Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Три разказа с "Аромат на тютюн"

21.07.2017

Из бъдещата книга на Венцислав Божинов

 

Венцислав Божинов е доктор по етнология и фолклор, преподава в катедрата по етнология и балканистика на ЮЗУ „Неофит Рилски“ и е редактор в издателство „РИВА“. Автор е на монографията „Трудова мобилност и миграция“, на учебници и учебни помагала по литература. Публикувал е разкази в „Литературен вестник“, в списание „Либерален преглед“ и „LiterNet“. Първият сборник с разкази на Венцислав Божинов „Пеперуди в рогата“ излиза през 2011 г. Предстои да излезе вторият сборник с разкази „С аромат на тютюн“.

СЦЕНА

Редът и блясъкът ме смутиха. Сякаш попадах на непознато място, а стотици пъти бях чакал автобус точно на тази автогара. Много от нещата, които помнех, липсваха. Не беше останала и следа от натрапващата се соцстилистика – агиттаблата, които никой не четеше, нескопосаната плакатна живопис, представяща лидерите на Партията в странна перспектива, при което главите им се натрапваха с огромните си размери, и, разбира се, неизменното озеленяване с фикуси и филодендрони. Подгизналият от нафта и автомобилно масло асфалт бе заменен с бетонови плочи, които новите междуградски лайнери не бяха успели да изцапат.

Но онова, което наистина липсваше, бяха хората – най-много в понеделник, пазарния ден на малкия град. Неописуема глъч на един прекалено груб диалект, крясъците на весели цигани, които се наливаха с бира, насядали на стъпалата пред малката закусвалня. И до днес не успях да разбера на какво се дължаха шумните цигански разговори – дали на това, че се чувстваха уютно, скрити зад неразбираемия си език, или на темперамента, а може би и на двете. В чакалнята и пред нея се въргаляха нахвърляни безброй денкове и пазарски чанти, които не се събираха в малките автобуси, а ги товареха на покривите върху импровизирани багажници. Мръсният паркинг беше разделен на сектори с висящи от бетонната стреха на автогарата светлосини табели, върху които с оранжева, вече поизбеляла боя бяха изписани имената на селата от областта. Всяко село си имаше свой характер, уникален, но в същото време и близък с този на другите села от същия сектор. В единия сектор бяха известните с лошия нрав на жителите си, в друг бяха селата на веселяците и гуляйджиите, в трети – тези, които се бяха разделили с бозавите клинове, забрадките и денковете, носеха панталон с ръб и чисти пазарски чанти – селата по главния път и жп линията. Секторите бяха местата за кратковременни срещи, на които хората пожелаваха „много здраве“ на свои близки които понякога не бяха виждали с години.

Автогарата от край време беше любимото място и на градските чешити. Разказвачът на лакърдии Динчо Маховичката събираше около себе си тълпата и я караше да се залива от смях, като показваше скъсаните си обувки и крещеше: „Вчера стъпих на родна земя!“ После псуваше кварталния, а той го прибираше за една нощ, за да се изясни дали Динчо не е прескачал границата и затова говори за стъпването на родна земя. Или лудият кастрат Мимо, за когото най-голямата обида беше да му подвикнат, че е „скопен“, и щастливите му крясъци с разлигавена уста: „Червено знаме, червено вино свободно нека да се лей“, и в допълнение: „Който не може да го вее, ще го духа!“

Всичките тези хора сега ги нямаше. Мръсната закусвалня и едновременно с това бирария беше заменена от заведение на „Бъргър кинг“, в което продаваха бургери от пластмасов хляб, с пластмосови кюфтета, синтетичен сос и полиетиленова салата. Грубите метални огради, ограничаващи секторите, бяха махнати и никой вече не търсеше познат другоселец, не срещаше близък и не отиваше да чуе чужди клюки.

Същите тези огради някога се превръщаха в претрупани броеници със своите гъсто насядали един до друг ученици, чакащи автобуса си. Подкачваха се върху тях, разговаряха шумно, пушеха и плюеха върху плочките слънчогледови люспи. Нямаше я и старата чакалня – новата беше обновена с практични малки седалки, различни от огромните някогашни пейки, тапицирани със зелена изкуствена кожа, по която лесно се пишеше с химикал и можеха да се видят стотици признания в любов. Понякога тези обяснения будеха гняв у тези, които се разпознаваха в тях, и бяха причина за безцеремонното нарязване на кожата, на места приличаща на юфка.

До вратата на чакалнята в понеделник винаги стоеше странен музикант с акордеон. Не знам дали думата стои е подходяща за случая – краката на музиканта липсваха до коленете. Млад красив циганин, когото двамата му братя домъкваха рано в пазарния ден. Караха го на саморъчно направена количка, която вместо колелета имаше лагери и по нищо не се различаваше от количките, които децата си правеха, за да се спукат по стръмните асфалтирани улици. Оставяха го до самия изход – сякаш пренасяха бюст паметник, който странно се клатушкаше.

Изглеждаше особено: седеше върху количката и пееше. Около него братята му поставяха голям кашон, срязан до половината, може би, за да му прави завет. Така пътниците, като преминаващи зрители можеха да видят само раменете и красивата му глава. От картонената сцена, налепена с цветни опаковки от турски сапуни със сластни разголени жени, изрезки от американски цигари за силни мъже и етикети от гръцки сокове, гласът му се разливаше по цялата автогара, а акустиката на чакалнята добавяше още един тон, приглушен, наслагващ се бавно върху първия – сякаш всички, които чакаха, пригласяха на певеца. Залата се превръщаше в акустично тяло на огромна китара, в което гласовете на хората и пеенето на циганина се смесваха в екзотичен звук. Приятно и странно двугласно пеене. Когато за пръв път го чух, страшно се изненадах, защото не виждах певеца, а чувах само звънливия му глас и ехото на чакалнята.

Циганинът изчезна по-рано, в годините на юношеската ми възраст, когато всички неща, за които си спомням, още си бяха на мястото. Сега в главата ми изникна и разказът на моя позната – разказ, в който герой беше този циганин, а нея не бях виждал от години и почти бях забравил.

Всеки понеделник, когато се прибирала от училище на обяд, тя виждала музиканта. Странното е това, тя го разбрала след известно време, че всеки път, когато погледът му я срещал, запявал по-силно и най-важното – страстно. Гледал я отдолу – както си седял в кашона, и пеел. Очите му срещали нейните и той като в транс пеел. Пеел за какво ли не. Пеел за любов – това хората винаги харесват. Не лъжеше, защото наистина беше момиче, което можеше да те подлуди. Като всяка ученичка носеше престилка, която с тъмносиния си цвят и кройката си трябваше да омаломощава всеки нагон. Ученическите униформи бяха опаковка за непокварени души. Но въпреки че бяха съвсем близки роднини на дрехите на обречените на бога монахини, ученическите престилки носеха в себе си оная похот, която само Асмодей можеше да скрие в тъмносиния плат. Биваха шеметно скъсявани, копчетата небрежно се разкопчаваха или просто се късаха, разбира се, случайно. Моята позната имаше какво да покаже – закопчаваше три копчета по средата, като даваше воля на младите си гърди, скрити само от тънка блуза, а бедрата ѝ предизвикателно хвърляха отблясъците на бялата ѝ кожа.

Всичко било наред, докато един ден не забелязала как след една от песните, които, по всичко личало, музикантът бил изпял за нея, той се отдал на неподозирана сласт, докато се прикривал с акордеона. Пътниците не разбрали какво се случва – никой не предполагал, че е възможно подобно нещо, или по-скоро сетивата им не били настроени да видят онова, което се случвало пред очите им. Момичето видяло как тъмните цигански очи я гледали мътно с нескривана похот. „Прииска ми се – казва – да отида да го зашлевя, да го стисна за гърлото, да грабна акордеона и да го разкъсам, а след това да го изоблича, но нещо ме спря.“ Махнала се, докато дойде автобусът.

Цяла седмица не спряла да мисли за тая случка. „Първо бях бясна – казваше. – Вътре в мен нещо трепереше, сякаш имах треска. Опитвах се да го забравя, но споменът беше пред очите ми в най-големи подробности.“ После в съзнанието ѝ останали само очите и гласът му. Накъдето и да се обърнела, виждала кафявите очи и гласът, който я обладавал сякаш пеел древен шаман. „Мислех си – казваше – че съм жертва на циганска магия. Не казах на никого. Беше ме срам заради него. После започнах да се срамувам заради себе си – мислех за циганин без крака, който върши гнусни неща, докато ме гледа. А знаеш – каза – бях хубава.“ Наистина беше и напълно я разбирах. Даже, сега си давам сметка, беше едно от онези магнетични момичета, които можеха да имат всеки, защото всички бяха луди по нея. „Не знам кога и как свикнах с мисълта – ми каза. – Може би моята гордост, а имах много от нея, ми помогна. Аз бях причина за безумие. Самата аз се превърнах в безумие.“

На следващия понеделник всичко се повторило. Музикантът пеел от странната си сцена, след това я погледнал питащо, а тя с очи отговорила „да“. Не само това, ами отишла и седнала върху перилата на сектора срещу него и през цялото време го гледала. Сигурен съм – била е прекрасна с късата си престилка, с красивите си бедра, които циганинът е изпивал с очи. Обхождал е, прониквал е в светлосенките и гънките им, усещал е кадифената им кожа, пеейки песните си. Така всеки понеделник. Циганската магия действала. „Не мислех за друго – това казваше. – Исках да дойде понеделник и всичко да се повтори отново и отново. Може би бях обладана. Никога повече не съм изпитвала подобна наслада. Не се сърди – казваше ми – но това може би е нещото, което стои между нас. Не между мен и теб – между мен и всички като теб.“ Тази скрита и неподозирана от тълпата на автогарата любов продължила до края на учебната година – всеки понеделник по едно и също време до началото на ваканцията.

Когато ми разказваше всичко това, усетих, че беше искрена. Говореше като истински отдадена или може би като обладана, както сама казваше. А може би наистина се беше влюбила. Питах се дали не е било само от съжаление към безкракия музикант, или пък историята ѝ се е струвала прекалено романтична, за да я изтърве. Казваше: „Да, наистина го заобичах. Имаше красива коса – дълга, черна и къдрава. Носеше яркочервена риза, но виждах само толкова. На гърдите му висеше малък, тридесетбасов акордеон и живееше в странната си сцена, докато вечер братята му не го отмъкваха с количката. Носеше им добри доходи“.

Минало лятото и започнала новата учебна година. Моята позната трябвало да изкара последния си клас в гимназията. В първия понеделник не открила своя музикант. Разказваше, че ходела насам-натам като щура. Тръгнала по малките улички около автогарата. Стигнала до циганските къщи оттатък реката. Циганите я гледали учудено. Не били свикнали красиво момиче с къса престилка да идва в квартала им. После се престрашила. Питала за него. Казва: „Не беше трудно. Никой от циганите не подозираше, каква е причината за любопитството ми.“ После ѝ разказали трогателно –само както циганин може да разказва такива неща, че седмица или две след последната им среща видели онзи, за когото тя разпитвала, в нова инвалидна количка. Братята му се били смилили  – така казвали – над него. Други пък допълвали, че той си я бил измолил, иначе за нищо на света нямало да продължи да пее. Идвал. Виждали го всеки понеделник да отива до вратата на чакалнята. Да спира в лъскавата си инвалидна количка и да пее.  По някое време тръгвал между хората и разпитвал за едно красиво момиче. Пеел само тъжни песни – така разказвали циганите. После само малцина, няколкото стари жени, които говорели на моята позната, видели как една привечер си тръгнал бавно с новата количка. Минал по моста над реката и там, при строшения парапет, свърнал встрани. Реката не е дълбока, но докато хората отишли, той се удавил.

Озърнах се – нямаше ги странниците. Динчо Маховичката беше умрял от старост и родната земя го беше приела истински, Мимо Скопения най-сетне беше разбрал що е лудница, станал агресивен, оказало се, че всичко си му е наред – бил прав човекът, а за музиканта разказах.

Трябваше да тръгвам.

 


КЪРТИЦИ

 

 

В ниското се виждаше осветеният град. Приличаше на сринато в долината звездно небе. Автомобилните потоци се стичаха като светъл сок по вените му и той изглеждаше жив. Беше се смрачило съвсем и само рижите облаци зад хълмовете все още носеха следите на залеза.

На двата хълма, една срещу друга стърчаха самотни две къщи – малки, съвсем еднакви, с по две стаи и преддверие между тях. Вечер, когато прозорците на къщите светеха, те, заедно с хълмовете, приличаха на огромни изпъкнали очи на звяр, който се е втренчил в града. Но нито звярът отиваше в града, нито градът даваше пет пари за звяра.

Тинтарела живееше на хълма, откакто се беше родил. Израсна тук в малката къща. Когато баща му умря като куче в мината, остана сам. Никога не влезе под земята. Боеше се от галериите и мразеше черния блясък на въглищата. Всеки път, когато се вгледаше в гладките блестящи страни на въглищните късове, виждаше телата на току-що извадените от рудника миньори – черни, омазани с кал, примесена с въглищен прах.

Работеше каквото намери, така че по-скоро не работеше. До преди година-две ровеше полето до комбината, където някога изхвърляха промишлените отпадъци. Той и още десетина като него кръстосваха по цял ден ниските хълмове с детектори за метал и търсеха заровени в земята късове отпадъчно желязо. Изкарваше добри пари. Като прочистиха всичко до последния болт, работата секна. Сега рядко изпадаше по нещо. Парите му стигаха колкото за хляб и бутилка евтино вино. Не се оплакваше от живота, стига да не беше къртицата. Вечер чуваше шума ѝ, които кънтеше в тесните лабиринти. Събуждаше се, лягаше на земята и, долепил ухо на пода, дълго слушаше. Опитваше се да определи откъде точно идват звуците. Понякога излизаше на двора. Ослушваше се и тръгваше по посока на шума. Лягаше по очи върху сухата трева, разперваше ръце, за да успее да хване посоката на вибрациите.

Направо пощуря, откакто местните вестници раздухаха новината, че релсите на линията хлътнали заради къртиците. Не стига това, ами и взеха да се дочуват слухове, че голямото земетресение миналата година било пак заради тях. Напоследък не можеше да спи. Сънуваше земетресението. Чуваше пукането на къщата, тракането на чиниите върху масата и гледаше люлеенето на електрическата крушка, от което всичко изглеждаше като в призрачен филм с движещи се сенки. Това все повече усилваше страха му, че къщата ще се срути, че ще го погребе жив и никой няма и да се сети да го извади от развалините.

Отново чу шума. Идваше някъде отдолу – като и беше логично. Усещаше кънтенето в дългите проходи под земята. Понякога, когато валеше проливен дъжд, някъде около къщата земята хлътваше и се образуваха големи пукнатини, които той бързо запълваше с пръст. Буташе като обезумял старата ръчна количка. Изсипваше пръстта в дупката и тръгваше за още. Понякога цепнатините бяха толкова големи, че поглъщаха всичко, което им даваше и отново зейваха, тъмни и гладни. Знаеше, че това е безполезно. Кухините оставаха и застрашаваха къщата и живота му. Този път беше по-различно – очакваше шума. Беше се стъмнило преди около час. Време, за което къртицата трябваше да се подготви и да влезе в проходите.

На другия хълм живееха Гаро, Мерсия и малкият Исус, „кръстен на Господ“. До къщата им беше залепен малък навес, в който Гаро редеше пълните с въглища зеблени чували. Ако имаше нещо, за което Гаро живееше, това бяха Мерсия и Исус. Мерсия имаше бяло лице с малко лунички, колкото за чар, дълга рижа коса и кафяви блестящи очи. Исус беше едва на няколко месеца и досущ приличаше на майка си – бял и луничав. Гаро се боеше за Мерсия. Боеше се, че може да я загуби. Ако не бяха въглищата, които вадеше, никога нямаше да успее да я откупи. Въпреки че сега беше негова, знаеше, че трябва да внимава за нея.

 

Беше тясно и тъмно. Гаро се чувстваше добре в дупката. Напредваше бавно, но уверено. Пред себе си беше изкопал голяма купчина въглища, която сега загребваше с двете си ръце, сякаш прегръщаше буците и съсредоточено, една по една ги пъхаше в чувала. Тунелът беше толкова тесен, че беше невъзможно да се обърне. Влизаше пълзейки напред, като в едната ръка държеше кирка с къса дръжка, а в другата – празния зеблен чувал. Светлина не му трябваше. Толкова беше свикнал с тъмното, че успяваше да се справи като опитен слепец. Оставяше се да го води въглищният пласт. Напипаше ли жила, следваше я, докато не удареше на скала. После търсеше нова жила и всичко започваше отначало.

На тоя хълм пластовете се издигаха от ниското към високото. Земята се беше нагънала, когато тук вместо двамата отчаяни мъже са се разхождали динозаври. Копаеше отвори в падината между двата хълма и бавно, удар след удар къртеше въглищата и пълзеше нагоре към хълма. Гаро напредваше трудно в стръмния тунел, но пък по-лесно свличаше чувалите. Редеше ги до входа на дупката. На вечер можеше да напълни три-четири чувала – понякога и повече. Преди да се е съмнало, изнасяше чувалите към хълма, за да ги скрие в пристройката до къщата.

Тинтарела излезе пред къщата и се просна на земята. Звуците идваха откъм лявата му ръка, пропълзяваха по нея и се забиваха в сърцето му. Къртицата беше наблизо. Може би на десет метра, не повече. Тинтарела бързо се изправи и се втурна в къщата. Почти веднага се върна с чувал, пълен със стари дрехи. В другата ръка носеше туба, пълна с отработено двигателно масло, което вземаше от автосервиза до гарата, за да се отоплява с него. Обикновено го изливаше в голям варел, от който през зимата точеше от кафяво-черната течност, за да зарежда старата нафтова печка. Нафтата беше скъпа, затова беше преработил печката и сега ползваше старо масло. Вечер около къщата му се носеше миризма на дизелов локомотив.

Спусна се към дола – знаеше, че оттам къртицата влиза в тунелите си. Наскоро беше открил замаскирания с храсти вход. Огледа се. Беше сам. Отвъртя капачката на тубата и изля бавно маслото върху чувала. Черната течност се просмукваше през зеблото и попиваше в старите дрехи. Храстите бяха дръпнати встрани, което означаваше, че къртицата е вътре. Тинтарела набута чувала в тунела, извади кибрит от джоба и запали клечка. Поднесе я към омасления чувал. Мазното зебло изсъска и пламна. Пламъкът беше тъмночервен с мътни отблясъци заради маслото. Сетне Тинтарела бързо се отдалечи и тъмнината го скри.

Гаро беше напълнил чувала и сега опипом го завързваше, за да може да го свлече към изхода. Обикновено, докато копаеше, не мислеше за нищо освен за пазарлъка с прекупвачите. Само едно нещо беше в състояние да го извади от мислите за въглища и пари. Случваше се, докато е в дупката да усети остатъчните трусове от голямото земетресение, които продължаваха вече пети месец. Тогава замираше бездиханен и чакаше земята да спре да се тресе. Това наистина го плашеше. Знаеше, че пластовете могат да се слегнат и ако има късмет земята може да го притисне за миг. По-страшно беше, ако дупката зад него се срутеше. Тогава го очакваше дълга агония. Сега заедно с вкуса на прахоляка усети и странна миризма. Беше нещо тежко, лютиво – въглищата не миришеха така. В тъмнината нямаше как да види пушека, но миризмата все повече се усилваше, а в дробовете му с всяко вдишване се просмукваше гъста, лепкава отрова от изгоряло масло и стари дрехи. Трябваха му няколко мига, за да проумее какво се случва. В главата му прокънтяха крясъците на Тинтарела, който от време на време се изправяше пред къщата си и псуваше и проклинаше. Като копае, казваше му, да намери извор, ама врял, та хем да го удави като плъх, хем да го попари като заклано прасе.

Гаро се опита да се завърти, но главата му се тресна в назъбената стена и глухо изкънтя. Това беше по-скоро естествена реакция на уплашено животно. Знаеше, че не може да се обърне, затова се отказа. Остави чувала и започна заднешком да се спуска. Заедно с миризмата усети и горещината, която нахлуваше едновременно с пушека в дупката. Страхът го подгони и започна бързо да се катери в тъмния тунел. Пръстите му инстинктивно търсеха грапавини, за които да се захване. В най-стръмната част, където дупката тръгваше почти съвсем вертикално, пръстите му не издържаха и Гаро се свлече. Изправи се и отново задращи нагоре, опитвайки се да си помага с краката, но само блъскаше с обувките и се свличаше отново и отново.

Опусна се. Усети как кръвта му започна да пулсира бясно в шията. Разкопча куртката и я сложи пред лицето си, но миризмата проникваше и нищо не бе в състояние да я спре. Беше си мислил за смъртта под земята. Знаеше, че когато копаеш без укрепване, тунелът може да се срути всеки момент и въглищата да те притиснат, но не си беше представял, че някой ще му направи такъв номер – да го задуши като язовец в дупката му.

В съзнанието му се появи Мерсия с малкия Исус. Мерсия стоеше пред къщата, в ръцете си държеше Исус, а топлото слънце ги огряваше. Гаро не се видя при тях. Нямаше го нито на двора, нито в къщата. Беше се изпарил. Стана му тъжно. Толкова тъжно, колкото може да ти стане, когато осъзнаеш, че те няма на тая земя, а всичко останало е по старому. Той ли беше виновен, че Тинтарела не иска да копае. Да не би той да беше виновен за смъртта на баща му. Сто пъти му беше обяснявал, че той само пъпли по кожата на земята като паразит на краста, прави малки тунелчета, колкото да се препитава, а трусовете идват издълбоко. Че нищо на зависи от хората, защото Бог решава кога да разлюлее. Тогава усети, че земята изпъшка. Въглищата около него изпукаха и по главата му се посоли прах. Гаро се ухили. Ако имаше късмет, земята щеше да го затрупа и да го спаси от изпичане. Отново се разтресе, а отдолу горещината го лъхна, сякаш някой беше отворил изведнъж огромна фурна. Гаро се изправи и отново направи опит да пропълзи по тунела. Този път успя. Започна да се катери, въпреки че знаеше, че пред него беше пълният с въглища чувал и краят на дупката. Земята се разлюля отново. Въглищата захрупаха като захар. Следваха трус след трус. Хрупане, тресене и горещината, която се усещаше все повече и повече. Гаро притихна и само от време на време прокашляше. Пред очите му се разля светлина. Изглежда отровния пушек беше свършил своето и сега пияното му съзнание започна да прожектира като стара киномашина странни светли видения. Отпуснатото му тяло усети нов трус – силен, рязък и громолящ. Гаро изправи глава и пред очите си видя звезди. Едри, ярки, пулсиращи, съвсем истински звезди. Беше сигурен, че умира. Дори може би вече е мъртъв, а смъртта идва като безброй звезди или пък душата ти толкова бързо се възнася нагоре, че политаш към звездите и ги виждаш ярки, ярки...

Гаро усети, че гърдите му се отпуснаха и задиша по-свободно, но горещината отдолу забълва бясно. Дупката заприлича на комин, в който далечното бумтене на огъня се чуваше все по-ясно. И мъжът осъзна, че това над него е небе, истинско небе. Осъзна, че тунелът е пропаднал и Бог е решил да го отърве от дупката. Бързо изпълзя, а когато усети в дробовете си съвсем чист въздух, се свлече върху сухата трева. Гледаше небето с широко отворени очи, а отгоре звездите намигаха съучастнически.

На другия ден, когато слънцето изгря и освети двата хълма, пред разпуканите като стар хляб къщи стояха, от едната страна Тинтарела, от другата – Гаро, Мерсия и Исус. Гаро беше щастлив – Бог беше решил да го спаси. Тинтарела беше отчаян. Зяпаше в огромната пукнатина на стената на къщата, през която се виждаше масата, парче хляб и найлонова бутилка с малко вино на дъното.

 

 

С ДЪХ НА ЛИПОВ ЦВЯТ

 

 

Дъждът идваше на вълни – морето и небето се бяха слели. Сиви гъсти пелени поглъщаха печалния град. Валеше трети или четвърти ден – мъгливо, скучно и ритмично. Улуците дрънчаха в някакъв свой ритъм, а дъждовната вода, бликаща от тях, им пригласяше в нескончаем плисък. Привечер дъждовните капки пробиваха светлината на уличното осветление и увисваха в светлинния сноп като безброй тънички искрящи гирлянди. Морският фар, и той в своя си ритъм, пулсираше през гъстата мъгла. От време на време се развиделяваше. Корабите чакаха на рейд в залива, далече отвъд носа, и приличаха на огромни заспали същества с неясни очертания. Периодично някое едро стоманено туловище на контейнеровоз се примъкваше бавно към пристанището, водено като слепец от малък катер.

Какво правех тук по това време? Какво изобщо правех в този град? Самотен търговски пътник, който за науката е само точка, движеща се между N брой градове, чертаещ грàфи, докато извървява своя хамилтонов път. Иначе бях самотник, заклет ерген и неудачник. Стоях и гледах, подпрян на парапета на широката тераса, която заместваше покрива – над нея нямаше нищо друго. Метална врата и няколко стъпала, които слизаха надолу, я свързваха с апартамента встрани, който временно обитавах. Беше страхотно да си сипя питие и да изляза направо на покрива. Апартаментът беше в самия център на града – над къщите, над хората и улиците, но въпреки това самотата се усещаше още по-силно. Държах чашата с водка близо до тялото си, като я прикривах с дъждобрана. Сигурно приличах на гларусите, които стояха безизразно, подобно на индийски мъдреци, наметнали своята курта паджама, погълнати от мислите си. Бяха накацали по гърбиците на покривите и по комините и съвсем не ме забелязваха.

Харесвах това място заради морето. В ясните дни се виждаше до хоризонта. Сградите, улиците, малките площади, дърветата отгоре изглеждаха различно. Оттук се виждаха равните покриви на старите жилищни сгради, населени с моряци и работници от пристанището. Това беше друг, неподозиран свят, който съществуваше независимо от този на улицата и от другия – в обичайните апартаменти, в които живееха чиновници, банкови служители, преподавателите от няколкото висши училища в града, продавачи, съдържатели на крайбрежни заведения, на магазини, офицерите от флота и изобщо всички, които имаха сравнително прилично положение, заради което ги наричаха средна класа. Таванските помещения бяха превърнати в малки домове, сякаш моряците искаха и на сушата да живеят в каюти – с малки прозорчета и малки тераси, върху които обитателите изваждаха в съботните и неделните дни тесни масички, отваряха бутилка с някаква напитка и дълго разговаряха с жените си. В горещите дни повечето от тях лягаха на открито на терасите върху пейките, опрени до сенчестите стени на таванските стаи. Всичко това беше светът на моята самота тук.

Дъждът спря. Неусетно последният мрачен ден беше преминал в нощ, която заради вдигналата се мъгла изглеждаше необичайно прозрачна и ведра. В далечината се показаха златистите куполи на катедралата, осветени от силни прожектори. Преди да осветят катедралата, куполите нощем приличаха на луни, потънали в облаци. До облите им форми достигаше само светлината на уличните лампи, подчертаваше силуетите им и само някои по-силен проблясък подсказваше, че това са онези златни полусфери, които през деня блестят със силата на слънцето.

От известно време катедралата беше осветена от силните светлини на прожекторите и бялото ѝ варовиково тяло, приличащо на огромен куб с прорязани върху стените му тъмни кръстове, изпъкваше на фона на безразборните градски светлини. Някои от прожекторните лъчи бяха насочени към самите куполи и осветяваха небето над катедралата, а там гларусите изнасяха своето светлинно шоу. Сега куполите и обвилата ги светлина приличаха на съвсем близки планети. Птиците се гмуркаха в светлините, губеха птичите си очертания и заприличваха на златистобели искри. Сякаш душите на удавените моряци се връщаха вечер, за да потърсят покой. Сякаш светлината струеше от белите тела на птиците. Беше неописуемо, неподражаемо. Само заради насладата от светещите птици харесвах тази тераса и бях готов да приема дори с някакво особено задоволство самотата на нощите.

Нещо ме подтикваше да изляза. Дали особената ведрина след спрелия дъжд, или просто желанието да се разходя и да позяпам нощните улици. Обух се, сложих тънко яке и тръгнах, воден от някаква сляпа интуиция или от ежедневните си навици да минавам по точно определени улици на път за работа. В друго време може би щях да се отбия и до новата книжарница. Впечатляваше ме с трите си етажа с книги и с малкото кафене на партера. Беше приятно да разговарям с момичетата, облечени в оранжеви блузи и къси тъмносини поли. Изкачаха изневиделица, залепваха се за посетителите и започваха да те консултират независимо от желанията ти.

Забавлявах се. Разпитвах ги за книги, които вече бях прочел. Беше ми любопитно да чуя мнението на момичета, които бяха по-млади от мен с почти десет години. Откривах онова, което за тях беше важно, и си давах сметка, че времето тече и състарява дори възприятията ни. Хитрувах. Купувах си някоя книга, прочитах я, а после се оставях да бъда воден в сюжетните ѝ криволици от наивните, но искрени усилия на консултантките. Ако трябва да съм честен, правех го заради възможността да общувам безпрепятствено с тях. В нормална ситуация се боях от контакти с подобни създания. За последното не съм сигурен, но вроденото ми притеснение, което все повече се задълбочаваше с възрастта, поставяше преграда пред мен и коя да е красива жена.

Реших, че мога да изпия едно кафе в книжарницата и да поговоря с някое от момичетата. Онзи ден попитах за поет, за когото знаех, че няма да намерят нищо. Всъщност беше моят единствен псевдоним върху корицата на единствената ми стихосбирка, която издадох преди повече от петнайсет години. Беше от тези книги, които, ако попаднеха в библиографска картотека, вместо издателство описват с „Издава авторът“, тоест съвсем сам. Тогава, само за да задоволя егото си, оставих по няколко книжки в антикварните книжарници и в един от електронните сайтове за продажба на стари книги. Останалото поставих в кашони, които държах в гардероба си. Каква ирония? Още с излизането си стихосбирката ми беше остаряла. Все пак антиквариатите са най-сигурното място за дълго съхранение на непотребни вещи. Това е логиката на тяхното съществуване и затова бях сигурен, че мястото на непотребната ми стихосбирка е точно там. Може би, надявах се, след много години някой ще отупа прахоляка на книгата, ще я разлисти и ще реши, че стиховете си струват. Ще я преиздаде и ще пусне статия за един страхотен, но недооценен приживе поет. С тези мисли се забавлявах, вярвайки, че едва ли някои от познатите ми си беше направил труда да прочете и една строфа от поезията ми.

Когато влязох, едно от момичетата застана до мен, сякаш ме беше очаквало. Напоследък все то се появяваше. Не че имах нещо против, но убиваше идеята за разнообразие в контактите ми с консултантките, а това беше част от играта. Стоеше до мен и ме изчака да поръчам кафе.

– Може ли да седна до вас? – попита ме и без да изчака отговора ми, се настани на пейката до мен.

Бях в лабиринт. Лабиринт от стелажи, хиляди книги и едно момиче, което искаше да седне до мен, за да си говорим.

– Намерих книгата.

– Книгата!? – бях забравил, че поисках да потърсят книгата на Хавиер Фернандес. Беше шега, която ми хрумна онзи ден. Знаех, че няма да намерят нищо, но исках да се позабавлявам.

– Аха – казах. – Простете, но бях забравил.

– Няма нищо – каза момичето. – Аз успях да ви я намеря.

Гледаше ме дяволито.

– Не е аржентинец... – каза.

– Мисля, че е точно такъв – настоях, въпреки че съзнавах лъжата.

– Излъгали са ви, ако някой ви е казал, че е аржентинец. Името е псевдоним, въпреки че има преводач.

– Възможно е – съгласих се.

– Прочетох я... на един дъх.

– Нима?

– Снощи. Доставиха я следобед. Върнах се от работа и я прочетох. Дори мога да кажа, че вече имам любимо стихотворение...

 

БЕРАЧКА НА ЛИПОВ ЦВЯТ

 

Там до реката,

при стария мост,

който се клати

върху сивите си крака,

болни от ревматизъм,

където пясъкът

е по-златен от злато,

а рибите –

по-огледални от огледало –

те потърсих.

Не те видях!

Чух смеха ти –

сред дърветата,

сред липите,

в клоните,

при птиците.

Усетих дъха ти –

липов, бледожълт и омаен.

Търсех дете,

а в клоните на липите

открих смеха на птица.

Видях в клоните

две боси стъпала,

полепени с праха на пътя,

видях крака

и корем,

и гърди,

и ръце на жена – там във клоните.

Какво беше ти –

берачка на липов цвят

или дъх на липа,

дете или жена?

Какво беше ти,

там, в клоните на липата?

 

Свърши да чете. Гледаше ме право в очите. Може да се каже дори малко нахално.

– Харесва ли ви?

– Нека на „ти“ – помолих.

– Хареса ли ти? – отново се усмихна.

– Да, но ми се стори малко странно. Все пак поезията трябва да казва нещо, докато...

– Ясно. Провокираш ме.

– Да те провокирам?

– Да. Искаш да видиш дали ще се справя. Непознат автор, няма какво да прочетеш. Хайде да те видя какво ще правиш?

– Любопитен съм към неща, които не съм чел. Къде я откри?

– В някаква електронна антикварна книжарница. Книжарят ми писа, че преди време някакъв мъж, навярно авторът, оставил три бройки от съвсем нова книга. Още миришели на мастило. Въпреки че било написано името на преводача, се усъмнил, че книгата е преводна. Запомнил го, защото е странен случай.

– Да, странно е. Обикновено антиквариатите са места за стари неща.

– И той така каза... книжарят. Ето – подаде ми книгата.

Не бях я хващал отдавна. Ако трябва да съм точен, последният път беше, когато оставих бройките в книжарницата. Спомням си, че не поисках пари. Казах: „Някой може да реши да я прочете. Вие преценете за колко ще я продадете“. Стори ми се чужда, непозната. Беше хубаво издание без всякакви следи за своя автор освен името – Хавиер Фернандес, както и името на преводача, превел от испански.

– Благодаря – казах. – Ще я прочета още тази вечер. Колко трябва да платя за услугата.

– Нищо – усмихна се.

– Нищо? – погледнах учудено.

– Да. Аз я намерих, книжарницата няма отношение.

– Тогава на теб...

– Подарък – не спираше да се усмихва.

– Дори не се познаваме – казах.

– Повече от година идваш тук. В повечето случаи разговаряме. Не сме съвсем непознати.

– Разбирам, но...

– Подарък, просто подарък – настоя. – Все пак, казвам се Даря.

– Да, знам. Баджовете са услужливи издайници. Константин – допълних.

– Приятно ми е – подаде ръка. Задържах я. Беше малка, почти детска. – Трябва да поработя на касата – извини се.

– Да, разбира се. Може би утре ще се видим. Ще намина.

– Ще се видим – махна с ръка.

Безсънна нощ – това беше нощта сред срещата. Легнах си, но не спирах да мисля за момичето, което съвсем случайно влезе в живота ми. Може би съм задрямал за минута, две. Казват, че всичко, което имаме в съзнанието си, е струпано на куп и в съня ни идва точно по този начин – на куп за миг. Когато се събудим, съзнанието ни го реди и му придава времева протяжност. Такъв сън, за съвсем забравена случка, ме събуди.

Беше едно отдавнашно влюбване – може би първото. Знаех, че е отишла с приятелки в парка, в най-далечната му и дива част, до реката. Там растяха стари чинари и много липи. Не ги търсих много – смехът им ги издаде. Минах уж случайно, а те ме заговориха. Беше седнала напряко на един клон. Махаше с босите си стъпала – беше оставила под дървото сандалите си, за да се катери по-лесно – гледаше ме с детските си очи, малките и сочни устни не спираха да говорят и да ме подканят да берем липов цвят заедно.

Излизахме няколко вечери. Беше полу-дете, но едрите за възрастта ѝ гърди и подчертано мускулестите ѝ дълги крака правеха така, че да изглежда странно в късата хасена пола от разноцветни волани. Пиеше кола, докато аз се измъчвах с коняк. Имаше навика да плези език в чашата, докато отпива, и да се опитва да говори по този начин. В същото време въртеше дяволито очи. В крайна сметка се чуваха само странни глухи звуци, след което прихваше в смях. По устните ѝ оставаше кола. Не я избърсваше и това още повече ѝ придаваше детско очарование. Възможно е да съм бил глупак.

Всъщност, всичко по-насетне потвърди сегашното ми подозрение. Бързо порасна и вече не беше моя. Тогава написах и „Вълшебната реторта“.

 

ВЪЛШЕБНАТА РЕТОРТА

 

За тази,

която няма да го прочете,

която отдавна е жена на някого,

която отдавна е забравила...

За нощта –

горещата реторта,

в която стривах

шестнадесетгодишен алабастър

със сладка и с горчива сол,

със слюнка и с бадемова коса,

с треперещите пръсти,

в които раковините –

съвсем малки –

шептяха,

пулсираха,

набъбваха...

За оная, която беше готова

да споделя сублимация

единствено върху чаршафите,

изпрани от собствената ѝ майка

и изсушени

от златните игли на слънцето

и сухите ръце на вятъра.

 

Сипах си водка. Беше очевидно, че няма да заспя. Излязох на терасата – сам с чаша, лист и молив. След продължителния дъжд беше неописуемо ведро. Градът спеше. Гларусите продължаваха да изнасят светлинното си шоу над куполите на катедралата – гмурваха се и политаха като изгорели в огън прашинки. Всичко постепенно идваше на мястото си заедно с въпроса какво беше станало с момичето, което някога ми махаше от липата с босите си крака и чието име дори вече не помнех.

 

***

И тази нощ си пред катедралата

„Успение на Светата Дева“,

където гларусите жертвено се гмуркат

във светлината на прожекторите,

кръжат като блестящи петна, изгарят –

души на завърнали се моряци,

които няма да нощуват при жените си.

Стоеше скрита в голотата си,

но очите ти познах –

очи на плаха птица.

Краката ти познах –

гостоприемни стълбове на платена похот –

времето не е изтрило от коленете

белезите на невинното детство.

Косите ти познах,

не тези с цвят на греховно злато,

а ония скритите,

с кестеновия блясък на юга

и на момичето,

което току що е излязло от реката.

Познах те,

но душа на завърнал се моряк те купи

и ти отлетя за пореден път

като искра над катедралата.

 

Събудиха ме гларусите със силните си крясъци. Денят беше започнал без мен – ведър, слънчев, различен от предходните. Градът живееше обичайният си живот. Трябваше да свърша онова, за което бях дошъл, преди да отпътувам към друг град, след това към друг, после към трети и така чертаейки хамилтоновия си цикъл, в който не биваше да повтарям пребиваването си в един град повече от веднъж. Обратното би било фирмена нерентабилност. Изглежда работата ми повтаряше по някакъв начин житейската ми обреченост да не се заседявам, да не се връщам към неща, които вече съм преживял.

Когато влязох в книжарницата, вече се беше мръкнало. Седнах на една от пейките сред рафтовете. Усетих миризмата на кафе и дъха ѝ. Изглежда последствията от безсънието се проявяваха с пълна сила. Гледах я с уморени очи. Казах ѝ, че тази нощ открих съвсем ново, непубликувано стихотворение на Хавиер Фернандес. Подадох ѝ листа. Прочете го. „Дали остават следи от изгорелите прашинки?“ – попита ме. „Не знам.“ – отговорих. „Но можем да потърсим заедно отговор. Този град ми харесва и мисля да остана.“ „А аз ще бъда берачка на липов цвят.“ – засмя се. Дъхът ѝ бе липов, бледожълт и омаен.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: