Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

СЪБОРЕНО – НЕВЪЗСТАНОВЕНО

25.07.2017 | автор:  Алберт Бенбасат6

40 години от събарянето на кафене "Цар Освободител"

  

Едни строят паметници, други ги бутат. Трети…

1977 година. Беше се пуснал слух, че ще разрушат Писателското кафене на бул. „Руски”. Вестник „Литературен фронт”, официоз на Съюза на писателите, посвети цяла страница пледоарии за запазването на кафенето като литературна и културна ценност. Гвоздеят в нея бе статията на поета антифашист Христо Радевски.

Мишо Райчев, и.д. директор на Литературния музей, заяви ентусиазирано: „Утре ни дават Писателското кафене за сграда.”  Нямали да го бутат, рече. Големите шефове от Съюза и Комитета за култура били обещали.

Сграда музеят нямаше (няма и досега), всички се бяхме наблъскали в къщата на Яворов. Не беше зле – отсреща се намираше кръчмата „Видинска среща”; тя отваряше в пет следобед, минути по-късно вече нямаше къде да седнеш, а келнерът бай Боре, издокаран в бял шантунг, ушит преди 9. ІХ. 1944 г., разнасяше първите ракии. Поради изложените обстоятелства в пет без десет на тротоара се образуваше опашка; това правеше кръчмата да наподобява книжарница, очакваща дефицитна западна литература. Ние обичахме четенето, затова пращахме човек да се нареди и да запази маса.   

Писателското кафене, което според Райчев щеше да стане музейно, отдавна не беше нито писателско, нито кафене. Стопанисваше го май „Балкантурист”, продаваха там сувенири за чужденците, картини, чат-пат изложби правеха. Такива работи. 

Наивен човек беше Мишо Райчев, син на буржоазен писател. Ние – още повече, мечтаехме си какви чудеса можем да сътворим, като изложим на долния етаж реликвите на българската литературна история.

Кафенето се е наричало „Цар Освободител”. Приютявало елита на родната интелигенция, но най-вече писателите. Увековечил го е Александър Добринов в прочутия си групов шарж от 30-те години, който откупихме и пазехме в музея. След Девети художникът полежал в затвора като фашист, сетне му позволили пак да рисува шаржове.

За една нощ сринаха сградата и заравниха терена. Била паметник на културата – е, и?! Оформиха зелена площ на мястото й, която откривала разкошна гледка край Руската църква. Да де, ама разправяха (почти всеки слух излизаше верен тогава), че кафенето пречело на гледката от прозореца на един виден естет и писател, заклеймил  черния роман, като го адаптирал на българска здрава почва.

Мишо Райчев се съвзе от изненадата и обяви, че действа за друга сграда – Турското посолство, пак на „Руски”, но пò към Орлов мост – някогашната достолепна къща на Сърмаджиев, бижу на архитектурата в стил сецесион. Моментът бил подходящ, турската дипломация щяла да си строи нова амбасада. 

 – Няма да стане! – предрече колежката, която за разлика от нас имаше достъп до действащото кафене на Писателския съюз (ул. „Ангел Кънчев” № 5).

Разговорът обаче се водеше във „Видинска среща”, уютното кътче в близост до работното ни място, което бе повече от кръчма, бе институция. Единствено там можеше да съзреш събрани на едно място върли пияници, редови бачкатори и интелектуалци, признати и непризнати писатели, също и такива, дето не им дремеше дали някой ги признава. Последните нехаеха от факта, че кафенето на Писателския съюз е строго охранявано и няма да ги пуснат там.

– Защо, бе? Защо да не стане?! – възразихме ние, наблюдавайки как ръцете на бай Боре хем треперят, хем не разлива ракията.

– Няма – потвърди колежката авторитетно. – Защото Голямата Класика иска да купи Турското посолство.

Бел. авт. Голямата Класика си е моя „акрометафора”, зад която са скрити инициалите на крупен белетрист. Превъзнасяха го като съвременния Елин Пелин, ала никой не го четеше.

Тоя слух не излезе верен. Г. К. не купи Турското посолство, което не означава, че не е искал.

 

Минаха години. Минаха много години (по Елин Пелин).

– Аз съм галеристът Д-в. – чух в слушалката дрезгав глас. – Искам да разговаряме.

– По какъв въпрос? – заинтересувах се.

– Личен. – каза Д-в. Не си падаше по подробностите.

 Галеристът, малко над средна възраст, с коса като клонки на плачеща върба, водеше със себе си невисок учтив прошарен мъж, който се представи за бизнесмена Б-в.

– Господин директор – заговори гостът тихо, – идвам при вас по музеен повод. Нали вие сега ръководите музеите в Министерството?

Кимнах утвърдително. Д-в мълчеше.

От предложението на учтивия бизнесмен можеше да онемееш. Изясни, че иска на свои разноски да вдигне наново кафене „Цар Освободител”, на същото място и в същия вид. Ала при едно условие – приятелят му Д-в да разположи там своята частна галерия. Горният етаж ще отстъпи на литературния музей, или друг, каквото искаме.

Тук вече се намеси Д-в:

– Да, но само ако там бъде моята галерия.

– Господинът вече го каза. – Исках Д-в да е сигурен, че съм добре със слуха.

 Макар да не съм син на буржоазен писател, бях и си останах наивник. Изфантазирах си как кафенето се въздига от пепелищата. В обратен ред: първо изчезва райграсът, булдозерите си тръгват на заден ход, покривът, стените, прозорците се самопострояват и заемат местата си. „Ха!” (така изразяват емоциите си героите на Добри Немиров). Съвсем живи вътре сядат Лилиев, Константин Константинов, Георги Райчев, Багряна, Дора Габе, Яна Язова и професор Балабанов. Пълно е, всички са там, не можеш ги изброи: артистите, композиторите, художниците. Вдига се глъч. Келнерът Коста крачи между масите, сервира чай, кафе, пасти, знае кой какви желания има. А оня, писателят де, видният, дето му се разваляла гледката от грозното кафене отсреща, същият, който бе опропастил живота на ред други писатели и художници, той седи на прозореца и си хапе устата…

Реших начаса да задействам процедурата по осъществяването на тази инициатива. Министърката каза „Да, Алберт” – баща й, известен в миналото критик, бе от редовните посетители на кафенето.

Каза министърката, ама не се зае тя с работата, а ме прати при зам.-министъра по имотите и при главния секретар. Това било техен ресор.

Бизнесменът Б-в потвърди предложението си пред заместника и главния секретар. Те, естествено, за пръв път чуваха, че такова кафене е съществувало, че там се е творила историята на литературата ни и още много културни неща. Аз обаче се бях въоръжил с доказателствен материал: спомени, снимки, статията от „Литературен фронт”, груповия шарж на Добринов. Галеристът Д-в пак мълчеше.

Отговарящите за ресора слушаха обясненията ми, разглеждаха документацията, ала май нещо ги разсейваше. Ще проучим въпроса, обещаха накрая, все пак става дума за имот, собственост. Да видим чий е парцелът сега, кой го стопанисва, тъй като не е на Министерството.

Разказвам истинска история, приятели, която няма щастлив край. Историите, възникнали от фантазии и красиви намерения, са все такива.

Тихият възпитан бизнесмен и приятелят му, галеристът Д-в, дойдоха още веднъж-дваж при мене, представихме се пак на главния секретар, който въздържано ни осведоми, че мястото на Писателското кафене по градоустройствен план било отредено за зелена площ. От друга страна, имало и реституционни претенции от наследници.

Греда, казано на днешен език.

На раздяла главният подаде визитка на бизнесмена: да му се обадел, не всичко било загубено, щели пак да обсъдят нещата. Без мен, разбира се.

Хората не ме потърсиха повече. Залисан с музейни проблеми, шамаросван здраво и оттук, и оттам, уволнен и отдал се на друго препитание, позабравих събореното и невъзстановено кафене. Общината поддържаше градинката.

А годините си течеха не според литературната логика. Веднъж, купувайки нещо за ядене от близката до вкъщи месарница, току пред мен разпознах застарелия бизнесмен Б-в. Добър ден, как сте? Добре, слава Богу. А при вас как са нещата? Как, горе-долу. И прочие любезности.

– А с Писателското кафене нищо не излезе. – казах някак виновно.

Б-в не реагира веднага, обмисляше думите си.

– Не ми се говори. – въздъхна глухо накрая. – Станах свидетел на такива неща! Нямам думи да ги опиша. Чувствам се глупак.

Може би е щял да каже наивник, но думата му се е видяла слаба.

Позаинтересувах се какво прави сега. Отвърна:

– Отказах се да работя, край. Никога вече бизнес в България.

Не любопитствах, пожелахме си довиждане и оттогава не съм срещал човека. Дано да е жив и здрав, въпреки че годините си минават.

 

Послепис

Сеща ли се някой, че от събарянето на кафене „Цар Освободител” са изминали точно 40 години. Чудя се чат-пат, какво ли ще се разкрие, ако някой ден под градинката до Руската църква се направят разкопки.

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  19.08.2017 15:33 | #6

И Константин Константинов в няколко страници ни е оставил хубав спомен за кафенето и посетителите му.

Анонимен  30.07.2017 09:16 | #5

Благодаря за коментара и оценката. Само да уточня‚ че това е литературно произведение‚ а не статия. В литературата е допустима‚ дори препоръчителна‚ известна доза художествена условност. Тъй че не става дума за плашливост‚ затова в собствения ми коментар излизам с името си. Иначе фактите са ми добре известни. Благодаря още веднъж‚ поздрави. А. Бенбасат

Анонимен  28.07.2017 16:07 | #4

Шаржът на Ал. Добринов на Писателското кафене е откупен от Софийска градска галерия и се съхранява в нея и сега. А културна министърка бе Елка Константинова.

Анонимен  28.07.2017 08:41 | #3

А другия-с черния роман‚предполагам‚че е Богомил Райнов.Но какво пречи на авторът да ги назове с истинските им имена?нещо много плашлив ми се вижда‚макар че като цяло материалът е добър.

Анонимен  26.07.2017 14:35 | #2

Г.К. - ”голяма класика” - Георги Караславов.

Анонимен  26.07.2017 11:48 | #1

”Голямата класика” допускам‚ че е Ст. Ц. Даскалов или както го наричаха на шега ”Стефан Цвайг Даскалов” (Павел Ганчев)

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код:  

Блудният син, Те и АЗ, и Социализъмът, преди тоалетната хартия

Нещо малко… като обидчивост

„АNADROMOUS“ ИЛИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ДИВИТЕ СЬОМГИ

Георги Марков за самотата на изгнаника и за всеобщата самота

Космическият мъдрец Станислав Лем