Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

А.П.Чехов в Цейлон. Историята на един разказ

07.07.2017

                                         

 За стереотипа на класическия образ на А. П. Чехов

Михаил Голован*

 

Повод за написването на тази неголяма статия ми даде загнездената в съзнанието на повечето хора стереотипна представа за външния облик, характера и увлеченията на една или друга личност, писател, художник, актьор, режисьор, политически деец и т. н.

Ако говорим например за Лев Толстой, то голяма част от неговите почитатели си представят великия писател по известните му снимки от Ясна поляна. По-точно – помъдрелия от живота побелял брадат старец с проникновен поглед и дълга риза, стегната с колан, а не господар, каращ колело в студа из пътечките на имението, нито пък разюздан млад офицер, пригласящ на циганите под съпровод на китара. И още. Ако става въпрос за Александър Сергеевич Пушкин, повечето ще си го представят като замисления, зареян някъде в далечината поет от известния портрет на Орест Кипренски, а не напето яхнал кон в село Михайловское, или съсредоточено играещ на карти или на шах. Фьодор Михайлович Достоевски също изплува в съзнанието ни задължително като сериозен, потънал в собствените си мисли философ, а не като хазартен играч на рулетка в Баден-Баден... И т. н.

Същата „участ“ споделя и нашият Антон Павлович Чехов.

 

Като водя екскурзии, било с руски, било с чуждестранни посетители по музея „Мелихово“, често ги питам как си представят облика, характера и темперамента на знаменития в цял свят писател и драматург. И – което е интересно – с много малки изключения хората описват Чехов, както са го запомнили от „Човекът в калъф“, нарисуван от художниците Кукриникс на обложката на сборника с разкази, издаден в милионни тиражи още по съветско време.

Тоест, като вглъбен в себе си човек. Като самотен, мнителен и прегърбен от житейски проблеми гимназиален учител с нахлупена на главата фуражка, в дълъг шинел с вдигната яка, крачещ в ясно време с чадър и галоши из прашните улици на провинциалния град. Тоест, дребнавец от типа: „...за всеки случай – да не вземе да завали“. И задължително с пенсне!

За съжаление, този леко карикатурен стереотип на образа на знаменития писател е все още жив и продължава да битува във въображението на много от нашите сънародници и чужди почитатели на руската литература.

Но заразказваш ли на екскурзиантите за трийсетгодишния Чехов като за елегантно облечен висок (над метър и деветдесет) красив млад мъж със светлокафяви, леко усмихнати очи, с нисък баритон и главно без очила, повечето от слушателите започват да проявяват повишен интерес към твоето описание на облика му. Според мен това се случва именно защото те отдавна са свикнали с образа на писателя от официалните живописни портрети и паметници, отразяващи основно последния период от живота му. На практика никой (с изключение може би на чеховедите) не може и да си представи Антон Павлович, класика на руската литература и световната драматургия, като страстен гмуркач. За тях това е просто немислимо: бъдещият автор на гениалните пиеси „Чайка“, Вуйчо Ваня“, „Три сестри“ и „Вишнева градина“ под парещото слънце на Индийския океан, докато параходът „Петербург“ плава с пълен ход, да скача изведнъж от носа му във вълната, после да плава до кърмата, да се изкачва по въжето на борда, след това да тича с мокри нозе по палещата от слънцето палуба към бушприта и отново да скача във водата. И така няколко пъти, като според мен не забравя и набързо да се прекръсти... След такъв разказ в очите на почти всички екскурзианти може да се прочете възторг и искрено учудване: „Ах, Чехов! Ах, страхотен! Какъв ти тук човек в калъф???!“.

А още повече поразяват въображението на слушателите спомените за младия Антон Павлович на неговия съвременник, един от великите руски живописци и първите руски импресионисти, Константин Алексеевич Коровин. За да получим пълна картина на образа на писателя, ми се иска да приведа думите му изцяло: „Той беше красавец. Имаше голямо открито лице с добри смеещи се очи. Говорейки с някого, обикновено внимателно се вглеждаше в събеседника си, но почти веднага отпускаше глава и се усмихваше с някаква особена, кротка усмивка. Цялата му фигура, откритото лице, широките гърди внушаваха особено доверие към него – той сякаш излъчваше флуиди на сърдечност и закрила... Независимо че беше млад, дори юноша, още тогава в него се усещаше някакъв добър дядо, към когото ти се иска да се приближиш и да го попиташ за истината, за тъгата и да му довериш онова главното, важното, което лежи дълбоко в душата на всеки. Антон Павлович беше прост и естествен, не се правеше на никакъв, в него нямаше и сянка от престореност или себелюбие. Винаги е носил в себе си вродената си скромност, особената си тактичност, дори срамежливост“.

А Константин Коровин е по-млад от Антон Павлович само с една година.

Сега навярно разбирате, че тъкмо това обстоятелство ме накара да споделя своите мисли. И изведнъж от само себе си ми се прииска да ви разкажа и за други, не по-малко интересни факти от живота на все още младия тогава Антон Павлович Чехов по време на завръщането му от остров Сахалин в Одеса през Индийския океан.

 

А. П. Чехов в Цейлон. Историята на един разказ

 

„Ако и в Царството небесно слънцето залязва също толкова хубаво, както в Бенгалския залив, то, уверявам Ви, Царството небесно определено си го бива“.

А. П. Чехов

 

Когато говорим за Цейлон, веднага си представяме изумрудено приказен остров сред безбрежния Индийски океан, чиито символи са Златният лотос, подправките, сапфирите, рубините и, разбира се, цейлонският чай, вкусът на който помним още от детството си.

А. П. Чехов отива на този остров в средата на ноември 1890 г. Едва след това го посещават руската писателка и пътешественица Олга Александровна Шчербатова и първият руски нобелист Иван Алексеевич Бунин. И всеки от тях предава на читателите си впечатленията от тази страна. Също така през януари 1891 г. на Цейлон пристига младият престолонаследник и бъдещ руски император Николай ІІ, а на 9 декември 1961 г. първият космонавт Юрий Гагарин посажда дърво в Кралската ботаническа градина в град Канди.

От самото си създаване между тази южноазиатска държава и Русия се установяват приятелски политически и икономически отношения, които продължават да се развиват и в наше време. А ако говорим за културните връзки, то за първооткривател на Цейлон в тази област с право може да се смята Антон Павлович Чехов.

„За него можеше да се каже, че е по-скоро красив. Висок на ръст, приятно чупливи, отметнати назад кафяви коси, малка брадичка и мустаци. Държеше се скромно, без излишна срамежливост; сдържан като жестове“ – така според едно описание на В. И. Немирович-Данченко (1858–1943) можем да си представим младия Чехов, когато той на 10 ноември 1890 г. слиза от борда на парахода „Петербург“ на брега в пристанището Коломбо.

Независимо от сравнително малкото време, прекарано от Антон Павлович на Цейлон, присъствието му там е увековечено с бронзов бюст във фоайето на „Grand Oriental Hotel“ и с паметна плоча в хотела „Galle Face“.

 

В тях руският писател прекарва три дни и две нощи от 22 до 24 ноември 1890 г. (10–12 по стар стил).

На 14 август 2010 г. в хотел „Grand Oriental Hotel“ тържествено се откри бюст на А. П. Чехов в чест на 150-годишнината от рождението и 120-годишнината от идването му на остров Цейлон. Този бюст бе подарен на народа на Шри Ланка от Съюза на писателите на Руската федерация, връчи го основателят на Международната академия на Добротата, известният скулптор Григорий Викторович Потоцки – негов автор.

 

 Освен това в луксозната стая 304 на третия етаж на „Grand Oriental Hotel“ се откри малък музей на писателя. Тази стая е действаща. По думите на администрацията, тя се ползва с особено внимание от гостите на хотела, тъй като в нея е запазена мебелировката и цялата обстановка от края на ХІХ век. Великолепно е, че около вратата в тази стая под паметната табелка винаги има свежи цветя. За това ми се иска специално да благодаря на днешните собственици на хотела.

Припомням, че А. П. Чехов попада на Цейлон след изтощително над шестмесечно пътуване през цяла Русия на „острова на непоносимите страдания“ Сахалин. Което е повече от единайсет хиляди версти. Сахалин несъмнено е главна цел на замисленото от него пътешествие и централен обект на писателското му внимание. Самото отиване и по-късно публикуването на книгата „Остров Сахалин“ се превръщат в събитие в творческата биография на А. П. Чехов. Вярно е, че и по-нататъшното му обикаляне от Владивосток около Азия през Хонконг, Сингапур, Цейлон, Индийския океан и после по Червено море през Суецкия канал, Константинопол и Черно море до Одеса, му дава нови сили, открива му нов поглед към света.

  

 Към момента, в който предприема пътуването на Сахалин, А. П. Чехов е едва на 30 години, но по това време той, по думите на В. И. Немирович-Данченко, вече е признат „за един от най-талантливите“ руски литератори. Тогава много хора го познават като автор на редица сборници с разкази, знаменитата повест „Степ“, пиесата „Иванов“ и популярните водевили „Мечка“ и „Предложение“. А две години по-рано той получава престижната академична Пушкинова награда за сборника разкази „В сумрака“. Завидни са популярността, успехът, добрите хонорари, комплиментите, юбилеите, обедите, приемите, подаръците и изведнъж – толкова резкият обрат в живота на преуспяващия млад писател – пътешествието на Изток по примера на знаменитите му предходници: И. А. Гончаров (1812–1891) и Н. М. Преживалски (1839–1888).

На Сахалин Чехов, следвайки дълга си на писател, лекар и гражданин, общува с всички жители на острова, провежда неформално преброяване на населението. Резултат от неговото пребиваване на каторжническия остров стават около 10 000** статистически картончета на обитателите му. Тук той става свидетел на „...всичко, освен смъртното наказание...“. По-късно, живеейки вече в Мелихово, Чехов дълго работи върху книгата „Остров Сахалин“, която ще бъде оценена като забележителна научно-публицистична творба, създадена от учен-изследовател. Дали пък в този именно духовен подвиг не е било истинското призвание на писателя-хуманист – да привлече вниманието на обществото към положението на изгнаниците в Русия? Без съмнение, едно подобно пътешествие е изисквало огромно напрежение и себеотрицание. То силно повлиява на Чехов в морално отношение и съвсем не допринася за подобряване на здравето му. Съдейки по неговите писма и записки, той се завръща в потиснато настроение. И изведнъж по пътя към родината се появява Цейлон, за който по-късно пише: „Бях и в ада, какъвто е Сахалин, и в рая, т. е. на остров Цейлон“ (от писмо до И. Л. Леонтиев (Шчеглов), 10 декември 1890 г.). Именно такъв рай се е сторил на Чехов този остров на чудесата.

Можем само да си представим как младият Антон Павлович стои на палубата на парахода и мислено пише редовете от писмото си до А. С. Суворин: „Ако и в Царството небесно слънцето залязва също толкова хубаво, както в Бенгалския залив, то, уверявам Ви, Царството небесно определено си го бива“. И наистина, през дългото морско пътешествие на връщане в Русия това тропическо парче суша в Бенгалския залив с неговата екзотична природа, флора и фауна оставя у писателя най-ярки спомени.

„Какви не зверове и птици, и буболечки, и мушици!“ – много пъти Чехов перифразира със своя кореспондент стиха от баснята на И. А. Крилов „Любопитният“, за да предаде възхищението си от видяното. Дори ужасният тропически порой, излял се през първата нощ от престоя му в Коломбо и накарал го да се премести в друг хотел, не успява да помрачи впечатленията му от Цейлон.

После, в писмо от 9 декември 1890 г. от Одеса, Чехов пише на своя довереник, издател и редактор на вестника „Ново време“ А. С. Суворин: „На Цейлон е бил раят. Тук, в рая, аз изминах повече от сто версти с влак и до краен предел се наситих на палмови гори и бронзови жени... в кокосовата горичка в лунна нощ“. (Имал ли е наистина такава романтична среща Чехов на приказния остров, или това е една от проявите на писателската му фантазия, не е известно. Но пък и струва ли си тук нещо да се доизмисля? Нека този случай си остане малка тайна за онези, които обичат творчеството му и го уважават като човек.)

Запазени са и три снимки, правени по различно време, на палубата на парахода „Петербург“, с който Антон Павлович се връща от Коломбо в Русия. Най-известна от тях е тази, на която двамата с мичмана Григорий Глинка, в светли копринени екрю костюми и бели шапки, държат в ръце пъргави мангусти.

Писателят започва да изпитва особено чувство на уважение към тези безстрашни зверчета, влизащи в двубой „с гърмящи змии и винаги побеждаващи, без да се боят от никого и от нищо“, заради техните особени качества – смелостта, любопитството и привързаността им към хората. Затова той решава да донесе двойка такива същества у дома си в Москва. „От Цейлон си донесох в Москва зверче, симпатично и самостоятелно, пред което са безсилни дори вашите данъци. Този звяр се нарича мангуста“ – пише той до издателя на списание „Осколки“ Н. А. Лейкин.

След като пристига в Коломбо, Чехов разбира, се престоят на парахода няма да е дълъг, а на него му се иска да види всичко и да отиде навсякъде. В тази връзка опитният капитан на „Петербург“ Рудолф Егорович Гутан предвидливо поръчва на младия мичман Г. Глинка, който, независимо от младостта си, вече е врял и кипял в не едно и две далечни плавания, да поеме грижата за знаменития писател. Така те двамата веднага тръгват да разглеждат града и околностите му, а на следващия ден заминават на 120 км от Коломбо в бившата ланкийска духовна столица на будизма – град Канди, с неговите дивни храмове и манастири. Някога това е било последното убежище на синхалските крале, оцелели във вътрешността на острова. Главната гордост на града е храмът Шри Далада Малигава, където и до днес се пази свещена реликва – зъбът на Буда, който според преданието е изваден от пепелта на погребалната му клада.

  

 Там нашите славни пътешественици имат възможността да наблюдават процесията на местната Армия на спасението: „Девици в индуски рокли и очила, барабан, хармоники, китари, знамена, тълпа черни момченца с голи дупета, а отзад – негър с червена куртка... Девствениците пеят нещо дивашко, а барабанът – бу! бу! и всичко това в тъмницата на брега на езерото“ (Писма V: 219, 224). Каква екзотика! Тя впечатлява всеки европеец.

Интересен детайл: в Канди Чехов отсяда за два дни в „Queen’s Hotel“ под измисленото смешно име „Палкин ескуайър“. Запазена е дори сметката от хотела (Palkin Esq.) от 23–24 ноември (РГАЛИ, ф. 549, 406, л. 2). Не се ли проявява тук още една интересна страна от характера на писателя, любител на разиграванията, и неговият авантюризъм? И още един случай, за който пише в книгата „Около Чехов“ по-малкият му брат, Михаил Павлович: „От кърмата на кораба бе спуснато въже. Антон Павлович се хвърли от носа право към дъното на съда и трябваше да се хване за това въже. Когато бе вече във водата, той със собствените си очи видя риби лоцман и приближаваща се акула („Гусев“)“ (стр. 232). Какво е това? Безразсъдно забавление на млад човек? Желание да рискува и отправи предизвикателство към световния океан? Или опит на писателя да изпита усещане на спускащ се към дъното покойник?

Така и става. Именно на Цейлон на 12 ноември 1890 г. по стар стил „е започнат“, по думите на самия автор, „първокласно хубавият“ (според отзива на Иван Бунин) разказ „Гусев“ за смъртта на войника в отпуск в корабния лазарет. „Изпращам Ви разказа – пише Чехов на своя издател А. С. Суворин – […] Тъй като той бе започнат на остров Цейлон, ако искате, можете за шик отдолу да напишете: Коломбо, 12 ноември“. Чехов дописва разказа по пътя и го публикува в коледното издание на „Ново време“ № 5326 от 25 декември 1890 г. Най-вероятно към написването на този текст го подтикват две тъжни събития, случили се в Южно-Китайско море след излизане от Хонконг: „По пътя към Сингапур изхвърлиха в морето двама мъртъвци. Като гледаш как умрял човек, увит в корабно платно, лети, въртейки се, във водата, и като си представиш, че до дъното има няколко версти, ти става страшно и неизвестно защо започва да ти се струва, че сам ще умреш и ще бъдеш изхвърлен в морето“ (Писма, ІV, 140). Несъмнено тези два далеч невесели случая не е можело да не оставят у писателя достатъчно мрачни впечатления.

Но трябва да отбележим, че основен тласък за написването на разказа „Гусев“ на Чехов до голяма степен му дават не по-малко потискащите впечатления от положението на изгнаниците на остров Сахалин. Така, по мнението на известния чеховед, проф. Владимир Б. Катаев, художественият образ на Гусев в много свои черти прилича на истинския облик на каторжника Егор от ІV глава на „Остров Сахалин“. „Тях ги обединяват много неща – трагичната преобърнатост на живота им, умението да се пригаждат към всякакви обстоятелства, добродушното и безропотно смирение“ (виж: Катаев, В. Б. Автор в „Острове Сахалин“ и в рассказе „Гусев“. В сб.: В творческой лаборатории Чехова. М. 1974, стр. 247–252).

Още по-учудващото от гледна точка на творческата психология на писателя е, че именно на остров Цейлон, „...където е раят“, е започнат изпълненият с трагизъм разказ „Гусев“. Тъкмо това подсказва в книгата си „Животът на Антон Чехов“ не по-малко известният британски чеховед, професор от Лондонския университет, Доналд Рейфилд, според когото след отиването си на Цейлон Антон Павлович „повдига духа си“ и отново му се приисква да пише.

По-късно „Гусев“ има успех не само в Русия. Още приживе на писателя той е преведен на много езици. По думите на Рейфилд, творбата „обединява тъжната философия на „Скучна история“ с виртуозното описание на природата в повестта „Степ“ и поставя началото на Чеховата проза от следсахалинския период“ („Жизнь Антона Чехова“, М. 2010). Както пише в своята статия „А. П. Чехов: пътешествие на Изток“ познавачът на този период от творчеството му Дмитрий Тимофеевич Капустин, „Творчески резултат от пътешествието на А. П. Чехов на Изток стават великата книга „Остров Сахалин“, разказите „Гусев“, „В изгнание“, „Убийство“, „Страх“ и др.“ („Сеульский вестник“, 27.04.2005).

И наистина, на Чехов му предстои най-плодотворният период от неговия творчески живот – мелиховското седемлетие от 1892 до 1899 година!

 

А сега – за популярността на А. П. Чехов в Република Шри Ланка.

 

Според резултатите от изследванията на Д. Т. Капустин, като специалист по страните от Изтока и д-р в тази област: „На Цейлон повишаването на интереса към произведенията на руския писател сред интелигенцията зависи от преводите на английски език, появили се в Европа, а на границата на ХІХ и ХХ век – в САЩ и в Канада. Първият превод на синхалски (от английски) е публикуван през 1944 г., когато в сборника „Разкази от руски писатели“ се появяват три творби на А. П. Чехов: „Спи ѝ се“, „Кой е виновен?“, „Душичка“. Техен преводач, както по-късно съобщава списание „Санскрути“ („Култура“, октомври–декември 1960, стр. 168), е А. П. Гунаратна. А в предговора другият преводач на сборника, Е. Сараччандра, подчертава: „Има някаква прилика между руската литература и нашата […] Произведенията на предреволюционните писатели в Русия свидетелстват, че Цейлон сега преживява същото, което е преживяла Русия в навечерието на революцията от 1917 г.“ (Едиривира Сараччандра, А. П. Гунаратна. Русские рассказы. Коломбо: Издателство Прадипа, 1997 (ново издание), стр. СІ, на синхалски език; списание Нева 2011: 9).

По думите на Д. Т. Капустин, именно на Цейлон е публикувана първата научна статия на тема „Чехов и Цейлон“. Неин автор е видният ланкийски учен (шекспировед, драматург и театрален деец) професор Лудовайк от Юнивърсити Колидж в Коломбо (E. F. C. Ludowyk. Chehov visited Ceylon. Times Annual. Colombo, 1957).

Сериозен принос за изучаването и популяризирането на творчеството на А. П. Чехов в Шри Ланка има и известният ланкийски писател Мартин Викрамасингхе (1890–1976), който през 1970 г. издава познавателния научен труд за руския класик „Чехов и Цейлон“ на синхалски език с кратко описание в предговора на пътешествието на писателя до Цейлон. И относително неотдавна – през 2010 г. – излезе „Сборник с материали и документи за прибеваването на А. Чехов на Цейлон“, съставен от друг ланкийски учен-литературовед, Ранджана Девамитра Сенасингхе.

В тази връзка бих искал да брагодаря за паметта, която пазят в република Шри Ланка за руския писател класик А. П. Чехов.

 

Превод от руски Людмил Димитров

 

Михаил Иванович Гологан е главен секретар по маркетинга и туризма на Чеховия музей в Мелихово.

•• По Материали от сахалинската переписка на А. П. Чехов. Южно-Сахалинск, 2005. Запазени са 7446 такива картончета, а от книгата Остров Сахалин става ясно, что Чехов преглежда 8095 души от местното население, и дори тези цифри пак са зашеметяващи.

 

Справка:

Цейлон е переименуван в Социалистическа република Шри Ланка на 22 май 1972 г. Тогава е приета и новата конституция, а през 1977 г. към определението Социалистическа Република се добавя Демократична“. Днес нейното пълно название е Демократиична социалистическа република Шри Ланка.

  

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: