Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Юлия Дивизиева с трета книга

04.07.2017

Два разказа из "Двайсет и пети кадър"

     КАДЪР  

В един часа на обяд термометърът на общината показваше трийсет и шест градуса. Трябваше да премина през нажеженото кръстовище, за да стигна до монтажната на „Екран”. Отсреща сенките на парка съблазнително тъмнееха. Само двайсетина крачки ме деляха от хладината им. Светофарът мигна с избеляло зелено око и аз се гмурнах смело в уличната пещ.
Първо видях децата, които се пръскаха с вода от две пластмасови туби. Малките дяволчета се забавляваха истински. Завидях им. Едната туба, почти празна, се изтърколи в тревата. Спъваха се в нея, подритваха я, едното се подхлъзна в разкаляното петно до дънера на старото дърво и изпадна във възторг. Тогава съзрях възрастния мъж, опрял гръб на ствола му. Той се бе слял с него. Кадърът, който присветна в очите ми беше сюрреалистичен. Може би това е точно онзи, двайсет и пети кадър*, който добрите режисьори вечно търсят!?
Човекът беше обгърнал дървото, само че зад гърба си, изпъвайки докрай ръце.
Странник. С вехти, но чисти дрехи. Панталоните му, от мек памучен плат, стигаха едва до кокалчетата над глезените. Обувките, подпетени, стояха отстрани. Ризата му беше избеляла, на райе. Върху нея бе сложил елек от син док, а на главата си имаше шапка с увиснала периферия.  
Той като че ли не забелязваше децата, а струва ми се, че и те него. Е само аз ли виждах този кадър, в който имаше възрастен човек, деца, дърво и туби с вода! Отдръпнах се в алеята на по-плътна сянка. Мъжът, опрял гръб на дървото, видимо черпеше сили от него. Зареяният му поглед излъчваше светлина като очите на светците от иконите. Вдишваше и издишваше равномерно. Това занимание го бе откъснало от реалността. Децата се смееха и продължаваха да се пръскат с водата от другата туба. Вероятно той я беше донесъл от минералната баня... Въздухът не трепваше, листата на стария ясен също. Човекът, отдаден на унеса си, медитираше. Гледах ги, не ми се тръгваше. Само децата се движеха в живата картина, другото беше нереално! В същия миг едното дете изпусна тубата с вода в босите крака на човека. Тя забълбука към дървото и те се разбягаха с писъци. В корените се образува локва, която бързо започна да се смалява. Но преди да се стопи напълно, отнякъде безшумно долетяха гълъби. Те гукаха и пиеха. Гукаха и се къпеха. Чак тогава мъжът се „завърна” и по лицето му се разля блага усмивка, също като водата.  
Той отдавна нямаше кого да прегръща... останало му бе дървото! А то, поело живителната глътка, най- изненадващо прошумя и стори ми се, въздъхна...  Нищо друго не беше трепнало, само ясенът и сърцето ми.

-----------------

*Прийом в киното. Двайсет и петият кадър е идеята, че подсъзнанието регистрира неща, които съзнанието не забелязва. - Б.а.

 

     ПА ДЕ ДЬО

Притисната от обстоятелствата, Марена обяви апартамента си за продажба. Наследила го бе от родителите си. Намираше се в центъра на града. В него имаше повече книги, картини и история, отколкото вещи, ако не броим виенския салонен бюфет и още няколко малки етажерки и масички от началото на миналия век. Жилището отдавна беше за ремонт. Овехтелите и посърнали пердетата, покривки и килими бяха добили особения бозав цвят на забвението. Марена не можеше да си позволи подобрения и обновяване със заплатата си на изкуствовед. А откакто дъщеря и́се изнесе, съвсем се обезсърчи да прави промени в интериора. Единственото нещо, което искаше, бе да го продаде, за да се отърве от спомените, от вещите, от всичко, което я връщаше в годините, когато беше щастлива. Имаше и друга причина за продажбата – „Топлофикация”. Ако не платеше задълженията си към монополиста в срок, щеше да си навлече големи неприятности.
Тя продаде апартамента на младо семейство, което чакаше дете, и това я накара да се почувства добре. Щеше да има живот в него! Наложи и́се спешно да потърси дом за себе си. Днес имаше среща пред малък жилищен блок. Там я чакаше около петдесетгодишен мъж – сдържано любезен. Качиха се до четвъртия етаж по стълбището. Асансьор нямаше. Марена мислено негодуваше. Но когато влезе вътре, душата и́се отпусна. На южната стена имаше голям прозорец, чиято рамка от край до край бе изпълнена със силуета на Витоша. Жилището – колкото шепа, бе побрало всичко необходимо.
– Защо го продавате? – обърна се Марена към мъжа.
– На майка ми е. Не може вече да изкачва четирите етажа.
– Много ми харесва. Не съм гледала кой знае колко апартаменти, но този ми допада. Не си представях, че ще живея в ателие, но защо пък не!? Майка ви трябва да е човек артист, по всичко личи – не спираше да говори Марена, докато разглеждаше наоколо.
– Да, балерина е. Това беше последната и́ мечта – да живее в ателие, което да и́напомня годините, прекарани в Париж. И тя успя да я осъществи. Живя тук седем години.
– Париж ли!? Аз заминавам за Париж след два дена, какво съвпадение!
Марена се бе вгледала в едно красиво столче до леглото. То беше с особена форма. Линията му и́ напомни за Гауди. Но тя не можа да определи точно какъв стил е. Не бе нито детско, нито за възрастен. Цветът му също беше уникален – електриково млечнозелен.
– Купувам го.
– Столчето ли? – проследил погледа и́, попита мъжът. – Трябва да попитам майка ми дали би искала да се раздели с него, скъп спомен и́е от парижкия период.
– Не, апартамента... и ако може и столчето!
– Помислете си, пък тогава решавайте.
– Няма какво да мисля. Тук се чувствам добре – отговори категорично тя. – Веднага щом се върна от командировката, ще направим сделката. Нали можете да ме изчакате?
Беше последният и́ ден в Париж. Тя не пожела да отиде с колегите си на дневно представление в Мулен Руж. Предпочете да се разходи по уличките на Монмартър. Вървеше безцелно. Заглеждаше се в хората, насядали пред кафенетата, във витрините, в художниците, които бяха разпънали стативите си на тротоарите и рисуваха парижките си мечти. На един ъгъл спря пред антикварен магазин. Африкански фигури от колониите привлякоха погледа и́и тя хлътна в сумрака му. Но вместо да тръгне към тях, продължи да се провира напред сред изобилието от предмети. И изведнъж: „О, Боже, същото столче!” – докосна го, за да се увери. Продавачът се бе изправил вече до нея и любезно я попита с какво може да и́бъде полезен.
– Имате добър вкус – рече той. – Уникална ръчна изработка. В света има само две такива. Реквизит са от спектакъл, игран преди години в Пале Гарние. Оставил го е един господин още по времето, когато баща ми работеше тук. Никой не ме е питал досега за столчето. То има интересна съдба. Ако разполагате с време, ще ви я разкажа.
Марена не само че имаше време, но и искаше непременно да чуе историята.
– След като представлението било свалено от репертоара на Операта, двете столчетата се озовали в квартирата на солистите от спектакъла. Любовта им била голяма. Били насрочили и дата за сватба. Но в последния момент женихът се отдръпнал. В живота му имало друга жена. Така всичко свършило. Човекът, който оставил столчето, бил съсипан от чувство за вина. Казал, че след раздялата никога повече не е бил щастлив.
Марена слушаше и в същото време се чудеше откъде ще намери достатъчно пари, за да купи столчето. Тя не можеше и не искаше да си тръгне без него. Опита се да звучи спокойно, когато започна да разказва за другото столче:
– Господине, аз зная къде се намира двойникът му. Съвсем скоро го видях в ателието на възрастна балерина. Навярно тя е била влюбената, изоставена преди години.
Продавачът я гледаше изумен. Той се бе докосвал до много съдби покрай вещите, които продаваше, но сега твърденията на тази дама му се струваха малко нереални. Разбрала, че не звучи убедително, Марена започна отново:
– Вероятно няма да имам достатъчно пари да го купя, но ще помоля колегите си да ми помогнат. Моля ви, не го продавайте на друг! Ще се върна за него.
Мъжът я гледа няколко мига, без да каже нищо. После извади хартия и канап и започна да опакова столчето. – Сега вече мога да ви издам тайната му докрай. Заръката на възрастния господин била: „Ако някога се появи човек, който знае нещо за другото столче, подарете му го!”. Не пожелал да вземе нищо за него. Баща ми повече не го видял. И ето че вие се появихте. Вземете го, ваше е. Дано да ви донесе щастие! Марена не вървеше към хотела, а летеше. Колегите и́се забавляваха със странната покупка за нейна сметка чак до София, но тя не им разказа историята на столчето. Скъта я за себе си.
Сделката за ателието стана веднага след като тя се върна. Балерината бе представлявана от сина си. След нотариуса той трябваше да предаде на Марена ключовете за жилището. Щяха да се видят направо там. Чакаше я изненада – столчето, подарък за нея! Но нейната изненада беше несравнима с неговата, защото и тя се появи със същото столче.
Иван беше журналист. С два несполучливи брака. С по една дъщеря от всеки – голяма и малка. Сам беше объркал живота си. Не винеше никого. Бе приел реалността без големи надежди за предстоящото.
Марена имаше разтрогнат брак и дъщеря. Беше живяла с мъжа си само две години. Той ги напусна и замина. Никога не я попита как се справя, но и тя никога не потърси помощта му. Детето виждаше от дъжд на вятър. „Не бил създаден за семеен живот!” Иван гостуваше често на Марена. Седяха или на кафе, или на бяло вино и си приказваха. Разнищваха годините, останали зад гърба им, но най-много говореха за момичетата си. И така ден след ден. Тази неделна привечер обаче от два часа говореха само за себе си. Открили, че имат и общи приятели, се чудеха как никога досега не се бяха срещали. Тя мислеше, че за нея всичко отдавна е свършило. Той пък се страхуваше от нови връзки. Оказа се, че душите им не бяха опустошени докрай. В тях все още имаше място за любов, а тя щеше да ги изведе на нов чист път. Марена рееше поглед през прозореца, а Иван чертаеше планове за бъдещето.
– Нали съм архитект, това умея да правя най-добре.
Беше се пошегувал, но Марена като че ли не го чу, защото каза нещо съвсем различно:
– Струва ми се, че заприличах на пропукана скала, в чиято пукнатина подава главица малко стръкче. Какво ли ще да е!? – имаше ирония в думите и́ .
– Дано да е от студоустойчивите видове! – засмя се Иван.
Слънцето се беше нажежило до златно и се спускаше бавно към Витоша. Отблясъците му обагриха меката сребърна нишка, източена над хребета и́ . И тя пламна. Двамата седяха в полуздрачното ателие, обгърнати от невидимото покривало на еднаквите си мечти. Точно толкова еднакви, колкото двете електриково зелени столчета.

 

 

 

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: