Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

ПЕПЕЛНА СРЯДА

14.07.2017

Томас Стърнс ЕЛИЪТ в превод на Кирил Кадийски

 

Томас Стърнс ЕЛИЪТ

1888-1965

 

 

ПЕПЕЛНА СРЯДА

 

 

I

 

Понеже аз не се надявам вече да се върна пак1

Понеже аз не се надявам вече

Понеже аз не се надявам вече да се върна

За дарбата на този да ламтя или за порива на оня2

Не се стремя да бързам устремен едно да стигна друго да догоня

(Защо криле отново да разперва орелът изнурен?)3

Защо да съжалявам

Че нямам вече власт над този свят край мен?

 

Понеже аз не се надявам че ще вкуся пак

От хилавата слава на това безспорно време  

Понеже аз не мисля че отново ще позная

Понеже знам че повече не ще позная

Какво е истинската власт макар преходна

Понеже няма как да пия вече

Под цъфналите клони край потоците, които 

                                      като всичко тук текат и повече не са завръщат

 

Понеже знам аз времето и знам че винаги е време

И мястото е място винаги и само място

И че реалното реално е но само в свойто време

И само там на свойто място

И аз се радвам че нещата са това което са

Очи отвръщам от блажените лица

Отвръщам слух от гласовете

Понеже аз не се надявам вече да се върна пак

Така се радвам ако трябва да направя нещо

Което би могло да ме зарадва

И моля се на Бога над нас да се смили

И моля се дано забравя

Нещата за които дълго сам със себе си съм спорил

Понеже аз не се надявам вече да се върна пак

То нека тези думи бъдат отговор

За всичко сторено което няма кой отново пак да стори

И нека който ще ни съди да бъде милостив към нас.

 

Понеже моите крила не са крила за полет вече

А перки на веялка която само въздух вее

 

Сух въздух целия спаружен

От волята по-сух и по-изпит

Стори ни съпричастни безразлични

 

Помилуй грешниците нас и нине и в часа на нашта смърт

Помилуй ни и нине и в часа на нашта смърт.

 

 

II

 

Три бели леопарда4 се излегнаха под хвойновия храст5, Пресвята Дево,

В прохладния все още ден заситили се вече

С нозете ми, сърцето ми и черния ми дроб, с това, което

В заоблената кухина на черепа било е. И ми рече Бог:

Дали ще оживеят тия кости? Тия кости

Ще оживеят ли?6 И онова, с което

Били са пълни (сухи вече), почна да цвърти:

Понеже тази дама е добра, понеже тя е

Красива и понеже тя

С молитвено смирение почита Пресветата Дева —

Избухва белотата ни. И аз, разкъсан на парчета,

Предавам на забрава своите деяния, а любовта си

На синовете на пустинята предлагам и на кухите кратуни.

 

Единствено така ще оживеят

Изкорменото жилестите ми очи и всичко неседобно,

Оставено от леопардите. И Дамата се е отдръпнала,

И цяла в бяло пак се моли цяла в бяло.

О, нека тия бели кости в забравата намерят изкупление.

В тях няма капчица живот. И както съм забравен,

И жаждам сам забрава, тъй ще искам да забравя,

Отдаден, устремен към свойта цел. И рече Бог:

Пред вятъра да пророкуваш, само пред вятъра, че само

Той, вятърът, те слуша. Костите отново зацвъртяха

И казаха, подхванали рефрена на щуреца:

 

О, дама на мълчанието,

Смирена и отчаяна,

Разкъсана и цялостна,

О, Роза на забравата,

На спомените Роза.

Изпита, животворна,

Тревожна и спокойна,

Единствената роза

Е днес сама Градината

На любовта догаряща,

И краят на ужасната

Любов — несподелената,

И край на по-ужасната

Любов — на споделената.

И край и на безкрайното

Пътуване към края.

И изходът най-сетне

От всичко безизходно,

И разговор без думи,

И думи неизречени.

Благословена Майката

С Градината, в която

Догаря любовта.

 

Под хвойновия храст запяха костите разпръснати и бляскащи.

Добре, че сме  се пръснали, не бяхме приживе добри един към друг.

Под клоните в прохладния все още ден, от пясъка благословени,

Забравили един за друг, забравили самите себе си, споени

С пустинния покой... Това е тя, земята,

Която ще делите с жребие.7 И ни делбата, нито вашата сплотеност

Ще значат нещо. Ето я земята. Всеки ще получи своя дял.

 

 

III

При първия завой на втората площадка8

Извърнах се да видя как се свежда

Все тоя призрак, вкопчен в перилата

Сред спарения въздух и вонята;

И бият се на стълбите със Сатаната,

Прикрит под маската измамна на безнадеждност и надежда.

 

При втория завой на втората площадка

Оставих ги там долу да се гърчат в люта схватка;

И никакво лице наоколо, бе тъмно, стръмни — стъпалата,

Бе влажно, грапаво като уста на олигавен старец, гнус, отврата,

Или натаралежена със зъби паст на грохнала акула9.

 

При първия завой на третата площадка

Съзрях прозорче с тумбести стъкла като наляла се смокиня,

А вън — разцъфнал глог в пейзажа пасторален

И силует широкоплещест, фигура зелено-синя10

Омайваше с цафара майската природа.

Размятали се къдрици по вятъра, кафяви къдрици,

                                                   които вятърът над устните развява,

о, люлякови кичури и къдри кестеняви;

безумие, мелодии на флейта, спънки, стъпки на духа

                                                         към третата площадка,

и глъхнат, глъхнат; сила, за която ни надеждата, ни отчаянието стига,

към третата площадка ни издига.

 

            Аз, Господи, не съм достоен,

            Аз, Господи, не съм достоен,

 

                        Но само дума промълви.11

 

IV

 

Която се разхождаше сред теменужено и сред лилаво12

Която се разхождаше

Сред толкова нюанси на зеленото сред злачната морава

Самата в синьо

И бяло — цветовете на Мария

Вървеше и говореше за най-обикновени

Неща; жена, която знае и не знае за ония Вечни мъки13,

Която редом с другите върви и страда,

Но кара изворът да блика и да лее ручеят прохлада.14

 

И влива свежест в сухите скали и пясъка втвърдява

Със синя ралица, с цвета лазурен на Мария

Sovegna vos15

 

И ето нижат се годините, отнасят

Далече флейти и цигулки и прераждат пак оная,

Която времето — между съня и ранната пробуда — прекосява, цяла

 

Сред бели гънки светлина, самата бяла.

Прииждат новите години, раждат

От облаците светли сълзи и възраждат

Старинна рима в нови стихове. Да не пилеем

Напразно времето си.16 Да не разпилеем

Неразгаданото видение на най-възвишения сън.

Дордето златособруйни еднорози теглят златна катафалка.

 

Смълчаната сестра под свойто синьо-бяло було

Сред тисове17, зад мраморен градински бог

С безмълвна флейта кимна — да направи знак — и дума не пророни.

Но бликнаха внезапно извори и в клоните запяха птици.

От времето да се откупим, да откупим своя сън. Жив символ

За думи неизречени и за нечути думи,

 

Дордето вятърът от тиса стотици шепоти отрони.

 

                                 И подир нашето изгнание.18

 

 

V

 

Ако изгубеното слово е изгубено и похабено — похабеното,

Ако нечутото и неизреченото слово

Е неизречено, нечуто,

То все пак съществува — неизреченото слово, словото нечуто, словото

Извън самото слово, словото изцяло

В Света и за Света;

И светлината в мрака засия,

И този Свят завихрен връхлетя самото Слово,

Около стихналото Слово закръжи.

 

Народе мой! Какво ти сторих аз?19

 

Къде да го открием — Словото, къде да чуем

Как Словото кънти? Не тук, където не достига тишината,

Ни там, в морето, ни на островите, ни

На материка, ни в пустинята, ни в царството на дъждовете

За хората, които в тъмното се лутат

По цели дни, по цели нощи;

Изобщо няма точно време, точно място,

Ни място тук за милост към нехаещите за неопетнено чело,

Ни време — да се радват тия, за които гласът пред врявата е нищо.

 

Ще се помоли ли сестрата под спуснатия си воал

За всички, дето бродят в тъмното и — теб избрали — вечно срещу теб са.

И се разкъсват между миг и миг и между време

И време, между глас и глас, и между власт и власт, за всички,

                                                                                          дето чакат

Вън, в тъмното? Ще се помоли ли сестрата

За малките деца, отвън, на прага,

Които нито тръгват си, ни знаят да се молят?

За тях се помоли — които теб избраха и вечно срещу теб са.

Народе мой! Какво ти сторих аз?

 

Забулената ни сестра сред тисовете стройни

Ще се помоли ли за всеки, който тук се издевава

И сам се ужасява, но гнева си не смирява

И казва Да за пред Света, и Не — потулен сред скалите

В последната пустиня, накрая там, сред сините скали,

Пустиня сред  градината, градина сред пустинята

На жаждата... И плюе семките на осланена ябълка.

 

                Народе мой!

 

 

VI

 

Макар и да не се надявам да се върна пак

Макар и да не се надявам

Макар и да не се надявам да се върна

 

Все още лутам се между постигнато и загуба, и в тая

Тъй кратка пауза, в която сънищата ми витаят

Сред здрач, от сънища кръстосван, между раждането и смъртта

(Благослови ме, отче!) нищо, че не искам вече и да искам.

В прозореца разтворен към крайбрежните скали

Платната — бели птици — литват пак; и тях небето

За полет ли ги окрили.

 

И то, сърцето ми изгубено — все по-кораво — пак ликува

От люляка погубен, от прибоя укротен,

И пламенният дух, пригаснал вече, лумва пак и се бунтува

Да си възвърне своя златен жезъл и дъха забравен на море;

Обратно да си върне всеки глас —

Вика на пъдпъдъка и свистящия бекас.

Изтеклото око, създало дивни

Безплътни привидения край портата от слонски бивни

И онзи лъх, довял вкуса солен на песъчлива пръст.

 

Това е времето, напрегнатото време между раждането и смъртта.

И мястото на самотата, там, където трите съня се преплитат

Сред сините скали,

Ала обрулените гласове на тиса пак отлитат

И трябва да разтърсим другия — да отговори.

Благословена Сестро, Свята Майко, дух на извора и на градината,

Със свойто състрадание не давай да се глумят с нас нашите заблуди

И научи ни как да сме загрижени и как безгрижни,

Кажи ни как да обуздаем поривите луди

Дори между скалите,

Че нашият покой е в Неговата Воля

И там, дори между скалите.

О, Сестро, Майко,

Дух на реката, дух и на морето,

Спести ми участта на клет изгнаник.

 

И нека стигнат мойте стонове до Теб!20

 

 

                                                                       1930 г.

 

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

 

 

            Поезията на Томас Елиът е енигматична на пръв поглед, трудна за въз­приемане, и не защото мисъл­та на автора е неясна — тъкмо обрат­ното, това което поетът иска да доведе до съзнанието на чи­та­теля, той го прави по един класически изчистен начин, с увереността на човек, чиито търсения са се увенчали с успех; проблемът е, че тек­сто­вете му изобилстват от скрити цитати, препратки към Биб­­лията, нерядко към нейни стра­ници, които не са от най-популярните, реминисцен­ции, за чий­то скрит смисъл читателят би тряб­вало да има по-солидна литературна, а не ряд­ко и философска под­готовка. Така този ”труден“ поет, поел риска да стес­ня­ва кръга на тия, които ще го разберат и още повече харесат, печели, понеже твор­­бите му остават далече от злободневието не само като не­що, което ни заобикаля, но и като литера­турна мода, и започват да принад­лежат към класи­ката, да респекти­рат, вместо да възторгват.

            Разбира се, поезията е най-малко онова нещо, кое­то трябва да ни подпомага в нашето само­обра­зоване, но издателите и преводачите на Елиът винаги смятат за уместно да снабдят тексто­ве­те му с бележки и коментари. Правим го и ние, ка­то сме се старали да стесним до краен предел те­зи помощни текстове, не толкова блазнейки се, че ще намерим идеалния читател, колко­то водени от убеждението, че текст се ражда от текст и при преливането на тия текстове най-важното е въз­дей­ствието, кое­то те пораждат, а не самият механизъм на действие. Предла­га­на­та компила­ция е от английски, френски, руски и български из­точ­ници.

 

            Пепелната сряда според католическия календар е първият ден от Великите пости. По време на служ­ба­та свещеникът чертае с пепел кръст върху чело­то на каещия се и произнася: ” ... пръст си и в пръст ще се върнеш.“ — Битие (3, 19).

 

 

1 Първият стих на поемата представлява дословен превод на ”perch’io Non Spero di tornar giammai“ — началото на ”Балада, написана в изгнание в Са­ранца“ от италианския поет Гуидо Кавалканти (1255-1300), приятел на Данте.

2 Отвежда към 7 стих от 29 сонет на Шекспир ”Да имам дарби, почести, заслуги...“ — преиначен или невярно цитиран по памет.

3 Средновековна алегория, според която орелът може да си възвърне мла­достта сред слънчевите лъчи и изворната вода. ”Подновява се като орел твоята младост...“ — Псалтир (102, 5).

4 Алегория, въплъщаваща разрушителните сили, които препятстват добли­жаването на човека до Бога. ”Поради това лъв из гората ще ги порази, пус­тинен вълк ще ги изтреби, леопард ще ги дебне край градовете им...“ — Книга на пророк Иеремия (5, 6).

5 Пророк Илия, за да се спаси от преследване, отива в пустинята и под хвойнов храст се моли на Бога да му вземе живота. Вместо това получава храна и питие. — Трета книга Царства (19, 4).

6 Перифраза на  на думите ”...и ето имаше доста много кости по полето и те бяха съвсем сухи. И каза ми: сине човешки! Ще оживият ли тия кос­ти?“; думи, с които Бог предсказва духовното пре­раж­дане на юдеите. — Книга на про­рок Иезекииля (37, 2-3).

7 Отново препратка към Книга на пророк Иезе­кииля, (48,29).

8 Стълбата в Чистилището, по която Данте се издига към Рая.

9 Препратка към ”Макбет“ от Шекспир, където вещиците правят отвара от пастта на акула (Iv, I).

10 Цветовете, символизиращи вярата и надеж­дата.

11 ”Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее...“ Евангелие от Матея, (8, 8).

12 В оригинала — ”between the violet and the violet“, но тъй като violet освен лилаво (литур­гическият цвят на покаянието и молитвата) означава и те­ме­нуга, преводачът е предпо­чел този вариант.

13 Вечни мъки (в оригинала eternal dolour) — това е надписът, който според Данте, виси над вратата на Ада.

14 Реминисценция от стихотворението на Бодлер ”Циганите“. ”Кибела ги закриля и им изпраща злак,// в скалата ражда извор и в пустошта — надежда...“

15 Помнете (правансалски).

16 Препратка към Послания на Св. ап. Павел до колосяни (4, 5) и ефесяни (5, 15-16). Съглас­но бъл­гарския превод на Новия завет: ”Скъпете вре­мето“!

17 Тисът според традиционните християнски пред­стави е дървото на Смърт­та.

18 ”И подир нашето изгнание (яви ни благословения плод на тоята утроба, Исус)“ — краят на като­лическа молитва, отправяна към Дева Мария.

19 ”Народе мой! Какво ти сторих (и с какво те отегчавах...)“ — упрек на Бога към народа на Из­раил. Книга на пророк Михей (6, 3).

20 Перифраза на част от библейския стих  ”Госпо­ди, чуй молитвата ми и моите вопли да дойдат при Тебе!“ Псалтир (псалом 101, 1).

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: