Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Полският писател Игнаци Карпович: "Привлича ме неясното и широкото, нерегулираното..."

31.07.2017

Лилия Рачева разговаря с автора на романа „К-ОСТИ“

 

 

Преди известно време полската „Газета Виборча“ направи анкета на тема: “Ако през 2040 година полски автор получи Нобелова награда, кой би могъл да бъде той”? Резултатите  бяха подредени от десето място надолу. В тази анкета-игра Игнаци Карпович беше поставен от критиците и специалстите по полска литература на второ място.

Игнаци Карпович, е роден през 1976 г. в село Сучанка, близо до Бялисток, града, в който прекарва детството и юношеството си. Това е така нареченото Полесие, на границата между Полша и Белорусия. Карпович принадлежи към православното население в тази част на Полша. Учи иберистика и екзотичната специалност африканистика във Варшавския университет. Впоследствие специализира в Етиопия амхарски език, който е официалният език в Етиопия и се говори от 22 милиона души. Игнаци Карпович превежда от английски, испански и амхарски. Първия си роман издава през 2006 година. Следват шест други романа. За „Баладини и романси“ получава през 2010 година наградата „Паспорт на седмичника „Политика“. Това е награда, присъждана в шест категории: филм, театър, литература, визуални изкуства, класическа музика, популярна музика. Многократно е финалист на престижната полска литературната награда „Нике“. А романът „К-ОСТИ“ е изборът на читателите за 2014 година.

Книгите на Карпович са преведени на английски, белоруски, литовски, македонски, немски, словенски, украински, унгарски, френски и други езици. Най-новият му роман „Сонка“ е обиколил 14 държави.

Лилия Рачева: Защо се спряхте на заглавието „OŚCI“? Какъв подтекст влагате в него?

Игнаци Карпович: В този роман заглавието се появи накрая, когато почти целият текст вече беше написан. Първоначално мислех да използвам за заглавие това, което после използвах за заглавия на два от разделите: „Зная какво изпитваш“ или „Чувам какво ми казваш“, тоест да използвам едно от тези две по-пространни заглавия. Но впоследствие се отказах от тях, защото се вписваха в някои много известни по това време в Полша романи с по-дълги заглавия. Олга Токарчук например написа криминален роман „Да преминеш с плуга си през костите на мъртвите“. Търсех нещо по-обикновено. Размишлявах и сам, и с приятели и познати, и най-неочаквано, като че ли от нищото, се появи заглавието „OŚCI“, което е окончание на много полски съществителни: milości (любов), tożsamości (идентичност), radości(радост)…

Л. Р. wątpliwości (съмнения)

И. К. Тогава имах известни wątpliwości (съмнения) за това заглавие. Но се оказа, че то като че ли най-добре отговаряше на текста, беше кратко, ясно, а освен това имаше и друга препратка, която подхождаше за фабулата на романа. Osci означава кост на риба. Рибената кост е много по-еластична, по-гъвкава, по-разтеглива, издържа по-голямо натоварване от костния скелет. И така остана. (Л. Р. На полски съществуват две отделни думи за кости на риба и кости на бозайник, които на български се покриват от една дума „кости”).

За съжаление тези OŚCI най-често са непреводими, защото подобно окончание в други езици няма. В САЩ например романът ще излезе вероятно под заглавие „Кост на риба“ или „Рибена кост“, лишавайки се от всички останали конотации, които имаме на полски.

Л. Р. И на български. В случая с превода на български бях улеснена от близостта на славянските езици и от наличието на суфикс –ост в редица абстрактни съществителни в българския език. Множественото число на тези съществителни завършва на -ости. А за да се получи и конотацията с кост, добавих отпред едно „к“ и го отделих с тире. Така според мен се създава и усещането, че след „к“ нещо е изпуснато преди „-ости“ и още заглавието интригува. А колкото до „рибена кост“ отхвърлих това заглавие още в началото, защото на български е двузначно – означава освен кост на риба още и бод в бродерията.

Вие сте майстор в индивидуализацията на героите. Всеки от героите в „К-ОСТИ“ притежава поне една индивидуална, присъща само нему черта, която е неповторима и която прави образа незабравим. Героите ви са многопластови, показани са в развитие. Това са интелигентни, остроумни, мислещи хора. Това са хората, които променят света.

Защо героите в този роман, всички до един, включително и такива като Нореберт, които не са свързани с хуманистиката, са интелигентни, остроумни, многопластови, показани в развитие, мислещи хора, които са постигнали доста в живота си?

И. К. Тук използвах едно щастливо събитие в живота си. Когато отидох да следвам във Варшава, попаднах на много интелигентни хора, които станаха мои приятели, с четирима от тях и досега, вече двайсет години постоянно поддържаме много близки приятелски връзки.

Още преди да напиша „OŚCI“ се появи желание да направя портрет на хората от тази ниша, хора интелигентни, които до някаква степен са освободени от по-сериозни финансови проблеми, тоест, справят се в живота кога по-добре, кога по-зле.

И по-късно това мое желание намери реализция в „OŚCI“. Но ми се е случвало да пиша и за хора, които не съм познавал лично.

Героинята на романа „Сонка“, който написах след „OŚCI“ в жанра на така наречения черен романс, не познавах лично. В този роман разказвам историята на една девойка от Полесието, белоруска, която по време на Втората световна война се влюбва в офицер от СС и този военен романс е единственото щастливо време в живота й. Не познавах лично тази жена. За нея ми спомена вуйчо ми. Тогава тази жена беше още жива. Замислих се дали да не се срещна с нея. Но реших, че не е етично да я разпитвам за живота й, да измъквам в края на живота й от нея информация. От това единствено изречение, което чух от вуйчо си, се появи романът „Сонка“  и едновременно запознанството ми с тази личност. Защото един от главните герои в романа, който е театрален режисьор, решава да направи на базата на разказа на Сонка театрален спектакъл за живота й. Естествено, подробностите на този живот измислих на базата на думите на вуйчо ми и историята на този край по време на Втората световна война. Чрез това, че режисьорът слуша разказа на Сонка за живота й и същевременно конструира в главата си театралния спектакъл, аз самият имах възможност да се вживея в тази жена, с която не пожелах да се запозная.

Л. Р. Да се върнем на „К-ОСТИ“. Всъщност вие вече отговорихте на следващия ми въпрос: Имат ли героите в романа ви прототипи и ако да, откъде ги взимате?

И. К. Да, определено имат прототипи. Някои познавам лично. Впрочем, дадох им да прочетат романа преди да го изпратя в издателството и да направят забележки, ако имат. За други съм писал по разкази на мои познати и близки.

Л. Р. Особено сполучливи са женските ви образи, и главните, и второстепенните, нещо, което не се среща толкова често в литературата. И там мъжкото начало преобладава. Когато през септември миналата година се срещнахме във Варшава, споделих възхищението си от женските ви образи, а вие ми отговорихте: “В романите - подчертахте това - в романите ми е много по-интересно да общувам с жени, отколкото с мъже.”

Защо ви е по-интересно да общувате в романите си с жени?

 

И. К. За мен, когато пиша, е по-интересно и като че ли по-лесно да уловя жените в литературата, защото женският характер се разклонява в много посоки, които могат да се проявят и едновременно, а могат и да се проследят. Докaто един герой мъж винаги ми се е струвал много по-ограничен. (Може би в това, което сега пиша, тази представа ще се промени.) С други думи, женският образ прилича на нерегулирана река с много завои, слепи ръкави, малки непостоянни острови, а мъжът герой ми се свързва с регулирана река, с регулирано течение. Винаги повече ме е привличало това, което е неясно и широко, нерегулираното, отколкото това, което е обикновено и регулирано. Затова с по-голям интерес създавам женски образи... Жените като че ли имат много цели, уж една е главна, но това се променя. Идва наводнение и преобръща всичко. И това е интересното... А освен това жените имат и по-дълбока връзка с биологията и с природата, благодарение на Господ Бог.

Л. Р. Има ли автобиографични моменти в романа „К-ОСТИ“?

И. К. Ако се абстрахираме от това, че образите се базират на реални личности и че по-голяма част от тези хора познавах лично или по индиректен начин от разкази, което би могло да се приеме като автобиографизъм от втора степен и че използвах тези истински личности, за да конструирам героите си, в романа всъщност няма автобиографични елементи. Аз не се появявам като литературен герой в романа, т.е. няма автобиографизъм от първа степен. Освен ако приемем разказвача като отражение или еманация на моята личност.

Л. Р. Какво се промени в Полша през последните вече повече от 25 години след смяната на режима?

И. К. Промените са много. Аз съм от поколението, което още помни края на Полската народна република и военното положение през декември осемдесет и първа година. Това е един от моите най-ранни спомени. Живеехме на единствената улица, която водеше от Бялисток за Варшава. На нашата улица бяха разположени бронетранспортьори. Пред нашата къща войниците се топлеха на огън. Kато дете това ме очароваше. А не ми разрешаваха да изляза навън да погледам.

Но какво се промени? Преди всичко огромни промени настъпиха в материалното пространство, в материалната структура. Полските държавни железници например по-рано бяха мръсен кошмар. Сега има съвременни влакове, нови, чисти, бързи. Гарите вече не са таква, че човек да рискува да се зарази от някаква болест. Така че първата промяна е в инфаструктурата.

Втората промяна е в представите на хората. Така наречената чужбина, особено западната, благодарение на Шенген, вече не е толкова недостъпна. Хората станаха много по-мобилни, представата за разстоянията се промени. Например като живея в Бялисток по-бързо мога да стигна до Будапеща, отколкото до Шчечин.

Поредната и най-важна промяна е менталната, особено в големите градове, но не у всички, защото това е продължителен процес, който беше занемарен от властите. Днес в мисленето си сме по-близко до Запада, отколкото до Изтока. Обръща се внимание на защитата на малцинствата, на по-слабите, на тези, които имат по-малко и могат по-малко. Тук имам предвид демокрацията. Успяхме да излезем от комунистическата или посткомунистическата система на ценности или по-скоро на липса на ценности. Тогава решаваща беше силата. Сега настъпи ментална промяна. Става въпрос преди всичко за това как по-силните се отнасят към по-слабите. Промените, за които говоря, позволяват на по-слабите и малобройните, тоест на всички онези, които досега нямаха възможност да бъдат това, което са, да изразят себе си...

Л. Р. Промените са свързани и с доста проблеми, за един от които вие споменавате в романа – младите хора имат висока квалификация, защитили са докторати, специализирали са в престижни университети, но въпреки това им е трудно да намерят работа.

И. К. Да, това е т.н. проблем на хората, които са оverqualified. Такъв е случаят с Мая. Тя е жертва на този проблем, прекалено квалифицирана е за работата, която върши, и именно тя е съкратена. В Полша това се проявява особено в хуманистиката, където има високо образовани млади хора с много публикации, но когато търсят работа ипредставят CV-то си, те много често получават отговора: “Съжаляваме, но нямаме работа, която да съответства на вашата квалификация“, отговаря им се, че са „оverqualified“. И тогава какво се получава? В тези случаи те или напускат страната, за да търсят в чужбина работа, която да отговаря на квалификацията им, или ако се явяват на интервю в Полша, скриват образованието и квалификацията си, за да могат да намерят някаква работа, естествено, много по-малко привлекателна и неотговаряща на образованието и квалификацията им.

Л. Р. Едно от индиректните внушения в романа, поне аз така го възприех, макар че никъде не е назовано и човек може само да се досеща, е че любовта лекува. И че любовта помага на човек да се развива и да израства. Наистина ли сте убеден в силата на любовта?

И. К. Определено. Любовта лекува. Имах това усещане, когато пишех романа, но то не беше артикулирано директно. То беше в мен, а в романа е скрито или се проявява в отделни събития в света на романа. Сега, като гледам от перспективата на времето, може би го има и в другите ми романи... Но аз днешния, актуалния, смятам, челюбовта наистина лекува и че любовта е най-същественото от хубавите неща, които могат да се случат на човек. Колкото и банално да звучи, любовта допринася за това, светът да изглежда различно. В романа, който сега пиша, се появява темата за хомосексуални личности, понякога са изключени от обществото, тоест хора, на които обществото отказваше правото на любов. И впоследствие като се замислих, се оказа, че ако човек няма право да обича, това означава, че се ограничава правото му да бъде добър. Защото от любовта се появява добротата. Ако на някого се отрича това основно човешко ниво, ако то е ограничено, това не остава без последствия и доброто става по-малко.

Л. Р. Когато от издателството се обърнаха към мен да предложа полска книга на съвременна тема за идеята им за нова поредица, аз се разрових в анонсите за книги, в наградените книги от последните години, защото нямам достъп до всички най-нови полски книги. Полската литература се занимава много с миналото, с полската съдба, с полската идентичност или с бъдещето и доста по-малко със съвременността. Единствената книга, която намерих и която от анотациите ми допадна, беше „OŚCI“. Точно по това време една приятелка ми идваше на гости от Полша и я помолих да ми донесе книгата.

Разтворихме я и още първото изречение предизвика у нас различни реакции, но във всеки случай интерес. То звучи така:

“Автобусът стоеше бавно в задръстването и в едно неправилнo словосъчетание.”

- Това е невъзможно – каза моята приятелка, която е професор по езикознание. – Автобусът или стои или се движи бавно.

„Точно в това е вицът“, помислих си аз.

Още първото изречение ме грабна. И по-нататък езикът на романа продължаваше в този дух, така че не ме разочарова, въпреки че беше необичайно предизвикателство за преводача. Вие съчетавате несъвместими думи и изрази, използвате препратки към полската и световната литература, към езика на библията, към историята; правите езикова акробатика, използвате афоризми, които често ампутирате и или ги оставяте така – само като части от афоризмите – или замествате ампутираната част със съвременен коментар; иронично използвате термини от лингвистиката или семиотиката и тъй нататък.

“Това, което ценя, е да наруша някои познати фразеологизми и да им придам нови значения. Но днес литературата ми се струва нещо повече от игра със словото, сега най-важни ми се струват емоциите, героите. По-рано повече ме интересуваше погледът отгоре, днес се опитвам да бъда по-близо до своите герои.” – споделяте в едно интервю.

А всъщност през цялото време, докато превеждах, аз имах чувството, че с ирония се дистанцирате от събитията и от героите и едновременно пишете за тях с много топло чувство и със симпатия. Емпатия е една от доста често използваните думи в романа ви.

И понеже споменахте „Сонка“, един роман, съвършено различен от „К-ОСТИ“, написан в съвършено различна стилистика, в който все пак тук-там от подтекста наднича ироничният Карпович, допускам, че вие съобразявате езика си с темата на романите. Как стигате до езика на романите си – спонтанно или след много творчески мъки? Или другояче казано, спонтанно ли ви идват оригиналните езикови хрумвания или ги мислите дълго?

И. К. Имам идея за някаква история, това може да е една случка или дори само едно изречение и започвам да пиша. Обикновено от първия път не уцелвам езика, с който да напиша историята. Оставям се на интуицията. Преписвам текста по няколко пъти и чакам докато това, което напиша, се окаже подходящо, общо с идеята, с изходната точка, която имах. Не го измислям. Просто опитвам. И чакам, докато напиша това, което преценя, че е общо с моето усещане. Например в това, което пиша сега, има един фрагмент, който е антиутопия. Ако става въпрос за случките, още преди да започна да пиша знаех какво ще се случи, но дълго не можех да уцеля езика. Преписвам го вече за седми път. Накрая се оказа, че разрешението е една антиутопийна, случваща се в бъдещето, ретроструктура. Действието става в бъдещето, а езикът представлява ретроструктура, естествено, пълна с грешки, например без възвратни местоимения, с архаизми с ретроформи. Когато след многобройни опити се появи такъв фрагмент се изненада, разбрах, че това е, което търся. Точно този език за тази история. Тоест опити, опити, опити... Мъка, мъка, мъка...

Л. Р. Как пишете? В смисъл къде, кога, направо на компютър, водите ли си предварително бележки, как поправяте – на компютър или на хартия?

И. К. Обикновено пиша на компютър, но някои фрагменти, които от моята перспектива са по-емоционално натоварени, пиша на ръка. Поправките правя винаги на хартия. Компютърът е за първия запис. Но за да се превърне този първи запис в текст, поправям на хартия. Не си представям писането без хартия, без многобройните поправки върху хартия... Пиша в стаята си, но се местя и в кухнята, и на канапето в хола, и в сплнята. Понякога, не винаги, но понякога много добре пиша, когато пътувам и попадна в някое спокойно, напълно непознато място, което не подпомага социалните контакти. Веднъж например прекарах три месеца в малко курортно градче на Северно море в Германия. Заминах там след сезона, когато идват пенсионерите. Пренесох се в тази хладна есен, лишена от хора. Не познавах никого, не можех да установя контакт с никого, защото имаше само местни хора, които са съвсем малко, и германски пенсионери, които срещах по тротоара с инвалидните им колички. Бях сам и пишех фантастично.

Л. Р. Съмнявате ли се в написаното? Давате ли на някого предварително да го прочете?

И. К. Винаги давам това, което съм написал, на хора, на чието мнение вярвам. Още преди текстът да отиде при редакторите от издателството. Съмнения имам винаги, дори и след като книгата излезе. Не си представям писане, което да е лишено от съмнения или дори опасения. Но това е неизбежно. И не се е променило от първия ми роман. Естествено, научих се на някои стратегии. Мисля обаче, че съмнението не може да се елиминира. Ако човек отстрани съмненията, престава да бъде истински писател, а става занаятчия.

Л. Р. Аз бих трансформирала Cogitoergosum в Dubitoergosum (довършваме с Карпович едновременно).

Л. Р. Влияете ли се от бележките на тези, на които давате ръкописите си за мнение?

И. К. Затова давам ръкописа, да бъде прочетен. За да извлека нещо и за ръкописа, и за себе си. След първоначалното раздранение от забележките, защото и това се случва, тоест след първия разговор, като се успокоя, се замислям над разговора и много често признавам, че този първи читател е прав и тогава правя промени. В първия момент се появява нещо като защитна реакция. Когато на другия ден помисля, трябва да призная, че забележките са имали смисъл и могат да обогатят или да подобрят текста.

Л. Р. Имате толкова интересни и забавни диалози. На места звучат почти като Оскар-Уайлдовски диалози. Не сте ли се опитвали да пишете за театър?

И. К. Последните години много интензивно се занимавам с театър.

Написах адаптация по романа „Сонка“. Постави я драматичният театър в Бялисток. В спектакъла се появяват и старата, и младата Сонка.

Във варшавския „Театр Розмаитошчи“, където известно време бях литературен консултант, представихме сценично четене в седем части на „Баладини и романси”. Аз не само написах адаптацията, но дори участвах в сценичните четения. А миналата година Анна Смолар направи в „Театр полски“ в Бидгошч съвременна версия на „Дибук“ от Шимон Ански. (Дибук според еврейските народни поверия е дух на мъртъв човек, който се вселява в тялото на жив човек и предизвиква у него ирационално поведение.) Решихме да адаптираме този стар архаичен еврейски текст в спектакъл за младежи. Аз написах текста. Получи се един съвременен разговор за любовта и за липсата на любов. Много успешен спектакъл. За него Аня Смолар получи наградата „Паспорт на седмичника „Политика“ за 2017 година.

Л. Р. А спектакълът беше оценен от полската критика като най-интересния театрален спектакъл в Полша за годината.

Споменахте, че сте били литературен консултант. Какво означава тази длъжност?

И. К. Обявихме нещо като конкурс за идеи за пиеси. От идеите, които получихме,  аз като консултант, директорът, неколцина режисьори... избрахме десет и започнахме да работим с техните автори. Накрая от избраните десет идеи тримата най-добри можаха да направят спектакли. Чрез този проект ставаше въпрос да се влее в театъра свежа кръв.

Л. Р. А има ли предложения за снимане на филми по ваши романи?

И. К. Написал съм сценарий по романа „Чудо“ и уж ще се реализира.

В момента работим с режисьора Лешек Давид върху сценарий по „К-ОСТИ“. Но засега единственият ми реализиран сценарий е за късометражния филм „Изкуството да изчезнеш“, който направи Бартош Конопка. Това е филмов разказ за един млад човек, когото Гротовски навремето доведе от Хаити. После този млад човек се върна в Хаити и изчезна. Бартек замина за Хаити и подготви визуалната част, а аз написах историята, която, естествено, беше измислена, защото от този хаитянин в Полша има само една снимка и никакъв друг материал. По снимката аз измислих неговата история, а Бартек направи късометражният филмза изчезването на един човек.

Л. Р. Имах и други въпроси, повече към съдържанието на романа „К-ОСТИ“ и към разсъжденията на автора:

Например как вижда съвременното семейство, защото в „К-ОСТИ“ Карпович показва, че разпадането на традиционната формула за семейство не само че не е край на света, но става начало на нова структура.

В романа си авторът споделя и оригинални разсъждения за съотношението между мнозинството и малцинството? Носители на тези оригинални  разсъждения са двете му главни героини – Мая и Нинел.

Или какво има предвид, когато пише, че човек е себе си, когато не е самият себе си, а има допълнителни елементи?

Какво разбира под цивилизация на живота и цивилизация на смъртта?

Трансгресията е тема днес в много произведения на литературата. Как я възприема Карпович? Стават ли хората по-щастливи или са по-нещастни от откритото признаване на трансгресията?

Не зададох тези въпроси на Игнаци Карпович не защото времето напредна, а защото той разсъждава върху тях в романа си. Прочетете го и бихме могли да поговорим по тези теми.

--------------------------- 

„Кости” от Игнаци Карпович”, издателство Гея-Либрис. Превод от полски Лилия Рачева. От поредицата „Ветровете на промяната”, подготвена с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем