Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

„Къщата на глухия” вече и на български

31.07.2017

Със словашкия писател и режисьор Петер Крищуфек разговаря преводачът Асен Милчев

 


      Към изявените творци от по-младите представители на средното поколение в Словакия принадлежи и Петер Крищуфек (1973). Той е автор на трите сборника с разкази „Неточно място” (2002 – литературната награда Иван Краско за дебютна книга), „С просто око” (2004) и „Извън времето” (2009), на новелата „Звезда от изрязана снимка” (2005), сборника от сценарии „Рота за бавно реагиране” (съвместно с Дадо Наги – 2006) и поетичната сбирка 75 W (2011). Първият му роман „Суфльорът” (2008) - предложен за литературната награда „Европейска книга на годината”, както и следващите - „Близнаци и антиподи” (2010) и „Къщата на глухия” (2012,) са номинирани за годишната награда Anasoft Litera за най-добра проза в Словакия. Авторът е и трикратен финалист в литературния конкурс „Разказ”. Снимал е над двайсет авторски телевизионни документални филма, пълнометражния телевизионен филм  „Дългата кратка нощ”  и други филми, за които е получавал различни награди. През 2014 г. излиза новелата му „Ема и Смъртоглав”, а през 2016 следва и последният му засега роман „Тела”.   
 


         Писателският ви път сякаш е съвършено заплануван и очертан: От наградите в конкурсите за разказ към дебютната ви книга и от разказите към романите, а оттам отново към наградите. Чувствате ли се дисциплиниран човек?

Да, чувствам се дисциплиниран в смисъл, че щом реша нещо, работя твърдо върху него. Имам силна воля. И с удоволствие откривам нови пътечки към темата. Но все пак най-важното е, че писането много ме забавлява (става дума само за самото писане). Това, което според вас е съвършено планиране, при мен много често е просто стечение на обстоятелствата. Разбира се, че не планирам дългосрочно своя път. Просто крача и то по възможност напред. Това не означава, че ще бъде „от разкази към романи”, тъй като продължавам да пиша и разкази. Един друг, съвсем различен, но завладяващ жанр. Харесва ми да странствам в паралелни светове.  

Това отговаря ли на въпроса защо в периода от прелома на хилядолетието, когато критиката изтъкваше нуждата от романи в словашката литература, вие се посвещавахте на разказа. А днес, когато годишно излизат поне десетина романа от словашки автори и хората са се хванали за главата от инвазията на дебелите томчета, вие следвате препоръката да пишете и разкази?

 През целия ми живот никакви модни течения не са ме интересували – това се отнася и за режисьорската ми професия – правя само това, което ме изпълва и удовлетворява. Когато някакъв сюжет подхожда за разказ, става разказ, ако е за сценарий, го правя такъв. Това е единствената действаща система в творчеството ми. Съмнявам се, че някой от колегите ми би писал нещо само заради самия жанр. Що се отнася до инвазията на романите, според мен тя се дължи и на известното „съзряване на поколението”, към което принадлежа. Това, разбира се, се отнася до по-качествената литература – не за комерсиалната. Но за мен е еретично твърдението, че днес всичко в словашката литература е прекалено много. Казвам така – нека тя да е богата и да има широк избор в нея, нека всичко да е много. И нека да се избави от публицистиката, провинциализма и опростенчеството, от излишното наблягане на реализма в нея. Когато се престане с опростяването на системата там, където не бива (така обикновено творбите се банализират и насила ги вкарват в безсмислен шаблон), би било чудесно.

Променя ли се с времето стилът ви на писане?

Определено. Както казах вече, някога пишех главно разкази, излязоха два сборника с тях, които бяха силно повлияни от т.н. магически реализъм. Някакви фантазии… Тогава това ме увличаше. По-късно се потопих в по-реалистичното писане. Но успоредно с това се стремя героите ми да имат богат вътрешен живот, свои мечти…

И все пак може ли да се каже, че вече предпочитате по-големите форми – повести, романи..?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога да напишеш кратко произведение е дори по-трудно. Да пишеш добри кратки разкази се удава на малцина. Да предадеш в малкото пространство всичко, което си искал да кажеш. В романа имаш по-голяма свобода какво да разказваш, как го разказваш. Разполагаш с по-широко платно. Напоследък ме занимават по-големите форми, но все така пиша и разкази, и стихове. Но сега стихове пиша по-скоро за себе си, без да си мисля, че написаното ще види някога бял свят. Все така се посвещавам на различни жанрове – моето пътешествие в паралелните светове.

Споменахте за паралелните светове – те сякаш се простират и в същността ви, когато пишете книга и едновременно снимате филм? Еднакво ли ги цените?

И двете са важни за мен. Филмът е в известна степен друга форма за правене на литература, тъй като се реализира някакъв сценарий. Но не бих искал да опростявам нещата.Сигурно паралелността е характерна черта на творчеството ми и имам нужда от такъв вид последователни смени. Винаги, когато завърша един филм, се радвам, че отново ще имам време за писане. И обратното.    

Литературните критици пишат, че в динамиката на вашите книги се долавя влиянието на режисьора, а филмовите – обратното – че сте взаимствали нещо от литературата.

Това е един любим предразсъдък, за който искат да се хванете. Така например книги се сравняват въз основа на случайно подбран словесен пасаж – най-добре от чуждестранен автор, но още по-подмамващо е да се напише за влиянието на филмовата ми професия върху литературния продукт. Може би ако бях боклукчия, трябваше да се отчита и това в книгите ми. Представям си например: „ровене  в тъмните отпадъци на душата”, или „сортиране на намерените остатъци от дочутите диалози”.  Би било мило, но доста повърхностно, не намирате ли? Случвало ми се е и обратното – сценарият на игралния ми филм „Видимият свят”  на някои се видя „прекалено литературен”, тъй като „авторът му е писател”. Може би трябваше да оставя там повече стилистични и граматически грешки!?    

Майка ви е била също свързана с киното?    

 Майка ми, Зора Крищуфкова, бе призната авторка на филмови сценарии, особено през 70-те години. Тогава телевизията снимаше много филми. (Например веднъж седмично имаше някаква премиера). Тя бе известна с т.нар.” Телевизионни понеделници” . Като сценаристка бе написала някъде около 15 такива телевизионни филма и бе една от малкото, които тогава можеха да си позволят да бъдат на свободна практика. А това бе много ценно за нашето семейство – даваше й възможност да пише вкъщи. След революцията нещата се промениха и тя вече не можеше да работи по този начин. Когато завърших обучението си по филмова и телевизионна режисура, успях да осъществя един филм по неин сценарий – психологически случай на една жена, която има проблем да се разбира с майка си. Действието се разиграва за една нощ. Това бе много приятна работа за мен, която изключително много повлия на моята професионална ориентация. Майка ми предаде и любовта си към книгите и четенето. Вкъщи винаги цареше творческата атмосфера, характерна за хората на изкуството.

Но освен писател и режисьор, вие сте и музикант...

Въпросите за творчеството много ме интересуват, а животът ми е предоставил различни възможности. Да създавам някакво произведение на изкуството за мен е важно заради самото преживяване. Заради творческия процес. Например при музицирането с други музиканти. Свиря на пиано, респективно на синтезатор, малко и на барабани.  Някога имахме и състав, а сега по-скоро наблягаме върху приятелските изпълнения, джем сешън, без да парадираме с това. Но тъй като по професия съм режисьор, понякога си пиша музиката за някои свои филми. И по този начин мога да влияя на творческия процес и от тази страна. Така се чувствам по-комплексен.

А с какво всъщност си изкарвате прехраната?

Много хора говорят, че това не може да става с литература. Но може. И при това не е необходимо да си кривиш душата и да създаваш само комерсиални неща. Макар да казвам, че режисурата е професията ми, а литературата ми е най-скъпото хоби, не е точно така…Истината е по средата – 50 на 50. В момента голяма тема на нашите медии е как авторите да бъдат заслужено възнаграждавани за работа си, а да не се оставят на милостта на издателите, които правят с тях каквото си искат. Така че изкарвам хляба си с документални филми (но имам вече и два пълнометражни игрални филма). И това е основната  ми професия. Но литературата ми дава свобода. Няма нужда и от големи капиталовложения, за да видиш делото си. Докато киното е най-скъпото изкуство. Там непрекъснато трябва да разчиташ на някакви грантове, на финансова подкрепа. Например сега пиша сценарий по една моя новела („Ема и Смъртоглав”), но предполагам, че филмът ще излезе след 2-3 години. Когато източниците на финансиране са малко, се удължава времето за реализация. Предполагам, че и в България е същото. Трябва да бъдем търпеливи. Но разликата между тези жанрове е голяма: писането е индивидуално дело, докато режисирането е колективно. Включени са много хора, които влияят върху резултата.

Дълги години режисирахте телевизионното предаване „Изкуство”. Така сте имали възможност да погледнете върху литературното и художественото творчество малко отстрани. Какво виждате в тях?

Това ми дава възможност да погледна на словашката литературна продукция в нейната цялост – така както тя излиза през годините. Кое от нея ще преживее времето и кое ще бъде забравено, кое е съществено и кое по-маловажно. Така виждам, че в нашата литература съжителстват няколко напълно разделени свята. В тях се движат вторачени в себе си групички, които не искат и да знаят за останалите. Но така е било винаги. Поне в Словакия. Липсва ни чувството за общност. Накратко - имаме пет милиона различни мнения. Но искам да кажа и нещо положително – имам силното усещане, че словашката литература се развива разностранно и става все по-занимателна, а с известна ирония казвам – дори и за читателите. Постепенно и младите хора придобиват вкус към нея и това ми харесва. Това не е бърз процес, но той се развива.       

Определят ви като автор, отворен към читателите. Поетиката ви е комуникативна, стилът ви – прагматичен, без излишни подробности, темите са увлекателни, с напрегнато действие. Читателят няма време да скучае. Имате ли свои любими герои, среда, наративни ситуации, към които обичате да се връщате?

Не мога да имам чак толкова безпристрастен поглед върху написаното от мен. А и не искам да спекулирам. Нека читателите оценят сами кое им харесва и кое не в моите творби.

Нека да се спрем по-подробно върху вашата историческа семейна сага „Къщата на глухия”, която излезе наскоро и в превод на български. Има ли някакъв автобиографичен елемент в този обемист роман?

В самото начало исках да напиша нещо за нашата семейна история. Исках да го направя малко или повече за самия мен. Затова събирах информация най-вече за дядовците ми. Обичам да изследвам такава генетика – как се онаследяват някакви качества, затова бях много любопитен как са разрешавали различни житейски проблеми моите предходници. Когато започнах това, те вече не бяха живи, така че трябваше да се облегна на свидетелството на различни хора. После се заинтересувах и за събитията от епохата. Много ми помогна да вникна в нея големият наш интелектуалец Корнел Фьолдвари… Това не е истинска семейна сага, но там по някакъв начин присъстват и двамата ми дядовци – главният герой в романа Алфонз Трновски много прилича на един от дядовците ми по бащина линия. Там е и другият ми дядо, чиято съдба напомня тази на героя ми полковник Рошко. От друга страна от дълго време ме занимава и историята на евреите, макар че нямам такива корени, но имам много приятели евреи. Интересува ме като нещо, което е прастаро. И тъй като по този повод съм чувал много истории, включих еврейската тема, която стана много силна в романа. Бях любопитен за много детайли от техните ритуали, например за празнуването на шабата, и исках да ги видя в действителност. Затова обаче трябваше малко да излъжа един ортодоксален равин, че майка ми е еврейка някъде от дълбоката провинция, за да ме допусне до религиозната служба. Освен че чрез разказа на историята на две семейства се проследяват политическите събития в Словакия в продължение на няколко десетилетия, книгата се спира и върху взаимоотношенията бащи-синове. Една на пръв поглед много банална, но много важна тема, която занимава всеки мъж. Проследяват се тези взаимоотношения в няколко поколения назад.

А изследвахте ли някакви документи по тези въпроси?

За щастие моите предци са запазили някакви материали. Много важен случай, който извеждам и в романа, е, че по време на Втората световна война моят дядо е бил летец изтребител. Той е герой от Словашкото национално въстание. В училище ни бяха дали за домашно да напишем нещо за близките ни, които са участвали във Въстанието. И аз, по детски, му отправих недискретния въпрос колко немски самолети е свалил. Като 11-годишно момче това много ме интересуваше. А той се стъписа и не знаеше какво да ми отговори. Баба ми подсказа какво да напиша според историите в един сериал по телевизията. Ситуацията беше деликатна, защото освен че той бе воювал срещу германците, се бе сражавал и със съветските пилоти на Източния фронт и срещу англо-американските бомбардировачи, нападащи Словакия. Всъщност той бе свалил повече съветски самолети, но това не биваше да се казва по време на социализма. Дядо бе преминал през различни житейски перипетии и е пример за човек, който е преживял какво ли не през 20. век. Това са четири режима в Словакия, като е трябвало да се съобразява с всеки един от тях, за да оцелее. Историите на дядовците ми много ме занимаваха и ги включих в книгата.

Спирате се и върху ролята на Държавна сигурност в съдбините на героите в романа…

Аз работя така: избирам си един факт и го развивам в някаква тема. Да, Държавна сигурност - тайната полиция по комунистическо, време също присъства. Използвах някои основни положения, за които обществеността малко знае. Това обикновено са дреболии, но някои от тях са белязали живота на мнозина. За жалост бившите властници днес отново са при властта. Те са много активни. Най-смешното и най-тъжното е, че когато за някой се каже, че е бил сътрудник на ДС,  се изпитва отвращение. Но когато стане дума за техния ръководител генерал Лоренц, го приемат нормално. Та той вече е богат предприемач! Живее си в лукс и спокойствие. Сред разсекретените материали открих сведения за моя дядо по бащина линия, първообраза на Алфонз Трновски, че е бил сътрудник на ДС през 1957-59 г. Не знаем нищо повече – дали нещо и какво е донасял. Той е бил общопрактикуващ лекар в едно малко градче (в романа измисленото Брежани) и ми хрумна, че такива хора биха могли да ги използват, тъй като те познават всички в населеното място, а хората им имат доверие, те са авторитети. Доверяват им своите тайни. Той е сътрудничил много за кратко, но си доизмислих този случай за човек, който е повлиял върху живота на много хора, включително и на членовете на своето семейство. А той е главният герой в романа, от чието име се води разказът.

Смятате  ли, че този роман е вашето произведение на живота?

Много ме увличаше създаването на тази книга, но едва ли някой автор би признал приживе кое е най-доброто му произведение. Имам планове и за бъдещето и се надявам да създам и други добри творби. Разбира се, нямам намерение да се състезавам със самия себе си. Но истината е, че с него се занимавах цели 6 години. Голям проблем бяха и бележките ми, които обхващаха над 500 страници. Радвам се, че „Къщата на глухия” има успех не само в Словакия, не само в Средна Европа, но и другаде. Преди три години тази книга излезе във Великобритания и там изживях големия интерес към нея. Бях и на Единбургския литературен фестивал и почувствах вниманието на публиката. Това е породено от факта, че те не знаят почти нищо за Средна Европа, да не говорим за Словакия. Знаят повече за Хонконг…Най-много ме радва това, че благодарение на тази книга там ще научат повече за нас.  

С други думи вашите произведения се приемат добре и в чужбина?

С течение на времето от моя гледна точка нещата се развиват. След като откъс от първия ми роман „Суфльорът” бе включен в американската антология „Най-доброто от европейската литература”, произведенията ми вече са превеждани не само на чешки, унгарски, полски, руски, но и на немски, английски, та дори на арабски, ахмарски и хинди. А вече и на български.    

Каква е днешната ситуация на словашкия литературен пазар?

За разлика от 90-те години, когато не излизаха почти никакви произведения родна литература (не знам дали у вас е било така) и беше направо страшно, дойдоха по-просветени книгоиздатели, които започнаха да издават словашка литература. И оттогава се видя, че има интерес към нея. И тя им се отплаща, с нея може и да се печели. В момента, когато пиша някаква книга, 2-3 издателя ме ухажват да им я дам. И трябва много да внимавам да не ги обидя. За сравнение при социализма, когато нямаше голяма конкуренция, изданията се дотираха, а тиражите бяха огромни. Сега се издават например тиражи от 1200 екземпляра, а после евентуално има допечатки. Например „Къщата на глухия” имаше и второ издание, и нова допечатка. Досега са се продали над 10 000 книги. У нас това минава за бестселър. Литературните критици не обичат да се говори така. Те са свикнали да смятат, че когато една книга се продава добре, тя няма голяма художествена стойност. Разбира се, има различни гранти за писане. В момента пиша един голям роман, за който получих целогодишна стипендия от Фонда за подкрепа на изкуството. Когато авторът вече има някаква позиция, нещата стават още по-лесно. Говори се, че в днешно време хората не четат, но като че това вече не е така. Младите се интересуват от родна литература.

Кого най-много харесвате от поколението писатели, към което се причислявате и вие?

Павол Ранков (неговите романи „Случи се на 1 септември…” (Изд. „Ерго”) и „Майки” (Изд. „Безсмъртни мисли”) са издадени на български), както и Моника Компаникова (романът й „Петата лодка” – изд. „Нов Златорог” - също е на българския книжен пазар). Харесва ми и писането на Томаш Хорват, който в творчеството си премества граници.   

Колко време ви отнема създаването на една книга?

Това не може да се изчисли точно. Много често по време на литературните четения ми задават този въпрос: „Колко дълго пишете една книга?” Имам три фази в този процес: събирам материал и много работя над него. Това са интересни случки, които са ми попаднали, за които съм чул, сглобявам отделни откъси, части от диалозите, изяснявам си някои странни, особени изрази т.н. Тази фаза трае доста дълго. Не знам дали може да се каже, че това е истинско писане… Следва фазата на асоциативното писане, при което създавам и някаква хронология. В случая при мен тя продължи също дълго, тъй като (казах вече!) имах над 500 стр. бележки. Когато отварях компютъра, ми идваше на ум, че никога няма да събера всичко това в нещо последователно и смислено. Но ми помогна опитът  на кинодокументалист, когато трябва да се  режат и монтират отделните кадри. Накрая идва много конкретната фаза на работа с езика, когато като хирург със скалпел изрязвам и изглаждам текста. Разбира се, за всяка книга това трае различно. Казах вече, че „Къщата на глухия” ми отне шест години. Разбира се, покрай нея правех и други неща. Последният ми роман „Тела”  завърших за около година. Идеята за него обаче носех в главата си дълго време.

Над какво работите в момента? Какво да очакваме?

Подготвям една книга, която трябва да излезе догодина и за която получих стипендия, за да работя спокойно. Това е историята на един човек, който е доста особен. Има странно семейство.Още от  малко дете се е преструвал, че е леко побъркан. Така всички го оставят на мира и той прави, каквото си иска и коментира, както си иска. Ту е в лудницата, или в приют за ментално засегнати, ту другаде. В един момент дори заживява в един голям търговски център. Но винаги гледа иронично на света. Това му позволява да има различно мнение за съвременното общество - от позицията на един откачен. Много от нещата, които ние смятаме за нормални, той счита за чудни. Книгата се казва „Лейди Xanax, господин Снежанчица и аз …”. (Xanax е лекарство срещу тревожност). За мен този стил на писане е много освобождаващ, релаксиращ. В тази книга се изказвам открито и прямо към света, който понякога сам по себе си е абсурден. Разказът не е изцяло от първо лице. Изказът ми е ироничен, дързък и понякога хумористичен.

Кога ще видим това произведението на книжния пазар?

Надявам се през пролетта на следващата година, но никога не се знае… Работя и върху една биография на Корнел Фьолдвари (същият, който ми помагаше при писането на „Къщата на глухия”). Публицист, писател, преводач, литературен критик, теоретик на хумора и карикатурата, чийто животът е много бурен и интересен. Той е бил пример и вдъхновение за много хора. И това е нещото, което го прави известен и почитан. Тази биография е много очаквана у нас и вярвам, че ще излезе тази година. Исках да я подготвя още някъде преди десет години, когато той бе още жив и ми разказваше различни епизоди от живота си. И аз си мислех, че ще стигна да издам биографията му още докато беше сред нас. Сега много ми помага съпругата му Надя, с която работя в тясно сътрудничество.

Какво знаете за съвременната българска литература?

За съжаление такава почти не стига до нас. Може би някои специалисти я следят, но обикновеният читател не е и чувал за нея. Малко преводи се правят. Залязва българистиката, която е една от най-старите катедри в университета „Коменски” (почти на сто години). Явно, че липсва помощ от страна на държавата. Без това разпространението на литературите на „малките” езици по света е почти невъзможно. У нас има доста прилични грантове за тази цел. Благодарение на това например „Къщата на глухия” се издаде и във Великобритания. Нашето министерство на културата инвестира доста средства в нея. Както е известно, там преводаческият труд се цени доста по-високо, а и производствените им разходи са далеч по-големи. Но тази културна политика е особено важна (пример в това отношение са унгарците, които масово дотират свои книги на различни езици). За съжаление у нас често с тези въпроси се занимават хора, които не виждат по-далеч от носа си. И ако не е Словашкия литературен център, който да воюва за издаването на родна литература в чужбина, едва ли такава би се появила там.            

 

В интервюто са използвани и въпроси от други разговори с автора в словашки медии.

------------------
 

Книгата "Къщата на глухия" е издадена в поредицата „Ветровете на промяната” на издателство „Гея-Либрис”, подготвена с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

Откъс от романа

Между хората вървеше слух, че по време на посещението си в Братислава в края на септември Химлер се разкрещял – Германия е в развалини, хранителните продукти се изчерпват, а тук народът си се разхожда по улиците, сякаш нищо не се е случило и си пазарува в магазините срещу пари.

  Но тази идилия не трая дълго. Все повече стоки се получаваха срещу купони.

  Бе издадена заповед да не се бие сметана, затова мама тайно събираше мляко, за да може за рождения ден на Петер да му направи любимия френски крем. Накрая й помогна Пушкар, който винаги имаше свои източници.

  На празника тя поднесе и друга голяма ценност – някакъв татков пациент му бе подарил пушен говежди език. Бе останал твърд, тъй като мама го бе варила недостатъчно, но всички се преструваха, че в никакъв случай няма да пренебрегнат такъв деликатес. Накрая чичо Рудо си счупи зъба в него. След обеда възрастните пиха от доброто предвоенно кафе. Монако му го бе пъхнал в чантата. Очевидно е имал някакъв достъп до запасите на офицерите от Вермахта, твърдеше мама.

  Златният век на Пушкаровата сладкарница малко по малко свършваше. Той поднасяше тайно на специалните си гости шоколадовите сладки  „ветерники”, легендарното си пюре от кестени, докато някой не го издаде. Дойде контрола и в склада на Пушар намериха чували с кафе, а също така огромни запаси от захар и сметана. И така му отнеха лиценза.

  Отгоре на всичкото точно тогава го напусна и Лила.

  Богът на пощаджиите ми донесе писмо.

  Татко искаше за добро да го освободи от бремето, затова в началото на октомври я отпрати в емиграция. Не издаде къде отива, само се позоваваше на немския си произход, заради който в бъдеще нямало да може да живее свободно в тази страна. Мъгливо се споменаваше Рио или Парагвай, вече не си спомням. Във всеки случай – в последното си писмо Лила пишеше, че ще си мисли за него чак до края на живота си и че сигурно някога ще се видят, но това би могло да бъде след години.

  Това окончателно го довърши. Той се изгуби някъде и никой нямаше ни най-малка представа къде е. Отпътува от града.

  Оттогава Пушкар чакаше своята Лила. Най-голямата си любов в живота.

  Да, носталгията, това са спомени по нещо, което никога не е било.

 

Германците постепенно окупираха Словакия и всички изключения за евреите престанаха да важат. Подготвяше се ускорено възобновяване на влаковите ешелони.

  Още преди бягството си в Швейцария доктор Гронски успя да направи специална платинена коронка на татко. Стоях до него, когато ми пошепна: ”За това се полага смъртно наказание!”

  Лицето му придоби болезнена физиономия.

  През трийсетте години той фанатично поддържаше теорията за огнищата на инфекция, скрити някъде дълбоко във венците и дебнещи под зъбите. Заради нея той лиши изцяло много пациенти от трудно съхранените им и грижливо поддържани челюсти. Но поне щяха са имат спокойствие до края на дните си. За щастие татко преодоля сладката съблазън.

  Казваше ми:„ Зъбите са нещо странно, Адашко. Би ли повярвал, че всъщност това са трийсет и две стави? И могат невероятно да болят!”

 

Приятелят ми Тонко Грюн, на същата възраст като мен, имаше страхотно сръчни пръсти – можеше да огъва медна жица и да изработва от нея различни животни и цветя - и си сложи големи клещи в детското куфарче, облепено с цветна хартия. Защото там, където ще ги отведат, ще се работи. Във влаковия ешелон взеха и Мислович, макар че той дори не можеше да се моли на еврейски. Госпожа Клугерова раздаде котките си.

  През тези дни вуйчо Оскар се стараеше да остане извън обсег. Когато излизаше навън, избягваше главните улици и преди всичко портиера, който би могъл да го издаде. Прекарваше цели часове в жилищата на други хора, но и те изтръпваха, щом прозвучаваше звънецът на вратата или телефонът позвъняваше, сякаш някой непознат би могъл да се прокрадне през навития кабел чак до вътре. Заедно с леля Рожка ходеха при познати, при които преди никога не биха се отбили, при чужди хора, с които само така случайно се бяха заговорили на пътя и изглеждаха прилично. Само да не си стоят вкъщи. Но пощата беше неумолима към Оскар и жена му. И към децата им.

  Всички обмисляха какво да си вземат за из пътя. За Полша се говореше какво ли не, но малцина вярваха на тези приказки.

  В навечерието на влаковия ешелон седяхме с мама в дневната им и пиехме билков чай. Оскар седеше на дивана и гледаше през прозореца навън, почти не говореше – а и гласовете на останалите бяха някак си приглушени или дрънкаха пълни глупости, сякаш искаха да се престорят, че всъщност нищо не става. За отглеждането на цветя, за времето в Краков, за някакъв си футболен мач...

  Позвъни се. Всички останаха по местата си, леля Рожка погледна мама, тя кимна и отиде да отвори. Зад вратата стояха съседите от околните жилища. Безмълвно влязоха вътре един след друг, промъкнаха се покрай мама. Мълчаха. Най-напред бяха смутени. После започнаха да откачат картините от стените. Взимаха вазите, отвориха бюфета и прибраха сребърните прибори. Не казваха нищо.

  Леля Рожка се разприказва отново. За отглеждането на цветя, за времето в Краков, за някакъв си футболен мач… Погледнах я, в очите й напираха сълзи – може би ако не говореше, щеше да рухне. Гласът й леко трепереше, но го овладя.

  А съседите, същите съседи, с които обсъждаха рецептите за сладкиши или вчерашния дъжд, в момента взимаха предметите от витринката, порцелановите чашки, статуетките, смъкваха от масата плетената покривка… А вуйчо Оскар с леля Рожка само седяха там, пиеха билков чай и изведнъж им стана ясно, че вече не държат на нищо, защото в шепата си здраво ги държеше malach ha-moves. Ангелът на смъртта. А съседите са само негови невинни минищранти.  

  А от стария грамофон на Оскар звучеше любимата му песничка:

Светът смеха обича, на сълзи се присмива.

Че влюбен си – говори усмивката щастлива.

Недей да лееш сълзи, напразно е, уви!

Засмей се, смей се, даже сърцето да кърви…

  Оттогава винаги, когато я чуя, ми се повдига.

 

Преди няколко години пътувах с нощния влак от Краков. Въпреки традиционните неудобства и тракането, най-сетне ми се удаде да заспя в спалния вагон. Изпаднах в безпаметен, безцветен сън. Това вероятно е траяло само миг, защото железопътна стрелка, неравност на релсите или внезапно спиране на локомотива предизвикаха неприятното ми сепване. Отворих очи и в полето на зрението ми попадна огромен светещ надпис ОСВИЕНЦИМ, който озаряваше тъмнината. Сърцето ми подскочи.

  Великолепен черен хумор, след като обърнем внимание, че в съседното купе някакви хора разговаряха шумно на немски – но изведнъж утихнаха, сякаш земята си пое дъх, сякаш времето застина. Да, това звучи патетично, и те си помислиха така, защото продължиха с разговора си, но през целия останал път (между дрямката и будуването) аз размишлявах за обитателите, които и до днес живеят там. Ясно е, че те са нямали основание да се преместят след войната, ясно е, че всичко вече е отминало. Но може би биха могли да променят това вдъхващо ужас наименование. Да живееш в град с такова име, дори през 1999 година, не можех да си представя. Когато и да отворех прозореца, бих усещал миризмата на изгорели тела.

  Бони ме изненада, когато ми разказа, че при пътуванията си из Европа преди няколко години е преспал у свой другар там, вечерта отишли на караоке и се забавлявали много добре. При назоваването на Освиенцим му светнаха очите. Може би си спомняше и за някаква интересна жена, която бе срещнал там, вече не си спомням.

  Възможно ли е човек да се забавлява в град с такова име?

 

Транспортните ешелони се насочваха и към Люблин, и към Треблинка. Специалните влакове спираха, тръгваха или прелитаха през Брежани, който бе транспортен възел за северното направление, ден и нощ.

  Преди Коледа чух в будката за вестници как един господин с посивели коси, облечен в палто и с мека шапка, изряден, работлив и заслужаващ уважение гражданин, който цяла нощ се бе въртял в леглото си, смущаван в съня си от грохота на безкрайните композиции, да казва:

  - Тези гнусни евреи не ни оставят да спим дори през нощта!

  Когато се връщах вкъщи с пакетче от татковите цигари „Бистрица” (от които трябваше да ми падне някаква печалба, ако не го издам на мама) в джоба, забелязах, че ценни еврейски религиозни книги летяха през прозореца на къщата на площадка, която принадлежеше на търговеца на бои господин Зилберщайн.

  За известно време киснеха в градината, но тъй като зимата на 1944 година бе сурова, гражданите на Брежани ги използваха за подпалване на камините си. А ако случайно липсваше тоалетна хартия, намираха и друго приложение. Меките, няколко вековни страници, най-много възхваляваше най-вече гардистът Гайдош, който страдаше от хемороиди.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: