Content on this page requires a newer version of Adobe Flash Player.

Get Adobe Flash player

„И Земята ще се разкрие огромна пред взора ни“

28.06.2017 2

Есе от литературния критик Георги Цанков

 

         Не, това не са думи на Красен Камбуров, а ред от знаменитото пророчество на Сенека в трагедията му „Медея“. Ще го цитирам цялото: „Ще изминат години и след много векове, Океанът ще разшири оковите на нещата, и земята ще се разкрие огромна пред взора ни, и новият Тифис ще открие море, и Туле няма да е земният предел.“ Кой е Тифис ли? Кормчията на кораба „Арго“, с който древните герои отплават към Колхида в търсене на Златното руно. Всъщност, за мене Красен Камбуров е днешното превъплъщение на същия този Тифис. Признал в едно свое писмо, че е „по дух и по орис мистик и самоизтезател“, писателят сам слага началото на онзи образ, и митичен, и правдив, който ние, читателите му, трябва да доизградим. Ще ни е много трудно и съм твърдо убеден, че няма да са малко онези, които ще се откажат още в началото на пътя, но ние, избранниците на твореца трябва да продължим, тъй като чудесата винаги се раждат в страдания и в мъки, както гениалните деца на достигналите зряла възраст майки. Винаги ми е било много трудно да пиша за стиховете на скъпия ми и непрежалим приятел Николай Кънчев, тъй като интерпретаторите му дебнат в шубраците на всемирните философии, в речниците на символите, в океаните на тълкуванията, а пък аз – като на сън – усещам онова, което той иска да ми каже – ясно и дълбоко човечно, но някак си не ми достига смелост да го изразя върху листа. Все пак ще се опитам да сторя това с прозренията на Красен, истински събрат на Николай, но и още – страхотен ерудит, чудак, противоречив мислител, впрочем – като малцината духовни бащи във време, когато масата напълно се е отказала от класическите ценности и се е отдала на вакханалията на лесните удоволствия. Всъщност, какво точно трябва да направя? Може би да се опитам да открия как точно мъдрецът Сенека успява да превърне безгрижния хедонист Луцилий в убеден стоик – та нали това е един от основните въпроси и на нашата епоха, когато почти сме се отказали да ценим мисията на високото изкуство.

         За да отговоря на този въпрос, трябва да започна доста отдалече, от първите стихове на Красен, в които той си признава, че е напирал да вмести цялото ДА и НЕ на битието, да натъпче вътре, подобно на Киркегор, всичкото негово ИЛИ-ИЛИ – поради което стотиците стихове са всъщност въпроси към това битие. Да, въпроси са, но зададени в години, когато за неправилните въпроси можеше човек да лежи и в лагер, дори и да му се случи нещо още по-лошо. Роден през 1949 г., Красен Камбуров е връстник на писателите от поколението, наричано „инфантилно“ , което се опитваше да открие истинския си „аз“ в интимните драми, в саморазголването. Той не пое по техния път: „Има кой да отмъщава/ за проклетата ти честност - / та макар и революции / нечий стих да е спасявал / преди тебе… Но сам ли бил е?“ Красен беше сам, както беше сам Николай Кънчев, както беше сам Биньо Иванов, както е сам и Златомир Златанов, както е сам Румен Леонидов, както е сам Кирил Кадийски… Първопроходците останаха почти анонимни за масите, но техните сънища и въпроси са магически. През 1983 година, край една решетка на ограда в Илиянци ще се разнесе гласът му: „И че братята нямат един баща, щом на факел е клада – рода, и няма, няма да имат! Какво че син подпалил баща си?“ Трябва ли да тълкувам тези видения от източната страна на Берлинската стена, тези вопли, превръщащи родната ни история от гнездо за успокоителни митове в скривалище на усойници. А как да намеря мястото на неговите оди, създавани някъде в средата на 80-те години? Наистина ли в тях е скрит родният сюрреализъм, дето въобще не го е имало? Ако е така, то Камбуров е единственият събрат на Бретон на тази географска ширина, но аз си мисля, че посланието му е съвсем друго, непознато не само за нашата, но и за световната поезия. Със смазваща ерудиция и с невероятно чувство за ритъм, с „безумстващата метафорика“, както съм я нарича, признавайки си, че десетилетия по-късно тя вече му е чужда, се озоваваме в нещо като кубистичния период на Пикасо, възневидян от стария художник, но безценен за истинските му фенове. Кой в онези униформени години мислеше за безсмъртието, не като идеология, а като мистика, кой създаваше едва ли не орфически мистерии за сътворението от небулозата, кой друг владееше езика на вавилонските майстори? Още от ранните си творби Камбуров изпълнява нещо, което е било мечта за философи и геометри като Декарт и д`Аламбер – той открива геометричните измерения на науката за човека и свърза философията за естеството на числата и на формулите с психологията и дори с поетиката. „Живея – улеи на сабя с изписано на него Бог и България. Ето довод за моята банкова сметка във века ни даден под наем на вси векове. О върхове батистени, О басмени подземия.“ Как ви се струва? Ще се откажете ли да го следвате или ще стигнете до разтърсващата му поема „Великден“ за която преди години писах: „Очевидно тя е създавана за „чекмеджето“ в онези времена, когато би донесла огромни неприятности на своя автор, заради свободата на условната сюжетна рамка и най-вече, заради бушуващата в нея авторска стихия. Поемата удивява с много неща: преди всичко със зрялата концептуалност на замисъла, с проникновението на художествената реализация, с енциклопедичната ерудиция на Камбуров, осъществил истинска плетеница от скрити цитати и митологически анализи.“ Дали само на мене ми се привиждат такива богатства? Разбира се не, въпреки обкръжаващото поета, белетриста и драматурга мълчание на официалните институции и на самопровъзгласилите се за гении уж постмодернисти, той е омагьосал с откритията си професор Никола Георгиев, професор Светлозар Игов, професор Димитър Зашев, белетристите Владимир Зарев и Мария Станкова, поета Никола Инджов, а също професор Клео Протохристова и доцент Миглена Николчина… Едно истинско парнаско общество, което няма как да излъжеш! Пожарът, започнал в съня на поета във „Великден“, отеква в заклинанието: „О щом не бива да живеем – мрем невинни днес утре и завинаги – от забавачницата чак до гроба щом Космосът не пише имената ни с невинните си звездопади а просто ни издухва и зачерква и щом не можем се разгърна с всеобща песен на невинност – о нека-нека сме виновни какво по-честно от това – във всичко и докрай виновни!“ Тези думи могат да бъдат използвани като мото към цялото му творчество, към пиесите и есетата, към романите „Пътят на ослепените“, спечелил наградата за роман на годината на СБП за 2012 г, към „Осияние днес“, финалист за Националната награда за български роман на годината на фондация „13 века България“, към „Водопадът“, жестоката притча за съвременните нрави, към тома с есета и пародии „Сатириконите на Абарбарея“  и най-сетне, към най-новия му шедьовър „Заветът на Медея“. Тук ще си позволя кратко отклонение, за да отдам дължимото на прекрасното издателство „Летера“ на съвършената преводачка и също поданица на Парнас Надя Фурнаджиева, която за трети път подава ръка на Камбуров и всъщност – на съвременната ни литература, като безпогрешно отсява зърното от плявата и поднася надвременна, дълбока и разтърсваща ни литература, с европейско и със световно значение.

         Тифис поема на път, той дръзва да прибави още трийсет към знаменитите 124 писма на Сенека до Луцилий. Да ви припомня ли автентичното слово на ментора на кървавия император Нерон? „Докато отлитаме, животът отминава. Всички неща, Луцилий, са ни чужди, само времето е наше. Природата ни даде притежание само на това нещо, бързащо и хлъзгаво. Но и от него, който и да поиска, ни лишава. И такава глупост е присъща на хората, че позволяват най-нищожните и най-евтините неща със сигурност заменими, да си ги вписват в сметките, след като са ги приобщили, а никой не осъжда някого, комуто е отдал време, не се счита длъжник, когато междувременно времето е това, което не може да се върне и даже на незнаещият благодарност.“ Не се съмнявам, че Камбуров е посегнал към Сенека след като е прочел тези редове, които са много показателни за състоянието му трийсет години след началото на така наречения преход. Говорихме си искрено и Красен сподели, че кръгът от негови близки приятели ужасно е уредял, направо е изчезнал, че сега е сам със спомена за любимите си, с надеждата за децата и внучетата си. Мъдрецът Сенека също е преживял какво ли не - обвинение в прелюбодеяние, не от кого да е, а от самата Месалина, изгнание на остров Корсика, сега той е изправен пред  онзи пожар, в който горят синовете и се опитва да прочете имената на нетленните образи в невинните звездопади, с други думи, отдаден е на равносметката, в която ще се появи двуглавия образ на Медея – убийцата и магьосницата, пророчицата и чудовището, дъщерята на страшната Хеката, изпратила тежкия сън на Земята, самобитната, независимата, актрисата. Той е с двете Медеи – тази на Еврипид, робиня на разума, и неговата – летяща в балона, с който й е съдено да се устреми към остров Туле – дали обителта на древните атланти или свърталището на пазителите на „арийската раса“ - и да реши какво да прави с децата си – да ги прободе ли с ножа или да ги възнагради с лека смърт от отрова.   

         Но преди да стигнем до там в пътешествието, да се върнем към началото, за да открием Красен Камбуров в един много важен етап от живота му. Той е преминал през горнилото на българските митове и страдания, от Самуиловите ослепени войници, които словото му превръща в светци, независимо от каноните на уж християнската ни църковна власт, която отказва дължимото дори на Левски, създава най-успешния български плутовски роман на всички времена с „Осияние днес“, за да проникне – както сам казва „в океана от немота“, който ни обгражда. И винаги намира точната мяра между митологизирането и демитологизацията, между мистика и самоистезателя в себе си и във всеки от нас, който има уши да чуе и душа да почувства. После ще продължи с трите катарзисни „граждански мистерии“, в най-значимата от които „Жадувани от птиците“ всъщност ще подхване историята за авгура Семпроний, който прави мрачните прорицания за изригването на Везувий, ще ни срещне в Елисейските полета и с Нерон, и с Попея – но те ще останат дълбоко в съзнанието му и сякаш от утробата на мъртвите, изтърбушени за гадания птици ще започнат да се раждат писмата на Сенека. Началото ще е подобно на обобщение на онова ИЛИ-ИЛИ, и ДА или НЕ на битието, което е загърбил в поезията, но сега пак избликва, за да го свърже с непреходните за творчеството на богатите духом теми за смъртта и и най-вече за връзката между поетиката и живота. Да, той осъзнава, че го е връхлетял бесът на алегориите. Обвиняват и Сенека, че в трагедиите си прекалява с ужасите и с кошмарите, но общото между него и съвременният му събрат е, че и двамата съзнават как „ефектите подбиват стойността на драмите“, но те не ги използват в угода на тълпата, а „за да хвърлят в пожарите им проклетата математика на алегориите. Трудно е да ме разбереш – казва Сенека, но именно тази забрава ме връща към човеците. И слага точката: „Та вместо като Поет, да спасявам чрез клада моите могъщи герои – все някога като Човек да спася и едно треперещо куче.“ Тиранинът Нерон не понася кучетата, той иска да избие всичките – тираните са доволни от евтините ефекти, но ужасно се боят от духовността на човеците. И тук вече и Сенека, и Камбуров изскачат от калъпите на мита и се превръщат в Тифис, в когото „пъплят копнежи по неизведани земи“. Не ги оставя и самоизяждането – как да съешат – както пише философът – „копнежа по пространствата с кошмарната ревност на колхидската мага? Да, в текста на романа е концентрирана цялата поетична мощ на зрелия Камбуров, неговите, бих казал, надвременни, едва ли не космогонични въпроси. Прави го макар да се чувства сам, изоставен, на края на силите си, прави го защото иска да прозре отвъд обвивката на съня и на мита. Луцилий признава, че се е възхищавал от предишния отривист слог на Сенека, но харесва и настоящия – „по-свободен и разгърнат, навярно и по-сърдечен“. Да, но той ще е и по-саркастичен, тъй като авторът ясно е осъзнал, че „историята е низ от кошмарни сънища и пробуждания“. И пак в уж лекия за четене текст, на места наподобяващ пародия на „Сатирикон“ и несъмнено отрицание на онзи , както го нарича Тацит „арбитър на елегантния вкус“ Петроний, любимец на диктатора, който обаче ще бъде погубен от доносите на Тигелин, осъзнаваме най-важното – в изкуството винаги е имало и политика, и ужасяваща завист. Знам, че няма да мога да събера в тези редове всичко, което Красен Камбуров ще ни поднесе под формата на съждения на римския философ – ще ни разходи по страниците на Стария Завет, ще ни сблъска с жълтия човек Фу Ку, който ще разкаже на какво се дължи невероятната му страст да пътува: „Пътят, посочен в напътствие, не е извечният Път. Име, наречено с име, не е име на вечното. Безименното е начало на Небето и Земята“, за да стигнем до озарението, че „парадоксът само привидно замъглява Истината, но всъщност тъкмо чрез него тя изведнъж блясва като гол нож в нощта на нашите размисли“. Не бива да забравяме и Стената, която непрестанно присъства в писмата: стената между Изтока и Запада, между миналото и настоящето, между мита и неговата пародия. Същественото обаче е, че – благодарение на магьосницата – летим на нейния вълшебен балон – летим над горящия Рим и разсъждаваме за хиляди нещо, сред които най-значимите са природата на тираничната власт и конфликтите между страстите и разума. Ще попаднем в съня на Нерон, който диша, пулсира, плаши и заедно с Тифис ще разберем, че Туле не е краят на света. Но трябва да изслушаме изповедта: „С екзекуция пое живота ми на поет. От тогава, сякаш за да си мъстя за онзи дръвник, покълна в мен трагичният копнеж по живота. Но понеже той не покълна свенливо, а от резкия мах на топор, затова тоз копнеж избуя в гръмотевични краски, в диалози, подобни на Бетис-реката, с ръкомахащи гневни артисти. Не, не и не! В хорова, прогласящи колко човешко е да мечтаеш по някакво си Туле и по Океана. Затова и Медея избяга от мен. Старея наказан. Дано не умра такъв.“

         Жестоки са тези думи, но Луцилий, пък и ние трябва да ги чуем – не да ги приемем като последна истина, защото последна истина при Красен Камбуров никога няма, но да си помислим може ли белетристът да тласне него и нас по пътя да дирим Златното руно и да се съмняваме във всичко. Може би няма да се събудим стоици, но този роман и цялото творчество на Красен Камбуров, именно посредством сънищата, посредством океана от алегории, посредством сарказъма и мъдростта на виделия и препатилия, посредством мощта на мистиката и  самоизтезанието ще ни помогне да се почувстваме хора. Не точно хора като идеала на истинския Сенека, който се прекланя пред господаря на чувствата, на страстите, но също като него „обучени за смъртта и затова отучили се да бъдем роби“. Красен Камбуров, този съвременен аргонавт Тифис, отдавна е отминал Туле и за него земните предели не съществуват. Затова, онези, които се опитват да го разбират, се връщат многократно към посланията, а другите просто затварят недопрочетената страница и отиват да дирят по-леки и по-достъпни за разума им удоволствия.

                                               Георги Цанков

 

Красен Камбуров, „Заветът на Медея“, роман, издателство „Летера“, Пловдив, 2017.

КОМЕНТАРИ

Анонимен  03.07.2017 22:54 | #2

Покрай захлас в собственото ”преразточително словоразпасване” (по Б.К.) Цанков е прозяпал немалко правописни грешки - ”Уредял”‚ ”до там” и др. под. Това обаче е по-малкото зло. След като прочетох есето - с усилие на волята докрай - реших твърдо да стоя далече от въпросния роман на прехваления автор. Не за друго‚ ами Г. Цанков ме подплаши интелектуално и естетически!!

Анонимен  01.07.2017 10:43 | #1

Топла бира с мезе от лафове. Лаф олсун. Досега не бях забелязал‚ че думите са по-търпеливи от хартията.

Напиши коментар

Ако искате коментара ви да не е анонимен, регистрирайте се тук.


captcha image (Антиспам код, въведете 3-те черни символа)

Код: