Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Обесването, Да убиеш слон

14.07.2017

Двe есета от Оруел из новата книга на "Фама"

 

Обесването

  

Беше разкисната сутрин през дъждовния сезон в Бирма. Бледа светлина с цвят на жълт станиол косо проникваше през високите стени на затворническия двор. Чакахме навън пред килиите на осъдените – редица навеси, преградени с двойни решетки, подобно на животински клетки. Килиите имаха размери приблизително десет на десет стъпки и бяха напълно голи, ако не броим дървения одър и каната с питейна вода. В част от тях мълчаливи кафяви мъже клечаха покрай вътрешните решетки, увили се в одеялата си. Това бяха осъдените, чието обесване предстоеше до седмица-две.
Един затворник беше изкаран от килията си. Той бе индус, хилкав и дребен мъж с бръсната глава и мътни воднисти очи. Имаше гъст, буен мустак, абсурдно пищен за телосложението му, като мустака на някой кинокомик. Шестима високи надзиратели– индийци го вардеха и го приготвяха за бесилото. Двама стояха наблизо, вдигнали пушки с щикове, докато останалите го закопчеят с белезници, прекарат верижка през тях и я закачат за коланите си, а после здраво завържат ръцете му за хълбоците. Бяха го наобиколили съвсем плътно и не сваля- ха ръце от него, сякаш през цялото време гальовно го докосваха, за да се уверят, че не е изчезнал. Приличаха на мъже, опитващи се да удържат риба, която е все още жива и може да скочи обратно във водата. Но той изобщо не се съпротивляваше – безропотно се остави да бъде вързан, все едно не разбираше какво се случва. Удари осем часът и през влажния въздух от казармата в далечината долетя звукът на сигналната тръба.

Директорът на затвора, който стоеше встрани от нас и мрачно ровеше в чакъла с бастуна си, вдигна глава. Той беше военен лекар с прошарени, много къси мустачки, който раздразнено нареди:
 – За Бога, Франсис, не се мотай. Затворникът вече трябваше да е мъртъв. Още ли не сте готови?
Франсис, главният тъмничар – тлъст дравид с бял габардинен костюм и очила със златни рамки – махна с черната си ръка.
– Тъй фярно, сър, тъй фярно – изфъфли той. – Фсичко е готово и ф испрафност. Палачът чака. Продължаваме.
– Тогава – бегом марш! Затворниците не могат да закусят, докато тая работа не приключи. Поехме към бесилото. Двама надзиратели маршируваха отстрани на осъдения с пушките на рамо; други двама крачеха плътно до него и го държаха за раменете – сякаш хем го бутаха, хем го крепяха. Останалите – чиновници и магистрати – вървяхме отзад. Бяхме изминали десет ярда, когато процесията спря неочаквано, без заповед или предупреждение.

Нещо страшно се беше случило – едно куче, взело се Бог знае откъде, се беше появило в двора. Приближи се с подскоци към нас, лаейки шумно, и се заумилква, извивайки цялото си тяло, по- щуряло от радост, че е намерило толкова много човеци накуп. Беше едро куче с гъста вълниста козина, наполовина еърдейл, наполовина парий. За момент се изправи на задните си лапи и преди някой да успее да го спре, се хвърли към пленника и се опита да оближе лицето му.
Всички стояха вкаменени от ужас, прекалено слисани, за да озаптят кучето.
– Кой пусна тук проклетото псе? – сърдито запита директорът. – Някой да го хване!
Един надзирател, откъснат от конвоя, непохватно се хвърли към кучето, но то рипаше и се дърпаше, мислейки всичко за игра. Един млад евразийски тъмничар взе шепа камъчета и се опита да го изпъди, но не уцели и животното пак тръгна подире ни. Лаят му кънтеше в стените на затвора. Пленникът, приклещен между двамата надзиратели, гледаше безучастно, сякаш това бе поредната формалност в процедурата по обесването.

Минаха няколко минути, преди някой да успее да хване кучето. После промушихме кърпичката ми през нашийника му и отново тръгнахме, докато животното се дърпаше и скимтеше.
До бесилото имаше около четирийсет ярда. Наблюдавах голия кафяв гръб на осъдения, който вървеше пред мен.  Движеше се тромаво заради вързаните си ръце, но доста стабилно, с онази пружинираща походка на индиеца, който никога не изпъва коленете си. С всяка крачка мускулите му се свиваха и отпускаха, кичурът коса на скалпа му се полюшваше нагоре-надолу, нозете му се отпечатваха по влажния чакъл.

В един момент – въпреки мъжете, които го бяха хванали под мишница, – кривна леко встрани, за да избегне една локва на пътеката. Странно, ала дотогава не си бях давал сметка какво означава да убиеш здрав, пълноценен човек. Когато видях как пленникът заобикаля локвата, прозрях какво неописуемо зло е да прекъснеш един живот в апогея си. Този мъж не беше на смъртен одър, той беше жив точно колкото нас. Всички органи в тялото му функционираха: червата смилаха храната, кожата се обновяваше, ноктите растяха, тъканите се образуваха – толкова труд за едното нищо! Ноктите му все така щяха да растат, докато стои на трупчето, докато пропада във въздуха и му остава живот една десета от секундата. Очите му виждаха жълтеникавия чакъл и сивите стени, мозъкът му все още помнеше, предвиждаше, съобразяваше – съобразяваше дори откъде да заобиколи локвите.
Ние с него бяхме група мъже, вървящи заедно, които виждат, чуват, възприемат, осъзнават един и същи свят. А след две минути един от нас вече нямаше да го има – един ум по-малко, една вселена по-малко.

Бесилката се издигаше в малко ограждение, отделено от главния двор на затвора и обрасло с високи трънаци. Тя представляваше кирпичен навес с три стени и дъсчен подиум, над който се издигаха две носещи греди и една напречна, от която висеше въжето. Палачът, побелял каторжник в бяла затворническа униформа, чакаше до машината си. На влизане ни поздрави с раболепен поклон.
По нареждане на Франсис двамата надзиратели, хванали още по-здраво осъдения, го изтикаха до бесилката и му помогнаха да изкачи криво-ляво стъпалата. После палачът надяна примката около шията му. Застанахме на пет ярда и зачакахме. Надзирателите се бяха строили в полукръг около бесилката.

Точно когато му сложиха примката, пленникът започна да се обръща към бога си. Беше висок, многократно повторен вик “Рам! Рам! Рам! Рам!” – не настоятелен и изпълнен със страх като молитва или зов за помощ, а отмерен, ритмичен, почти като биене на камбана. Кучето отвърна с протяжен вой. Палачът, който все още стоеше на подиума, извади малка памучна торба, прилична на чувалче от брашно, и я метна върху главата на осъдения. Но заглушаван от плата, викът отекваше отново и отново: “Рам! Рам! Рам! Рам! Рам!”.
Палачът слезе и се приготви, като хвана лоста. Сякаш из- минаха дълги минути. Отмереният, приглушен вик на пленника продължаваше – “Рам! Рам! Рам!”, без да спре и за секунда. Оборил глава, директорът бавно ровичкаше земята с бастуна си – може би броеше виковете, отпускайки на пленника определена дажба – да речем, петдесет или сто.

Всички бяха като попарени. Индийците изглеждаха посивели като неопечено кафе и един-два щика трепереха. Гледахме бичувания, закачулен мъж върху трупчето и слушахме виковете му – всеки вик отмерваше още една секунда живот; в главите на всички ни се въртеше една и съща мисъл: ох, убийте го бързо, че да се свърши и да спре този непоносим шум!
 Изведнъж директорът взе решение. Отметна глава, замахна рязко с бастуна си и свирепо изкрещя: – Chalo*!
------------
* Chalo (хинди) – Давай! – Б. пр.

Разнесе се дрънчене и настъпи пълна тишина. Осъденият беше изчезнал, а въжето се усукваше и разсукваше. Пуснах кучето и то незабавно хукна към задната част на бесилото, но там се закова на място, залая и се изтегли сред буренака в ъгъла на дворчето, откъдето ни загледа уплашено.

Заобиколихме бесилката, за да огледаме трупа на пленника. Той висеше безжизнен и се въртеше много бавно, а пръстите на краката му сочеха право надолу. Директорът сръга с бастун мъртвото тяло, което лекичко се разлюля.
– Той е добре – констатира.
Измъкна се изпод бесилката и издиша тежко. Лицето му неочаквано бе загубило мрачното си изражение. Погледна ръчния си часовник.
 – Осем и осем. Е, толкова за тази сутрин, слава Богу.

Надзирателите откачиха щиковете си и се отдалечиха с маршируване. Кучето, изтрезняло и осъзнало, че се е държало лошо, се изниза подире им. Излязохме от дворчето с бесилката, минахме покрай килиите с осъдените на смърт и влязохме в големия централен двор. Затворниците, под командването на надзиратели с тежки бамбукови пръчки, вече закусваха. Те клечаха в дълги редици, като всеки мъж стискаше тенекиено канче, а двама надзиратели с кофи и черпаци минаваха и разсипваха ориз: в сравнение с обесването това изглеждаше мила домашна сценка. Огромно облекчение ни беше обзело сега, след като работата бе приключена. На човек му идеше да пее, да тича, да се кикоти. Всички вкупом се разбъбриха весело.

Крачещият до мен евразиец с многозначителна усмивка кимна към пътеката, по която бяхме дошли.
 – Знаете ли, сър, че когато нашият приятел (имаше пред- вид мъртвеца) чул, че жалбата му е отхвърлена, опикал пода на килията си? От страх.
 – Но моля ви се, сър, почерпете се цигара. Какво ще кажете за новата ми табакера, сър, не е ли прекрасна? От амбулантния си я взех, две рупии и осем анни. Европейски шик и класа!
Няколко души се засмяха – неясно на какво. Франсис вървеше редом с директора и устата му не млъкваше:
– Ех, сър, фсичко мина изключително добре. Фсичко се свърши – раз! – като на шега. Далеч не финаги е така, оо, не! Знам случаи, когато лекарят трябфа да се напъха под бесилка- та и да дръпне краката, за да предизфика смърт. Крайно неприятно!
 – Гърчел се е и е ритал, а? Лошо – обобщи директорът.
– Ай, сър, по-лошо е, когато се заинатят! Помня как един арестант се фкопчи ф решетките на килията си, когато отидохме да го конфоираме. Няма да пофярфате, сър, че за да го отлепим оттам, шестима стражи трябваше да го дърпат – по трима на крак. Опитахме се да го фразумим. “Скъпи приятелю – уфещафахме го – помисли си какви глафоболия ни причиняфаш!” Но той не разбираше от дума. Ах, беше много неразбран!

Установих, че се смея доста силно. Всички се смееха. Даже директорът се усмихваше снизходително.
 – По-добре елате всички да пийнем – покани ни той сърдечно. – В колата имам бутилка уиски. Ще ни се отрази добре.
През големите двойни порти на затвора излязохме на пътя.
– Дърпали са го за краката! – неочаквано възкликна един бирмански магистрат и гръмогласно се разкикоти.
Отново се разсмяхме. В онзи момент разказът на Франсис ни се струваше изключително остроумен. Пихме много дружески, без да правим разлика между местни и европейци. Мъртвецът висеше на сто ярда от нас.

1931 г.

 

Да застреляш слон

 В Мулмайн, Долна Бирма, ме мразеха голям брой хора – единствения път в живота ми, когато съм бил достатъчно важен, за да ми се случи такова нещо. Служех като участъков полицай в градчето, където антиевропейските настроения бяха много силни и се отличаваха с безсмислена дребнавост. Никой нямаше куража да се разбунтува открито, но ако европейка минеше през пазара сама, някой вероятно щеше да наплюе роклята й с жвачка от бетел.

В качеството си на полицейски офицер бях естествен прицел на нападки и ме тормозеха всеки път, когато изглеждаше безопасно. Щом някой пъргав бирманец ме препънеше на футболното игрище, а съдията (друг бирманец) гледаше в обратната посока, тълпата избухваше в отвратителен смях. Това не беше веднъж и два пъти. Накрая подигравателните физиономии на младите мъже с жълти лица, които ме дебнеха отвсякъде, и обидите, които сипеха подире ми от безопасно разстояние, сериозно разклатиха нервите ми. Най-лоши от всички бяха младите будистки свещеници. В града те наброяваха няколко хиляди и по всичко личеше, че си нямат друга работа, освен да стоят по уличните ъгли и да се присмиват на европейците.

Всичко това объркваше и тревожеше. По онова време вече бях решил, че империализмът е зло, и колкото по-скоро се уволня от полицията – толкова по-добре. Теоретично – и разбира се, тайно – напълно подкрепях бирманците срещу техни- те потисници – британците. Колкото до службата си – мразех я по-ожесточено, отколкото може би съм способен да обясня. На такава служба виждаш отблизо мръсните дела на Империята. Окаяните затворници, наблъскани във вонящите арестантски килии; пепелявите, уплашени лица на каторжниците; покритите с белези хълбоци на мъжете, бити с бамбукови пръчки – всичко това ме гнетеше и изпълваше с непоносимо чувство за вина.

Перспективата ми се губеше в пълна мъгла. Бях млад, зле образован и трябваше да размишлявам над проблемите си в абсолютното безмълвие, което обгръща всеки англичанин, живеещ на Изток. Дори не подозирах, че краят на Британската империя наближава, а още по-малко – че тя е безкрайно за предпочитане пред младите империи, които ще се появят на нейно място. Знаех само, че съм раздвоен между ненавистта към империята, на която служех, и гнева към злобните същества, които ми пречеха да работя нормално.
Хем британското raj* ми изглеждаше несломима тирания, наложена in saecula saeculorum**
-------

* Raj (хинди) – в случая колониално господство/ управление. – Б. пр.
** In saecula saeculorum (лат.) – Во веки веков. – Б. пр.


върху волята на покорените народи, хем ми се струваше, че най-голямата радост на света ще бъде да изкормя с щик някой будистки свещеник. Подобни чувства са естествен страничен продукт на империализма: питайте кой да е англо-индийски чиновник, ако успеете да го хванете в извънработно време.

Един ден се случи нещо, което по косвен път ми донесе просветление. Сам по себе си инцидентът бе незначителен, но ми отвори очите за природата на империализма – за истинските подбуди, които движат деспотичните правителства. Рано една сутрин инспекторът на полицейския участък в другия край на града ми се обади по телефона да каже, че някакъв слон вилнее на пазара. Ще бъда ли така любезен да дойда и да предприема нещо? Нямах представа какво бих могъл да направя, но държах да видя какво се случва, затова яхнах едно пони и поех към пазара. Взех пушката си, стар “Уинчестър” 44-и калибър – твърде малък за убийство на слон, но прецених, че шумът от гърмежите може да помогне in terrorem*.

------------
* За сплашване (лат.) – Б. пр.


 По пътя ме спираха  различни бирманци и ми разправяха какви поразии е извършил слонът. Разбира се, не ставаше дума за див слон, а за питомен, който се разгонил. Бил окован – винаги се прави така с домашните слонове преди размножителен период, – но предишната вечер изтръгнал веригата и избягал. Неговият махаут* – единственият човек, който
------------
* Mahout (хинди) водач на слонове. – Б. пр.

би могъл да го обуздае в подобно състояние – хукнал да го гони, но поел в погрешна посока и сега се намирал на дванайсет часа път оттук, а на сутринта слонът неочаквано се върнал обратно в града.

Бирманското население не разполагаше с оръжия и беше напълно безпомощно срещу животното. Слонът вече беше потрошил бамбукова колиба, убил крава, попилял няколко сергии с плодове и изял стоката; освен това се натъкнал на общинския боклукчийски камион и когато шофьорът изскочил от кабината и си плюл на петите, преобърнал возилото и свирепо го стъпкал.
Инспекторът бирманец и няколко полицаи индийци ме чакаха на мястото, където е бил видян слонът. Кварталът беше много беден – лабиринт от мизерни бамбукови колиби с покриви от палмови листа, виещ се по стръмен склон. Спомням си, че беше облачно и задушно утро в началото на дъждовния сезон. Започнахме да разпитваме хората накъде е отишло животното и както обикновено не получихме никакви конкретни сведения.

На Изток е така: от дистанция една случка винаги изглежда ясна, но колкото по-близо сте до мястото на действието, толкова повече се размива тя. Едни казваха, че слонът поел в една посока, други – в друга, а трети твърдяха, че за никакъв слон не са чували.
Почти бях решил, че цялата история е нагла лъжа, когато недалеч се разнесоха крясъци. Някой възмутено се провикна: “Беж оттука, деца! Беж, дим да ви няма!” и иззад една колиба се показа старица с жилава пръчка, която разпъждаше сюрия голи деца. Подире є вървяха още няколко жени, които цъкаха с език и се вайкаха; оче- видно там имаше нещо, което децата не е трябвало да виждат.
 
Заобиколих колибата и видях мъжки труп, проснат в калта. Той бе индиец – черен дравидски кули, почти гол, починал съвсем наскоро. Хората разказаха, че слонът внезапно го връхлетял иззад ъгъла на колибата, уловил го с хобота си, стъпил на гърба му и го смлял. През дъждовния сезон почвата е размекната и лицето на жертвата беше изровило окоп, една стъпка дълбок и два ярда дълъг. Мъжът лежеше по корем, разперил ръце и рязко отметнал глава настрани. Лицето му беше омазано с кал, с широко отворени очи и зъби, оголени в гримаса на непоносима агония. (Между другото не ми разправяйте, че мъртвите изглеждали умиротворени. Повечето трупове, които съм виждал, имаха дяволски измъчен вид.) Кракът на грамадното животно беше смъкнал кожата от гърба му сръчно, както се одира заек.

Веднага щом зърнах мъртвеца, изпратих един ординарец в къщата на мой приятел, живеещ наблизо, за да вземе от него пушка за лов на слонове. Вече бях изпратил понито обратно то, щеше да обезумее от страх и да ме хвърли на земята, ако подушеше слона. Ординарецът се върна след малко с пушка и пет патрона, а междувременно надошлите бирманци ни съобщиха, че слонът е долу в оризищата, само на неколко стотин ярда.

Когато поех натам, фактически всички жители на квартала излязоха от колибите си и тръгнаха подире ми. Бяха видели пушката и възбудено си подвикваха, че се каня да застрелям слона. Не бяха проявили особен интерес към животното, когато рушеше домовете им, но сега, когато щяха да го убият, бе различно. За тях това беше развлечение, каквото щеше да бъде и за английска тълпа; освен това искаха месото.
Леко се притеснявах. Не възнамерявах да убивам слона – бях поискал пушката, за да се отбранявам при необходимост, – а и винаги е изнервящо, когато цяла тълпа те следва по петите.

Докато се спусках по хълма, изглеждах и се чувствах глупаво: с пушка през рамо и с нарастващото хорско множество, което се блъскаше подире ми. Долу, след като колибите останеха назад, започваше чакълено шосе, а отвъд шосето на хиляда ярда надлъж се простираха разкаляните оризища – все още неизорани, но разкиснати от първите дъждове и тук-там прораснали с жилава трева.
 
Слонът стоеше с лявата си страна към нас на осемдесет ярда от пътя. Не удостои с ни най-малко внимание приближаващата се тълпа. Късаше туфи трева, удряше ги в коленете си, за да ги почисти от пръстта, и ги натъпкваше в устата си. Бях се заковал на пътя. Още щом видях животното, с пределна яснота разбрах, че не трябва да го убивам. Да застреляш работен слон, е сериозно нарушение, сравнимо с потрошаването на голяма и скъпа машина – очевидно не бива да се допуска при наличие на друг изход. От това разстояние, както си пасеше мирно, слонът изглеждаше не по-опасен от крава.

Помислих си тогава и си го мисля и сега, че ефектът на разгонването вече отшумяваше, в който случай животното щеше да скита, без да причини вреда никому, докато не дойде махаутът да го хване. Пък и изобщо не исках да го убивам. Реших известно време да го наблюдавам, колкото да се уверя, че няма да пощръклее отново, и после да се прибера вкъщи.
Но в този момент се озърнах и видях тълпата, която ме беше последвала. Тя бе огромна – поне две хиляди души и прииждаха още. Запушваше пътя надалеч и в двете посоки. Взрях се в морето от жълти лица и дрехи в крещящи цветове – лица на щастливи и развълнувани от развлечението хора, до един сигурни, че слонът ще бъде застрелян. Гледаха ме като фокусник, който ей сега ще изпълни някой номер. Не ме обичаха, но с вълшебната пушка в ръце за мига бях грабнал вниманието им.

Изведнъж проумях, че все пак ще ми се наложи да застрелям слона. Бях длъжен да оправдая очакванията: чувствах как волята на две хиляди души неудържимо ме тласка напред. Точно тогава, докато стоях с оръжието, за пръв път осъзнах пустотата и безсмислието на властването на белия човек в Изтока.
Ето какво представлявах: бял човек с пушка, изправен пред невъоръжена тълпа бирманци – уж главно действащо лице в пиесата, а всъщност абсурдна марионетка, дърпана насам-натам според волята на онези жълти лица. В този момент схванах, че когато белият човек става тиранин, унищожава своята свобода. Превръща се в кухо, позьорско чучело; в шаблонната фигура на сахиб. Условие за неговото властване е да живее в непрекъснати опити да впечатли “туземците”, затова във всяка криза е принуден да оправдава очакванията на тези “туземци”. Носи маска и лицето му неусетно се нагажда по нейната мярка.

Трябваше да убия слона. Бях се задължил да го направя, когато изпратих да ми донесат пушката. Сахибът трябва да се държи като сахиб; длъжен е да изглежда решителен, да знае какво иска и да действа непоколебимо. Да измина пътя дотук, нарамил пушка, докато две хиляди души вървят по петите ми, а после да се изнижа, без да предприема нищо – не, и дума да не става. Тълпата щеше да ме вземе на подбив. А целият ми живот; животът на всеки бял човек на Изток, е нескончаема борба да не станеш за посмешище.
Само че не исках да убивам слона. Наблюдавах го как отръсква снопчетата трева в коленете си с онзи унесен миловиден израз, така присъщ на слоновете. Струваше ми се, че би било истинско престъпление да го застрелям. На онази възраст не се гнусях да убивам животни, но досега не бях застрелвал слон и не исках да го правя тепърва. (Някак си винаги изглежда нечестно да убиеш грамадно животно.) Освен това трябваше да помисля за стопанина му. Жив, слонът струваше най-малко сто паунда; мъртъв – колкото стойността на бивните си, вероятно към пет паунда.

 Не биваше да се помайвам. Обърнах се към неколцина опитни на вид бирманци, които вече бяха тук при нашето пристигане, и ги попитах как се е държал слонът. Всички те отговориха еднакво: не ти обръщал внимание, ако не го закачаш, но можел да те нападне, ако се приближиш твърде много.
Беше ми съвършено ясно как трябва да постъпя. Трябваше да отида на около двайсет и пет ярда от слона и да проверя реакцията му. Ако ми се нахвърлеше, можех да стрелям; ако ме игнорираше, можеше спокойно да го оставим там до връщането на махаута. Ала прекрасно знаех, че тази няма да я бъде. Бях лош стрелец, а земята под нозете ми представляваше рядка кал, в която затъваш при всяка крачка. Ако слонът ме нападнеше и не уцелех, имах шансовете на жаба под парен валяк. Но дори тогава мислех не толкова за кожата си, колкото за бдителните жълти лица край мен. Защото в онзи миг, докато тълпата беше вперила погледи в мен, не изпитвах страх в обичайния смисъл на думата, както ако бих бил сам. Белият човек не бива да изпитва страх пред “туземците”, затова по принцип е безстрашен.

В главата ми се въртеше една-едничка мисъл: че ако нещо се обърка, тези две хиляди бирманци ще ме видят преследван, уловен, стъпкан и озъбен като трупа на онзи индиец горе на хълма. И при такава развръзка не беше изключено някой от тях да се разсмее. Това не биваше да се допуска.
Имаше само една алтернатива. Пъхнах патроните в пълнителя и легнах на пътя, за да се прицеля по-добре. Тълпата замря и дълбока, сподавена, щастлива въздишка на зрители, които най-сетне са дочакали вдигането на театралната завеса, се изтръгна от безброй гърла. Все пак щяха да се позабавляват. Пушката беше здраво немско оръжие с оптически мерник. Тогава още не знаех, че при стрелба по слон трябва да се целя във въображаемата линия от едната ушна раковина до другата. Слонът стоеше в профил, значи е трябвало да се целя право в ухото му, а всъщност се прицелих няколко инча встрани, като си мислех, че мозъкът е по-напред.

Когато дръпнах спусъка, не чух гърмежа и не усетих отката – така е винаги, когато изстрелът попадне в целта, – но ме оглуши дяволският ликуващ рев, който се надигна от тълпата.
В онзи миг, като се замислиш – твърде кратък дори куршумът да стигне до мишената, у слона беше настъпила мистериозна и плашеща промяна. Той нито помръдна, нито падна, но всяка линия в тялото му се беше разкривила. Изведнъж изглеждаше поразен, свит, безкрайно остарял, сякаш ужасното съприкосновение с куршума го беше парализирало, без да го повали. Накрая, както ми се стори – след безкрайно дълго време, а вероятно максимум пет секунди, – той се подгъна и се свлече на колене. Потекоха му лиги. Сякаш го бе обзела чудовищна старческа немощ. Струваше ми се, че е на хиляди години.

Отново стрелях в същата точка. Той не рухна и при втория изстрел, а се надигна мъчително бавно и застана прав с огъващи се крака и клюмаща глава. Стрелях трети път. Този изстрел го довърши. Виждаше се как тялото му се разтърсва от непоносима болка и краката му окончателно се подкосяват. Но падайки, сякаш за миг се надигна – докато задните му крака рухваха под туловището, той се извиси нагоре като огромна олюляваща се канара, а хоботът му се устреми към небето като дърво. Изтръби за пръв и единствен път. Сетне се строполи с корема към мен и грохотът сякаш разтърси земята дори на мястото, където лежах.

Станах. Бирманците вече тичаха покрай мен през калта. Бе очевидно, че слонът няма да се изправи отново, ала не беше мъртъв. Дишаше много ритмично, с продължително хъхрене, а огромното му туловище болезнено се надигаше и отпускаше. Устата му беше широко отворена – виждах надълбоко в каверните на бледорозовото гърло. Дълго го чаках да умре, но дишането му не отслабваше. Накрая изстрелях двата оставащи ми куршума в точката, където предполагах, че се намира сърцето му. Гъстата кръв бликаше от него подобно на червено кадифе, но той пак не умря. Тялото му дори не трепна, когато изстрелите го улучиха; свистящото дишане не се прекъсна. Той умираше много бавно и в невероятна агония, но в някакъв далечен от мен свят, където дори куршум не го ловеше повече.

Разбрах, че трябва да сложа край на това страшно хъхрене. Беше ужасно да гледаш грамадното животно, проснато там: безсилно да помръдне, но и безсилно да умре, а аз дори не бях в състояние да го довърша. Изпратих да донесат малката ми пушка и изсипах цели откоси в сърцето и в гърло- то му.
Не личеше да има ефект. Мъчителното хъхрене продължаваше отмерено, като тиктакането на часовник. Накрая не издържах и си тръгнах. По-късно чух, че животното умирало още половин час. Бирманците взеха да носят дахове и кошници още докато бях там; разказаха ми, че следобеда го разфасовали до кокал. После, разбира се, застрелването на слона стана предмет на безкрайни разговори.

Собственикът се разяри, но бе само индиец и нищо не можеше да стори. Още повече че от законова гледна точка бях действал правилно, тъй като един побеснял слон трябва да бъде застрелян като бясно куче, ако стопанинът му не успее да го озапти.
Сред европейците мненията се разделиха. По-възрастните смятаха, че съм прав, младите твърдяха, че е срамота да застреляш слон, стъпкал някакво си кули, защото един слон струва повече от което и да е презряно корингско кули. Впоследствие много се радвах, че кулито е загинало – това ме оправдаваше и ми даваше юридическо основание да убия слона. Често се питах дали някой се досеща, че съм постъпил така единствено за да не изглеждам глупак.

1936 г.

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: