Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

До края на юли „ИГРАЧКИ ОТ КАЛ” на Мартин Маринов излиза от печат!

12.07.2017 4

Представена от Неда Антонова

 

 НЕДА АНТОНОВА:

 
„Пепел от мислеща тръстика” – така бих нарекла тази книга, заради сребърния прах от изтляващия български корен, заради бистрия упоителен сказ, плавен като смяната на годишните времена, заради зрялата, та чак сочна, тъга по невъзвратимото, заради оня ръб на пропастта, където Мартин Маринов милостиво ни отвежда и ни оставя да съзерцаваме отсрещния бряг… А там, в цветния сумрак на неизвестното, плахо, но изкусително припламва любовта, подобно онези древни огньове по хълмовете, бележещи пътя на войскари, изгнаници и боговдъхновени несретници…
Книга с температурата на човешката душа.
Затваряш страниците и, докато все още си пред огромния ров, неочаквано и непредизвестено поемаш дълбоко въздух и преодоляваш пропастта… на един скок. И дори не разбираш, че вече си намерил пътя.

„Играчките от кал“ са се превърнали в скъпи сувенири, а ти, умореният да си спомня, се усещаш избран да твори нови спомени.

Книга за дълъг  път.

 

 

 

ПАМЕТНИКЪТ

 Откъс 

По-късно, когато хората от Сакар Тепе щяха да от-

крият какво беше направил Димитър Юруков, – щяха

да го обявят за луд. Никой не се сети, че само Бог има

право да съди.

На 22 октомври Димитър Юруков получи писмо

от дъщеря си, че се е омъжила и повече няма да се

върне никога в България. „Там повече не може да се

живее!“– така пишеше в писмото. „Там“ беше „Тук“ –

където живееше той. Друго място за живеене нямаше

за него. Писмото донесе селският раздавач, минавай-

ки край къщата му – пътят му вървеше оттам. Под-

хвърли му радостно, че не е забравен и трябва да чер-

пи – мюждето беше от дъщеря му. Бяха останали една

шепа хора. И табелата в началото на селото – Сакар

Тепе.

Коравия Митьо, както му викаха, седна на пейката

пред вратата и го разпечата, без да къса плика,натежал

от задгранични марки. Бяха само няколко реда – дъ-

щеря му не беше многословна. Беше тръгнала да тър-

си работа по света и стигна чак до Америка – преди

8 години. Обаждаше се рядко – два-три пъти в годи-

ната, лаконично, без излишни емоции и загриженост.

Най-сантименталният въпрос, който му беше задава-

ла, беше дали има какво да яде. Приличаше на майка

си – мълчаливо, затворено в себе си същество, което

не търсеше близост с никого и в нищо.

Митьо прочете съобщението два пъти, прибра

го обратно в плика и го сложи в горния джоб на ри-

зата си. Загледа се отсреща в двете липи, от другата

страна на пътя. Когато беше малка, Василия, дъщеря

му, беше се покатерила на едната да бере липовцвят

и падна. Сцепи си веждата и и остана белег завинаги.

Заболя го отново от спомена. Майка и беше починала

отдавна, няколко години след като я роди. Отгледа де-

тето сам. Изучи го – завърши медицина. Тайно се гор-

дееше с докторката – както и` викаха на село. Не след

дълго замина за Европа, после и за Америка. Други

живи роднини Коравия Митьо от Сакар Тепе нямаше.

Вече нямаше и дъщеря.

На 22 октомври, петък, в ранния следобед на

мрачния есенен ден, Митьо Юруков беше получил

последното писмо през живота си. То казваше всичко.

Влезе в къщата и се облече дебело – валеше. След

това излезе на двора и изкара коня. Нямаше нужда да

го впряга, яхна го и препусна към съседното село, да

си свърши работата.

Момчето разбра от една дума, беше опитно. Про-

чете на глас какво пишеше на бележката, – бяха ня-

колко думи, едно име и две дати – и като чу потвърж-

дението, кимна. Не го разпитва излишно, каза му

колко ще струва и кога ще е готово. Даваше му една

седмица отсрочка.

През следващата седмица трябваше да приключи

със всичко – от начало до край. Да продаде овцете и

козите, да се сдобри с Челик Ибрям, да изчисти къ-

щата основно, да се напие веднъж до несвяст, да из-

трезнее и накрая да си изпере дрехите. Това и стори

– седемте дена минаха като седем чужди каруци…

Камъкът тежеше, беше от новите плочи, мрамор-

ните. Основата беше отделно, трябваше да се съеди-

нят с по две арматури: в основата имаше точно про-

бити отвори, в които трябваше да влязат железата на

плочата. Първата нощ отнесе нагоре до хълма осно-

вата, не тежеше кой знае колко. До гробищата отдавна

нямаше път – големите води през есента и пролетта,

след снеговете изровиха ровове колкото човешки бой

и не можеше да се стигне с нищо. Отделно, че отдавна

никой не идваше да навести покойните.

Първата нощ отнесе основата. Намери мястото до

жена си и остави камъка там – щеше да го зарови в

земята по-късно. През втората нощ тръгна да носи и

плочата. Тръгна по странични улички, да не го види

случайно някой. Баирът беше стръмен, плочата тежка

като канара. Спираше и я оставяше на по-високо от

себе си място, навеждаше се и като легнеше на гър-

ба му, се надигаше с нея. На два ката, прегърбен като

Ямък Никола, някогашния клисар, който живя 90 го-

дини с глава по-близо до краката , отколкото до раме-

нете – пъплеше нагоре, крачка след крачка, сантиме-

тър по сантиметър. Някъде по средата на баира му се

стори, че няма да има сили да я качи до горе. Пусна я

зад гърба си и седна до нея. Буквите, релефно издъл-

бани в мрамора, се открояваха в нощта. Не беше виж-

дал името си така едро написано никъде – цял живот.

Усмихна се в тъмното и сякаш му олекна.

Полека лека, със сетни сили стигна до горе. Тръш-

на се на тревата и се загледа в небето. Ясно и отворено

като книга, по която сякаш някое дете беше нарисува-

ло едри звезди. Май дъщеря му имаше такава рисун-

ка, когато беше малка. Някъде повече на едно място,

другаде по една, по две… Но имаше и сами, като него,

не бяха малко и те. В тях се загледа повече и докато

дишаше тежко, си помисли дали няма да ги види и от-

близо…

Почина си, после стана и сложи плочата върху

основата – железата изхриптяха в дупките си и па-

метникът се изправи готов: ако някой ден дъщеря му

все пак се върнеше, щеше да има къде да го намери. А

можеше за ръката и` да се държи и някакво малко чо-

вече, което щеше да попита какво пише на паметника.

Нищо не се знае…

Сетне спокойно откачи от единия край въжето,

което беше вързал предната нощ на мешето зад па-

метника – високо и здраво като самия него, – провря

главата си в примката и като каза „Господи, помилуй“,

увисна. Клонът се огъна леко, изненадан, но беше

здрав, дъбов клон – от онези, които през зимата могат

и да стоплят човека, а когато потрябва и да издържат

тежестта му.

Ако самият човек повече не може да издържи.

 

-----------------------

Мартин Маринов е автор на книгите „13 етюда за надеждата“- сборник разкази, „Тъмния ъгъл на храма – роман, „Блян“ – роман, „Дуенде“ – поезия и проза, „Булото“ – роман /две издания/, „Силуети“ – сборник разкази. Награда за роман на годината от извънстоличен автор – „Блян“ – 1995 г., Перото на Йовков – „Булото“ – 2003 г. и др. До края на месеца излиза от печат „Играчки от кал“ – проза.

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  16.07.2017 17:08 | #4

Истината за митологизирания стих на Хр. Ботев е част от лъжата за Марко Кралевити‚ баба Ванга и демократичния ни ”преход”. Забравих КТБ‚ простете!

Анонимен  16.07.2017 16:34 | #3

Все едно ми е кой е написал това. Не ми е все едно‚ обаче‚ че е пак същото минало време преди миналото‚ защото хората бягат вече пред бъдещето си. Защо ли заличиха стиха ”тоз‚ който падне в бой за свобода‚ той не умира”‚ от стената на Сорбоната‚ ефенди Маринов?

Анонимен  12.07.2017 17:26 | #2

“Мир на душата – казваха изстиващите калдъръми‚ пропускайки за последно по морното си тяло стъпките на някой закъснял кентавър‚ бог знае повече човек или повече кон.” (“Булото” –М.Маринов) Какъв магьосник си ‚ какъв щанс да те познавам ‚ за да вляза в магията на твоя свят...кой би се сетил да напише такива думи за една обикновена селска уличка и тя да се превърне в едно загадъчно вълшебство‚ със стари калдаръмени плочи (може би от рицарски времена?) ‚ по които глухо потропват по късна доба копитата на един кентавър . И всичко това се случва към полунощ‚ когато „обладани от съня‚ плът и душа ставаха едно...”Какво богатство на въображението‚ на вътрешния ти невероятен и загадъчен свят ‚ заключен в непристъпната ти твърда черупка‚ в която влязох за малко и останах без дъх...благодаря за шанса. Красотата ‚ дълбочината‚ твоите вълшебни измерения за света са нещото‚ което хваща човек за рамената ‚ разтърсва го силно и той остава без дъх‚ но очарован ...Докоснал се до наркотика ти‚ човек вече не може без него... Преди време бях писала тези думи‚ изчитайки последния роман на М.Мартинов. Нито дума не е преувеличена. Убедена съм‚ че магията ще продължи и в новата му книга. Желая му успех и дано повече хора я прочетат. Убедена съм‚ че това ще ги направи по-добри‚ по-мислещи и повече българи.

Анонимен  12.07.2017 17:25 | #1

“Мир на душата – казваха изстиващите калдъръми‚ пропускайки за последно по морното си тяло стъпките на някой закъснял кентавър‚ бог знае повече човек или повече кон.” (“Булото” –М.Маринов) Какъв магьосник си ‚ какъв щанс да те познавам ‚ за да вляза в магията на твоя свят...кой би се сетил да напише такива думи за една обикновена селска уличка и тя да се превърне в едно загадъчно вълшебство‚ със стари калдаръмени плочи (може би от рицарски времена?) ‚ по които глухо потропват по късна доба копитата на един кентавър . И всичко това се случва към полунощ‚ когато „обладани от съня‚ плът и душа ставаха едно...”Какво богатство на въображението‚ на вътрешния ти невероятен и загадъчен свят ‚ заключен в непристъпната ти твърда черупка‚ в която влязох за малко и останах без дъх...благодаря за шанса. Красотата ‚ дълбочината‚ твоите вълшебни измерения за света са нещото‚ което хваща човек за рамената ‚ разтърсва го силно и той остава без дъх‚ но очарован ...Докоснал се до наркотика ти‚ човек вече не може без него... Преди време бях писала тези думи‚ изчитайки последния роман на М.Мартинов. Нито дума не е преувеличена. Убедена съм‚ че магията ще продължи и в новата му книга. Желая му успех и дано повече хора я прочетат. Убедена съм‚ че това ще ги направи по-добри‚ по-мислещи и повече българи. В.М.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: