Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

Пълнолудие

01.07.2017 1

 * * *                     

 

Когато приятелите - пияните ми ангели запеят
в хор - най-после като хора - 
и старото пиано
                                   приклекне като кон
                                   в краката на триструнната китара,
когато цвили
                 празнуващия бар,
       а домоседите отчаяно заплачат зад стената,
разбирам:
Страшно ни се иска
да умрем
безсмислено...
Като духът
               в шишето - огромен,
                                   сгънат,
                                   огорчен,
като слепи рицари,
сразени в извънтурнирните сражения,
като каторжници,
                             пречукали пазача,
да не скача
                 повече върху гърдите им...
Защо, по дяволите,
всеки ден се самоубиват моите приятели?
Деветият - Полковника,
неотбил военната си служба - редник в телевизията,
е личния авиатор
                              на протеста ми
в безпаметния полет
                                   към паралича,
торпила в марша към покоя, забита
                                                       в корпуса на яростта!
Защо лъжата му посочихте за хляб?
Защо сте му развързали ръцете,
                                   а парцала на живота - пляс!
                                   в устата му стои натикан...
Не чувате ли как мучи с изблещени очи алкохолика?
Какъв огромен паметник
                     сред провинциалния площад на лудостта!
Какъв разклатен във нощта фенер
               над уличната измет неизменна!
Какъв Полковник! - адютант на мъртвите, вечерящи
                                                                            с трохи,
вода да подаде, додето си наместват костите - да им
                                                                      посвети!
...Земята е жена пияна, седнала във уличното кошче
                                                                   за боклук,
ридаеща под светофара на звездите...
Ще светне, обещават те, ще светне зелена светлина,
ала не светва.
Къде са моите приятели - гадатели на гадостта,
                                                                      архангели
на доброволни начала - да я повдигнат
до седмото небе,
където е дома й?...

 1977

 

ПЪЛНОЛУДИЕ

 

Плачът на котките вечер кой дирижира?
Край кофите смет кой е подхвърлил кърмаче?
Родил се е някой или някой умира?
Нещо става,
щом хищникът почне да плаче!

Сякаш оплаква своята участ тирана,
сякаш горе не свети луна, а кандило,
сякаш за сития вече няма прехрана - 
сякаш
            хор от палачи плачат за милост!

Трябва веднага навън да изскочим - със лай! 
И като хапче сърцето си за изхрачим: 
кой дирижира този гладен и гнусен гуляй? 
Кой! Кой! Кой!
Жертвите страдат - а убийците плачат! 
Сякаш...

 

1977

 

 

 * * *

Когато календарите се слеят във един,
когато
летоброенето размести континентите
и всички нации повярват
                 в микроскопичното движение на екватора,
когато 
Историята престане да ни лъже като адвокат
                                   със свойто римско право, 
и когато присъдите над мрачните мечти
                         престанат да бъдат героизъм, 
от дълбоките дупки на космическите гробища, 
от дългите дула на карабините от Музея на живота, 
от дълголетните родилни мъки на майката Вселена 
ще долетят безсмъртните птици с гласовете на
                                                                      бащите ни,
ще кацнат на хоризонта с червени крила и прегърбени
                                                                      клюнове, 
ще разкъсат синята хартия на небето и ще ни кажат:

НИЕ чакахме векове, скъпи старци! НИЕ чакахме...
                                                                              НИЕ...

Времето тръгна нагоре към своите извори! 
Религиите развенчаха своите богове! 
И огънят си спомни за искрата!

Ето датите на вашите лични престъпления! 
Ето ви ножовете от братоубийствените нощи! 
Ето ви семето от райските ябълки и люспите на
                                                          райските змии!
Ето ви!

Тогава димът над Земята ще ни издигне към техните
                                                                      сенки.
Тогава небосводът ще ни върне - със удар. 
Тогава Земята ще ни изхвърли отново нагоре и с
                                                                      крилата отсечени
ще политнем натам, откъдето вчера дойдохме, към
                                                                               водите
на своите спомени...

 

 1976

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Анонимен  02.07.2017 09:49 | #1

Първо и най-отзад си занитил римите; думите си нагрявал‚ ковал и размествал след това‚ майсторе. А идеите са се родили - като оная суетна птица - от ентропията на пепелта в огнището. (При Борис Христов‚ например‚ е друго: там почти няма рими; думите са изпредени‚ пресукани много пъти‚ изплетени и вапцани - докато станат метафори. Така идеите му ни идват на гости дългоочаквано. При Вапцаров е по-просто: революционните идеи са зачукани жежко най-отпред по маяковски. А с песните на Пейо Яворов е и по двата - изкусно съчетани - начина.) Занаяти‚ какво да се прави. ”Сърбят ръце‚ не спи сърце; в съня дори сърбеж гори.” Парнас е високо. Не‚ така звучи прозаично. Вдигнете билото‚ майстори‚ е по-поетично.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: