие камбаната,

ще увисне на гърдите ѝ като ланец

и с устни зелени ще отпие прохладата,

която извира от нейния кладенец.

Но това ще се случи след много години.

Ще съм жив, може би, пак ще дойда, ще видя...

Рони вятърът в тревата презрели глогини.

 

И бръшлянът едва раменете ми стига.

 

 

 

СКАКАЛЕЦ

 

С кокили

бакърени
в отвъдни
пространства
прекрачва.

Застива.

И в някаква
много
далечна
звезда

се вторачва.

 

 

КОСА

 

 

С косата си проправям път.
Размахвам я из буренака
и гледам искри как хвърчат,
желязото щом резне камък.

Повалям нацъфтял млечок.
Щир. Вълча ябълка. Коприва.
Във дръжката от волски рог
до синьо пръстите се впиват.

Въртя косата. Лопен жълт
рухва до срязана къпина.
Над клюмнал бучиниш кръжат
три божи кравички – рубини.

Свисти над мъртвите коса.
Коса свисти. Коса – оса.

 

 

ВОДОЛЕЙ

 

 

Валя ни сухи, мокри ни валя.
И шляпахме сами из мътни вади,
заслушани в тръпчивите цикади
на дъждесвирец – много дни мълчал.

И мостът на разбития живот,
потекъл срещу два ронливи бряга,
сияеше – видял да се протягат
ръцете ни – над сводовете свод.

Но брод през водолея вече няма.
В морето свършват всички дъждове
и сенки прекосяват – две по две –
дъгата на замръзналата пяна.

 

 

 

ЗАЛЕЗ НАД ПОТОМАК

 

 

Скрива чапла слънцето с гръд.
Бобър водораслите тъмнозелени разбутва
и в здрача мокри крила въртят
вятърните мелници на канутата.

 

 

БАР КРИСТОБАЛ ДЕЛ ПУЕРТО

 

 

Ще стигне залезът за всички къщи.
За палмите край залива ще стигне залез,
за кучето на губернатора между бегониите,
за леко кривнатия кръст на катедралата
и за петното кръв върху паважа,
голямо колкото самата Аржентина.

Недоубитите кървят в пръстта червена, викат.

Опипвам нежно тумбестата чаша,
завирам пръст във алкохола, смуча пръста си
и ми се ще, тъй както си седя,
език в самото слънце да набутам.

Ако заспя на стола в този бар,
бих искал да сънувам дъщеря си.
Ужасно е да нямаш дъщеря.
Знам, мога да заспя, но не заспивам.
Все ме е страх, че нещо ще се случи –
в локвата ще цопне портокал, ще мине куче,
а аз ще спя и ще пропусна всичко.
Не наблюдавам ли, аз съм загубен, Аржентина.
До пояс в Парана, рибарят пуши.
Джудже с чадърче проси под прозореца.

Часовникът е спрял във три без десет.

 


ВЪЛНИТЕ

 

... И тогава дойдоха вълните –
Една подир друга!

Връхлетяха отвред. И отвесният щъркелов впряг
се кръстоса с дъха на бучащите плугове,
разорали морето току до високия бряг.

Аз стоях на брега,
пренебрегнат от синьото време,
оскърбително млад върху тая прадревна земя,
а на лятото циганско към очите солени
напосоки ревяха сирените с морски гърла.

И прибоят бе в мен! От ронливия кей на безкрая,
непомилвал небето със своята облачна длан,
между котви пресъхнали, покрай куците гларуси
се промъквах на юг –
от камбана в морето по сам.

И не исках любов, над която ги няма вълните –
тия слепи жени с осквернена от спомена плът,
сред които – възседнали чайки –
лъкътушат душите,
и със гръб към съдбата
гребла обгорели въртят...

И когато се гмурнах в зелената морска пустиня,
между толкова сенки и толкова мъртва трева,
аз откъртих само една раковина –
свойта черна от сол и самотност глава!

 

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  06.08.2017 12:13 | #4

Великолепна поезия! J8l

Анонимен  05.08.2017 14:06 | #3

Това само ми напомни‚ че Л.Николов е просто един колос!

Анонимен  04.08.2017 14:22 | #2

Това име си го помним ние. А последното стихотворение е от първата му поетична книга „Повикани от прилива” (1981). Славимир Генчев

Анонимен  04.08.2017 13:31 | #1

Изключителна поезия! Любомир НИКОЛОВ‚ запомнете това име... И предпазливо навлизане на Асен Валентинов‚ каквото изисква всяка жестока красота Мариана Тодорова

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем