Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

За Велин Георгиев и книгата му „Живак от счупен термометър”

04.07.2017 2

Из "Живак от счупен термометър" 

Всеки сам е на тази планета. Но деца сме на лавата. Май че лоша е славата на всяко наше изригване…

 

Като спънат кон съм застанал на непознато място в никое време. Не се дължа на никого. Самосъздадох се. Това, което е тук, съм само аз и никой друг.

 

Как се случва така, че миналото се завръща, минава през нас и застава на пътя ни като бъдеще. Странни са тези кръговрати по невидимата спирала, но изглежда ние нямаме друго бъдеще освен миналото…

 

А животът има това предимство да идва от миналото и да застава на пътя ни като бъдеще.

 

Като си гледам извървения житейски път – живак от счупен термометър…

 

Когато човек е прехвърлил билото на своето време, започва да се взира във всяко нещо, което е подминавал преди, защото започва да поставя истинска цена на дреболиите в този наш кратък живот.

 

Видях Пирин да скача отвън по вратата. След това мина отпред, надявайки се навярно на друга пролука към мен. Автобусът тръгна. Чух писък. Обърнах се и вторачих поглед през задното стъкло на автобуса. Пирин лежеше на асфалта.

Душата ми зави по кучешки от тази човешка смърт. Очите ми не се откъсваха от черното петно на пътя, сякаш гледах своя некролог. Но кучешката душа не се предава лесно. Намерило сили да се дотътри до нашия дом, до кошарката си, и макар превърнато в развалина, да живее. И да се срещнем след година и половина на гроба на мама. И отново да заплача. За мама ли, че е в земята, за Пирин ли… И наистина, Господи, рекох си, ние даваме на кучето каквото можем, то в замяна ни дава всичко.

 

Като се замисли човек – за всяко нещо е измислил думи. Думи, думи, думи… Носители на смисли. Думите се множат. Дублират се. Уж синоними, а всяка със свой нюанс, с по-особено значение, с тънък намек. А за най-съкровените неща – почти няма думи. Те са символи.

И кръстът е символ: на Разпятието, на страданието, но и на духа и упованието.

Човекът – Бог е възкръснал и ни е оставил Кръста. Да го носим и да живеем като него – в просветление.

 

Моя поетична голота, безсезонна дрехо, ти си ми единствената утеха, ти си ми олтарят, в който ме кръщава Бог и ми дава име… Моя голота необходима, болка си, живак в мен.

 

Древната гръцка поезия е и моя люлка… А и други неща ме свързват с тази южна съседка, та първо ги въведох в солунския храм „Св. Димитър”. Разказах им как на Димитровден преди една Христова възраст съм бил там, стоял съм на дългата опашка за поклонението. И когато съм наближил входната врата, ми направило впечатление, че хората се кланят на нещо в преддверието, след което влизат навътре. Когато доближих и аз това място за поклонение, видях иконата на светите братя Кирил и Методий и внезапно се разплаках, но бързо се овладях, казвайки си, че и в нашата песен за тях е посочено конкретно солунските двама братя… Не знам дали това бе причината за моето стъписване пред иконата в храма „Св. Димитър Солунски”. Та тези нашенци са на цялото славянство.

Един от най-големите писатели на двадесети век Хемингуей, и той като Господ, има десет божи заповеди. Една от тях е да не се обяснява. Макар да съм на този принцип, то и сега се заподозрях, че се обяснявам на читателя. Той ли не знае, че аз съм се загледал и заслушал в него, за да го разбера, както той мене. И тази паланца, на която сме ние с него, се накланя ту на едната, ту на другата страна. Ние с него се срещаме и в трамвая, и във влака, и в самолета, и в театъра, и на улицата, и в болницата. В последното е най… А в моя вече доста дълъг живот много често съм бил и в болнична среда.

 

Това е най-краткото ми стихотворение: Още живея в Първа Младост.

 

В тази книга на пръв поглед всичко е хаос. Хаос на чувствата, хаос на пространствата, хаос на времето.

Не знам доколко успявам, но се старая да разкрия многопластовото, противоречиво, а понякога и самоотричащо се присъствие на острите и сложни човешки проблеми.

Стараех се и продължавам да се придържам към едно основно достойнство на книгата ми – вътрешната ѝ споеност, монолитността ѝ. Да съм себе си. И тематично, и главно емоционално разнородните ми по форма текстове да се преливат така, че да се превръщат в многопластов художествен роман и по-точно привлекателна книга за най-парливите чувства и тревоги на Човека.

В крайна сметка искам с тази книга да дам на живота и Човека всичко онова, което и му дължа.

Ето затова не ѝ се вижда краят.

 

Да си кажа ли колко животът ми е бил лесен… Аз превръщам отровата даже в храна, а храната – в енергия… И ето на… нататък е моята песен.

 

УСЕТ

Пак записвам красивото слово,

което извира отвътре – едно такова –

като билка тръпчива на вкус,

не което край мене се тътри,

а моята тръпка и усет

за пустинен оазис.

Бог с това ме наказа.

 

ПЕЕНЕ

Уж не ми е вече до поезия,

а главата ми гъмжи от рими

и метафори – гейзер.

Просто е немислимо

да са само в кафеза

на черепа ми тесен.

Как, кажете, се задържа песен…

 

Отдавна се вглеждам в кучешката природа и не веднъж съм констатирал, че кучето е успяло да вземе добродетелите на човека, а той – неговите недостатъци.

 

 

А преди да тръгнем на вечерна разходка, прочетох в един вестник, че Невиждан театър излиза на сцената. Привлече ме тази формация със спектакъла си „Сянката на моята душа”. Самото заглавие е поетичен образ. Обяснението, че спектаклите на Невиждан театър вълнуват не само с това, че прекрачват отвъд границата на човешките възможности. Трупата, твърдеше рекламата, е далеч от обичайните форми на хора с увреждания, чиито цели са насочени към терапия, социализиране и реабилитиране на тези личности в съзнанието на обществото. Незрящите актьори от Невиждан театър нямат за цел да се доказват – защото на сцената те правят неща, непосилни за много от виждащите. Създавайки без зрение визуален театър, те не само шокират, прекрачвайки границата на невъзможното, но и създават висока проба изкуство. Те нямат нужда от състрадание. Те респектират толкова силно, че ни стряскат – събуждат ни, за да „прогледнем” чрез техния „поглед”. И ни карат да се преосмислим, да излезем от коловоза на инерцията и амбицията, навика и летаргията, да видим света с нови очи… Искам да видя създателя, по-точно изкуството на Невиждан театър, и да усетя как вели и говори Велимир Велев, който твърди, че неговите хора са ни надраснали в силата на духа си и умението да живеят. А и легендата на българския театър Юлия Огнянова, тези дни изпратена към Отвъдното, твърди, че „не те имат нужда от нас, а ние имаме нужда от тях, за да пробудим своята нравственост в това бездуховно време”. И как да не си кажеш: Обезателно трябва да видя спектакъла „Сянката на моята душа”, това е моята сянка, казвам си, не се съмнявам, че хората  от Невиждан театър са видели мен и аз съм длъжен да разбера това тайнство – как със своята поетичност и изненадващи средства достигат до най-съкровените кътчета на душата на всеки един от нас.

Ето такива неща има в непрочетената ни природа, в нейните гънки и сетива. Ето затова е, рекох си, и Словото, което иде от потайностите на душата с образа на нейната сянка.

 

Всяка работа работа иска. С риск да спечели народът, не ти, работи, мой човек, работи…

Това съм написал на титулната страница на стихосбирката ми „Време за апостоли” на 3 март 2007 година, преди издателят Георги Ралчев да я отпечата със свои средства.

Дълги години в Първа Младост бяхме съседи с големия актьор-рецитатор на поезия Сава Хашъмов. Почти всяка моя нова книга му давах и когато вече заболя тежко, сядаше на пейката пред блока и наблюдаваше света с тъжен поглед. Той беше в своя моноспектакъл, а публиката му се движеше по сцената. Неговият вътрешен монолог обаче достигаше по неведоми пътища до съзнанието ми. Когато получих сигнални бройки от „Време за апостоли”, минах покрай Савата, подадох му книгата с чудесни илюстрации на Георги Трифонов. Савата я погледна и ми каза, че на другата заран ще ми я върне. На другия ден обаче като ни видя, че наближаваме, с усилие се понадигна от пейката и заразмахва високо ръце, викайки с болния си глас: Не ти я давам! Не ти я давам!... Тръпки ме полазиха. Вечерта беше премиерата във Файтона и преди Евтим Евтимов да произнесе словото си за книгата ми, казах, че вече имам една оценка, и разказах епизода със Сава Хашъмов. След похвалното слово на Евтим направих авторски рецитал. И тъй като книгата е за Апостола на свободата, а той ме е облъчвал през целия ми живот, ще завърша книгата си с кратка композиция от „Време за апостоли”.

 

ВРЕМЕ ЗА АПОСТОЛИ

Каквито и думи да кажеш,

едва ли ще сепнеш с тях някого.

Върви подир свойте миражи.

Пътувай и ти като Дякона.

Че всякакви лидеромани

на хората скъпо са коствали.

Щом има народни душмани,

то време е пак за апостоли.

 

 

 


Д-р Елена Алекова

Наскоро ИК „Нов свят” пусна на пазара нова книга на Велин Георгиев – „Живак от счупен термометър”. Какво представлява тя – поезия, проза, поезия в проза или проза в поезия, е трудно да се каже. Защото тя представлява всичко това, но и още нещо.

Веднъж, след като вече книгата беше факт, в непринуден разговор Велин някак между другото подхвърли, че това всъщност е най-добрият му автопортрет, че е вземал от една или друга своя книга фрагменти – белетристични или лирически – и ги е подреждал един до друг, един в друг, докато се получи едно цяло, което е надраснало предишните му внушения и звучи по новому. Звучи по новому, разбира се, и защото в книгата има нови фрагменти. А и защото тя и в цялост е замислена като нещо ново – с нова организация, с нова форма. Както самият автор споделя:

 

„Когато бях още в самото начало на тази компилативна книга и споделих с литературния критик Петко Тотев, че съм поставил ново начало, той ме попита за какво става дума в бъдещото ми четиво. Аз замълчах, защото не бях подготвен, а и несъбираемо беше в кратка фраза това, което все още ми се изплъзва. То бе като живак от счупен термометър...

Ето този ЖИВАК ОТ СЧУПЕН TEPMOМETЪP ми се ще да бъде заглавие на новата книга, драги читателю, макар да не виждам къде му е краят на това, с което съм се захванал”.

 

Малко по-нататък разбираме, че първоначалното заглавие е било друго:  Облъчвания. При това авторът усеща, че не случайно го е избрал. То също е точно, но спрямо друг един аспект на книгата. Докато през заглавието „Живак от счупен термометър” Велин Георгиев провижда своята биография като първодаденост и впоследствие като извървян житейски път, който внезапно се е разпръснал като живак, през „Облъчвания” пак я провижда – само че като въздействие на „околната среда” върху неговото формиране, изграждане, развитие, осъществяване. „Околната среда” е в кавички, защото е условно казано. Става дума (по думите на автора) за облъчванията, от които не можем да избягаме, а понякога ги и търсим”, които той спокойно може да формулира и така: „очертах си територията и влиянието на енергийните центрове върху мен”, но и по друг начин – в задочен разговор със Снежана за съвместния им път: „Това не са отминали неща в нашето Време за заедно, а са облъчванията, които са в мен, превърнали се в моя същност и потребност”, или: „Ето че неслучайно книгата, посветена на моята Муза, остана отворена, за да се появи и в тази, вгледана в

облъчванията от срещата ми с незабравими лица”. За тези „незабравими лица” ще дойде реч по-нататък...

 

* * *

Какво се има предвид под „нова организация” и „нова форма” – би попитал някой. Много неща. Като това например... Често някогашният текст е накъсван, по-точно е да се каже, че някогашното прокъсва тук и там новото, подчинявайки се на неговата нова, друга логика, а не на своята – старата, привичната, която си се знае. Повече от любопитно е също да се види как някогашни (а и нови) стихотворения звучат по новому, разгърнати като белетристичен сказ, а не в привичното си стихотворно строение, и как сказът несетно тръгва като поезия и дори като песен... Или както проникновено е успял да отбележи белетристът Банко П. Банков в думите си за книгата, поставени на нейната корица:

 

„Немереното слово тук и там почти незабележимо „влиза” в ритъм, подрежда се в стих, сякаш нехайно маркиран от съзвучия, от дълбоки рими, превръща се в поетични фрагменти, в куплетни цитати и в стихотворни опуси на поета. За да се върне пак в улегналото русло на прозата. Но този фриволен словопис крие експлозивни внушения”.

 

В тази непрекъсната игра (сливане-преливане-отделяне) между поезия и проза се състои до голяма степен новаторството на Велин Георгиев – защото няма такава книга в съвременната ни литература, както, впрочем, няма и в някогашната. При това прозата като жанр в „Живак от счупен термометър” съвсем не е представена единствено и собствено от белетристиката, а обхваща и публицистиката, и мемоаристиката, и литературно-критическите рефлексии – собствено негови (на автора) и чужди. Защото Велин Георгиев вгражда в новото повествование не само някогашни авторски текстове, но и текстове на приятели, почитатели, непознати, зазвънтели в „антенките” му съвсем случайно, директно от деня: от телевизията, от намерен на пейката вестник, от улицата, от поляната, от манастирския двор, от спомена, от някаква далечна асоциация или странична мисъл...

Като че поток на съзнанието, но не съвсем... Твърде реално и силно въздействащо е присъствието на делника и на всичко, което заобикаля автора, в „Живак от счупен термометър”, за да се определи сказът му като „поток на съзнанието”. Особено когато стане реч за кучето Чани. Неточно дори е да се каже „кучето Чани”, а обожаемият Чани, приятелят Чани, събеседникът Чани, изповедникът Чани, утешителят Чани, съучастникът Чани, Аз-Чани, Чани-Аз... ЧАНИ – обект и на поезията, но и на белетристиката при Велин Георгиев... (Кой не помни стиховете за верния Анубис, който не би изненадал дори Господ, когато го види да пази ада...) И сега във фрагментите – още по-близък, още по-навътре, още по в съкровеното, още по... Аз-Чани-Чани-аз:

 

„Минавам през текущия живот. С едно наум минавам пак: Големия смисъл хвани. А тръгвам към нещо за улавяне. И това нещо най-неочаквано се мярна в мисълта ми. Този път не е стихотворение. Трябва да го последвам, да го видя какъв екземпляр от фауната ми е на късмет...

Та излизам тази заран на обичайната разходка с моя любимец Чани из „Първа Младост. Тревни терени, обрасли с храсталаци, бабуни и – хоп! – мярна се нещо в мисълта ми, но само напомни, че го има, и се скри в шубраците на уморената ми памет...

Вчера четох страница на ловците и рибарите и всички до един повтарят като папагали: 3а мен ловът е спорт... Абеее... А, де... както гласеше едно време най-краткият виц... Щом е спорт – спортувай, защо си нарамил тази пушка и си запасал патрондаши... Хайдутин или рейнджър... Както и да е...

Моята пушка е символична. Молив и бележник в джоба... Затова тръгвам по следата на моето си нещо, ще видим какво ще се окаже... Луд умора не знае... Вървим с моя любимец Чани и уж на него говоря, но знам, че това е моят вътрешен монолог, граничещ с логореята...

Чани скочи внезапно, дръпна ме с неизмеримата си каракачанска сила, както някога... И той като мен... Не се вижда в годините си... По този повод намерих някаква друга формулировка: двама мъже в напреднала възраст търсят нещо за улавяне. Тези мъже отдавна знаят какво ги свързва и отново се движат...

А Чани е в атака. По липата пред нас в короната се шмугна една катеричка рунтавелка. Катерицата я има, откакто нас ни има. А аз я помня още от далечното си детство... И все ми се струва, че тя e една и съща. И в Крупник, и в Благоевград, и в Кюстендил, и в руските тайги и степи, а от една христова възраст и в София – една и съща катеричка върви с мен като сянка. Моята сянка ли е това?...

Чани се възправя по дънера на липата и целият е устрем, порив, страст. Но – дотук, моето момче. Вдигам глава и я съзирам на един клон – наблюдава ни...”.

 

Всичко това пряко кореспондира с вградените по-нататък, напред или назад – все едно къде, белетристични фрагменти за някогашното домашно куче Пирин, за „кучешката сватба” в Кюстендил и саможертвата на проскубан помияр заради любовта (може би)... В по-различен аспект – с удивително повествование на скромното лисиче от Горския кът, на което му е хубаво да е „анонимно същество” и което иска да участва в анонимен конкурс:

 

„Тези, дето летят в небесата, са на прицел. Ето затова и моят анонимен разказ трябва да бъде тук и сега. Крилете на моята фантазия винаги ме отнасят до кокошите криле, от които хвърчи перушина. Та ако приемем това нещо алегорично, то пак се стига до риска, до саможертвата. А Лисицата е програмирана по-иначе, колкото се може по-малък риск, пази си кожата, докато не те сложи някоя госпожа на раменете си. Тогава разказът ми излиза от анонимност и няма сюжет. За да има сюжет и разказът да е пълноценен, сит, безметежен, вкусен, трябва да ме има, да съм, да осъмвам невредима и след нощните ми акции до самото разсъмване. И след него”.

 

А в още по-различен аспект – но само като далечно ехо, т.е. без да е вградено като стихове или като тема в новото, в другото„С лоша слава на вълк единак, / мой животе, изтече...” („Недъг”) от 90-те години на миналия век, в книгата „Адски камък” (1999), и по-нататък – „Угасне ли денят, то удря моят час. / Аз вия сам – до глутница не ми е...” („Единакът”) от по-късно време, в книгата „Часът на единака” (2011)... И към това – разсъжденията на Григор Чернев:

 

„Единакът” си е направил такъв зашеметяващ автопортрет – толкова експресивен, толкова пестелив и точен, толкова интимен и толкова всеобхватен, че в него можем да разпознаем не само поета, но и себе си; личното ни битие, но и вселената.

Единак ли?”

(Велин Георгиев. „Знак”. ИК „Нов свят”, С., 2015)

 

Или с други думи – думите на Велин Георгиев: „Природата е в мен и аз съм в природата...” (с невероятната асоциация към „Времето е в нас и ние сме във времето...” на Апостола)...

 

* * *

Лирическите нишки в „Живак от счупен термометър” са много – стари и нови стихотворения, публикувани и непубликувани. Сюжетните повествования – също (затрогващата обреченост на Мерсия Магдермот към България; историята на графиня Анна дьо Ноай, потомката на Софроний Врачански и внучка на Стефан Богориди; приключенията на двамата влюбени студенти в планината край Брезник; ужасът и болката на детето сред развилнелите се за сол говеда в гората и нескритото му удоволствие да държи в ръцете си топлото, току-що снесено яйчице; изстраданата непосредна мъдрост на бившия фронтовак от линията Драва – Соболч и настоящ шофьор на немска ифа; несретното ежедневие на склерозирали старчета в една болница... или хоспис; споменът за написването на стихотворението „Рана” и последвалите нелепости от страна на властта и колегите... и какво ли не!)...

Тук са баща му и майка му с детството и младостта, но и дъщерите му, и внучката... Тук са Крупник и Русия, и целият свят... Тук са и „Бога на българската свобода” Васил Левски (определението е на автора), и Ленин в срещите му с обикновените руски селяци, и Дъбнишката трагедия от 1925 г., и Георги Димитров с Лайпцигските му премеждия, и речта на Фидел Кастро в Хавана – по повод на 90-годишния му юбилей... Тук са и самопризнанията изповеди на Фройд, „откривателя на нарцисизма” (както Велин Георгиев го определя) и още – писатели от Изток и Запад, от Север и Юг, от всички географски ширини и дължини, като времето се разтяга (от нашето днес до епохата на Аристотел и Омир и по-назад)... Тук са и Софроний Врачански, Стоян Михайловски, Пейо К. Яворов, Никола Вапцаров, Владимир Димитров – Майстора, Емилиян Станев, Георги Божинов, Йордан Радичков, Валери Петров, Никола Радев, Романьола и Евтим, Сава Хашъмов... Тук са и приятелите Петко Тотев и Петрана Колева, Пенчо Чернаев, моя милост, Банко П. Банков, Петър Караангов, Пенка Чернева, Сибила Алексова, Петър Динчев, Нико Стоянов, Велизар Николов...

И във всичко и над всичко – Музата Снежана. Снежана Пейчева. Като ласка и повей. Като присъствие и отсъствие. Като напътствие и съвет. Като тишина. Като Любима, Обожаема, Земна и Небесна...

И всичко това – събрано в едно: в „Живак от счупен термометър” – книгата автопортрет. С една дума: ВЕЛИН.

 

„Точно тук се усмихнах – пише той някъде (неважно къде, защото той на много места в книгата се усмихва, без специално да отбелязва това), във връзка с нещо си (неважно какво). – И дори си съзрях усмивката. Май тези устни, си казах, са на друг. И този друг е в мене – мигрант. Аз съм негов бюст. Като спънат кон съм застанал на непознато място в никое време. Не се дължа на никого. Самосъздадох се. Това, което е тук, съм само аз и никой друг”.

 

* * *

Но колкото и да ни се струва всеобхватен и почти безграничен, този автопортрет на Велин Георгиев все пак си остава непълен. И си остава не защото авторът не се е достатъчно постарал, а защото просто, както самият той споделя, „като се замисли човек – човекът за всяко нещо е измислил думи. Думи, думи, думи... Носители на смисли. Думите се множат. Дублират се. Уж синоними, а всяка със свой нюанс, с по-особено значение, с тънък намек. А за най-съкровените неща – почти няма думи”.

Не на едно и две места в книгата авторът се опитва (и не само се опитва, но и успява!) да обясни мимоходом, поне на себе си, своята книга, това, което от нея става, защото той владее изумителната дарба да се самонаблюдава (и изповядва) изотвътре, но и да хвърля към себе си поглед изотвън. Таз му дарба пролича особено след като неговата Снежана ни напусна – сякаш се прероди в него като най-фин и изтънчен ценител и „коректор” на неговото творчество (бих казала дори цензор, ако тази дума нямаше онзи смисъл, който е понасъбрала през последните десетилетия). Изкушавам се да цитирам едно от тези наблюдения на Велин Георгиев изотвън:

 

„В тази книга на пръв поглед всичко е хаос. Хаос на чувствата, хаос на пространствата, хаос на времето. Стараех се и продължавам да се придържам към едно нейно основно достойнство – вътрешната й споеност, монолитността й. Да бъда себе си.

И тематично, и главно емоционално разнородните по форма текстове да се преливат така, че да се превръщат в многопластов художествен роман и по-точно – в привлекателна книга за най-парливите чувства и тревоги на Човека.

В крайна сметка искам с тази книга да дам на живота и Човека всичко онова, което им дължа”.

 

Велин Георгиев, струва ми се, дължи на света единствено Велин Георгиев. И му го дава – с най-всеотдайното себераздаване. Време е и светът да даде на Велин Георгиев поне частица от онова, което му дължи. На първо време колегите му да го отличат с висока литературна награда, а не само взаимно да си ги поделят, като че ли са за тях абонирани. И заради великолепните му книги: с поезия и проза, с литературна критика и публицистика. И заради мъжеството му да изгради и поддържа близо четвърт век такова средище (или огнище) на Духа като Националния литературен салон „Старинният файтон” във времена, немилостиви към писателите и убийствени за литературата. Не на последно място – заради неговата неподкупност и непомраченото му чисто сърце.

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  12.07.2017 17:30 | #2

Гениален автор

Анонимен  12.07.2017 17:28 | #1

Гениален автор!

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: