Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

От видимото нищо и мрака

31.07.2017 | автор:  Юрий Йорданов

до синдрома на забравения колективно здрав смисъл

 

ОТ ВИДИМОТО НИЩО И МРАКА

 

 Когато говорим за генерал Колев, ние винаги трябва да се сещаме, че България освен смели и честни военоначалници е имала хиляди пъти повече други, анонимни герои в своята история.
Хората, чиито усилия са произвели онова чудо - селска, провинциална и владяна България, част от Османската империя, да се събуди за нов живот - през десетилетните усилия на свещеници, еснафи (тогавашните занаятчии и стартъпъри), просветители и учители.

Тогава, в онова време няма грантове, няма помощи отвън. Българите сами си помагат, намирайки в себе си основанията да дават на другите около себе си, отделяйки от припечеленото.

Започвайки от видимото нищо и мрака.

От началото на 19 век в България се случва чудо - чувството за българска народност и принадлежание към общност, считано за отсъстващо, погребано под тежестта на турската административна и гръцка духовна власт, се буди, взривявайки миналото Именно този процес е усетен от турците, гърците и невидимите им съюзници – руската империя и започва битката по нашето опитомяване, приспиване и държане в будна кома.

И въпреки всички усилия, българите успяват - заради труда си, своя дух, своята будност, вечното си любопитство и заради събуденото, крепнещо бързо чувство за принадлежание към своята общност - общността на българите, даващи сили и вяра в бъдещето.

България и българските историци са длъжни да върнат в живота и паметта на народа ни тези безименни днес стотици хиляди български герои, живeли по всички български земи - по Македония, по Мизия, по Тракия, по Добруджа и по земите, които днес зовем България.

И всичкото това се е случило ВЪПРЕКИ русофилската атмосфера и огромното влияние на Русия над България и българското общество. Въпреки силната руска агентура тук и привидността на българската независимост, винаги била под натиск.

Нашето време и историята ни като наука за паметта имат своя огромна Галерия на забравените, пред които ние, заради нашето бъдеще, сме с дълг днес.

Не заради друго, а заради България и децата и внуците ни. България ще я има и след нас. От нас зависи историята да бъде мъртва колекция от идоли или история, изпълнена с образи и истории на Великите Анонимни българи. Хора, разбрали, дали, споделили, оставили и отишли си.

 

 

СИНДРОМЪТ НА ЗАБРАВЕНИЯ КОЛЕКТИВНО ЗДРАВ СМИСЪЛ

 

Животът от скандал към скандал е силно напомнящ животът на алкохолика.
От запой към запой, през нови и нови успехи в прекрачването на последните рекордни дози весела течност - не е трудно да се предвиди финала на този веселяшки паноптикум от битки с гравитацията и социалните закони. Дори лекари, специалисти по зависимостите, не е нужно да бъдат питани.

Но пък, неосъзнанато това пътуване от една емоционална към друга емоционална епопея, е наистина магистрала, водеща ни колективно към напускане на здравия смисъл, който непременно е и смисъла на живота.

И тъй като животът е по-силен от всичко, а мнозинството хора го обичат искрено, истински, остава въпроса кога подобен емоционален алкохолизъм ще бъде осъзнат като колективна болест - синдрома на забравения колективно здрав смисъл. Болест, която не е само българска, да добавим. Нямаме и капка принос към световната съкровищница, а ако това ни прави в мислите ни изключителни - грешим.

Животът на възрастни хора в света на приказките е противопоказан и единственото лекарство е простата терапия: да спреш, да се замислиш, да признаеш, че не разбираш и не знаеш и да питаш другите, признавайки си фактите, виждайки реалността, а не картинките в илюзиите (си). Питайки, слушайки внимателно успелите по света, знаещите, постигналите го с труд, а не с фокуси или магьосничества от приказките. Питайки нашата история където е имало не един или два момента когато е било същото или много приличащо на днешното, ставащото около нас.

В историята всичко се е случило вече хиляди пъти, нищо ново няма в главната картина. Има нюанси, които станали достатъчно големи в ума на незнаещия да мисли стават гигантски разлики, объркващи и без това объркания и ненаучен да мисли в процеси ум, на научилият се да разделя емоциите от рационалното.

Децата искат да пораснат бързо, възрастните искат да опазят детското в себе си. И децата, и възрастните са искрени в своите желания. Въпросът дали възрастните осъзнават, че не могат да бъдат вечно деца е оная важна тема, която ги различава в само в едно – осъзнатостта за отговорността на едните пред другите.

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем