Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Красен Камбуров с нов роман

03.07.2017

Откъс от "Заветът на Медея"

                                 
Тридесет непознати писма на Сенека до Луцилий

                                      І.

 

                                   СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

  

            /1/ Да не повярваш: едилът Марк Синистор оцелял. И не само оцелял, но се чувства по-добре от всякога. Впрочем новината не е от вчера, а отпреди година, че и повече. Не съм твърде близък с него, та се сещах рядко за Марк, ала винаги със спомена, че напоследък тежко боледува. Изхвърляше пясък при уриниране, боеше се от наличието на камъни. Пет години в страдания, да не сполетява никого. Но решил се най-сетне, още ланския юни, и отишъл в Бая да го очистят издъно. По каква метода и от кой лекар? – сестра му Ливия не спомена, а и да е споменала, разказът и направо ме оглуши за тази подробност. Тя именно дойде вчера в къщи, та бързам да споделя с теб по-важното, стряскащото в неговото оздравяване. Ето го с нейни думи.

            /2/ Сега Марк е щастлив, ала напрегнат като въже над обесен. В едно е убеден: В часа, когато е изхвърлил камъка – в Бая нарочно избрал час през нощта, за да наблюдава небето! – звездната констелация била идеална за изхвърлянето. И за сетнешното оздравяване. Сиреч Марк фатализирал цялата видима природа и преди всичко зодиака, за да обетова своя живот. Но понеже е наясно, че зодиакът нехае за изхвърления камък и че се върти по своите вселенски щения, Марк, додето бил юни, месецът на операцията, всяка нощ наблюдавал звездите и съгласувал орбитите им със себе си. Какво ли? Чувствал се все по-добре. Обаче зодиакът се прехвърлил към юли, към август, към септември. Марк осъзнал, че повече не може да разчита на небесните констелации и се съсредоточил към онез, които изцяло или поне привидно зависели от него. Ще попиташ – кои онез? Вещите у дома му. Те! Но за целта трябвало предварително да ги фатализира.

            /3/ Забравих да ти кажа главното. В нощта преди да отиде в Бая за да изпикае камъка, Марк обходил дома си стая по стая и запаметил с око на смъртник абсолютното място, на което се намирала всяка вещ. Та когато се върнал от операцията, едновременно наблюдавал и звездите, и вещите. Но щом зодиакът се извъртял към есенните месеци, той като къртица се вкопчил в констелацията на вещите. Сащисани и през сълзи, майка му и сестра му само веднъж посмели да го запитат как се чувства. Отсякъл: Великолепно! Да, великолепно, но само при това разположение на покъщнината. Значи никакво мърдане на никаква вещ. Ако неотложно трябва да се премести стол, маса, свещник, окачалка, чаша – да се върнат на абсолютно същото им място. Марк се движел из дома си крадешком, на пръсти, с показалец на устните – шшшт! Един вид: да не смутим констелацията! Гирлянди паяжини набъбвали по ъглите, плъзнали мишки и хлебарки, хлябът не се изхвърлял, месото гноясвало-червясвало, плужеци излазвали от чешмите – но нашият едил бил в отлично здраве. Марк Синистор, спасеният!

            /4/ Естествено това създавало неописуеми затруднения за майка му, за сестра му. За слугите, за робите. За самия него. Изкъпали се, те трябвало веднага да навлекат същите дрехи, тоест дрехите, що носели в нощта на изпикания камък. Онази прочута нощ не им позволявала да си сменят прическите, пръстените, фибулите, чорапите, сандалите. Той самият окраставял, брадясал и мажел с гъша мас брадата си, за да я сплесква. В тази обстановка било абсурд да приемат гости. Домът омъртвял. Но Марк бил все по-здрав.

           /5/ Дошла зима, сетне запролетило и зодиакът могъщо се разгръщал към новия месец юни, та Марк, изумял от бдение по живота си, треперел дали ще е същата ланска констелация на звездите – тъй благодатна за него. Ами ако не е? Ами ако не е?, тръпнел едилът и се въртял на въшкавия си нар. Ето го и юни. Още от следобяд нашият герой го чакал със запален свещник на входа пред дома си.

Кленовите листа мержелеели над очите му, полъхвал ветрец, лунният диск тръгнал от изток. И когато плиснала великата коприна на юнската нощ и оцъклила очите си /според израза на Ливия/, Марк се завзирал в съзвездията и започнал да ги брои. На пръсти ги броял, Луцилий. Е, преброил ги. Три пъти дори. Пет пъти. Същите звезди! Същата констелация! О, богове, благодаря ви!

Марк пеел в нощта, танцувал из двора между кипарисите, даже се изпикал до един от тях, за да ознаменува почитаемата си урина – със звездния размах на юни. Никаква болка не усетил. Ето значи какъв е здравият римлянин! Ето що е урби ет орби!  Това разказа Ливия.

            /6/ О, Марк! В какъв калъф си се напъхал, в каква самолъжа, смъртний!

Помни, никакво фатализиране на нищо около теб, на камъче, на тревичка, на прашинка дори, не ще ти помогне да изкараш и секунда повече от зареченото. Пикнята ти под кипариса още няма да е изсъхнала и ти току-виж си издъхнал в блажения си сън. Ще те открие Ливия и ще проплаче: О, братко, ти толкова здрав си легна снощи, толкова бе римлянин! /7/ Да, толкоз глупец си легна, Марк, ще добавим ние. Да оставим зодиака на мира. Звездите му, дето също са камъни, но с милиарди степени над твоя, не са в никакво житейско, камо ли медицинско отношение с един едил. Или ако непременно желаят да са благосклонни към тебе, нима ще се застопорят единствено в месец юни? Да се възцари един вечен юни над материка и конкретно над твоя дом, та и един вечен юни да е в твоите нежни чресла? Така ли? Върти се времето, въртят се градоносни облаци в чреслата ти. И мятат мълнии по сиротинската ти жажда да си жив.

            /8/ Но да оставим звездите. Да се върнем към вещите. Те уж са ти подвластни, те са зодиак, що привидно контролираш, сиреч подлагаш на мумифициране, на плесенно антикваризиране – в името на своето здраве. Слушай внимателно, Марк. Да приемем, че в това си разположение – непокътнато вече година, 365 дни – всички вещи благоприятстват пикочния ти мехур. Предполагаме го. Но това разположение е в синхрон с тебе само на, тъй да се изразя, хоризонтално равнище. Тоест, ако забравим в каква последователност са били поставени на днешните си места. А не може да няма последователност, тоест – времевост. Те не са се родили изведнъж по местата си – на масата, под нея, на камината и къде ли още не. Да предположим примерно, че преди да тръгнеш за операцията в Бая, последната вещ, що си ползвал, е бил ей този скифос. Пил си вода, оставил си го, запаметил си точно де е и си поел треперещ от ужас в юнската нощ. Мокрият скифос замрял и те чакал. Тръгнал вече, придружен от сестра си, тя, оказва се, забравила да вземе нещо важно; връща се за минута, взема важното нещо, но чувства устата си суха; грабва скифоса, налива, пие вода и го оставя на същото място.

             /9/ Да, Марк, мястото е същото, но скифосът вече е разрушил зареченото от теб разположение, минал е в друго, вертикално време; и макар отново да е на мястото си, зачертал е обета към теб, към твоя камък за изхвърляне. Но ако не скифосът, не – а една звезда, към която някой бог посегне за да пие /и тъй да я насели с нов мит/ - нима онази звезда няма да излезе от зодиака? А когато напилият се бог я върне на мястото и - ще бъде ли същият митов зодиак? Не. Така е и при зодиакът на вещите. След като скифосът е бил употребен вторично и от Ливия, този зодиак не ще е предишният, не ще е твоят, не ще е обетован. Значи не можеш да разчиташ той да е благоприятен за чреслата ти. Ето, цяла година вече вещите волю-неволю се ползват, макар да запазват топосите си. Ала, повтарям, те отколе са в нов хронотоп, чиято причинно-следствена връзка е недоказуема. Ами свещника, дето палиш всяка вечер? В какво времево отношение е височината на пламъка и бързината на горенето – спрямо твоите отскачания до кипариса? Та тъй, Марк Синистор. Внимавай да не би пламъкът на свещника да се окаже фатумен за вещевата констелация. Тогаз няма да го паля!, ще креснеш разтреперан. Е, тогава стой на тъмно, докато те връхлети вечната тъмнина.

            /10/ Приятелю Луцилий, от реченото виждаш: Марк Синистор, едва четиридисетгодишен, живее не в света, не в Рим, не и у дома си. Живее в окоп.

Живее от юни до юни. От вещ до вещ. Вкаменил се в бдение, той е алегория на страха. Но ако алегорията на всеки порок има атрибути – посочи ми атрибути към алегорията на страха. Трудно е, невъзможно е. И ако повечето пороци  съседстват и дори са слети с добродетелите на човека, та затова и можеш ги онагледи – страхът не съседства с нищо. Защото страхът не е порок. Той, както при Марк, е всеобемен. Всичко е той. И няма емблема за него. Няма.

            /11/ Но уточнявам: да не сме надменни. Ако Марк е краен случай на страха, то и ние с теб, като всички живи, сме негови частни случаи. Не частни – делнични. Какво? Мислиш, че стоическата школа ме е превърнала в безчувствена статуя, в която се трошат мълниите на небожителите? Пък и нима съм го желал? Стремил ли съм се към това? Не, сто пъти не, Луцилий. Нещо повече, страхът често е благодатен за твореца; той води ръката му в неговите писания, щото те да са вярно отражение на живота. Аз, за зло или добро – поет, съм обречен да мисля за смъртта повече, нежели другите люде. Но тъкмо тази орис прави Поета по-животворящ и тя го люшка между възход и падение, тъй презирани от моралистите. Точно в този пункт и само в него аз не мога да съм моралист, камо ли стилист. Смяташ, че си противореча? /12/ Не, аз не се отказвам от нито един свой ред. Но едно е да давам благи съвети на   сенатора, цензора или авгура; и съвсем друго – да се удавям в сърцето на Поета. Да си Поет – е наказание, Луцилий. Да, неговият исконен страх от Смъртта е дори по-силен от нормалния човешки, но той е и музиката на неговото дихание. Тъкмо музиката, издишвана от Смъртта, е надмогването на страха. А надмогване значи сътворяване. То пък – яростта да живееш. Ето я параболата.

            /13/ Прощавай, разбъбрих се за Поезия, а животът не е само Тя. Греша – само Поезия е. Защото Тя може и да те убие най-буквално. Как ли? Някога, на младини, една майска привечер бродех из скалите край Брундизий. Вятърът кротко разшумяваше трендафилите, кипнали в нозете ми, та както вървях занесен помежду им – изведнъж една крачка разтвори бездната пред мен. Още една – и нямаше да четеш тези ми редове. Нивга не съм се сепвал така. Не сепване – назови го ужас! Разбира се, трябваше просто да отстъпя в храсталака; но ужасът да видя прибоя дълбоко долу – бе тъй завличащ, тъй приласкаващ, че /сега правя това сравнение/ този ужас бе като майка, от чиято гола нянка аз, младенецът, съм изтървал зърното и го търся-налучквам с беззъби устица. А да го налучкам – значеше само да сторя сетната крачка към морето и да рухна в скалите. Трендафилите край мене пламтят, както умеят само през май, а аз, ветреещо се човече на ръба, съм бил новопоникнало зъбче над бездната.

            /14/ Сега мисля, че тогава, макар само за минута, съм бил в окопното състояние на Марк Синистор. Онзи ръб на канарите е бил звездният ми зодиак.

Под съзвездието на Май. Кое ме спаси ли? Вергилий. Не, първи бяха вълните. Замаян от висотата, не бях чул шепота им; но чул го веднъж, той нежно запрелива в мен, изтръгна ме от вцепенението и разшава ума ми. Та първата тръпка на ума ми бе да си спомня, че тук, в Брундизий, преди половин век е склопил очи поетът на ЕНЕИДА. Срам не срам, но признавам: Споменът за Поета ме застави да стъпя по-здраво. Сиреч взех се в ръце, хвърлих прощален взор към Адриатика и се запровирах към пътеката за града. Какво излиза, зцначи? Като природна панорама -. Поезията бе на крачка да ме убие. Като поема, сътворена на книга - Тя ме спаси!

            /15/ Свършвам, Луцилий. Като допиша редовете си, отивам в банята. Сещам се за Марк – как ли се къпе тъй вцепенен? В какъв ред държи принадлежностите за едно къпане – сапуни, тасове, кърпи, налъми, благовония?

И тях ли съобразява с някакъв зодиак? Или с някаква наумена от него обетованост на четно и нечетно? Ненавиждам питагорейството, дето и да го срещна. Бъди здрав.  

     

                                   ІІ.

 

                                   СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

 

             /1/ Думал си пред своите тамошни приятели:”Ако бях големият син на Сенека, отиде ли си баща ми – няма да го погребвам или вгнездявам в колумбариума. Това ясно. Но няма и да пъхам урната му в ниша у дома. Не. Ще прибягна до новия метод на изгаряне, изобретен наскоро в Александрия. Благодарение на него прахът на Сенека ще се събере в капсула с размера на половин мъжки палец. Сетне ще я окача на врата си и ще я нося вредом с мен. Тъй ще съм навеки с баща ми. Какво повече?” Наистина – какво повече?

            /2/ Значи няма да се вслушаш в скорошните ми завети? Значи няма да уважиш ни един от тях, ако имам време да те помоля за съдбата на прахта ми?

Значи отсега ме виждаш мъртъв – и то в каква обложка? Да се радвам ли приживе? Да ликувам ли? А може би желая да ме натирят в мъшасалия колумбариум? Може би копнея да ме ръфат червеите в некропола отвъд Тибър?

            /3/ Добавил си още:”Висящ на врата ми, той ще е в делника и празника на Рим. Всеки ще може да го види и пипне, да го целуне дори. Нима е по-добре да е урна у дома и слугинята-мърморана през ден да го забърсва от паяжини? Или да е в гроб, въвонял се от сухи цветя? Ех, защо не съм син на Сенека!”

            /4/ Благодаря ти, Луцилий, за почитанието. Но не провиждаш ли ужасната перспектива на онова, що предлагаш? Нима милионите родственици – бащи, майки, сестри, братя, дъщери и синове – ще си предават щафетно праховете? От наследник към наследник? Безчислени капсули на отколе забравени и намразени покойници – ала висящи на гърдите?! Гордо до погнуса!

Чул това, Епикур ще се обърне в гроба, защото методът, който уж ще спаси земята от гниещи тела, всъщност е човеконенавист.

            /5/ Отричайки времето и мястото на почит към покойния, не ги ли засмукваш като вендуза? Не превръщаш ли покойния в нещо като изкуствено око с изкуствено лъчене? Не иронизираш ли битието? Та ти разиграваш прахта на човека, без играта да е осмислена с вътрешна енергия; и без тя, според природните закони, да се преобрази в нов тип енергия. Сиреч в ново движение.

В гроба човешкият прах акумулира енергия и се преобразява, да речем, я в роза, я в ряпа. В домашна урна същият прах не се преобразява така флорално, но че излъчва памет – да.  Ала в капсула на гърдите ти моят прах ще е само смешен вакуум, понеже ще е вън от мемориалния хронотоп. Защото дори потъналият в морето или изкълваният от орлите, и изобщо незнайно безгробният – всеки изисква свян от живите.

            /6/ А свенът е присъщ единствено на живия. Да си жив - значи да се свениш. Но аз, пресован за вековете, как ще се защитя, че съм игрив амулет из людските стъгди? „Аха, значи туй остана от философа?”, ще ме стисне в два пръста старият скотоложец Курций Руф. Какво ще му отвърнеш? Забрави ли: Поменът за човека е едничкият свян, който Смъртта позволява да и вменят като вина. Неопределима и абстрактна – но вина. Нейният свян – това са сълзите човешки. 

            /7/ Ще възкликнеш:”Любовта ми към теб, почитта ми – ето що ме подсторва!”

            /8/ Любов? Изгорен-изпепелен – аз съм ничий. Като пепел само аз нося отговорност за себе си. Пепелта е либертин на огъня – с твоите ръце, разбира се.

Моята отговорност е независима от гробищната управа: това място за осем години, онова за петдесет, а ей онова за вечни времена! Миг след смъртта ми аз съм отговорен към Битие, непознато на живите.
           /9/ Проумей: Провесил ме на врата си, ти не ме почиташ. Иронизираш ме, понеже ме свеждаш до амулет. А оттук тръгва нещо лошо за теб. Всеки амулет е знак на суеверие, с който живият разграфява по часове своите фатализми. Значи мене, амулета, нявгашният човек Сенека, ти напъхваш в различни свои фаталистични роли? Значи чрез мен всекидневно искаш ответ за своите действия? И уж очакваш ответ за действията си в конкретния делник – но всъщност вярваш, че аз морално те обвързвам с Вечността. Нима като амулет ще те обвържа с нея?

          /10/ Тъй ще започне падението ти, без сам да го желаеш. Патетична капсула, аз ще редя фаталистичните вехи на твоя делник, за да отдалеча Смъртта от тебе – ако това е по силите на капсула. И пак аз ще се люшкам безцелно върху гърдите ти; за пръв път безцелно – в мойта си смърт.

         /11/ Но ако днес, докато и двамата сме живи, ще простя, че ме унижаваш – то кому да простя, когато и ти се превърнеш в капсула-амулет? Кой тогава ще ме вземе като любопитно наследство? Твоят син ли? Твоят внук? И тогаз ли ще разграфявам съдбовните вехи на делника? И какъв ще е делникът след двеста години? А ти, Луцилий, на чий врат ще висиш?

           /12/ В Александрия си имат мозъци за всичко, а ето, че предлагат и капсулиране на човека. Ако се наложи повсеместно – нелек път го чака Рим, пък и бъдното човечество. Представи си промишление, бълващо милиони амулети /талисмани/ човешка прах! Не – против съм. По-добре червеите. А онова градище в Египет нека погине като Атлантида.

            /13/ Седя сега пред писалището и преглеждам писмата ти. Тонът им е винаги коректен и сериозен. И без астрална истеричавост. Помня беседите ни край атлазеното море, излетите до Потуоли в огърлие от кипариси – никога не си залитал в налудничава идея. Какво се е случило? Нима трите години, в които не сме се виждали, са помрачили ума ти? Що за мравки са го облазили? Ще ми се твоите думи пред приятелите да са били само невинна шега на весела маса, която си вече забравил Но тогава защо ми ги предават дословно? Или са били думи-тост? Няма що, хубав тост с моята пепел!

            /14/ Накрая да те запитам: Как е вярно граматически – човешки прах или човешка прах? Прах в какъв род се слага? Забързан да ти пиша, забравих кое е правилното. Бъди здрав.

 

                                    ІІІ.

 

                                   СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

       

            /1/ Благодаря ти, приятелю. Приемам извинението ти за човека-капсула.

Така и предполагах: екстазни думи, излъхнати от винени пари! Но – доста. Нека забравим.
            /2/ Питаш как ще прекарам седмицата, дето вече отмина? Тук бе време нестройно, валя, та заключил се в стаята, обмислям началото на МЕДЕЯ.

Още не съм я започнал, но виждам финала. О, каква клада ще извися накрая!

О, как тя ще заколи синовете си и как ще се възнесе на огнена колесница, и как Язон ще крещи след нея:

                                   Политнала в световния ефир,

                                   свидетелствай, че няма богове!

Такъв го глася финала, но дали ще е верен? Боговете имам предвид. И все пак – не съм роден поет. Еврипид е поет по орис, аз – по наука. Той вае Медея така, че да я заобичаш, а аз отсега знам, че по навик ще изпълня дъсчицата с триумфални вопли, за да ужася и зрителя, и себе си. Но туй ще е и последният ми опус.

           /3/ Виж, в прозата сме по-добри не само от древните, но и от нашия минал век. У мене не ще срещнеш цицеронови периоди, по които да се въртя като стар атлет в Големия цирк. Струва ми се, бях първият, въвел сентенциозния слог. За мен той е по-истинен; жив, а не изкуствен. Озадачава ме обаче защо го харесва Нерон?

            /4/ Чу ли новината? И тя иде от Александрия, дето и пожелах участта на Атлантида. /Естествено казах го в яда си. Но някои човешки „острови” действително е по-добре да са „под водата”; едва тогава, позлатени от забравата, те ни вършат работа в катадневните занятия/.  Та в Александрия изчислили, че ние, людете, не сме толкоз чужди един другиму; и че глобално взети, всички сме братовчеди. Най-далечният е четиринадесетият. Излиза примерно, че аз съм десети братовчед с някой русоляв херуск; а ти, предвид смолната краска на лика ти – дванайсети с някой пъргав етиоп.

             /5/ Това роднинство за добро ли е? Бъдните столетия ще покажат. У мен вече се мяркат идеи по въпроса и току виж съм ги стъкмил в трактат под заглавие ЗА МИРОВОТО СЕМЕЙСТВО. А засега, като въведение към него, ще ти досадя със снощния ми гротесков сън. Моля те за малко търпение.

            /6/ Не бе и сън, а видение. От онез, що ни връхлитат призори и са най-мъчителни, но и животворни за всеки пишещ. Озариха ме препускащи коне. Табун. „Е, какво, ще попиташ, кой не е виждал препускащи коне?” Прав си, само че ездачите върху им бяха голи. Навярно голотата бе извикана от утринно-разблудния ми ум, но не тя е важна. Важното бяха бичовете в ръцете на ездачите. Те се стоварваха в неистова каскада върху гривите, хълбоците, коремите на конете. Стотици, хиляди бичове в кървава каскада. Кръв, приятелю Луцилий!

             /7/ После, когато се надигнах от нара и се помайвах в банята, обмислих видението. Ясно бе, че пръските конска кръв е кръвта на медеините синове, която планирам да пролея заедно с Медея. Това са тъмните ресурси на творческия процес, зная ги и не ме стряскат. Порази ме друго, а то е в сцепление с последната вест от Александрия. Запитах се колко ли бича са се стоварили върху горките коне. Не, не във видението ми, а изобщо – през всички столетия и всички земи. Мислиш, че съм се смахнал?

             /8/ Трезв съм както винаги. Щом онези са изчислили мировото ни единство до четиринадесети братовчеди, значи са открили метод да преброят вси племена и народи – в цялата им генна и историческа взаимовръзка. Защо и ние да не се потрудим и, прилагайки подобен метод, да не преброим – поне в закръглено число – бичовете върху конските гърбини?

            /9/ Сигурно ще възкликнеш: Ето поредната игра на философа! Не е игра, Луцилий, съвсем не е. Още преди три века александриецът Ератостен изчисли дължината на екватора, та ако бе жив – бичовете никак нямаше да му се опрат.

Значи не се иска много. Трябва само да огледаме историята на познатите ни народи: бита, дължината на пътищата и броят на пътните станции, възможното количество коне, коневъди и всякакви ездачи, съставът на различните кавалерийски единици, отношението на народите към бича, числото на сраженията, на пътешествията, на керваните и пр. Месец по месец, година по година, век по век. В Рим, Персия, Елада, Македония, Илирия, Армения, Партия, Индия, Галия, Албион, Германия, Хиперборея. Вред и за всякога в историята!

             /10/ Повтарям, не е игра, а бдение на философа. Ударът на бича върху коня – независимо дали е Буцефал или сляпа твар, куцаща около долапа – този удар е една от главните човешки тропи в историята. Как не сме го съзнавали до днес! Ето и сега, вдигам глава от писмото и виждам през прозореца – само на хвърлей камък – един роб, един кухненски роб от вилата на Корнелий Корбулон.Подкарал е конче, накамарено с дърва, ала то за нещо му се опъва, та робът го сграбчи за челюстта и размята главата му. Ето, извади камшик и го зашиба по лицето, право по очите го удря. Удря робът, а аз, играещият философ, броя ударите: един, пет, двадесет, тридесет. Спря най-сетне робът, задоволи се, кончето окървавено запъпли. И това ли не е тропа,

Луцилий? Не конска, не. Човешка.

            /11/ Ако съм изчерпил търпението ти – свършвам. Но все пак мисли по въпроса. Не ме оставяй самин в бдението. Залягай върху философията, тя е спасителка на младостта. Ти – това съм младият аз. Наблюдавай всичко, мисли за всичко, учудвай се на всичко. Учудването е ураганна сила за поета и философа. То неминуемо предхожда анализа, без него той е невъзможен. Очевидно онзи роб не е поет и философ и никога от нищо не се е учудвал, затова така бие кончето, без да брои ударите. Но ти ги брой Луцилий. Брой и тогава, когато няма да ме има.

            /12/ Милата ми Паулина!Само час да ме няма в стаята, тя се прокрадва за да ме зарадва. Ето и сега във вазата пред мен се свеждат три хиацинта. Те са лилави, но лилавото им е някак бледо; сякаш са окъпани в кръвта на агне. Това пък защо го казах? Що за нелепо сравнение? Впрочем – защо не? И то се по нещо родее с размахвани бичове. Бъди здрав.

                                   ІV.

 

                                   СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

 

            /1/ Какво, почна ли да броиш плясъците на световния бич? С чудата тегоба те нагърбвам, но сам вече знаеш: философията не е копринен хамак, връз който да се полюшваш среди градините на насладите. Не мъдрувай напусто, примерно тъй:Истината не е съзвучие, с което и да е друго, а единствено с това, чиято истина е тя. Следователно тази истинска цялост, ако действително иска да бъде цялост, не трябва да бъде цялост само доколкото е всичко, но да има цялостността така, че да не изпитва недостиг от нищо.

Философията е морален самоотчет, а горният брътвеж е самоотчет ръкоблюдски. При това с претенция да разнищва времето във винаги бивало и времето във винаги бъдещо, което значи, че времето нивга не е сега. Но щом няма днес и сега, значи не живеем?, ще се учудиш. Така излиза, друже.

             /2/ Когато, покрай другите съвети, ти заръчвам преброяването на световните бичове, то само на пръв поглед е фантазия, а всъщност е болка. Пленник съм земен. На земята съм пленник, днес и сега. Затова и не ме смущава братовчедството на всички люде; затова и отричам да съм амулет на твоята шия.

Предпочитам да съм братовчед, нежели амулет.

            /3/ Завчера на арената в Големия цирк пуснали два лъва срещу пет мечки.

Не зверове – а люде в зверски кожи. Но за да добие вид на звяр, между човека и кожата на лъва е натъпкана грамадна бала вата, та страшният хищник е чучело. Ето и цирково ръкоблюдие: чучела срещу чучела.

                /4/ Хилядите зрители се гънат от кикот, като добре знаят, че в кожите са напъхани роби; и че понявга най-високи особи се маскират звероподобно. Защо се маскират ли? За да предизвикат облози между тях, зрителите: В коя точно кожа – коя е точната особа!? И това е Рим, приятелю: звероподобно заиграване с народа. Не ти стига да си звяр-управник, но се и травестираш, за да дадеш на зрителите двучасов поминък от облози. И додето в галериите се вихрят облози, бутафорният лъвски рев съпровожда бутафорния поминък. И за да няма илюзии, кожата на единия лъв уж случайно се раздрала и се свлякла като дрипа. Знаеш ли кой излазил от камарите памуци? Знаеш. Той, демаскираният, се изправил, изплюл пясъка от зъбите си, погладил рижа брада и вдигнал щедри ръце към зрителите: АЗ СЪМ, ПРЕКРАТЕТЕ ПОМИНЪКА! КОЙТО СПЕЧЕЛИЛ – СПЕЧЕЛИЛ! Браво! Браво!, крещели римляните. Да си уверен, че ще посрещнат демаскирането ти не с отврата, а с възхита – ето тиранството.

             /5/ Накрая вкарали един африкански лъв и неколцина юдеи от оназ безименна секта. Но или звярът бил сит, или юдеите не възбуждали апетит – аткракцията била безкръвна, сиреч липсвал и комизъм. Циркът роптаел. Но – допъти.

            /6/ Чета сега СЕПТУАГИНТА. За нея ме подсетиха хорицата на арената.

Прелиствал съм я на младини, попрочитал съм отделни места, а днес, може би по навей от нашето броене на бичове, попаднах на двете книги ЛЕТОПИСИ.

Това героика ли е? Ако е, тази героика има вид на опис. И както подозирам, в този опис на неизброими имена и числа, оформени най-често в дванадесетици – кипи страшен комплекс за малоценност. Оттук ли е кипящата гигантомания?

24 левити с по 12 братя, 12 военачалници с отреди от по 24 хиляди души?!

1000 юници, 1000 овни и 1000 агнета – всички те в едно редовно жертвоприношение! 24 000 колесници! Днес Рим, световен властелин, не може да предложи и една стотна от това милитарно количество, а ето че онуй сбутано племе го предлага още преди десет столетия.

              /7/ Знам, всяка хронопис се нуждае от хиперболи /ние не, ние сме пестеливи/, но в СЕПТУАГИНТА те са извънмерни. Смайващи. Откъде изригва тази бройка мъже, въоръжени с меч, с жезъл, или поне с гега – и вси до един родоначалници? Предполагам от Ребека, чието повторно сродяване с Исаак /”смях”/, повторно, понеже тя е от семето на отца му Авраам, е от малкото поетични късове в книгата. О, Ребека, какво предстои да покълне от твойта утроба! Виждам Исаак, прегърнал те с лява ръка, как те докосва с дясната под гърдите; а ти, свенливо склонена към него, как срещаш нежно тази ръка и как се вслушваш в себе си, дето близнетата Исав и Яков са още в братско сцепление – и как не знаеш, Ребека, че изпълзели едно по друго в Ханаанския пущинак, те начаса ще се заемат с мъжки дела, сиреч с продажба на първородство за паница леща и с подмяна на бащиния благослов, и как напук това или точно заради него те ще нароят по 12 деца и ще дадат имената на израилевите земи, и на милионното воинско-жреческо множество по-насетне. О, Ребека!

            /8/ Увличам се Луцилий. Обаждай ми за такива засукани периоди, че да внимавам друг път. Все пак питам се: Защо, защо юдейската хронопис се води тъй различно от нашата и от елинската? Отговарям си. Защото нашите анали се пишат от школувани човеци, а тяхната – от овчаря Мойсей и то под диктовката на бога им Иеова. Макар понявга да му изневеряват със златни телци и въпреки нелепостта на много негови заповеди, която сам Иеова съзнава /!/, та после ги променя дори с извинение/!/ - ала юдеите го слушат, бледнеят и час по час раздират ризите си, и го следват одимени /той ги води като огнен стълп/; и тъй, одимени влачат нозе през историята към обетованото парче парцалива черга.

          /9/ Цялата таз непрестанна, диалогична, нажежена докрай обмяна на заплахи, клетви и моления между Иеова и хиляди люде, таз насъсквана огрешимост на човека-юдей, но озарена от спасителното внушение да е единствен в мира сего – извиква недоумение. Меко казано. Ето пример с хубавицата Естер. Тя спасява народа си в Суза. Това добре. Но защо веднага след това помолва Артаксеркс да обеси десетте невръстни сина на Аман /обесват ги!/ и защо юдеите унищожават 75 000 невинни люде? И провъзгласят таз умопомрачителна мъст за свой празник – Пурим, а Естер за героиня! Как са били обесени десетте деца – на една само бесилка или на десет? Естер минала ли е под бесилките? Поплясквала ли е децата по висящите им крачета? Толкоз ли е мощна омаята на диалога:

Единствен бог – единствен народ?

         /10/ Сигурно е мощна, Луцилий. Защото, вярваш ли, докато чета СЕПТУАГИНТА, и на мен, римлянина, родом от Кордуба, ми се доиска поне за час да се изправя лице в лице с някакъв Единий – и нека ме одими той, но да чуя що ще ми рече. Ще възкликнеш:”Инак си възпитан, Сенека. Твърде горд си, затова с гняв ще извърнеш одимения си лик.

И без страх!” Не знам, Луцилий, за своя страх – не знам.  А не знам, защото в нашето многобожие не съществува, просто не вирее Завет. А Заветът, тяхната сърцевина, също е диалогичен. Отгоре, от небесата той се явява като седмоцветна дъга. Отдолу, от човешката кална земя – като тънко обрязаната кожичка на члена. Седмоцветът и членът се скачват – и не само в диалога.

Това е Заветът. Да жалим ли, че в Рим не живеем чрез такъв диалог?

          /11/ Друго. Бидейки многобожци, ние няма как да живеем историята си по заповед на Единий, пък и боговете ни са само актьори, драпащи за роли под наше ръководство. Сами сме си творци, затова и фантазията ни е свободна.

У юдеите, сгърбени под Иеова – тя е нища. Опитат ли да са поети – как сухи, монотонни, кръвожадни са те. Ето Мойсей. Преди да изведе народа си към спасение, Иеова го разиграва като марионетка, и то марионетка с жезъл.

Десет безсмислени наказания и десет безсмислени фараонски ината. То не бяха градушки, скакалци, мухи, жаби, мракове, гладове и прочие над египетската земя. Наказания – скучна номенклатура, без юридико-казуална градация. Как тогава фараонът да не се опъва, щом не го стряска никаква градация? А понечат ли да внижат сън като знамение в поетическа окраска – съвсем несръчна е окраската, та и знамението разсмива. Пример? Йосиф, синът на Яков, сънува две грозни крави и две красиви. За беда грозните излапват красивите. Тази гледка е под всякаква критика: крава изяжда крава! Отвратителна е дори само да я помислиш.

            /12/ Обаче в пророкуването – ето де са недосегаеми. Там е страшната им сила. Пред тях не само ние, всички народи са палета с въртящи опашчици. Нашите гадания по вътрешности или анатолийските самоскопителните мистерии, или дори сибилинските книги /ти чел ли си ги? аз не съм/ - това са жалки  заигравания,    скок-подскок пред  боговете, връткане на опашчици.

Навярно те толкова  и заслужават. Да гадаеш по хвъркането на гарга – е глупост;  тя хвърка по своите чисто гарджи работи, а ти ги съотнасяш към своите наумени алегории. Но туй са наши вековни жречески традиции, ще кажеш, как да се отречем от тях?

            /13/ О, да знаех! Но като начало, знам. За да премахнем прорицанието на дребно, за да зачеркнем страха от утрешния ден, който все ни дебне с разчекната паст, за да мислим себе си не само като единица-човек, но и като маса-народ –  не ни трябват вещери  по птичи черва. Вън! Трябват ни пророци.

Тръби на съвестта.

           /14/ Юдеите ги имат. Тръбят. Четири големи и дванадесет малки /не е се минало без 12/. У нас прорицателите се разписват на заплата в графата за жреци; у тях, народ примитивен, пророците бродят във вретища и са не на заплата, а на хляб и вода. Понявга ги налагат с тояги или хвърлят в отходни ями, ала и там те вопият и, забележи – народът записва техните вопли.

И ето, след толкоз векове аз ги чета. Нима някой нявга ще прочете, що разгадал е авгурът Семпроний по дъртата трътка на чаплата?

            /15/ Ще сметнеш, че да се пророкува от отходна яма е идиосинкразия, внушена им от техния стръвен Иеова. Имената на техния бог са много, но той е Един и по-същностен за народа си, отколкото нашите разпасани небожители.

Затова и неговите пророци окайват, корят, възпяват, възнасят и обзират този народ не само в обетованата им земя, дето нарекох парцалива черга, но и в бъдните му сношения с велики царства. Един от тях , Даниил, броейки на пръсти, предсказва кое по кое ще се срине. Дори само за Вавилон да бе прав – стига му. Но за нас не обелва и дума. Просто Рим преди шест столетия е бил само Алба Лонга и не заслужавал пророчески възглас ни от яма отходна, ни от яма с ядосани лъвове.  

            /16/ Писмото ми излезе дълго. Но ако ти падне СЕПТУАГИНТА, прегледай я, особено пророците. Обърни внимание на Исая. Ако не бе завършил дните си, прерязан надве от трион, можеш да се усъмниш дали го е раждала майка и дали изобщо е бил човек – дух небивал е той за моето римско мислене.

Относно днешна Юдея - ти в Халикарнас си по-близо до нея – какво? Ерусалим си е цял-целеничък, Ирод Агрипа е търпим; за безименната секта чува ли се нещо? Или и тя ще мине по реда си? Бъди здрав.

  

            

КОМЕНТАРИ

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: